NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

ПОЕЗИЯТА

Поезията е ненужна, служи само

да се отреже главата на цар

или да се прелъсти едно момиче.

Може би служи,

-ако водата всъщност е смърт-

да щриховаш във водата една мечта.

И ако времето й предостави единствената си материя

вероятно служи и за кинжал,

защото е по-добре едно чисто срязване

когато трябва да се разреже кожата на паметта.

С едно счупено стъкло,

желанието

само раздира раните.

Поезията това си ти,

едно чисто срязване

един щрих във водата

-ако водата е смисъла на съществуването-

жената се оставя да бъде прелъстена

 

за да може да се отреже главата на цар.

 

 

ГОРЧИВА ПЕСЕН

На лицето си носи

три изгубени години

и студа на шест сутринта.

 

Ще разбият сърцето ти.

 

Изведнъж

загасената светлина,

тъмните коридори,

вратата която забива в гърба ти своето скърцане.

 

Ще разбият сърцето ти.

 

Влачиш тъмна верига

от замръзнали страсти,

този студ който само може да се скрие

зад една дума.

 

Аз я виждам как бавно ходи,

изгубена в своето вървене

изплъзваща се тъга която идва и си отива

като сянката на вратата на моята къща.

 

Изкуствената светлина оставя на улицата

мълчаливия трепет

на три закотвени лодки.

 

Когато тя минава наблизо усещам

удари на гребла

 

и ромона на вода.

 

 

ОТСЪСТВИЕТО Е ОСОБЕНА ЗИМА

Като тяло на мъж поразено в снега,

като зима която сковава песните

като следобед който се смрачава в радиото на кола,

като телеграма, като наранен глас

който обхожда нощните телефони

също както морски фар обхожда

меланхолията на лодките останали на суша,

като съмнение  и вяра,

като моят силует на прозореца,

така боли тази нощ,

на зимата на твоето отсъствие,

на снегът който ме оставя безпаметен,

защото всичко забравям

 

ако трябва да започна да се уча да си спомням.

 

 

ИЗПОВЕД

Аз те очаквах.

След зимата на петдесет и осма,

с уверени букви и лятото

на първото ми писмо,

по бавните коридори и след изпита,

посредством книгите, футболът следобед,

цветето което не поиска да стане възглавница,

отвъд момчето влюбено в луната,

под всичко което обичах,

аз те очаквах.

Аз те очаквах.

Зад нощите и улиците,

зад стъпканите листа

и обществените постройки,

зад одумването на хората,

въпреки всичко което съм,

в някои ресторанти в които вече не ходим,

по-бързо от времето което иска да ми избяга,

по-близо до светлината и до земята,

аз те очаквам.

И ще продължа да те очаквам.

Както жълтият цвят очаква есента,

има все още думи за любов в тишината,

когато кожата гасне,

когато любовта ми прегърне смъртта

и станат по-сериозни нашите снимки,

над пропастта на спомена,

след като моята памет се превърне в пясък,

зад последната лъжа,

аз ще продължа да те очаквам.