NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Поетът в изгнание: родно и чуждо

Брой
59 (2023) Водещ броя: Антоанета Николова
Рубрика
Minima moralia
Автор
Нонка Богомилова, ИФС-БАН, nonka_bogomilova@mail.bg
PDF формат
Свали статията в PDF формат

 

Поетът в изгнание: родно и чуждо

(по историческия роман на Вера Мутафчиева Случаят Джем)

Нонка Богомилова

Институт по философия и социология, Българска академия на науките

nonka_bogomilova@mail.bg

1.За автора и за романа

Един от най-известните  и  най-превежданите български романи - Случаят Джем   на Вера Мутафчиева -  може да бъде интерпретиран през различна дисциплинна оптика или акцент: литературоведска, историческа, антропологическа, политическа. Анализаторите му го определят като  "полифоничен", притежаващ „многопластова оптика" (Borisova 2015), но предвид изследователската задача - екзистенциалните измерения на родното за поета според романа -  предпочитаният акцент ще бъде литературно-философският/антропологичният: начина, по който централните персонажи в него - Джем султан и приятелят му Саади -  разбират и преживяват родното или по-скоро лишеността си от него, бидейки изгнаници. Предвид това фиксиране на интересуващия ни тематичен и смислов „епицентър" на романа, дистанциран от специфично литературоведските му анализи, или от тези анализи, които центрират историческите, политическите и др. социални аспекти, извън вниманието ни тук ще останат аспекти на романа, обект на множество интересни и задълбочени анализи в този смисъл на автори като Т.Жечев, А.Свиленов, М.Карабелова, М.Врина-Николов, А.Хранова, В.Чернокожев и др., част от чиито приноси в това отношение са представени в трите части на интересната студия на Евдокия Борисова „Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада"(2015).

Макар че темата за родината самата В.Мутафчиева посочва като една от основните теми в романа, не ми е известно изследване, в което тази тема да е специално и детайлно фокусирана в интересуващия ни литературно-философски/антропологичен план.

Джем е известна историческа фигура:  превърнат от родния му брат султан Баязид II в изгнаник заради евентуалното властово съперничество, той е държан като такъв в продължение на близо 14 години (1482 - 1495 г.) от висши представители на западното християнство и от държавни владетели поради финансов интерес - огромна сума, изплащана от  Баязид за тази цел.

Макар и представени в романа по интересен начин - като свидетелски показания на основните персонажи пред историята и читателя,  размислите и преживяванията на  двамата „главни герои", Джем и Саади,  за род и родина явно изразяват в силна степен идеите и чувствата на авторката по тази тема. Освен опосредствано - от духа и емоцията, от авторското въображение (Krasteva 2020: 15), с които са разгърнати техните съдби и преживявания, това е показано и непосредствено: от самата авторка в Увода към романа. В него тя посочва значимостгта на темата за родината и родното като принадлежаща към смисловото ядро на романа: „има истини големи и вечни, които историята непрекъснато илюстрира. Тази, да речем, че между човека и неговата родина съществува сложна зависимост, все още неопределена точно („Камъкът си тежи на мястото"- казват едни, а други им противопоставят: „Никой не е пророк в родината си"). Тая истина не може да отживее; докато има хора и родини, съдбата на изгнаника ще бъде тема." (Mutafchieva 1989: 5).

Немалко анализатори се ангажират с интерпретация както на романа, така и на неговата авторка, посочвайки личната духовна и душевна връзка на В.Мутафчиева с романа, с неговите теми и герои. Така например Г. Гроздев пише: „Случаят Джем" е роман предчувствие, като че ли и за собствената й съдба. За онова, което я чака нея самата след този роман, но и за съдбата на брата-невъзвращенец" (Grozdev 2019).

Хърватският литературен критик Миленко Йергович също предлага подобна интерпретация на духа на романа: „В „Случаят Джем" Вера Мутафчиева, тълкувайки върховите моменти на османската епоха и сред тях -  дълбочината на падението на един трагичен принц -  разтълкува и себе си, и своя баща, и преди всичко времето, в което я надживяхме."(Yergovich 2016). И макар че по-нататък той посочва: „Единствен съдия в този процес е читателят, пред който се развива случаят и под чиято режисура продължава процесът", важна e и самоинтерпретацията на автора: било директна, чрез саморефлексия и самоанализ, било опосредствана - чрез близки и достоверни свидетелства. В описанието на мотивацията „да се нахвърля върху „Случаят Джем" (Mutafchieva 2008б: 290), да напише този роман, в автобиографичните мемоарни Бивалици и Небивалици тя посочва както социални, исторически  мотиви - актуални и принципни, така и лични такива. Първите са свързани с отношенията Изток-Запад и с идеята за понякога безразличното, понякога користното отношение на Запада към Изтока, потвърдено според нея и от Унгарските събития през 1956 г. (Mutafchieva 2008б:  291), 10 години след които излиза романът. А от друга -   от желанието да докаже, че в сблъсъка на властови, държавни, идеологически интереси няма добри и лоши, „наши" и „ваши" - „силните са от едната страна на барикадата, от другата сме ние, битите", пише тя в тази връзка (Mutafchieva 2008б:  290). В същите мемоари по-нататък тя още веднъж подчертава, че сред мотивите й да напише този роман един от най-важните е да реабилитира „битите в историята" (Mutafchieva 2008б:  309).

Същевременно в различни текстове, интервюта и пр., В.Мутафчиева посочва и дълбоката лична, душевна връзка, която я свързва с романа и по-специално с образа на Джем: „Дали се вселих в Джем или обратното? Просто съществувахме ведно, съпреживявахме, разменяхме реплики..." (Mutafchieva 2008а: 112). Раздялата с емигриралия й на Запад брат, чувството за самота също са описани от нея като мотив, като въплътени в духа на романа (Mutafchieva 2008а: 113).  Антонина Желязкова, нейна колежка, съавторка и близък приятел, в интервю с Генка Маркова споделя в тази връзка: „Обичаше искрено своя литературен исторически герой Джем султан. Бяхме ходили заедно на неговото тюрбе при нашето общо пътешествие в Турция и тя наистина му се поклони като на близък й покойник. Казваше: "В живота никога не ми провървя с мъжете, но с Джем извадих истински късмет. Вероятно той е мъжът на моя живот." (Zhelyazkova 2016). Пак в тази връзка в интервю с Ерика Лазарова В.Мутафчиева споделя:  „Ужасно трудно ми беше да се разделя с Джем султан, но той беше обречен и за него в света на силните и безскрупулните нямаше място. Двойно по-трудно ми бе да се справя вътрешно със смъртта на поета Саади, изтерзан и като изгнаник, и като творец, и като приятел на владетеля в изгнание." (Mutafchieva 2006).

Все в този авторефлексивен план по отношение на творчеството по принцип, В.Мутафчиева споделя, че героите от миналото са повече или по-малко проекции на днешното (Mutafchieva 2008б: 314), че в тях живеят съвременни типажи, въпроси, страсти, решават се „днешни" въпроси. И нещо съвсем лично: „Прочее, другарувайки със събратя по орис, авторът се измъква от своето задължително усамотение" (Mutafchieva 2008б: 302).  Освен да сподели свои идеи, размисли, чувства по важни за него и за всички нас въпроси, авторът получава възможност чрез пътуванията и радостите от срещата с красивия „божи" свят на своите герои (каквито има и в Случаят Джем) да сподели и своята радост и любов към пътешествията, към „скитнята", любима и за баща й, историкът професор Петър Мутафчиев, които правят човека, макар и за кратко,  наистина „гражданин на света".

Всъщност по тези въпроси -  за разбиранията на обикновените или не толкова обикновените хора за родината и родното като екзистенциали  -  няма други свидетелства, освен изкуството: художествената литература, поезията, киното, автобиографичните и мемоарни размисли,  живите източници, от които правят своите изводи и анализи по-обобщаващите теоретични проучвания: културологични, етнологични, екзистенциалистки и др.

Впрочем всякакви резки и крайни  граници, поставени между единия и другия тип интерпретация на историята не са особено продуктивни.  Според  Д.Лоуентал, макар и „Истината на историята не е единствената истина за миналото; всеки разказ е верен по безброй начини"(Lowenthal 2002: 359), така че „Разграничението между история и художествена литература" е по целесъобразност, а не по съдържание, обобщава авторът (Lowenthal 2002: 359). Според него историческият роман има това преимущество пред историографията, че „направил историята жива" и ни позволява да станем съпричастни, „да се вживеем в начина, по който предшествениците ни са преживявали тяхното минало" (Lowenthal 2002: 578). Същевременно литературата поставя историята пред съда на човешките ценности: „художествената литература критикува историята, докато се храни с нея" (Lowenthal 2002: 358). Тези твърдения се отнасят в голяма степен за случая, тъй като авторката на историческия роман Случаят Джем не е аматьор, а професионален историограф, натрупала висока изследователска култура и компетентност върху културата на ареала и на историческия период, който описва в романа.

Й. Бродски представя ясно  тази ценна мисия на литературата:  „Литературата е единствената форма на нравствена застраховка, с която обществото разполага.....против принципа "човек за човека е вълк" (Brodski 2013б: 174).

 

2.Родината и границата

 

 В романа на Мутафчиева родното се явява  мощен  ценностен императив тогава, когато силната връзка с другия е прекъсната, а заедно с това все по-ясно се разкрива враждебността, чуждостта на чужбината. Затова развитието на отношенията в тандема Джем-Саади, от чиято разрастваща се пукнатина изниква копнежът по родината и родното, копнежът по завръщане ще бъде естествен акцент в последващия коментар. Ще бъдат използвани предимно размишленията и наблюденията на единия от двойката приятели - поета Саади, тъй като през обектива на неговата душа и ум (в тези размишления има силен саморефлексивен елемент) почти дори без коментар на изследователя в случая, би могло да се постигне достоверно знание за този ключов процес -  изчерпването на близостта, разпадането на връзката между двамата приятели, оголила до дъно въпросът за родината и родното.

И все пак преминаването на границата между родината и чужбината, между своето и чуждото е ясно осъзнато от Джем като граница между двата му живота - този на безгрижен поет, окръжен от приятели, вино и рими и този, който предстои - на неизвестност, изпитания, лишеност от права. Между живота, посветен на поезията, на думите: „Няма изкуство по-трудно и точно, по-неуловимо и опосредено, едновременно най-далечно и най-близко за човека както думите"; те бяха негова любов, мъка и награда, свидетелства приятелят му Саади, също поет (Mutafchieva 1989: 33). И живота на изгнаник, преследван от властолюбивия си брат: „До тая нощ аз съм бил у дома си, върху земята на своя баща и дядо, до днес съм имал права, макар оспорвани. А с това, че преминавам границата, аз сам ще се откажа от тях, ще изляза извън закона. От утре ще бъда изгнаник, Саади... Струва ми се по-леко да умра още тая нощ на своя земя, предаден и забравен... Отколкото от утре да се впусна в преговори, съюзи, надлъгване." (Пак там: 62).

Идеята за това да се избере смъртта пред живот далеч от своето, пред живот с чуждите и с чуждото се споделя и от Саади в този ключов миг от пресичането на границата, но с други аргументи. Според Саади поетът няма родина и  религия, не принадлежи на никоя държава, нещо повече, той дори не принадлежи на земята и на времето си: „Поетът е винаги ничий и принадлежи само към вечното, велико и слабо семейство на поетите. Не на земята е нашата родина, Джем - исках да му кажа, - тук ние все ще бъдем изгнаници... Не се заблуждавай, приятелю, че има човек, способен да пожали някого, освен себе си - туй е стара заблуда на поетите. Нека умрем още тази нощ, Джем - исках да го помоля, - дано се приберем най-после у дома..." (Пак там: 80-81).

По-нататък в развитието на действието, в изпитанията и страданията, които изпълват живота на двамата приятели поети, постепенно превръщащи се в пленници на Западни духовни лица и владетели,  тази мисъл на Саади (че родината на поетите не е на земята, че те тук са изгнаници) се потвърждава и изпълва със съдържание. Това става в процеса на срещите и сблъсъка на Джем с неговите „пазители" - коварни, лицемерни, жестоки,готови да разбият живота му в името на парите и властта.

Ценностите, които са поставили в основата на мислите и постъпките си като поети, като деца на думите както в родината си, така по-късно - и в изгнание, най-директно и ясно са формулирани от основния „говорител" на тандема - Саади: „Живеехме със съзнанието, че внасяме в живота чиста красота. Нас не задоволяваше решение, което би означавало неправда, насилие или позор - стремяхме се да примирим суровия закон с нашата жажда да живеем. Ние трябваше да се чувствуваме прави - това отличава поета от мъжа." (Пак там: 36). Не вярата, не ислямът е стоял, според Саади във фундамента на тези ценности - стремежа към правда, ненасилие, чистота; отчасти, но не изцяло това Саади свързва с  християнската жилка на Джем, идваща по майчина линия: „Това дължеше и на майка си, християнката, но много повече на персийските стихове. Знайно е, че персите са еретици, че пият вино и отдават твърде много на земните радости и скърби. Не напусто нашите духовници отричат персийските стихове - нищо не руши вярата ни по-силно от тях." (Пак там: 38-39).

Героите на романа  Джем и Саади, показва  В.Мутафчиева,  не са били просто читатели на тези стихове, а са приели техните послания като свое светоотношение, като нравствен императив, като обвързван с тези ценности начин на мислене и на живот - красив като поезия, но донесъл им много драматични събития и страдания в реалния  сблъсък  с „прозаичните" закони на живота и властта.

 

3.Поетът като гражданин на света; копнежът по родния език

Но в прехвърлянето на Джем от място на място, от владетел на владетел в съперничеството им за богатата плата за неговото пленничество, двамата приятели срещат и преживяват заедно и красотите на света (особено в Италия, Савоя) и са на път да  преформулират, да при-земят  поетичната си идея  за родина: „Защото родината ти все още не е свят - тя е твоя част, един много голям дом; ти познаваш дори ония нейни краища, които не си видял - познанието за тях иде с кръвта и млякото. „Свое" - тежка и значителна дума - свое е всичко в една родина. А как, за разлика от нея, бих определил света ли? Трудно... Не намирам достатъчно възторжени изрази. Та нали всяка част свят, отпечатана в съзнанието ни, е нашето богатство - безценна книга, която разлистваме в часове на размисъл, на болка, на затворничество и пренасяме читава до мига на последния мрак... И за един кратък миг - опитай да не го пропуснеш! - ти се превръщаш в каквото си бил при зората на времето: в елемент от божия свят...", в „световен гражданин"(Пак там: 154).

Според Саади това чувство за единството на света, за щастието на човека е присъщо въобще на ориенталската култура, чиято същностна част е не религията, а поезията: „Ние бяхме възпитани другояче. Не своята вяра или народност браня аз - вярвайте, един ориенталец по мое време беше преди всичко гражданин на света, той бе научен да мисли за земята като цяло и за човека като неин венец. Четете стиховете ни - тях отричаше нашата църква, но нито един наш поет не биде изгорен или затворен заради стих. Дори вярата ни се примиряваше, гдето човек има право на земно щастие и туй щастие е самоцел, и пред него отстъпват всички висши съображения." (Пак там: 222-223). И за други култури и поетични традиции е характерно „Това усещане за единство, за включеност в целостта" (Nikolova 2007:92), а би могло да се каже, че то е универсално присъщо въобще за поезията като специфична духовна форма.

За поета неговата „духовна родина" са стиховете, литературата, както пише Боян Пенев за големите ни поети от ранга на Пенчо Славейков (Penev 1994). Така Саади и Джем се идентифицират като със свое  „родно" с целия ориенталски културен ареал, но не с неговата религия, а предимно с неговата космополитна поезия, в която живее една общочовешка антропология. Неслучайно най-чаровните, но и най-страдащите фигури  в романа са на Джем и Саади, олицетворение на духа и морала на тази поезия, а техните врагове и причинителите на техните страдания, представители на властта и религията - и от страна на християнството, и от страна на исляма, се оказват почитатели на един общ „бог": парите и властта.

В отговор на подетата отново и въпреки теза от Саади, че поетите са граждани на света и не им отива копнежа по родина, Джем страстно противопоставя други аргументи:

„Не може поет без слушатели, не може султан без войска. Когато се разделих с нашите - било слушатели, било войници, - аз престанах да бъда и поет, и султан, Саади. .....Тогава го няма и Джем, Джем е мъртъв..." (Mutafchieva 1989: 325). В тази кратка, трескава ситуативна „антропология" на натрупаната у изгнаника горчилка, Джем признава зависимостта си, свързаността си с другите, със своите, неудовлетворението си от това  да бъде гражданин на света, пък макар и с предан приятел до себе си: „Красота, дарба, сила, десетки качества - то още е само възможност. Тя става човек чак когато нечия любов се радва на туй, че е хубав; когато има тълпа да плаче при песните му, войска - да осъществи завоеванията му. Трябват много хора - те превръщат възможността за човек в самия човек. Няма ги, Саади. моите хора!" (Пак там). На продължаващото настояване на Саади, че поетите са граждани на света, Джем предлага аргументи, които да убедят и самия Саади: „Ако поетът би бил без родина, защо не изпя нищо тук? Ти говориш езика им, нали? А да пееш на него, не може. Защото не ти е майчин, гражданино на света!„  (Пак там).

Значимостта на родния език за изгнаника, особено за този, който твори на него, се осмисля от много автори днес (Hristoskova 2016), включително от автори изгнаници или емигранти. Така например Й. Бродски счита, че изгнаникът, освен самотата по отношение на хората, преживява още една форма на самотност - усамотяване, уединяване в/с родния език: „ти и твоят език, без никой и нищо да застава между вас"; „състоянието, което наричаме изгнание е преди всичко езиково събитие: изхвърлен от майчиния си език, той се уединява в него" (Brodski 2013б: 182).

Напълно достоверно звучи това обяснение на фона и на редица подобни размишления, анализиращи човешкия стремеж към признание, обикновено обитаващ „като у дома си" душите на творците  -    писатели,  поети, есеисти. Затова Й.Бродски нарича изгнанието „метафизично състояние", при което писателят, творецът е загубил социалната  значимост, която е имал в родината си;  „пътува винаги към дома си"; „главата му е завинаги обърната назад....тъгува за реалните или въображаеми тълпи" (Brodski 2013б: 177). Строг съдник на човешката природа, Е.М.Чоран сравнява желанието за слава, за себеизтъкване с „духовна смърт" (Cioran 2012: 79), а в един от научнофантастичните си разкази  („Един човек, една планета") Недялка Михова (Mihova 1996) представя  идеална алтернатива на това състояние, на вездесъщата човешка суетност. Поради определени трагични обстоятелства -  лишен от колеги, от приятели, от публика  - на героя на Михова му остава последната, единствена инстанция - собствената му съвест, самоуважението. Макар и да носи ужасни страдания за душевността му, ситуацията на безнадеждно самотен и без "публично одобрение" е идеална за проява на достойнство, за победа над страха и слабостта.

4.Копнежът по родината; императивът на призванието

Самотата, чувството за чуждост и враждебност на света усилват копнежа по родината и по завръщането в нея. Нейният зов за Саади се усилва и от тревожните му, отрезвяващи го размисли за  измамния характер на близостта, на големите мечти и илюзии, градящи въображаемия образ на приятеля. Размислите на Саади в процеса на вземане на решение по подобен казус  отиват още по-далеч  - те развенчават въобще всяко служене на големи каузи, идеали поради въображаемия им, според него характер: „неизброими възможности предлага всеки човешки живот, ако ти сам - сам! - не ги поднесеш жертва на някакъв въображаем бог. Наречи го изкуство, единомислие, любов - все едно! Обединяващото между божествата, на които служим, остава туй, че са въображаеми„ (Пак там: 344).

По свой начин този извод правят и редица други литературни „герои", подчинили личността си изцяло, в екстремна степен на някоя от тези каузи - Еньо от Антихрист на Емилиян Станев, Фани Хорн от Осъдени души на Димитър Димов, мисис К. на Стефан Цвайг, Балтазар Клаес и съпругата му от Търсене на Абсолютното на Балзак, двамата братя от романа на Х.Хеле Преодоляване на гравитацията (Helle 2021), публикуван наскоро  и много други. Същевременно както в литературата, така и в живота, достойна за уважение в определени случаи е и другата житейска стратегия, т.нар. от Вера Мутафчиева „Сизифов синдром", на който тя се възхищава у баща си - да бъдеш верен на каузата си, на дълга си, на илюзиите си, независимо от липсата на сигурност за тяхната реализация и успех (Turlakov 2021: 151). Подобно възхищение тя изпитва и към българския философ на родината Стефан Попов, за срещата с който разказва в спомените си - беден, самотен, далеч от родината, но верен на ценностите и на илюзиите от младостта си. 

След подобни страдания, прозрения и просветления, обвити в чувството за чуждост и самотност, след ироничното развенчаване на идеята си за „гражданин на света", копнежът по родно място, роден дом, семейство и приятели постепенно надделява над чувството за дълг към приятеля Джем, по-скоро към „спомена" Джем. Чувството, че е и ще бъде завинаги чужд и самотен тук, копнежът му по заедност го водят до горчиви размисли за живота без родина, за изгнанието: „Аз съм друговерец, чуждо тяло, попаднало всред християнията. Нося френски кожух и тесни френски гащи, от чалмата се отучих още в Боазлами. Дори да сменят и кожата ми, като я дерат къс по къс, все пак ще бъда чужд (Mutafchieva 1989: 336) ; „Защо не избрах един град за свой, една къща в тоя град, една - коя да е - между хилядите жени?..." (Пак там: 340); „Прекрачи още една лъжа - дългът за помощ - и ще си тръгнеш съвсем гол, съвсем свободен и сам под звездите." (Пак там: 341).

Освободил се от обвързаността, която го е спасявала от самота и от копнеж по родина, но го е отдалечавала, отчуждавала от собствената му личност и призвание, отчуждавала го е от „отреденото му място" (Cioran 2012: 162), Саади се връща към себе си, към личността си на талантлив и чакан от хората поет. Неговата връзка с хората, разкъсана по време на постепенно обреклото го на самотност изгнание е възстановена чрез песента, вдъхновена от  прозрението и мъдростта на изгнаника:

 „Една песен за родината и за изгнанието, нея искам да напиша - аз, който считах, че нямам родина и мой дом е светът; който мислех, че изгнанието е просто пътуване, промяна в пространството. С цената на тринайсет години аз заплатих едно познание; него искам да оставя на хората. Искам да им разкажа - да ги предупредя.

„Не само голям е светът - ще пея аз, - светът е и враждебен. Скрийте се от него в една родина, в един град, в един дом; оградете си един малък къс от големия свят, за да го усвоите и сгреете; намерете си един еснаф, един спахийски алаи, едно дело; родете свои деца. Задръжте се за нещо всред безбрежния поток на времето, всред безбрежието на всемира. Изберете една истина за своя." (Mutafchieva 1989: 382).

В мотива си да се върне към родината, за да практикува своето поетично призвание, Саади се самообвинява в себичност и като че ли се приближава до изкушението на Джем в желанието да  твори на родния си език, за да бъде разбран от „тълпите", от „своите". Но за разлика от Джем, неговата мотивация за това завръщане не е суетата, желанието за слава, а стремежът да бъде полезен с натрупаните прозрения по време на изгнанието си, да превърне изгубеното лично време във време, спечелено за другите. Неслучайно някои автори свързват изгнанието не само с отчуждение от своите, със загуба на мястото (дом, роден край), но и с това, което Чоран нарича „изпадане от времето" - „безчувственост към собствената съдба" (Cioran 2012: 122, 128), невъзможност да намери във времето своето място.

Вместо на големите чувства и идеали, на лъжливите абстракции, вместо на коварния полет на въображението, поетът Саади съветва своите потенциални слушатели/читатели да заложат на конкретното, на видимото и осезаемото, на простите свидетелства и измерения на родното.  

С тази песен поетът пътува и към родината, воден от копнежа по завръщане там, където хората чакат да чуят неговите стихове на майчиния си език. За него като човек с поетично призвание, родината е мястото, където може да споделя своите поетични мъдрости и прозрения на роден език като „изявителен медиум на битието"(Petrov 2005: 193), да бъде очакван и разбран от хората, да ги вълнува и възвисява със стиховете си; да възстанови връзката си с тях, да потърси уюта и топлината на своето, бягайки от самотата в чуждото. Тук е мястото да си припомним тънкото прозрение на Й. Бродски: за поета  „животът е заложник на професията му, а не обратното" (Brodski 2013в: 263).

Сякаш предчувстваната и призована смърт на Саади свидетелства за трудния, за невъзможния избор между верността към приятеля и верността към призванието, независимо от разумните аргументи в полза на второто. Защото, както пише Й.Бродски „като всяка добродетел, верността има стойност само ако се дължи на инстинкта и на характера, а не на разума" (Brodski 2013а: 164). И както обобщава апологетът на другостта Е.Левинас „Всяко мислене е подчинено на етическата връзка...етиката е преди онтологията" (Levinas 1999: 111).

Още едно (не)възможно завръщане, ако приемем наблюдението на Е.Алексиева: „Мястото на човека е винаги едно и също, независимо къде отива, той никога не го напуска, защото то не съществува...нарича го дом...без да съзнава, че всъщност мястото е в него." (Aleksieva 2007: 55).

5.Родината на думите и думите като родина: завръщането на Саади

                                                                    „От думите

                                                                                               към думи все отивам..."

                                                                                                         Д. Зашев, Оцелели рими                                                    

Предвид художественото описание на страданията, на живота-драма на двете основни фигури,   би могло да се приемат като релевантни  някои от критиките към романа за разбирането на човека и света като носители и търпящи страдание, несправедливост; за  душевната чистота и нравственост като жертви и в историята, и в човешките взаимоотношения; за човека изобщо като нещастно, неблагополучно творение, отправящо и смирени, и гневни въпроси към Твореца, за лицемерието на християнството и др. (Pavlova 2015). Същевременно справедливо звучи и другата гледна точка - че това е възможен и често практикуван критичен поглед към човека и света и от писатели, и от философи, и от психолози. За да не се връщаме далеко назад  към философската (И.Кант) и психоаналитичната класика (Е.Фром), да погледнем например образа на човека в „печалната"  антропология на нашумелия съвременен автор - философ, психолог, есеист Е.-М Чоран в  Пропадане във времето. За неудобството да си роден (2012). Тук човекът е представен в критична, в неблагополучна и неблагоприятна светлина, при това не от гледна точка на проблемите и недостатъците на конкретен исторически персонаж, а във философско-антропологичен план, тоест по своята природа, по своята същност. Да не говорим за продължаващите с векове критики към християнството в най-различни контексти - исторически, нравствен, за практикуване на „двоен стандарт", включително и в съвременността, особено в поведенето на висшия клир.

Но това е дълга тема с неясен изход, затова да се върнем към Случаят Джем, като отговорим на критиките с неговите аргументи в търсене на позитивната ценностно-релевантна мисловна линия в неговата сюжетика. Такава конструктивна линия, екзистенциален изход, който свързва ведно и придава ценност на смисъла на живота, на творческото призвание, на родината е апологията на поезията, на словото, на техния божествен произход и на тяхната човешка мисия. Тази линия е свързана с онези моменти в края на романа, които мотивират Саади да вземе решението си за завръщане - завръщане не само към родината, но преди всичко към своето поетично призвание, към своето уникално, ценно достояние, което може да бъде проявено и да бъде ценено само там - от хората, говорещи майчиния му език. Това е и завръщане към себе си като свободна, самоценна личност, извличаща смисъла да живее и твори от вътрешния екзистенциален извор, а не от нещо или някой извън себе си.

Усета му за това, вече започнал да напомня за себе си, окончателно събужда друг поет, Рение: „Кой ще възмезди човечеството за туй, че поетът Саади (нещо много по-рядко на земята от всички султани, действителни или самозвани) е мълчал седем години? Саади, махайте се оттук! Вървете си у дома, там, където всяко дърво и камък ви внушават песен, където тая песен чакат хиляди уши!" (Mutafchieva 1989: 349); „Жертвувате нещо, което не ви принадлежи, Саади! Вие сте просто съсъд на божи дар; нямате право да умрете, докато не сте изчерпан до дъно. Песните ви са човешка собственост - раздайте ги на техните собственици, за да имате лека смърт, Саади!" (Пак там).

Впрочем словото и поезията връщат не само Саади към неговото призвание и към родината, но те връщат и Джем, неговата съдба, неговите страдания към хората с поезията на трубадурите, със словото и песента. Според въображаемия Саади (тоест авторката в този случай), обглеждащ драмата на Джем от дистанцията на отминалите пет века,   не толкова историята и историческите свидетелства, но именно трубадурите, майсторите на словото и на песента са тези, които са направили Джем безсмъртен, гражданин на света и са превърнали целия  свят в родина на спомена за него. В този спомен той е страдалецът, жертвата, героят, а не безволев инструмент на интересите на силните. Въображаемият Саади така описва делото на песента в „случая Джем" през петте века до днес, последвали смъртта на Джем и Саади:

извърши го песента. Тя може много и в това е възмездието, което бог отдаде на поета за всички мъки, търпени между хората. Поетът има повече власт от краля, защото управлява не битието човешко, а човешкото съзнание. С един ред - стига той да е остър и строен, да бие в целта - поетът срива, което земните властелини трудно са градили десетилетия; с една дума той издига паметник - и този паметник устоява срещу векове, потопи, нашествия и пожари, - издига паметник на най-невзрачния и незабелязан от съвремието си дребосък.

Не случайно по мое време властелините презираха поета, но го глезеха. Те му заплащаха с презрение чак посмъртно - не позволяваха на поета да почива в светена земя; отвъд гробищните зидове - там търсете костите на стотици трубадури. Но приживе кралете хранеха поета от златно блюдо и му наливаха вино в златна чаша. Не мислете, че нашите крале бяха глупаци - тях ги пробираше суровият закон на Средновековието. И, умни, каквито бяха, те приласкаваха поета, защото познаваха силата му. Бих си позволил един съвет към вас, все пак аз наблюдавам повече от пет века: не обиждайте поетите, изберете другаде своя враг!" (Пак там: 161).

Това „конструктивно" разбиране  на В.Мутафчиева за смисъла, за ценността на словото и на човека чрез него се споделя и разисква от векове от философи, психолози, литератори, ратници на словото. В същия дух са думите на Емилиян Станев от Антихрист: "Пазете се, братя, от очите и паметта на поета, от това що вижда и разбира, макар и по-късно да го изказва. Премъдрият надличен дух гледа чрез него и едното му око е око на дявола, а другото на господа, та съзира и земното, и небесното." (Stanev 1980: 43). Ето и размишлението на Й.Бродски за това, че и поетът, и музите му са крайни, тленни, но „останала е една песен...надживяла е и двамата, както ще надживее и читателите си, които, макар и само в мига на четенето, споделят безсмъртието на песента" (Brodski 2013в: 272).

Заключение

Родината, гледана през обектива на творческото призвание в качеството му на най-съкровена, същностна сила на личността (както е в случая с „късния" Саади от Случаят Джем), особено ако това призвание живее чрез родния език, е незаменимо място за практикуването му, за споделянето му с читателя като  слово и послание. Неразрешима драма е, която само смъртта успява да разреши, ако силата на призванието, на автономната личност на твореца е толкова мощна, колкото и силата на човешката близост - като копнеж, спомен, дълг, както е на Саади към Джем.

Смъртта се оказва единствено възможното завръщане в родината на двамата страдалци, на „битите в историята",  защото „в огъня на страданието" се „разтопяват" всички дидактични схеми и императиви, всяко полагане на живота между полюсите на доброто и злото, на правдата и неправдата (Zweig 1984: 176).

Както потвърждава и историята, сред тях, сред „битите" обикновено е и мястото на поетите. На тези от тях, за които думите на са просто граматика, лексика и слог, а референти на ценности, на постъпки, на човечност.

Най-разпространената сред обикновените хора, сред хората от „народа" форма на възприемане и преживяване на родината и родното като свое, сигурно, защитено, уютно са непосредствените й кръвно-родствени форми - семейство, родители,  род, както и близката среда, в която те пребивават:  роден дом, роден край  -   ясни и прости форми, за копнежа по които Саади размишлява с тъга в своето изгнание. С образованието и възпитанието става пренос на енергия и ценност към  всички онези по-„далечни", по-абстрактни форми на родното, каквито са общата култура, език, религия, държавност, народ.

Може да се допусне, че съдбовната обвързаност на призванието на поета/писателя с родния език, промислена от авторката на романа в условията на въображаемо/художествено преработено състояние на изгнание, има за нея като  екзистенциален резултат един съдбовен избор: родината. 

Цитирана литература

References

Aleksieva, E.2007. Ritzaryat, Dyavolat, Smartta. Sofya: Colibri [Алексиева, Е.2007. Рицарят, Дяволът, Смъртта. София: Колибри].

 

Borisova, E.2015. Drugostta i dvoyinichestvoto v tri balkanski romana za Iztoka i Zapada [Борисова, Е.2015. Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада] online https://www.librev.com/index.php/arts/literature/2784-drugostta-i-dvojnichestvoto-2, accessed  January 20, 2023.

 

Brodski, Yi. 2013a. Keyat na neiztselimite. -  V: Brodski, Yi. Samotni pateshestviya. Sofiya: Fakel ekspres, 111-172. [Бродски, Й. 2013а. Кеят на неизцелимите. - В: Самотни пътешествия. София: Факел експрес, 111-172].

 

Brodski, Yi. 2013б. Sastoyanieto, koeto narichame izgnanie. - V: Brodski, Yi. Samotni  pateshestviya. Sofiya: Fakel ekspres, 173-184. [Бродски, Й.2013б. Състоянието, което наричаме изгнание. -  В:  Самотни пътешествия. София: Факел експрес, 173-184].

 

Brodski, Yi. 2013в. Altra Ego. - V: Brodski, Yi. Samotni  pateshestviya. Sofiya: Fakel ekspres, 260-273.[Бродски, Й.2013в. Altra Ego. -  В: Самотни пътешествия. София: Факел експрес, 260-273].

 

Cioran, E. 2012. Propadane vav vremeto. Za neudobstvoto da si roden. Sofiya: Fakel ekspres.[Чоран, Е. 2012. Пропадане във времето. За неудобството да си роден. София: Факел експрес].

 

Helle, H. 2021. Preodolyavane na gravitatsiyata. Sofiya: FanTezi [Хеле, Х.2021. Преодоляване на гравитацията. София:ФънТези].

 

Hristoskova, M.2015. Filosofski izmereniya na problema za bezdomnostta. Rakopis na disertatsiya, nepublikuvan.[Христоскова, М.2015. Философски измерения на проблема за бездомността. Ръкопис на дисертация, непубликуван].

 

Grozdev, G.2019. Freski ot ostrov Rodos. Poslepis: Sluchayat Dzhem i Rodos. Literaturen vestnik onlain [Гроздев, Г. 2019. Фрески от остров Родос. Послепис:  Случаят Джем и Родос. Литературен вестник]онлайн https://litvestnik.wordpress.com/%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0/%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%8F%D1%82-%D0%B4%D0%B6%D0%B5%D0%BC-%D0%B8-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%81/  , accessed February 5,  2023 .

.

Krasteva, S. 2020. Konstruirane na fantastichniya obraz. Kant i Sheling.// Filosofski alternativi, 1, 15-23. [Кръстева, С.2020. Конструиране на фантастичния образ. Кант и Шелинг. // Философски алтернативи 1, 15 - 23].

.

Levinas, E. 1999. Drugost i transtsendentnost. Sofiya: Sonm [Левинас, Е. 1999. Другост и трансцендентност. София: Сонм].

 

Lowenthal, D. 2002.Minaloto e chuzhda strana. Sofiya: Kritika i humanizam. [Лоуентал, Д. 2002. Миналото е чужда страна. София: Критика и хуманизъм].

 

Mihova, N. 1996. Fantastichni igri. Sofiya: Lyubomadrie. [Михова, H. 1996. Фантастични игри. София: Любомъдрие].

 

Mutafchieva, V. 1989. Sluchayat Dzhem. Sofiya: Balgarski pisatel. [Мутафчиева, В. 1989. Случаят Джем. София: Български писател].

Mutafchieva, V. 2006. Intervyu. // Trud, 02.06.2006.[Мутафчиева, В.2006. Интервю.// В-к Труд 02.06.2006], online  http://veramutafchieva.net/interview_bg.php?newsID=142/. Accessed September 20, 2022.

Mutafchieva, V. 2008a. Bivalitsi 3.  - V: Mutafchieva, V. Sabrani sachineniya v 12 toma, T. 12. Plovdiv: Zhanet 45, 5-272. [Мутафчиева, В.2008а. Бивалици 3 - В: Събрани съчинения в 12 тома, т. 12. Пловдив: Жанет 45, 5-272].

 

Mutafchieva, V. 2008б. Nebivalitsi. - V: Mutafchieva, V. Sabrani sachineniya v 12 toma, T. 12. Plovdiv: Zhanet 45, 273-446. [Мутафчиева, В.2008б. Небивалици. -  В: Събрани съчинения в 12 тома, т. 12. Пловдив: Жанет 45, 273-446].

 

Nikolova, A. 2007. Dvata patya na choveka v Iztochnite religii.  - V: N. Bogomilova (sast.) Chovekat: edinstvo i razdvoenie. Sofiya: Poni, 91-107.[Николова, А. 2007. Двата пътя на човека в Източните религии. -  В: Н.Богомилова (съст.) Човекът:единство и раздвоение. София: Пони,   91-107].

 

Pavlova, L. 2015. "Sluchayat Dzhem" - kniga za neudobnata istina. // Literaturen svyat [Павлова, Л.2015. „Случаят Джем" - книга за неудобната истина. Литературен свят] online  https://literaturensviat.com/?p=170836, accessed January 10,  2023 .

 

Penev, B. 1994. V rodnata zemya.  - V: Iv. Elenkov, R.Daskalov (sast.)  Zashto sme takiva? Sofiya: Svetlostruyi, 116 - 121. [Пенев, Б.1994. В родната земя. -  В: Ив.Еленков, Р.Даскалов (съст.) Защо сме такива? София: Светлоструй, 116-121].

 

Petrov, L.2005. Chovekat mezhdu bitieto i nishtoto.  -  V: Razdvoeniyat chovek. Veliko Tarnovo: Faber, 193-208. [Петров, Л.2005. Човекът между битието и нищото. -  В Раздвоеният човек. В.Търново: Фабер, 193-208.

 

Stanev, E. 1980.Antihrist. Varna: G.Bakalov. [Станев, Е. 1980. Антихрист. Варна: Г.Бакалов].

 

Turlakov, N.2021. Smirenie i opravdanie ili bunt i borba - filosofski belezhki za otnoshenieto kam stradanieto v religioznata vyara i obichainata nravstvenost. // Filosofski alternativi, 4, 128-152 [Турлаков, Н.2021.Смирение и оправдание или бунт и борба  - философски бележки за отношението към страданието в религиозната вяра и обичайната нравственост. // Философски алтернативи,  4, 128-152].

 

Zashev, D. 2009. Otseleli rimi. Sofiya: Altera. [Зашев, Д.2009.Оцелели рими. София: Алтера].

 

Zhelyazkova, A. 2016. Intervyu, June 25, 2016. [Желязкова, А. 2016. Интервю, 25 юни 2016] online http://veramutafchieva.net/frends_bg.php?newsID=161, accessed December 15, 2022.

 

Zweig, S.1984. Dostoevski. - V: Zweig, S. Portreti na evropeyiski pisateli. Sofiya: Nauka i izkustvo, 135-222. [Цвайг, Ст. 1984. Достоевски.  - В: Цвайг, Ст. Портрети на европейски писатели. София: Наука и изкуство, 135-222].

 

Yiergovich, M.2016. Sluchayat Dzhem. // Kultura, 25/ 08.07.2016 [Йергович, М. 2016.  Случаят Джем. Култура, 25/ 08.07.2016] online  https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/24972  accessed January 20, 2023.