Николай Найденов е роден в Ябланица. Завършва социология, става доктор на политическите науки и професор по политология в СУ „Св. Климент Охридски“.  През 1985 г. излиза първата му стихосбирка „Родство“, за която получава наградата „Южна пролет“. През 2000 г. публикува втората си стихосбирка „Тибет“, с която прави опит да се сбогува с поезията.  Настоящите стихове са от неговата трета стихосбирка „Далече от думите“.

 

 

РАВНОДЕНСТВИЕ

 

Една жена, рисувана насън,

пристъпва боса в лятната жарава.

А някъде назад камбанен звън

опява хълм по хълм и приближава,

приспива тишината – звук след звук,

като ветрец минава през душата

и отзвучава тъй далеч оттук,

че никой не е стигал по-нататък.

 

 

МОДЕЛ

 

Жената е полегнала така,

че се открива цялото `и тяло –

с отпусната на хълбока ръка

и силует като усмивка в бяло.

Полюшне ли се лявата гърда –

започват светлини да се прескачат,

а дясната потрепне ли едва

и я докосват устните на здрача.

Едно стъкло от нея ме дели,

а толкова отдавна я рисувам,

че тръгвам сам да проверя дали

това, което виждам, съществува.

 

 

РИСУНКА НА ЖЕНА

 

Една изящно тънка линия,

започнала от сенчестото мъхче под косата,

побутната от трепета на раменете,

избягала надолу по гърба

в безпаметната падина на кръста

и спряла на вълнуващото възвишение след нея,

за да си вземе дъх.

Но тази линия описва всичко,

което цяла нощ

не могат думите да изразят,

а пръстите – да разгадаят.

 

 

КЪМ ДУШАТА

 

От око невидяна, от ръка непогалена,

ти събличаш молитвено своята риза.

И гърдите ти тъмни до полуда търкалям,

сякаш искам сърцето ти с устни да близна.

Как изгаряш душата ми – въглен паднал на капка,

как трептят сетивата и без въздух оставаме,

докато премалели се отпуснем внезапно

и гласът ти – тъй топъл – заспи на дланта ми.

 

 

НЯКОГА

 

Седни до мен и разтопявай с длан

замръзналото време помежду ни,

а всеки миг, отдавна пропилян,

припомняй с всички неродени думи.

И някогашните сълзи ще потекат

към сините мъглявини на детството

и ще отмият изоставения път,

по който още се надбягват смеховете ни.

 

 

ХРАМЪТ

 

Влизам в храма след толкова много години –

няма полъх молитвен и шепот на свещи.

Само твоята сянка прелита отсреща

и изчезва в съня на нашето минало.