NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

* * *                          

лятото е кофа със светещи балони

в сърцето на джаз фестивал

© Лятото е кофа със светещи балони в сърцето на джаз фестивал (2019 г.). Фотография: Силвия Борисова

 

ЖИВОТЪТ, ИЛИ СЛУЧКАТА ОТ САМО СЕБЕ СИ

Вървиш по улиците нощем и нищо не се случва, тоест лампите танцуват в светлините си и кестените плачат в търсене на есента, оградите безпомощно размахват своите железни или дървени ръце, а сградите прихлупено отдавна вече спят и сънуват всички хора в стаите си като ангели с разтворени криле и затворени очи.

Вървиш по улиците нощем и си мислиш: как ли ще съм радостен, когато моето наоколо изгрее с утрото, как ли ще се смея от красотата в себе си, изпитана от светлото ми тук.

*

Вървиш по улиците денем и всичкото се случва, тоест всеки цвят по дрехите на минувачите ликува в изблик на самотност, всяка стъпка е прекрачена и вече не се чувства себе си и полудява – тя и другите невидими видения, мъж и жена седят на маса пред съвършено празни чаши и външно всичкото е правилно, но темите на разговор са твърде противоположни и времето е невъзможно за преодоляване когато и да е.

Вървиш по улиците денем и си мислиш: ако снощи не бях вървял така с години, ако живот не бях изминал, ако и пътищата ми зад ъглите се криеха, ако и птиците ме предполагаха, ако и сънищата ми от мене бягаха, аз щях ли да вървя и днес и нямаше ли да изчезна в света на думите без редове и многоточия?

*

Вървиш по улиците нощем и изведнъж светът се случва, когато просто си забравил да попиташ цял живот: ами луната? Що за театър да стоя и да мълча? Ами усмивките? Откраднаха ми ги за някой по-надежден джоб, за който знам, че няма да се скъса, а аз запазих в сънищата всичко онова, което бе изпаднало по пътя зад гърба ми…

Вървиш по улиците нощем и си мислиш и си тъжен, всичкото сега се случва, но отдавна се е случило и животът като случка е безспирно повторение на незабравимото… Налучкваш улицата си без изход и дотам се свършват стъпките, и оттам започваш ти. Няма безизходни спомени, няма лунни своеволия, нито сенките от сградите, нито пустота в площадите, щом и те са нарисувани с цветовете на дъгата от най-скришните мечти, щом из тях се скиташ ти.

*

Вървиш по улиците денем и изведнъж е по-различно, светът от вчера чак до днес се е завъртал в егоизма си милиони и милиарди пъти, звезди отново са танцували около неговото щастие, а слънцето се е сбогувало, но никога от себе си не се отказва и отново се е върнало, за да те вижда, да те има, защото хората са му любими сред цветя и слънчогледите. За миг вселената обсебва те, когато слънцето нахлува през зениците ти и виждаш само въздуха около птиците и сякаш търсиш свобода, която заслепено не намираш, и сякаш в птиците умираш и сякаш нищо не е имало на този безнадежден свят. Но път след пътища и цвят по цвят намираш свободата като своето присъствие. Тогава имаш светлината, сключена между пръстите.

Вървиш по улиците денем и си мислиш за живота, усмихваш се и светиш и откраднатите чувства и усмивки са отново твои и свободата да си истински, сега и тук, е толкова спокойна. Красивото от стъпките ти, красивото в смеха ти и в стремежите за повече отвежда те на пътя, който без да знаеш и да можеш, отдавна си избрал. А в края му е замъкът, на който ти си крал. А края на изминатите пътища и в края на твоя неизминат път е скрито пъстрото начало като стъкълца от свят.

 

 *  *  *

                    на Генадий Айги

чисто и дълбоко

взираш ли се някъде

тежко тъмнооко


без любов и имена

вечер непонятно е

най-красива тишина


паяче в ръката ми

в опити да го оставя

то ме свързва с вятъра


и около мен лети

паяжини си съставя

те са моите мечти


никога не ще забравя

времето е паметник

камъкът на всяка вяра


вечери които липсват

колко тъжни спомени

като сняг се сипят чисто

 

 *  *  *

Глупаво

                грапаво

                               пада дъждът

в тишината на миговете,

в които крещя.

 

*  *  *

Кръговрат от действия

и впечатления

и усмивките пробягват

по лицата им

и някак си настръхва

есента в листата си

от ласките на слънцето

разсмива се косата ѝ.

 

*  *  *

Луната е моята счупена мида

в тъмносиния пясък на вечерта.

Лицето ѝ свети по детски обидено,

когато реши, че самотна е тя.

 

*  *  *

ОЗАРЯВАНЕ

ПО ПЪТЯ

НА ПОСЛЕДНИТЕ СВЕТУЛКИ

ВИЖ ЗВЕЗДИТЕ

И ТЪГАТА

И ЦВЕТЯ КАТО ВИСУЛКИ

САМОТАТА

КАТО ПЕСЕН

В БЯЛОТО СИ МЕ УНАСЯ

В СЪНИЩА

КАТО НАЕСЕН

КОТКИ РИЖАВО ПРИГЛАСЯТ

  

*  *  *

Луната изгрява

над нощните покриви.

Изпепелява.

 

 *  *  *

Сън сънувах, вода стъпвах,

с локви скитни се надтичвах,

в капки ситен дъжд изтръпвах,

че на мене заприличват.

Стигах пътища в горите

без хралупи или завет.

Нощ от думите изпита

приюти ме в дом неправен –

схлупен, нийде катинари

и прозорци и ключалки.

Чакал ме е нестинарин

вътре да почина малко.

Чакал ме е и дочакал.

Бърже в устни го целунах,

замечтано през вратата

провидяхме двори лунни.

Насред дворите прибягах,

в кладенец дълбок погледнах,

с дъжд умих се и веднага

из треви в тъма приседнах.

…Утро, няма ли те, няма,

тъмно е в тъги всесилни

като в кладенчова яма.

Капят сълзи изобилни.

…И умих се и се хвърлих

през герана в дълбините

и потайностите върли

ме удавиха през дните,

в пропасти безчет пропадах

и водите ми шептяха,

ризата ми рак изяде,

редом струи ми запяха.

И потъвах, нейде знаех

своя скръбен нестинарин

че танцува от омая –

да ме взре не ще превари –

че огньовете го пазят,

щом по мрака мене вика.

В стъпките безброй талази

парят, щом ме няма нигде.

Въздух дишах под водата,

празни хапки дъх поемах…

Ето огънят е злато

по нозете му от време…

Ужким с мен танцува нощем

в царството на тишината

и пожари дишат още

през дъжда и самотата.

Ужким в мислите му тичах

в скитни локви и заплаквах –

сълзите ми го обичат,

бяха дъжд из миг очакван.

На ръце си ме понесе,

обич да ме не прегаря,

че жаравата е песен,

без дори да проговаря.

Пламък въпреки водите

веч прогони в ада трънен

страховете и тъгите.

И наяве, и насъне.

 

* * *

не е достатъчно да шепнеш в мрака на съня си

тръгнал в босите пътеки ангели да търсиш

не е достатъчно да имаш в мислите си спазми

не просто е да си помислен на мястото на празното

да бъдеш най-последен обитател на Едем

промисленият възел на всички брегове

нахлуват бури в мислите

обрулват плодовете

отхапаната ябълка увяхва в книжно цвете

не е достатъчно

не просто е

светът не сляга в мислите

а ти си

който даваш ароматите на вишните

ти разливаш хоризонтите на смисъла на цялото

ти надсмиваш се с великата ирония на тялото

не просто е духът дихание

добило плът в словата

не е достатъчно да изговаряш живота наобратно

ти си

който си из думите

а скиташ вечно безсловесен

за да откъсваш

като за последно

пролетен плод от Неговата есен

 

© Ябълки от вчера (2020 г.). Силвия Борисова