Ръселовата теория за значението като употреба 

Никълъс Грифин

Ръсел често е обвиняван, че има наивна „Фидо-Фидо" теория за значението от вида, който Витгенщайн атакува в началото на Философските изследвания. В тази статия твърдя, че той никога не е поддържал подобна теория, въпреки че признавам, че преди 1918 г. е казал различни неща, които биха могли да накарат един много невнимателен читател да предположи, че е поддържал такава теория. Въпреки това, в Анализът на съзнанието (1921), книга, която знаем, че Витгенщайн е проучил внимателно (от работата на Гарт Халет), Ръсел представя обяснение за разбирането на изказването, което ясно предвижда теорията за значението като употреба, обикновено приписвана на Витгенщайн. Статията завършва с някои проблеми за разбирането на теорията за значението като употреба, представени както от Ръсел, така и от Витгенщайн.

1.      Преобладаващата мъдрост

Около средата на миналия век беше широко разпространено мнението, че Ръсел поддържа референциалистка теория за значението; тоест, че той смята, че значението на даден израз (може би на всички изрази, поне на повечето) е обектът, към който той се отнася. Това обикновено се приемаше за неговата стандартна позиция относно значението; възглед, към който се завръща през цялата си кариера, въпреки че могат да се признаят изключения. Например, общопризнато е, че теорията за описанията е имала известно влияние върху възгледите на Ръсел в тази област, но не и че го е накарала да изостави референциалистката теория. Стросън, например, знаменито идентифицира „грешката на Ръсел" в теорията на описанията като негова неспособност да разграничи употребата на даден израз от самия израз, в резултат на което той „обърква значението... с референция" и по този начин стига до мисълта, че поне в случай на единични рефериращи изрази, „тяхното значение трябва да бъде конкретният обект, за който се използват, за да реферират" (Strawson 1950, 143). Райл, предвиждайки предстоящите усложнения, разделя доктрината на две тези: първо, че всички думи (с изключение на синкатегоремата) са имена; и второ, че имената означават това, за което са. Тази „чудовищна паплач", твърди той, е „отговорна за голям брой радикални абсурди във философията като цяло и в частност във философията на логиката". Той твърди, че това е „окова около глезените" на Майнонг, Фреге, Мур, Ръсел и дори на ранния Витгенщайн. Той признава, че Ръсел е направил някои „големи поправки" в теорията, но никога не е успял напълно да се освободи от нейните клопки (Ryle 1957, 353-54). Възгледът може да бъде открит в много от текстовете на Ръсел. Така Пиърс (1967, 180) казва: „Със сигурност [Ръсел] винаги е поддържал денотативна теория за значението", а Джагър (1972, 273) поддържа, че за Ръсел „значенията на думите са онтологически единици или сетивни обекти" - доста любопитна дизюнкция. Не само, че е широко разпространено мнението, че референциалистката теория е Ръселовата теория за значението, но почти всеобщо се приема, че тя е изключително глупава. Така, например Стросън, макар да идентифицира теорията като източника на Ръселовите обърквания в теорията на описанията, предлага следния хитър аргумент срещу теорията: Мога да извадя носната си кърпичка от  моя джоб, но няма смисъл да говоря за изваждането на значението на израза „моята носна кърпичка" от моя джоб (Strawson 1950, 143). Теорията наистина е обект на множество подобни абсурди. Райл (1957, 335), който е водеща фигура в обсъждането на темата, посвещава параграф, в който изброява нещата, които би било безсмислено да се кажат за значението на „сър Едмънд Хилъри", но не и за самия сър Едмънд (и обратно). Но той дава и други аргументи: например, че два израза могат да се различават по значение, но да имат една и съща референция, и че един израз може да има значение, дори когато няма референция (354-55). По този начин, Райл, доста странно и очевидно несъзнателно, представя аргументи, които са много сходни с два от трите аргумента, които Ръсел дава при постулирането на денотативните понятия в Принципите на математиката (POM, 64, 73). Но това трябва да ни накара да се замислим. Как би могъл голям философ като Ръсел да поддържа толкова абсурдна теория за значението, особено когато някои от аргументите, които я опровергават, са варианти на аргументи, които самият Ръсел е изложил? Подразбиращият се отговор е, че Ръсел е бил небрежен философ, винаги по-загрижен от това да завърши книга или статия, отколкото да обмисли внимателно последствията от позицията си. В това отношение, разбира се, той не може да бъде сравняван с Витгенщайн, който, в каквото и да може да бъде обвинен, не може да бъде обвинен в това. И става още по-лошо. Според Райл две тези изграждат референциалистката теория и първата е, че всички думи са имена. Сега и други приемат едно от знаковите достойнства на Ръселовата теория за описанията, това, че тя показва, че определените описания не са имена. И така, как е възможно да се припише на Ръсел референциалистка теория за значението, когато един от основните приноси на Ръсел към философията на езика директно отрича една от двете тези, които съставляват теорията? Тук Райл е принуден да отстъпи от яснотата на собственото си изложение. „Ръсел", казва той, „се оказа принуден да каже за някои изрази, за които преди се предполагаше, че именуват или денотират, че към тях трябва да се подхожда с внимание... Тук Ръсел беше на ръба да допусне, че значенията или изказването на много видове изрази са въпроси не на именуване на неща, а на казване на неща. Но той беше. . . все още завлядян от идеята, че самото казване е просто друг вид именуване, т.е. именуване на комплекс или „обектив" или пропозиция. . . " (Ryle 1957, 362). Райловото противопоставяне между именуване и казване е важно, тъй като ни насочва към Витгенщайн, който е приветстван като предоставящ решението на проблема, като признава, че значението на израза трябва да се намира в неговата употреба. Според Райл Ръсел успява отчасти да отдели понятието за значение от това за именуване и, чрез теорията на типовете, отчасти да го прикрепи отново към понятието за казване, тъй като теорията на типовете помогна да се разграничи какво може или не може да бъде казано с помощта на един израз и това разграничение определи значението на израза. "Да знаеш какво означава един израз . . . означава да знаеш правилата за употребата на този израз" (Ryle 1957, 363). Това прозрение, както твърдят Райл и много други, е постигнато едва в по-късната работа на Витгенщайн, където е капсулирано в лозунга: „значението на една дума е нейната употреба в езика" (PI, §43). Но Райл смята, че дори в Трактата (TLP), въпреки че „Витгенщайн все още е бил с единия крак в лагера на поддръжниците на денотативната теория, . . . другият му крак вече е бил свободен" (Ryle 1957, 363). Сега, аз не съм сигурен кой крак според Райл е бил свободен, защото в Трактата Витгенщайн казва следното:

3.202   Използваните в изречението прости знаци се наричат имена.

3.203   Името означава предмета. Предметът е неговото значение.

Двете тези, които според Райл съставляват „чудовищната паплач" на подръжниците на денотативната теория, изглеждат близки парафрази на двете Витгенщайнови пропозиции. Наистина може да се замислим дали Витгенщайн е имал дори един свободен пръст. TLP 3.326 („За да разпознаем символа в знака, трябва да вземем предвид смислената употреба") понякога се цитира, за да се покаже, че той е имал свободен пръст. Но когато се запознаем с неговото разграничение между знаци и символи (TLP, 3.323), откриваме, че то се отнася до омоними на различни части на речта. Това е екземплифицирано в изречението „Зеленото е зелено", където първата дума е собствено име, а третата е прилагателно. Тук един знак (думата „зелен") „означава по два различни начина" и по този начин се използва като два различни символа. Това е изключително скромен подстъп към теорията за значението като употреба. Но дали Витгенщайн е имал свободен крак или само един пръст от референциалистката теория в Трактата е по-малко важно от фундаменталното прозрение, което уж е дошло по-късно, а именно, че значението е нещо фундаментално различно, че то е употребата, която изразите имат в езика. Така че тук имаме цялата философска история в общи линии. В началото на кариерата си Ръсел допусна „чудовищната паплач" при идентифицирането на значението на един израз с неговата референция. През останалата част от кариерата си той не успя да види абсурдността на теорията, която бе приел, и в резултат на това бе въвлечен в множество грешки. Едва когато Витгенщайн въведе теорията за значението като употреба, ние се научихме как да коригираме грешките на Ръсел и правилно да диагностицираме грешките, в които той бе въвлечен. Ако ползваме метафоричния език на Витгенщайн, можем да кажем: Ръсел бе прикован към една подвеждаща картина, докато Витгенщайн, с теорията за значението като употреба, ни показа как да го освободим. Това е перфектната част от философската митология, маскирана като история. И беше, а може би все още е, забележително широко разпространена.

2.      Ръсел за значението: 1903-1918 г.

Широко разпространеното приписване на референциалистката  теория на Ръсел, разбира се, не идва от нищото. В периода от 1903 г. до 1918 г. Ръсел поддържа нещо подобно на референциалистка теория за значението, макар и не толкова нелепа, колкото Райл и Стросън предполагат да е. В началото обаче трябва да се отбележи, че през целия период до 1918 г. Ръсел смята, че езикът е до голяма степен ирелевантен на неговите занимания в логиката и философията на математиката, така че той има да каже сравнително малко за философията на езика. По-специално, той не предлага никакво внимателно артикулирано и  напълно разработено описание на езиковото значение. Вместо това, на нас ни се налага да работим с  редица разпръснати бележки, най-сложните и съществени от които могат да бъдат намерени в Принципите на математиката (POM), в самото начало на периода. Друго нещо, което трябва да се отбележи, е, че философите използват техническия си речник по различни начини, за да означават различни неща, и затова трябва да обърнем голямо внимание на речника, който Ръсел използва, и на начина, по който той го използва. Човек би могъл да си помисли, че на философите на обикновения език няма нужда да им се напомня това. Двата термина, които Ръсел използва в областта, с която се занимаваме през този период, са „значение" и „денотация". „Денотацията" в периода до 1905 г. е специален логически термин, който по същество няма нищо общо с езика: не думите или изразите денотират, а понятията. Нещо повече, третирането на денотацията беше от жизненоважно значение за анализа на математиката на Ръсел, което в крайна сметка доведе до неговото обяснение на описателните функции (PM, *30). „Значението", от друга страна, бе от много по-малка важност за него. Това бе лингвистичен термин - думите и изразите означаваха нещо - но не само те:  предмети, различни от думите и изразите, можеха да означават. Ръсел смяташе, че терминът „значение"  вече е компрометиран философски, по-специално от Ф. Х. Брадли, и  не смяташе, че е част от задачата му да го реабилитира. Мисля, че е възможно да се забележи някакво скициране на теория за значението в писанията на Ръсел до 1918 г., но е невъзможно да се каже доколко е била разработена скицата. Повечето от нашите доказателства за това идват от Принципите на математика. Ключово твърдение е следното, често цитирано при приписването на референциалистка теория за значението на Ръсел: „Мисля, че трябва да се признае, че всяка дума, срещаща се в изречение, трябва да има някакво значение: съвършено безсмислен звук не би могъл да бъде използван по повече или по-малко фиксирания начин, по който езикът използва думите. Коректността на нашия философски анализ на дадена пропозиция следователно може да бъде полезно проверена чрез определяне на значението на всяка дума в изречението, изразяващо пропозицията" (POM, 42). Това със сигурност е доста обектно-натоварено виждане за значението, но не е стриктно референциалистката теория. Важно е да се разграничат обектните теории за значението - теории (като теорията на Фреге), които твърдят, че значението на даден израз е обект - от подмножеството на такива теории, които са референциалистки теории - т.е. теории, които твърдят, че изразът означава обектът, към който той реферира. Теориите и от двата типа са изправени пред няколко големи проблема, но само референциалистките теории са изправени пред онзи вид смехотворни абсурди, от които се оплакват Райл и Стросън. Ще нарека позицията на Ръсел в „Принципите" „наивна" теория за значението, за разлика от „сложната" теория, последвала теорията на описанията. Етикетът разбира се произлиза от наивната теория за множествата, където за всеки предикат има множество; и от наивната теория за свойствата (вж. Field 2004), където за всеки предикат има свойство. В наивната теория за значението за всеки израз има същност, която означава. Изглежда малко вероятно някой да е поддържал теорията точно в тази форма. Дори наивната теория на Ръсел само се приближава. Както признава Ръсел (POM, 42 n), една и съща пропозиция може да бъде изразена на различни езици чрез изречения с различен брой думи, така че пропозициите не могат да бъдат идентифицирани просто чрез съотнасяне на техните съставни части едно към едно с думите в изреченията, които ги изразяват. Възгледът на Ръсел е, че граматиката ни доближава „по-близо до правилната логика, отколкото настоящите мнения на философите" (пак там), а не че всъщност ни представя такава логика. Освен това обектите, които означават изразите, не винаги са обектите, които реферират изразите, тъй като много изрази изобщо не реферират нищо, въпреки че всички означават нещо. В случая на това, което Ръсел нарича „денотативни фрази", фразата участва чрез денотативното понятие в изразената пропозиция. Можем (с известно колебание) да разглеждаме денотативното понятие като значението на денотативната фраза, но при никакви обстоятелства не можем да го идентифицираме с термина, който денотира, тъй като може да няма такъв термин и дори да има, терминът не е денотативно понятие. Тази единствена квалификация е достатъчна, за да защити дори наивната теория на Ръсел от почти всички абсурди, които Райл и Стросън твърдят срещу нея. Ръсел е имал да каже още малко за значението малко по-късно в Принципите. Там той доста внимателно използва разграничението между „значение" и „смисъл", използвайки „смисъла", който никога не обсъжда директно, метатеоретично, за да обясни „значението". Ясно е, че той приема „значението" за технически философски термин, нуждаещ се от теоретично обяснение, а „смисъла" за обикновен нетехнически термин, който може да се използва в обяснението. Пасажът си заслужава да бъде цитиран надълго и нашироко. Правейки това, подчертах срещането на двете думи, които ни интересуват. Ръсел започва с препратка към теорията на Брадли: „че всички думи означват идеи, притежаващи това, което [Брадли] нарича значение, и че във всяко съждение има нещо, истинският предмет на съждението, което не е идея и няма значение. Да има значение, струва ми се, е понятие, примесено от логически и психологически елемент. Всички думи притежават значение в простия смисъл, че те са символи, които означават нещо различно от самите тях. Но една пропозиция... сама по себе си не съдържа думи: тя съдържа същностите означени чрез думите. Следователно значението, в смисъла, в който думите имат значение, е без значение за логиката. Но такива понятия като „човек" имат значение в друг смисъл: те са, така да се каже, символи по собствената си логическа природа, защото притежават свойството, което аз наричам денотация. Тоест, когато „Човек" се появи в пропозицията... пропозицията не е за понятието човек, а за нещо съвсем различно, някакво действително двуного, денотирано от понятието. Така понятията от този вид имат значение в непсихологическия смисъл. И в този смисъл, когато кажем „това е човек", ние не правим пропозиция, в която едно понятие е в някакъв смисъл свързано  с това, което не е понятие. Но когато значението се разбира по този начин, същността, означена от Джон, няма значение, както твърди г-н Брадли; и дори сред понятията само тези, които денотират, имат значение" (POM, 47). Ръсел тъче между „значение" и „смисъл" толкова ловко в този пасаж, че човек може да не забележи (особено ако си мисли, че е бърз и небрежен автор), че „значение" винаги се използва за обсъжданото понятие, а „смисъл" винаги се използва метатеоретично, за да го опише. Но Ръсел наистина се е притеснявал за разграничението, както обяснява в писмо до Виктория Уелби: „На стр. 47, смисълът се използва лингвистично като това, което трябва да бъде изложено в речник, или това, което трябва да бъде, доколкото е възможно, непроменено при превод на друг език. Това е смисълът на една дума или значението на една дума в смисъла, който аз отхвърлям като неуместен по отношение на логиката, на основание, че логиката не се занимава с думите, а с това, за което се казват. Що се отнася до значението на стр. 47, то започва с това, което г-н Брадли възнамерява да определи под значение. Трърдя, че това е объркана представа: моята позиция е, че (1) всички думи имат смисъл, но това е логически ирелевантно, въпреки че е повлияло на Брадли, (2) някои понятия денотират като „настоящия министър-председател на Англия" денотира истинския човек г-н Артър Балфур. Понятието, което денотира не е умствено: то е обект на идея, а не самата идея. В този смисъл на денотацията няма нищо психологическо". „Смисълът", както го използва Ръсел на страница 47 -  е това, което е дадено в речниците и запазено в преводите - мисля, че в Принципите Ръсел се доближава най-много до синоним на това, което Райл и Стросън наричат „значение". „Значението", както го използва Ръсел на страница 42 и в един от смислите, които той описва на страница 47 - смисълът, в който всички думи имат значение, защото „представят нещо различно от себе си" - е фундаментално различно понятие, не само от понятието за значение на Стросън, но и от неговото понятие за референция. Мисля, че е съвсем ясно, че в Принципите Ръсел схваща значението на една дума в смисъла на термин от някакъв вид, защото всичко, което може да бъде направено субект на пропозицията, е термин  и тъй като пропозициите са съставени от термини, според страница 42, можем да проверим „коректността на нашия философски анализ на пропозициите" чрез „приписването на значение на всяка дума в изречението, изразяващо пропозицията". Именно тази точка според мен е от решаващо значение за ранната теория за значението на Ръсел. В Принципите пропозициите са обективни, независими от ума и езика, сложни обекти, които всъщност съдържат термин(ите), за който те се отнасят. Елементите, които ги съставят, са обективни, независими от ума и езика термини, денотирани (нека използвам любимата дума на Ръсел за това отношение) от изразите, които се срещат в едно изречение, което изразява пропозицията. Изреченията означават пропозициите, които изразяват, и мисля, че мнението на Ръсел беше, че израз, който се среща в едно изречение, означава терминът, който е съставна част на пропозицията, която изречението изразява. Различните видове изрази означават различни видове термини. Така, грубо казано, собствените имена означават неща, определените описания (и количествени изрази) означават денотативни понятия, прилагателните означават универсалии, а глаголите означават отношения. Според тази гледна точка значението на един израз (с изключение на денотативните фрази) е терминът, който той денотира; в случай на денотативни фрази това е денотативното понятие. Това, разбира се, е връзката, която Ръсел смята за неотносима към логиката, тъй като логиката според него не се занимава с изразите, а с това, което те означават. Все пак приписването на този възглед на Ръсел получава известно потвърждение, не толкова заради това, което той казва за „значението", а заради това, как използва думата. Например в „Концепцията на Уилям Джеймс за истината" (1908) той оспорва прагматисткото твърдение, че „е вярно, че „p" означава същото като „полезно е да вярваме, че p" ". Ако случаят беше такъв, твърди той, тези изречения щяха да бъдат „просто различни думи за една и съща пропозиция", така че „нямаше да има преход" от вярването на едното към вярването на другото. Но очевидно има преход и това показва, казва той, че „думата „вярно" представлява за нас различна идея от тази, която представлява фразата „полезно е да вярваме" " (WJCT, 477-78). За нашите цели е жалко, използването на психологически пример за вярване, при обсъждането на философията на Ръсел, тъй като усложнява нещата, като въвежда четвъртия елемент в семантиката на Ръсел, идеите, чиито обекти са това, което означават изразите. За нашите цели идеите са отклонение, което може да се избегне, те са предназначени да свържат пропозицията с мисълта (и с други психологически процеси), те играят роля в по-широк философски проект, но могат да бъдат пренебрегнати при работа със семантиката. Позицията на Ръсел е сложна и изобщо не е лесна за разбиране, но мисля, че основната идея може да се открои, а именно, че значението на един израз е терминът, който е съставна част на  пропозицията, която е изразена от изречението, в което той участва. Струва ми се, че с две важни корекции, това беше позицията на Ръсел през периода 1903-1918 г. и че тя дълбоко повлия на начина, по който той използва думата „значение" в периода след това. Първата корекция идва с теорията на описанията през 1905 г. Тази теория премахна денотативните понятия, повдигна сериозни въпроси пред теориите за значението като цяло и елиминира старото понятие за денотация, както се появява в Принципите на математиката. Въпреки че Ръсел изостави термина „денотация", той запази възгледа за значението, обяснен по-горе: изреченията се състоят от изрази, чиито значения са съставни части на пропозициите, изразени чрез изреченията. Разликата сега беше, че въпросното изречение трябва да бъде напълно анализирано, преди да могат да бъдат приписани значенията. Пропозицията може да бъде идентифицирана само след като е извършен анализът на изречението. Поради тази причина Ръсел смята, че определените описания, които са елиминирани в анализа, са „непълни символи", които нямат значение сами по себе си. Този начин на формулиране е източник на известно объркване, но ми се струва доста естествен начин за Ръсел да изрази това, което той вижда като ключова разлика между новата теория и теорията от 1903 г., в която определеното описание наистина е определящо за значението (а именно денотативното понятие) на пропозицията, изразена от изречението, в което то участва. В теорията на описанията само изразите, които се срещат в напълно анализираното изречение, имат значения, те формират една част от пропозицията, изразена от изречението. Това разбиране на значението премахва и друг общ източник на объркване относно теорията на описанията, а именно следния прословут аргумент за „Скот": „Авторът на Уейвърли" не може да означава същото като „Скот", тъй като „Скот е авторът на Уейвърли" би означавало същото като „Скот е Скот". . . ; нито „авторът на Уейвърли" може да означава нещо различно от „Скот", тъй като „Скот е авторът на Уейвърли" би било невярно. Следователно „авторът на Уейвърли" не означава нищо" (PM, I, 67). Този аргумент често се цитира като доказателство, че Ръсел е объркал значението с референцията, тъй като обикновено се приема, че почива на двусмислеността на „значението" като референция и „значението" като смисъл, ако се постави разграничението във фрегеански термини (напр. Jager 1972, 245). По този начин се твърди, че „Скот е авторът на Уейвърли" е невярно, ако „авторът на Уейвърли" реферира някой, различен от Скот, но „Скот е авторът на Уейвърли" означава същото като „Скот е Скот", само ако „Скот" има същия смисъл като „авторът на Уейвърли". Твърди се, че аргументът на Ръсел се основава на проста неяснота. Странно е, че Ръсел е направил толкова елементарна грешка, още повече, че я повтаря няколко пъти в продължение на десетилетия, но най-странно е, че той би направил тази грешка отново, тъй като решаващата стъпка, която го доведе до теорията на описанията, беше отхвърлянето на всичко което наподобява фрегеанското понятие за смисъл. За Ръсел това, което прави невярно твърдението, че „авторът на Уейвърли е Скот" означава същото като „Скот е Скот", е, че те изразяват две различни пропозиции, а не че „авторът на Уейвърли" и „Скот" имат различни смисли. Един фрегеанец би открил, че аргументът почива на неяснота, но Ръсел не беше фрегеанец. Ако приемем аргумента в неговите собствени термини и разгледаме „x означава" като „х е част от пропозицията", тогава аргументът издържа: ако „авторът на Уейвърли" участва чрез Скот в пропозицията, изразена от „Скот е авторът на Уейвърли", тогава това би било същата пропозиция, която е изразена от „Скот е Скот"; ако някакъв друг обект участва в нея, тогава пропозицията ще бъде невярна. Следователно той не участва по никакъв начин. Втората корекция дойде, когато Ръсел изостави субституционалната теория и с помощта на теорията за многоместните отношения започна да третира самите пропозиции (или по-точно изразите, които ги изразяват) като непълни символи. Без пропозиции значението на даден израз вече не може да се идентифицира с обекта, който е част от пропозицията. И все пак промяната, която това внася в теорията за значението, е сравнително незначителна. При многоместните отношения (преднамерени отношения, като вяра, надежда, страх, разбиране), умът е свързан с действителните обекти, с които се занимават вярата, надеждата, страхът и т.н.; тоест с тези, които преди са били съставните части на пропозицията. Когато убеждението е изразено, използваните изречения, които са напълно анализирани, идентифицират елементите, които са обектни термини на многоместното отношение. Самите изрази, в идиолекта на Ръсел, все още означават тези обекти. Загубата на самите пропозиции не внася голяма разлика в теорията за значението: обектите, които преди са били съставни части на пропозициите, сега са съставни части на комплекси от вярвания или някакъв друг вид комплекси, произведени от това, което Клаудио де Алмейда (1998, 136) нарича „пропозиционална активност". В името на простотата ще продължа да говоря за пропозициите, сякаш има такива неща. Няма да настъпи объркване, стига да се помни, че поне между 1910 и 1913 г. „съставните части на пропозицията" означава обектите на „пропозиционален" мисловен акт. Ръселовата теория за значението очевидно е далеч от фарсовата референциалистка теория, която атакуват Стросън и Райл, но тя все пак е обектна теория за значението и това само по себе си е проблематично. Едно очевидно, фундаментално изискване към всяка концепция за значението, която си заслужава името, е тя да бъде тясно свързана с разбирането: значението на израза е това, за което хващате, когато го разбирате. Но това поражда нов кръг от шеги, подобни на тези на Стросън и Райл, ако значението се тълкува обектнo. Защото за какъв обект трябва да се хване човек, за да разбере името „сър Едмънд Хилъри", със сигурност не за самия сър Едмънд? Обектната теория на значението на Ръсел определено е изправена пред проблеми от този тип. Като теория за това как се конституират пропозициите, може би няма как да и се възрази, но ако не може да се свърже с описание на начина, по който се разбират изреченията, тя няма да изпълни най-основното изискване за описание на значението. Всъщност Ръсел има добре познат отговор на този проблем: неговият принцип на запознанството. Принципът обикновено се формулира от гледна точка на разбирането на пропозициите, но връзката с разбирането на изразите е изрично направена в Проблемите на философията: „Трябва да придаваме някакво значение на думите, които използваме, ако искаме да говорим, а не да произвеждаме обикновен шум; и значението, което придаваме на нашите думи, трябва да е нещо, с което сме запознати" (POP, 91). На същата страница той изразява принципа на запознанство: „Всяка пропозиция, която можем да разберем, трябва да бъде съставена изцяло от съставки, с които сме запознати." Сега, аз не искам да кажа, че това е много добро обяснение за начина, по който се разбира един израз, но пък показва, че Ръсел признава, че дори една обектна теория за значението трябва да дава обяснение за това, какво означава разбирането на един израз. Така че тук имаме много слабо основание за приписването на референциалистката теория на Ръсел. Във философията на Ръсел, във времето, когато той поддържа това, което нарекох „наивна теория за значението", просто не съществува такова понятие като Стросъновото понятие за референция. Денотацията дори не е отношение между думи и термини; а означаването (така както се схваща) има много по-широко приложение, отколкото Стросън би позволил да има референцията. Според мен е вярно, че Ръсел отъжденствява значението с означаването и това стои в основа на обектната теория за значението, което само по себе си може да се смята за сериозна грешка. Може да се твърди, че значението е това, което Ръсел в писмо до Уелби нарича „смисъл"- това, което е дадено в речниците и е запазено в превода - да използваме думата по друг начин означава, че рискуваме да объркаме себе си другите. Е, това със сигурност обърка другите - имаме доказателства, че е объркало Райл и Стросън - но много се съмнявам, че е объркало Ръсел. Да се настоява твърде силно върху това възражение означава да се объркат условните капризи на употребата с априорната неоходимост. Мисля, че в идентифицирането на значението с означаването Ръсел не се е отклонил твърде далеч нито от обикновените, нито от философските употреби на „смисъла" по това време. Райл и Стросън използват „значението" изключително, за да покрият това, което е изложено в речниците и запазено в превода. Според тяхната терминология само езиковите изрази могат да имат значение и да знаеш значението на един израз означава да го разбереш, по-специално да знаеш как да го използваш. Мисля, че това не беше просто обикновена употреба, включена във философията, а всъщност беше конструкция на технически термин във философията на езика от средата на двадесети век. По-рано през века „значението" е било използвано много по-широко от философите - и мисля, че на обикновен език все още е така. Не се е ограничавало до езика, но се използва във философията, почти общо, за да посочи почти всякакъв вид символизация, асоциация или свързаност. Не е било изключително семантично, нито дори изключително интенционално понятие. Можело е да включва физически, причинно-следствени връзки („облаците означават дъжд") и се е използвало по още по-широки начини, които са по-трудни за характеризиране („смисълът на живота" или „смисълът на относителността", ако цитирам едно от заглавията на Айнщайн). През по-голямата част от първата половина на двадесети век „смисълът", дори във внимателната, коректна философска проза, се е използвал като вид израз, полезен именно поради изключителната си гъвкавост. Мисля, че Ръсел е бил напълно в рамките на правото си да използва думата, както го прави. Всичко това е в основа на моето занимание. Има два момента, които искам да подчертая от предишния план: (1) че сърцевината на Ръселовото понятие за значение от 1903 до 1918 г. е идеята, че значението на израза е елементът, който участва в пропозицията или е породен някаква пропозиционална активност. Значенията са били съставни части на пропозицията (или обекти на пропозиционалната активност). Въпреки че основните теории за пропозициите и многоместните отношения очевидно са били част от техническия философски апарат, разказът, който Ръсел дава за естеството на значението на израза, макар и много различен от това, което Райл и Стросън биха признали през 50-те години, не разтяга думата „значение" извън обичайната му употреба по времето, когато е писал (нито по-късно). Мисля, че тази гледна точка за значението е повлияла на начина, по който Ръсел е използвал думата дори след 1918 г., когато, леко предусещайки, той е приложил думата към по същество същите неща, въпреки че думата „пропозиция" сега е била приложена към фундаментално различен тип съшности. (2) Въпросите за езика не са били на първо място в дневния ред на Ръсел през този период. Съответно, той не ни е оставил много добре разработена теория за значението. Имаме доста разпръснати бележки, които се опитах да събера в последователен списък: може да има и други, които не пасват.

3.      Ръсел за значението след 1918 г.

Интересът на Ръсел към езика се развива около 1918 г. и се дължи до голяма степен на влиянието на Витгенщайн. Мисля, че част от влиянието е било пряко: собственият интерес на Витгенщайн към езика е бил дълбок и част от него се е отразил върху Ръсел. Но по-важен от това е ефектът от критиката на теорията за съждението като многоместно отношение на Витгенщайн през 1913г., теорията, която позволи на Ръсел да елиминира пропозициите, като третира изреченията като непълни символи. Провалът на теорията за съждението като многоместно отношение поставя Ръсел пред нуждата от нова теория на пропозициите, която избягва да ги третира като обективен, нелингвистичен, непсихологически, сложен обект, като какъвто са били третирани в Принципите на математиката. Ръсел насочи вниманието си към проблема, когато беше в затвора през 1918 г. Първото изложение на новата теория се появи на следващата година в „За пропозициите: какво са те и как означават" (OP), в който текст за първи път Ръсел третира пропозициите като репрезентиращи. Отново, те са истински сложни обекти, но този път те са обекти, които са съставени не от обектите, за които се отнасят, а от думи (или други символи) или образи, които репрезентират тези обекти. В OP за първи път, с изключение на някои предварителни бележки от затвора (MN, 270-71), откриваме, че той се опитва да създаде пълноценна теория за това как работят думите. Теорията, която Ръсел излага в „За пропозициите" (OP, 281-93) се повтаря по-дълго в Анализът на съзнанието, текст който бе публикуван две години по-късно, след като бе изнесен като лекции в Пекин и Лондон. И именно върху по-късната книга искам да насоча вниманието си. Лекция 10 от книгата е озаглавена „Думи и значение" и има за цел, както Ръсел обяснява в първото изречение, да определи „какво е отношението, наречено „значение"": „Думата „Наполеон", казваме ние, „означава" определено лице...Това е отношението, което сега трябва да изследваме." (AMi, 188). Това изглежда като безсрамно повторно утвърждаване на референциалистката теория и освен това в очевидно по-груба форма, отколкото изглеждаше преди, тъй като Ръсел вече не предлага изключения за определени класове думи, нито предупреждава за необходимостта от предварителен логически анализ, което смекчава предишния му разказ. Но всичко това трябва да се чете така, сякаш е написано от философ, който е писал около 1920 г., а не като че ли е написано от философ на обикновен език, който е писал през 1950 г. Ясно е, на първо място, че това, от което Ръсел се интересува основно в лекция 10 от Анализа на съзнанието е начинът, по който езикът се свързва с нелингвистичния свят: той се занимава с връзката между думите и това, което те обозначават. Той обявява това достатъчно ясно в самото начало на лекцията и можеше да бъде лесно разбрано, ако не използваше думата „значение" за връзка. В първата половина на лекцията той преминава през различните традиционни части на речта и свързва всяка с категория нелингвистичен елемент: така собствените имена се отнасят до неща, общите съществителни до класове неща, герундиите до събития, прилагателните до универсалии, а предлозите до отношения. Това са отношенията, с които се занимава Ръсел и той ги нарича „значения". Той очевидно се нуждае от малко думи, за да обхване всички тези случаи и, както отбелязах преди, няма много налични опции. Със сигурност няма как да ползва „рефериренция", което е твърде специализиран термин. Всъщност, сега той се нуждае от още по-широка дума, отколкото преди 1918 г., тъй като се нуждае от нея, за да обхване и аналогичната връзка за неезиковите символи, както и връзката между образи и това, което те изобразяват. Някои технически речници може да са му помогнали, но повечето от това, което е налично в речниците, идва вече натоварено с багаж от предишни употреби. При всички случаи, за добро или лошо, Ръсел избра „значение"; и според мен не е неуместно. Със сигурност попада в обхвата на обичайната употреба да се каже, че предлогът означава отношение, дори лингвистичните философи да го сметнат за несложно. Използването на „значение" от Ръсел в това отношение е напълно съпоставимо с употребата му преди 1918 г. Всъщност отношението на една дума към нейното значение през 1919 г. за Ръсел остава точно такова, каквото е било преди. Ръселовото изучаване на частите на речта и вида на елементите, които те „означават" в „Анализът на съзнанието", може да бъде сравнено с малко по-различния списък от части на речта и това, което те „означават" в „Принципите на математиката". Но след 1918 г. не можем да говорим за значението на даден израз като това, което е част от пропозицията, защото пропозициите вече са езикови (или ментални) единици. Те съдържат нещата, които означават, а не означаващите неща. При всички случаи трябва да признаем, че Ръселианското значение не е Витгенщайнианското значение, нито Райловото или Стросъновото значение и че това, което Ръсел казва в Лекция 10, се отнася предимно до Ръселианското значение. В първата половина на лекцията той преминава, случай по случай, през традиционните части на речта, разглеждайки (в различни подробности) как те са свързани с Ръселианското значение. Във втората половина на лекцията той разглежда връзката между думи и образи. Според Ръсел образите, подобно на думите, могат да бъдат използвани, за да се направят пропозиции, образите понякога се намесват между думите и техните Ръселиански значения. Но образът никога не е Ръселианското значение на думата. Думи (или други символи) могат да се използват за да дадат образ на елементите, които са Ръселианските значения на думите. Ръсел не дава систематично описание на Ръселианското значение. По-скоро той неформално дава редица илюстрации на типа връзка, която има предвид. Не е изненадващо, като се има предвид като цяло натуралистичният обрат в неговата философия през 1919 г., цялостният му подход е каузален, използвайки (където той е най-ясен) механизмите стимул-отговор на Уотсъновия бихейвиоризъм. За съжаление, той казва много малко за това как работи процесът, когато Ръселианското значение е абстрактен обект (т.е. универсалия или отношение). Всъщност, както посочва той, бихейвиористкият разказ работи задоволително само когато думите се използват в присъствието на тяхното Ръселианско значение и това е, което го кара да въведе образи в своя разказ. Образите, разбира се, могат да бъдат вписани в каузален разказ за умствената дейност, но едва ли в бихейвиористкия. Така че лекцията за думите и значението в „Анализът на съзнанието" се занимава до голяма степен с начина, по който думите се свързват с елементи от реалния свят. Но как това е свързано с начина, по който се разбират думите? По-ранният разказ на Ръсел, че изразите се разбират, когато се запознаем с техните Ръселиански значения, сега не е важен за него (и според мен е за добро): старото отношение на запознанство, което изигра толкова фундаментална роля в неговия по-ранна философия е изоставено. Но празнината, която трябваше да се запълни, остана. Ръсел не казва много за разбирането в Анализът на съзнанието, но това, което казва, е изненадващо и важно. Не е изненадващо обаче, че Ръсел предлага широко бихейвиористки разказ за разбирането на един израз. „Можем да кажем", пише той, „че човек разбира една дума, когато (а) подходящи обстоятелства го карат да я използва, (б) чуването й предизвиква определено поведение в него." (AMi, 197). Той ги нарича съответно активно и пасивно разбиране. Но това, което следва, е изненадващо. Ръсел пише: „За да „разбере" дадена дума, не е необходимо човек да „знае какво означава тя", в смисъл да може да каже „тази дума означава това и това." Разбирането на думите не се състои в познаването на речниковата им дефиниция или в способността да се определят обектите, за които е умесно да се използват. Такова разбиране може да принадлежи на лексикографи и студенти, но не и на обикновените смъртни във всекидневния живот. Разбирането на езика е по-скоро като разбирането на крикета: това е въпрос на навици, придобити от самия човек и правилно предполагаеми от другите. Да се каже, че дадена дума има значение, не означава, че тези, които я използват правилно, някога са се замисляли какво е това значение: употребата на дадена думата е на първо място и значението трябва да бъде изведено от нея чрез наблюдение и анализ" (AMi, 197). Този пасаж със сигурност дава предварителна представа за теорията за значението като употреба, която Витгенщайн възприема повече от десетилетие по-късно. Бихме искали Ръсел да е казал повече и да е бил по-ясен. Наистина, това не е теория; но тогава Ръсел не теоретизираше за психо-социално-поведенческия  произход на разбирането на дадена дума, той беше загрижен за връзката на думите със света и спомена разбирането главно, за да го остави настрана като неизискващо познаване на Ръселианските значения, които чисто референциалистката теория за значението може би изглежда да предполага. Пасажът, който току-що цитирах, ми се струва забележително прозорлив поне по три начина: (1) като настоява върху предимството на употребата за разбирането на езика; (2) при сравняване на разбирането на езика с разбирането на игра; и (3) най-важното, като се приеме, че видът знание, включено в разбирането на даден израз, не е знание, че определена дефиниция е правилна, нито знание за (т.е. запознаване с) конкретен обект (неговото значение), а знанието как да се използва правилно изразът. Последното, по-специално, насочва към една концепция за значението, която напълно избягва овещняването на значенията. Излагайки позицията си, Ръсел много внимателно използва само глаголите „използване" и „разбиране" и избягва всякаква номинализация. Определеното описание, „значението на „w"", е запазено каквото и да означава „w", което наричаме негово Ръселианско значение. Значението на една дума за Ръсел, Ръселианското значение, винаги е било някаква обективна същност. Но след 1918 г. разбирането на думата изобщо не включва никакъв вид обекти, то се състои изцяло в това, да знаеш как да я използваш правилно. Има още едно отношение, в което Ръселовото отнасяне към езика в „Анализът на съзнанието" предшества това на Витгенщайн - този път по-скоро в методологията, отколкото доктринално. Витгенщайн е съвсем естествено смятан за един от създателите на семантиката на речевите актове и неговото обсъждане на езика се води до голяма степен от обсъждане на конкретни примери за речеви актове или серии от тях, които той нарича езикови игри. Това е вярно във Философските изследвания, но пък е досадно в Кафявата книга. Тук не се занимавам със самата концепция за езикова игра, нито с теорията за нейното разгръщане във философията на езика, а с действителното използване на езикови игри във философската дискусия за езика. По-рано отбелязах, че в Анализът на съзнанието Ръсел не работи с дефиниции и общи принципи, а с помощта на илюстративни примери. Например, той илюстрира как някой може да използва думата „мотор", за да накара някого да изскочи от пътя, и как това би било различно, ако човекът, с когото говорим, беше французин с ограничени познания по английски, или ако единият учеше думата от дете (AMi, 199). Няколко страници по-късно той обмисля (следвайки примера на Уотсън) как едно дете би могло, подобно на един от строителите на Витгенщайн, да извика „кутия", когато има нужда от кутия, в която да постави играчките си (AMi, 204). Използването на такива примери пасва много добре на описанието на езика, в което значението е „изведено" от употребата, тъй като примерите ни дават илюстрации за начина, по който се използват думите. Приликите между примерите на Ръсел и езиковите игри на Витгенщайн са много по-малко поразителни от тези между разказите на Ръсел и Витгенщайн за значението като употреба при разбирането на даден израз. Независимо от това, ако някои от примерите на Ръсел бяха използвани от Витгенщайн, те със сигурност щяха да бъдат третирани като езикови игри, така че си струва да се отбележи, че използването на такива прости примери като начини за обяснение на действието на езика е нещо, което се среща първо при Ръсел, и след това, с много по-голям акцент, при Витгенщайн. Всичко това само по себе си може би няма голямо историческо значение. Ръсел непрекъснато предлага оригинални идеи, които се оказват плодотворни в чужди ръце. И ние не винаги знаем дали някое предложение на Ръсел е повлияло на последващото развитие или не: например предложението му в неговото Въведение към Трактата, да се въведе йерархия от езиците за семантични цели, десетилетие преди Тарски да реализира идеята в семантическата концепция за истината. Нямаме представа дали Тарски е бил повлиян от Ръсел или не. Ние знаем само, че той отиде далеч отвъд предложението на Ръсел. Настоящият случай обаче е различен, тъй като имаме много убедителни доказателства, че Витгенщайн е чел „Анализът на съзнанието" с голямо внимание, от добре информиращия Къмпиниан на Гарт Халет, свръзан с „Философските изследвания" на Витгенщайн (Hallett 1977). Едно от начинанията на Халет в книгата е да идентифицира възгледите, срещу които са насочени бележките на Витгенщайн във Философските изследвания. Не е изненадващо, че възгледите на Ръсел са поставени високо в списъка, но ме изненада колко много алюзии откри Халет в „Анализът на съзнанието", тъй като не предполагах, че това е една от книгите на Ръсел, които според Витгенщайн е трябвало да бъдат подвързани в червено. Има твърде много алюзии, за да ги изброя тук: близо четиридесет само в първите триста номерирани параграфа. Те идват от всички части на книгата на Ръсел, особено много от лекцията за думите и значението, и почти всички от тях са точки, по които Витгенщайн не е съгласен с Ръсел. Халет третира Анализът на съзнанието в противовес на Изследванията. Той твърди, че книгата на Ръсел „е опорочена от началото до края от пренебрежението на Ръсел към истината, защото „същността се изразява чрез граматиката" (PI, §371). Той забравя, че нещата са това, „ с което ние ги наричаме." Той казва, че книгата на Ръсел би била „неадекватна" за „всеки, който е наясно с лингвистичните проблеми, които Ръсел игнорира" (Hallett 1977, 35). И точно поради тази причина той смята, че сравнението на Философските изследвания с Анализът на съзнанието „е почти толкова показателно, колкото сравнението с Трактата" (пак там). Халет е загрижен да подчертае уникалността на философията на Витгенщайн. Той е много по-незадълбочен в идентифицирането на аспектите, в които идеите на Витгенщайн са били предвидени от друг. И така, въпреки внимателността, с която разглежда доктрините в „Анализът на съзнанието", в които Витгенщайн се прицелва, той успява да пропусне пасажа за разбирането на изразте, който цитирах по-горе, въпреки ясното наблягане върху няколко важни Витгенщайнови теми (включително сравнението на езиците с игри). Наистина, бележката на Ръсел, че значението се извежда от употреба, може да изглежда като известна степен на признание, че нещата са това, с което ги наричаме, фундаменталното прозрение, чието отсъствие, според Халет, опорочава цялата книга. Независимо от тези пропуски, доказателствата, които Халет представя, ясно показват, че Витгенщайн наистина е прочел „Анализът на съзнанието" много внимателно и не мисля, че самият той е пропуснал пасажа. Мисля, че той го е използвал много добре.