NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Апофатичното мълчание

Повестта на Александър Солженицин Един ден от живота на Иван Денисович, Одисей в сибирския лагер ГУЛАГ, завършва с равносметката на главния герой за изминалия ден:

Заспиваше Шухов напълно доволен. Сполуки му донесе днешният ден: карцера откачи, бригадата от Социално-битовия се спаси, на обед сви една каша, бригадирът стъкми отчета и работата му беше работа, и на тараша не го спипаха с ножовката, а вечерта си притури от Цезар, че и тютюнец свари да си купи.

Измина един ден от нищо непомрачен, кажи го, щастлив.

Такива дни в неговата присъда от края до края бяха три хиляди шестстотин петдесет и три.

А зарад високосните години - още три дни се притуряха.

(Solzhenitsyn, 1970) [I]

Залпът от отрицания на Солженицин служи на почти невъзможна задача. Прави невъобразимото реално, като казва, че не се е случило, а заплашителното - неизбежно, като описва случайното му избягване. Апофазата е обмислена прегръдка на липсата на думи. Извлича сила от слабостта на езика. Тя е форма на изрично, а не на имплицитно мълчание. Не мълчим относно смисъла на това, което казваме. По-недвусмислено е: казваме, че има смисъл, който не може да бъде изразен.

Апофазата е по-широко понятие за лингвистично себеотрицание, което посочва и носи извънлингвистични конотации. Може да е религиозна доктрина, литературен метод или комуникационна стратегия. Езикът признава, че не е всемогъща медия, но също така ни напомня, че нищо друго не може да го замени. Езикът определя посоката, но не и предназначението. Той оставя смисъла на изказа извън думите на говорещия и изцяло на въображението на слушателя. Мълчанието е силата, която поддържа левитацията на значението - тъй както магнитосферата държи плазмата. А това е важно за връзките с обществеността. Пълната ангажираност на обществеността в разговора - активно и отговорно съ-създаване на смисъл - е предпоставка за изграждане на взаимоотношения.

Стратегията на отрицанието не е непременно негативна. Това не е стратегия на категоричен отказ например. Дори не е предимно негативна. Отхвърлянето на нечие твърдение за истина не е основното ѝ усилие. Тя косвено носи положително метапослание - бдително мълчаливо и винаги присъстващо. И също предявява заявката за истина, но от по-фин и по-висш порядък. Опитът да се изрази тази истина с конвенционалните средства на езика - с каквито и да е средства - само би изтълкувал погрешно, тривиализирал или нарушил тази истина. Ако има универсално послание в апофазата, то е: „Не се опитвай да определиш какво си струва в живота; определенията убиват". Както в Библията: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята "(Exodus 20:4 ESV) [II]. И както в любовната песен на Шиниъд О'Конър: „Nothing compares 2 U"(1990).

„Без коментар" не е нито апофатично, нито стратегическо. Това е тактическо мълчание, инструмент за управление на времето. Занимава се не с информацията, а с инстанцията на нейното (не)комуникиране. „Без коментар" оставя вратата отворена за потвърждаване или не на факт и интерпретация. То значи само „без комуникация тук и сега". Нито потвърждава, нито отрича. Говорещият казва, че не може да говори. Има нещо тромаво, неловко в „без коментар". Всяка друга комуникация би била по-добра, отколкото да казваме това. Този отговор рядко е задоволителен за питащите. А и самият факт, че говорещият няма друга алтернатива, също е показателен. Опитните слушатели знаят какво да прочетат в тази хитрина. 

Дискурси на мълчанието

В своята „Реторика" Аристотел определя „катафазис" (kataphasis) и „апофазис" (apophasis) като „понятийно съотношение, подобно на потвърждението и отричането, казването и неказването" (Henderson, 2003, 10). Като реторически похвати обаче и двете категории представляват логически качества, които включват както изразяване на истината (независимо дали нещо е или не е), така и предписание за комуникирането му (дали да го поставим на разглеждане или не). Апофазата (от гръцкото ἀπόφημι, „да кажа не") например може също да се разшири до отричането, че човек не е казал или няма да каже тъкмо това, което казва. (Примерно Доналд Тръмп многократно уверява, че няма да говори за извънбрачните връзки на Бил Клинтън.) По този начин може да се свърже с други средства като сарказъм, ирония или инсинуация.

В западните християнски църкви доминира катафатичният подход. Само че е представен неравномерно и не навсякъде - както показват разликите между мълчаливите (апофатични) богослужения на квакерите и шумните (катафатични) богослужения на петдесятниците (Maltz, 1985). Катафазата е и в основата на европейското Просвещение, рационализъм и позитивизъм. Апофатичното богословие от друга страна е характерно за православното християнство и други източни религии. При все това историята на европейската и северноамериканската култури е богата на апофатични проекти. Те се разпростират от религия и философия до поезия и изкуство (Franke, 2012; Gibbons, 2007; Martin, 1985).

Майстер Екхарт предупрежава:

Ако си представяш нещо в образи или ако нещо влезе в ума ти, това не е Бог... Да се говори за Бог в каквото и да е сравнение означава да се говори за него по нечист начин. Но който говори за Бога чрез нищото, говори за него точно.

(Schürmann, 1978, 125)

Джон Милтън представя истината за Бог като мълчалива истина в поемата си Изгубеният рай: „Тук свършиха словата му, но погледът му благ / говореше и дишаше с безсмъртната си обич" [III] („His words here ended, but his meek aspect/Silent yet spoke, and breathed immortal love" - Milton, Kastan & Hughes, 2005, 266-267). Религията и литературата се срещат тук в употребата на отрицанието като поетичен инструмент. То е обратното на изчерпателната репрезентация на Фуко, трансформацията на мълчанието в дискурс, където мълчанието се постига чрез многословно разсъждение за това, което не се казва (Foucault 1990).

Ако дискурсът е изчерпателна репрезентация, която заглушава, като не оставя пролуки или мълчание, той казва всичко и така не оставя нищо повече за казване. Тогава мълчанието притежава смисъл. По такъв начин може да се каже, че сега имаме работа с две форми на изчерпателна репрезентация: дискурс, който заглушава, и мълчание, което говори.

(Sendbuehler, 1994)

Божията истина е мълчалива истина. Тя не е просто обект на дискурс. Тя е дискурсът. Христос не трябва просто да говори за истината, но той също трябва да „говори истинно" - да бъде истината, която говори. В апофазата мълчанието говори. Апофатичното мълчание е дълбоко мълчание. Смисълът изплува от собствените си дълбини.

Поетиката в известен смисъл е апофатична. Тя е творческо отрицание, отразяващо границите на езика. [2] Дръзва да излезе извън езика, за да му помогне, като го унищожи (Franke, 2012). Бидейки способ за индиректна комуникация, апофазата не е пряко отрицание. Тя намеква нещо, като отрича, че е споменато. Посочва неадекватността на назоваването. Но назовава - тихо, чрез факта на не-назоваването. Нещо присъства чрез отсъствието си (Gibbons, 2007).

Тих глас и малка цел (Small voice and small target)

В политиката си служим с отрицанието, за да популяризираме себе си чрез разграничаване. В политиката на идентичността например наблягаме на това кои не сме, вместо на това кои сме. Особено убедително е, когато сме по-малко популярни и признати от опонентите си. Апофатичните стратегии включват: противопоставяне на неизвестното (надежда, свежест) срещу известното (задънена улица, скука); стремежа (идеали, ценности) срещу опита (разочарования, цинизъм); и (неуточнени) политики срещу (уточнено) объркване. „Само приказки и никакви действия". „Мирисът на нова кола" (A new car smell") на Обама (Miller, 2014).

В Юлий Цезар Шекспировият Марк Антоний омаловажава себе си като смирен оратор, за да се разграничи от Брут, оратора на мода:

Добри приятели (...) Аз съм тук

не да крада сърца. Не съм оратор -

като например Брут, - а прям човек,

говорещ без изврътки (...)

(понеже нямам нито глас, ни речник,

ни остроумие, ни жест, ни чар

да паля хората). Аз мога само

да кажа туй, което знае всеки (...) [IV]

 

(I come not, friends, to steal away your hearts.

I am no orator, as Brutus is,

But, as you know me all, a plain blunt man

...

For I have neither wit, nor words, nor worth,

Action, nor utterance, nor the power of speech,

To stir men's blood. I only speak right on.)

Shakespeare, c.1599[1988])

Тихият глас (small voice) ни прави малка цел (small target). Не бива прибързано да изоставяме дискурс, който не е наш, но в който са целевите ни публики. Това е предпоставката, която трябва да приемем и разберем. Първо трябва да работим там - може да е задълго - преди да се опитаме да ги доведем до нашето заключение (Perelman, 1982). На помощ идва пресметнатото себеотрицание. Ние открито се подчиняваме на този дискурс и безмълвно го подриваме чрез вътрешно оттегляне. Постепенно се отричаме от него, като намаляваме, осмиваме или предаваме ролята си в него. Превключваме скоростта и насилствено изтръгваме публиката от предпоставката към нашето заключение едва когато нашият дискурс набере достатъчна усукваща сила за завъртане и има шанс за успех.

От Марк Антоний обратно към Тереза Мей. В надпреварата за заместник на лидера на Консервативната партия и министър-председателя Дейвид Камерън, след вота за Брекзит в Обединеното кралство през 2016 г. Тереза Мей изнесе реч. В нея тя използва апофаза, за да превърне недостатъка, че не е един от победилите народни представители, водили кампания за излизане на Обединеното кралство от ЕС (особено Майкъл Гоув), в предимство:

Знам, че не съм показен политик. Не обикалям телевизионните студия. Не клюкарствам за хората по време на обяд. Не ходя да пия в баровете на парламента. Не разкривам емоциите си често. Просто се залавям с работата пред мен.

(Rentoul, 2016)

В същата реч Мей обеща, че в случай, че бъде избрана за лидер (и следователно за министър-председател), ще има „скучно и компетентно" правителство. „Скучно" е кодова дума за „малка цел". Същевременно затвърждава представата за добро управление като тихо управление, противоположно на шумно управление. Правителство, което отбягва радара на медиите не защото е недемократично, а - ако добрите новини са лоши новини - защото няма какво да се докладва. Правителство, което не е спорно.

„Тихият глас" е стратегия за мълчание, стара колкото света. В древна Гърция реторикът Изократ твърди, че не е добър оратор. Той има само „тих глас". Някои съвременници, а също и учени от по-късни епохи, приемат думите му на доверие. Но има и друга хипотеза. Той използва предполагаемата си mikrophōnia, за да се дистанцира от фигурата на „великия оратор" и „новия политик". Изказванията на Клеон например представят пословично упадъка на нравите, съдилищата и гражданските институции по негово време. Свидетел на шумни и отровни „демократични добродетели", Изократ се оттегля в своето мълчаливо, непретенциозно и скромно изкуство на писане и преподаване. „Тихият глас" се свързва с живот на спокойствие, отговорност, тоест политическа неангажираност, и с изоставените демократични добродетели, преди всичко с „умереност" (Too, 1995, 8). [3] Умереността, дяволитото спокойствие може би - кой знае - са му спестили съдбата на Сократ.

Урокът по пиар тук не е, че ако примерно сте малък бизнес, трябва да снишите гласа си и да отпаднете като цел. Напротив, малкият бизнес обикновено заема ниши, които му позволяват да има избор. Това обикновено са скучни и тривиални теми на разговор. Медиите рядко ги следят. Той може лесно да бъде тих и невидим - ако реши да бъде. Проблемът му не изглежда по-малък; проблемът му изглежда по-голям. Това е оптиката на раздухването.

Поуката е по-скоро за големите корпорации и политически институции, които са под постоянен, системен медиен поглед. За тях мълчанието и невидимостта като оставане извън медийната сфера не са опция. Те не притежават този лукс. Проблемът им е, че непрестанно трябва да захранват медийния цикъл. Няма оставане отвън. Те могат само да мълчат в това, което казват и да бъдат невидими в това, което показват. И тук стратегията, включваща тих глас и малка цел, влиза в игра за големите.

Главните изпълнителни директори и политиците често бъркат стратегия и тактика (Tiffen, 2012). Необходимостта постоянно да печелят ги фиксира върху краткосрочните комуникационни цели, включително неволните реакции. Те надценяват ролята на положителното манипулиране (spin). Реагират прекалено на периферни проблеми. Стратегическото мълчание отстъпва място на тактическия шум. И все пак фикс-идеята да не загубиш нито една битка рядко води до спечелване на войната. Тихият глас, умереността и запазването на хладнокръвие могат да предпазят големите организации от пагубното въздействие на тактическото мислене върху дългосрочното вземане на решения.

Магията на безкомпромисната реалност

Терънс Мартин изследва негативните структури на американската литература. За него идентичността на САЩ е изградена върху апофаза. „Америка не е Великобритания". Америка е „празен лист". Новият свят като отрицание на Стария - от Джъд и Мелвил до Пейн и Уитман (Martin, 1985). Той вижда същото в рекламата. Например „Севън Ъп" в продължение на няколко години беше известен като „Не-кола" („Uncola"). Появява се в телевизионна реклама през 1983 г. като напитка „без кофеин, без изкуствени аромати, без изкуствени оцветители". Приблизително по същото време рекламата на „Перие" позиционира минералната вода като „бистра" и „чиста":

Първата безалкохолна напитка на Земята. Не е произведена, а създадена от земята, още когато е била нова. („Перие" остава) бистра, чиста и искряща, без всички онези добавки, които цивилизацията е изобретила. Няма захар. Без изкуствен подсладител. Без калории. Няма кофеин, няма оцветители. А „Перие" се препоръчва и при безсолни диети.

„Земята, още когато е била нова". Чисто нова (brand new), бих добавил. Апофазата е стратегия за диференциране на марката. На пазари с материално насищане се отличава идеално. Тя е закотвена в реалността, в която вече живеем. Но това е усъвършенствана, ретуширана реалност - с всички бръчки, смело изтрити или фино изгладени с фотошоп.

Шелхарбър е на два часа път с кола от Сидни на южното крайбрежие на Илауора. Ръководството за посетители настойчиво хвали рая на туристите и мигрантите от големия град към морската провинция, наречени „sea changers":

Признаваме си, че има много неща, с които сте свикнали и които няма да намерите в Шелхарбър. Първоначално няма да забележите какво пропускате, но постепенно ще стане съвсем очевидно.

Като начало нямаме тълпи. Дори и да сме заети, не се чувстваме блокирани или в желание за конфликт, защото има място навсякъде. (...)

Нямаме паркомати. Те са за места с твърде много хора, които карат твърде много коли и липсват достатъчно места, за да си ги разпределят. Карат те да се чувстваш сякаш не трябва да си там и да плащаш за привилегията да си нежелан.

Нямаме задръствания. Те са за хора, които не ценят собственото си време, а обичат да хабят бензин и да хранят паркоматите.

Нямаме въздух, който да виждате, или вода, през която да не виждате. (...)

Нямаме шум. Е, поне не досадния, предизвикващ главоболие вид, който ви докарват градският трафик, самолетните маршрути и тежката индустрия. (...)

Освен това ще пропуснете възможността да се почувствате напрегнати и изнервени, уморени и изтощени, да полагате усилия и да се претоварвате.

Нали разбирате, нещата, които нямаме, са това, което определя това, което сме и колко добре се чувстваме - спокойни, неформални, приятелски настроени и с добро настроение.

(South Coast NSW, 2014)

Отхвърлени са симптомите на градското неразположение, последиците от пазара и жертвите, които човек прави, за да се възползва от големия град. Апофазата хуманизира загубата. Събужда забравени мечти от детството. Дестилира спомени и освобождава от условности. Привлича с местни, стилизирани и идилични (ако не и утопични) ценности. Новата марка се позиционира „в празнота отвъд дефиницията". Тя е насочена към „острата нужда от отричане". Предлага оригинална, безкомпромисна реалност (Martin, 1985, 8).

Съществува силна връзка между стратегиите на отрицание и изграждането на взаимоотношения. В парадигмата на Бахтин/Волошинов емоцията и оценката са същностни елементи на истинския разговор, който от своя страна е предпоставка за реални отношения между активните публики. Апофазата се засилва, когато силната емоция се нуждае от репрезентация, но не намира думи (или други знаци). Мълчанието в преклонението, любовта, интимността, траура, победата и загубата символизира - не само дава начало, но и празнува - близките връзки. Въпросита с висока ценност, високата валентност - състоянията на екстремни чувства (положителни или негативни) и ситуации, които налагат извънредни мерки, изпитват не само силата на езика, но и тази на отношенията. Стратегиите на отрицание се изместват извън езика, за да останат вътре в отношенията. Ако успеят, те спасяват езика от самия себе си и отношенията за самите себе си. Езикът, оставен на себе си, не отслабва. Но отношенията, дарени с мълчание, изглеждат по-силни.

Апофатичният обрат

Крис Галоуей, който въведе темата във връзките с обществеността, се застъпва за по-широко възприемане на „апофатичния обрат". Глобализацията, детрадиционализацията, увеличаването на медиирания опит, плурализацията (и фрагментацията) на социалните позиции и появата на условно знание помагат на този обрат навътре, към нова рефлексивност. Отрицанието може да премахне погрешните схващания, произтичащи от несъвършения език. Може да претендира за по-високи, духовни (не непременно метафизически) основания, като отказва профаниране от страна на униформеното. Предава усещане за цялото срещу „буквалните" (позитивистки) определения на неговите части. Той твърди, че е то е по-говорещо и по-малко рисково за дефиниране на връзките с обществеността като това, което не е, вместо това, което е (Galloway, 2013).

Апофатичният обрат бележи прехода към модерността и постмодерността. Стратегиите на отрицание винаги са давали възможност за съпротива срещу вербалното господство. В Съветския съюз афоризмите бяха неизменна част от подобно противопоставяне - както миймовете на Запад днес. Песимистът казва: „Животът не може да стане по-лош". Оптимистът казва: „Да, може". Когато хората трябваше да избират между две неща, типичният отговор беше „оба хуже" - „и двете са по-лоши" (Golinkin, 2016). Виждаме в такива безлични, автоматизирани стратегии на отрицание мълчание, действащо по културно-критически и постмодерен начин. А пък никой професионален стратег или учен по комуникации не може да измисли такива поп-арт практики на съпротива. И все пак те вече съдържат всичко, което апофатичният обрат може да предложи.

В „и двете са по-лоши" виждаме бахтианското отхвърляне на изключващата и авторитарна двоичност на „или/или" в полза на включващото и карнавално „и/и" (Bakhtin, 1984). „И двете са по-лоши" пренебрегва формалната логика на нечий „естествен" избор. Виждаме също отхвърлянето на Дерида и бинарностите, в които отношенията на доминиращо и доминирано са предрешени като равни алтернативи (Derrida, 1996). Отрицанието под формата на пословици и афоризми подкопава логиката (на господството). Абсурдно е, че има смисъл. И дори има нещо от „différend" на Лиотар [V]  - спор между страните, който не може да бъде решен справедливо, защото няма всеобхватно правило за преценка (Lyotard, 1988). (Жертвите на Холокоста не могат да опровергаят отричащите Холокоста, защото са мъртви. Австралийските аборигени не могат да претендират за местно звание в законодателната традиция на „terra nullius") [VI] „И двете са по-лоши" не само отхвърля алтернативите като несправедливи, но и простото понятие за наличие на избор в рамките на дискурс; от която усмирителна риза мечтаем да се освободим.

Апофатичният начин набляга на изучаването, а не на приеманото за даденост, и на отворения край, а не на ситуацията „както обикновено". Тогава оценяването не би било самореферентно, автопоетично „измерване на резултатите спрямо целите", а постоянно, спонтанно и спираловидно търсене на „обучителни цикли" (Kanter, 2010).

(...) обръщането навътре цели не правене, а премахване, не конструиране, а деконструиране. То има за цел по-скоро да отслаби, отколкото да засили измеренията на рационализирането, изчисляването, планирането на връзката между аз и аз. (...) Фокусира се по-малко върху целенасочения процес на вземане на решения и повече върху освобождаването от „тиранията на целенасочеността". В крайна сметка то цели постигането на празнота в рамките на целите и средствата, вместо да се избират активно, да възникват спонтанно. Целите в апофатичния случай не са нито предварително дадени/конституирани (както в теорията за рационалния избор), нито извънредно наложени.

(Mouzelis, 2010, 273)

Интересното е, че концепцията за мълчанието като отрицание издига аргумент за комуникативното действие (комуникацията преди целите) срещу стратегическото действие (целите преди комуникацията). По-точно решава своя коан - от типа „какво е първо: кокошката или яйцето?" - чрез сливане на целите и комуникацията в непрекъснати цикли на практика. И все пак го прави при условия, които са несходни и дори противоположни на катафатичната, рационалистка аргументация на Хабермас. Ето защо апофатичният подход може да помогне за преодоляване на предполагаемото - и фалшиво според моето разбиране - разграничение между комуникативно и стратегическо действие. Както видяхме, мълчанието като отрицание може да запази своя опитен, изследователски и творчески тласък и в същото време да служи добре като стратегия за комуникация.

 

Бележки:

I. Преводът е по: Солженицин, А. 1990. Един ден на Иван Денисович. (Повест. Разкази). Прев. Венцел Райчев, Росица Григорова, Лиляна Минкова. София: Интерпринт. - Бел. прев.

II. Преводът е по: Изход 20:4, Библия, синодално издание (ВОВ). - Бел. прев.

III. Преводът е по: Милтън, Дж. 1981. Изгубеният рай. Прев. Александър Шурбанов. София: Народна култура.

IV. Преводът е по: Шекспир, У. 1998. Юлий Цезар. // Шекспир, У. Събрани съчинения в осем тома. Том 3. Трагедии. Прев. Валери Петров. София: Захарий Стоянов. - Бел. прев.

V. Термин на Жан-Франсоа Лиотар от книгата му Le Différend (1983), ортографичен вариант на différent (фр. различен), обозначаващ съществително вместо прилагателно. - Бел. прев.

VI. Лат. ничия земя. - Бел. прев.

 

1. Вж. употребата на апофатичния способ в литературата (Gibbons, 2007; Lorenz, 1989; Martin, 1985), а също и в архитектурата и музиката (Franke, 2012; Jankelevich, 2003).

2. Инсинуацията работи също и по следния начин: „Аз не казвам, че той е...". Ако бъде обвинен в това, което има предвид, човек може да посочи това, което е казал.

3. Бих искал да благодаря на Чък Марш, който ми даде идеята за мълчанието като „тих глас" и който също ме насочи да прочета плодотворната книга върху реториката и Изократ от Юн Ли Ту.

 

Библиография

 

Bakhtin, M. M. (1984). Rabelais and his world (Vol. 341). Bloomington, IN: Indiana University Press.

Derrida, J. (1996). Remarks on deconstruction and pragmatism. In C. Mouffe (Ed.), Deconstruction and pragmatism (p. 84). London: Routledge.

Foucault, M. (1990). The will to knowledge: The history of sexuality (Vol. 1). London: Penguin.

Franke, W. (2012). Apophatic paths: Modern and contemporary poetics and aesthetics of nothing. Angelaki, 17(3), 7-16.

Galloway, C. J. (2013). Deliver us from definitions: A fresh way of looking at public relations. Public Relations Inquiry, 2(2), 147-159.

Gibbons, R. (2007). On apophatic poetics. American Poetry Review, 36(6), 19-23.

Golinkin, L. (2016, 28 December). A flashback to my Soviet childhood. New York Times. Retrieved 12 June 2017, from http://nyti.ms/2htSKMS.

Henderson, D. (2003). Carl Jung and Thomas Merton: Apophatic and kataphatic traditions in the 20th century. Studies in Spirituality, 13, 269-291.

Jankelevich, V. (2003). Music and the ineffable. Princeton, NJ: Princeton University Press.

Kanter, B. (2010). The networked nonprofit: Connecting with social media to drive change. San Francisco, CA: Jossey-Bass.

Lorenz, O. (1989). Schweigen in der Dichtung: Hoelderlin - Rilke - Celan. Goetingen: Vandenhoeck & Ruprecht.

Lyotard, J.-F. (1988). Le différend: Phrases in dispute (Vol. 46). Minneapolis, MN: University of Minnesota Press.

Maltz, D. N. (1985). Joyful noise and reverent silence: The signification of noise in Pentecostal worship. In D. Tannen & M. Saville-Troike (Eds.), Perspectives on silence (pp. 113-138). Norwood, NJ: Ablex Publishing.

Martin, T. (1985). The negative structures of American literature. American Literature, 57(1), 1-22.

Miller, Z. J. (2014). Obama: Voters want 'new car smell' in 2016. Time. Retrieved 12 June 2017, from http://time.com/3601329/obama-new-car-election-2016/.

Milton, J., Kastan, D. S. & Hughes, M. Y. (2005). Paradise lost. Indianapolis, IN: Hackett Publishing.

Mouzelis, N. (2010). Self and self-other reflexivity: The apophatic dimension. European Journal of Social Theory, 13(2), 271-284.

O'Connor, S. (Singer/Producer). (1990, 8 January). Nothing compares 2 U. Retrieved 12 June 2017, from www.youtube.com.

Perelman, C. (1982). The realm of rhetoric. Notre Dame, IN: University of Notre Dame Press.

Rentoul, J. (2016). Boring and competent Theresa May is what the nation needs after the shock of the Brexit vote. Independent. Retrieved 12 June 2017, from www.independent.co.uk/voices/boring-and-competent-theresa-may-is-what-the-nation-needsafter-the-shock-of-the-brexit-vote-a7114531.html.

Schürmann, M. (1978). Meister Eckhart: Mystic and philosopher. Bloomington, IN: Indiana University Press.

Sendbuehler, F. (1994). Silence as discourse in Paradise Lost. GEMCS Conference, Rochester, NY, 5 November 1994. Retrieved 12 June 2017, from https://facultystaff.richmond.edu/~creamer/silence.html.

Shakespeare, W. (c.1599[1988]). The tragedy of Julius Caesar. The Oxford Shakespeare. Retrieved 12 June 2017, from www.limpidsoft.com.plays/juliuscesar.pdf.

Solzhenitsyn, A. I. (1970). One day in the life of Ivan Denisovich. London: Victor Gollancz.

South Coast NSW. (2014). Shellharbour: Visitor's guide.

Tiffen, R. (2012). Spin doctors, news values and public interest - the Bermuda Triangle of policy debate. In M. Ricketson (Ed.), Australian journalism today (pp. 16-27). Melbourne, Victoria: Palgrave Macmillan.

Too, Y. L. (1995). The rhetoric of identity in Isocrates: Text, power, pedagogy. Cambridge: Cambridge University Press.