Философската образованост: подходи към  обучението и новаторство

Нина Златева Илиева, ЮЗУ „Неофит Рилски“, ninail@swu.bg

 

Изучаването на философия се свързва с освобождаването на човека от илюзиите, с направляването на дейности, които най-пълно разкриват неговата природа, а именно обществения живот, научния прогрес, творчеството. Стремежът й винаги е бил да повлияе на хората - как мислят, как действат, как се отнасят един с друг, да бъде възпитател на човечеството. Тази й педагогическа насоченост се съхранява в чист вид дори от чистата философия (метафизика, логика). Като продължение на споровете, пронизващи историята на философията от Платон до наши дни, се очертават главните проблеми на съвременната образователна политика. Значими са въпросите за границите на общественото образование и неговите направления, за справедливото разпределение на образователните възможности, за необходимостта от общи стандарти за оценка на качеството на образование и не на последно място за нуждата обществените и държавни училища да се занимават с морално и религиозно възпитание.

За да получат въпросите плодотворни отговори е нужно да се решат най-вече широките философски проблеми. Един от тези важни проблеми е разкриването на истинските цели на образованието. Нужно ли е то, за да поддържа хармонията в обществения живот, за да обезпечава индивидуалното спасение на всеки, да развива творческите способности, да гарантира научния прогрес, да научи хората да правят мъдро житейските си избори или да подготвя необходимата квалифицирана работна сила. Друг немаловажен проблем е на кого е главната отговорност за формиране на образователните политики. На философите ли, на религиозните дейци ли, на сменящите се правителства, на научния елит, на психолозите, на местната власт или на родителите. Остава открит и проблема кой трябва да се учи и всички ли да се учат в еднаква степен и мяра. Колкото и съвременните теории на образованието да не изхождат от историческите си предшественици, то те остават свързани с тях и с общата проблематика, на която се търси решение.

Образованието е пряко обвързано с формирането на човешката идентичност. Целта на културния пренос и усвояване “от” и “между” поколенията, цели да научи човек да осмисля това, което му се случва в настоящето, да го научи да действа самостоятелно, но и приемливо в социален план, като се опира на собствените си разбирания. Тази задача предполага не само придобиването на определени знания и умения, но и формиране, развитие на личностната идентичност. Всяка образователна система показва способността си да организира предаването на опит и знания, като по този начин участва активно и в конструирането на социалната идентичност. Държавното образование се явява проводник на национална и дори на универсална идентичност. Във всяка страна, в която учебните планове се приемат на централно равнище, или дългосрочните образователни проекти са обект на широко обсъждане, водеща цел е създаването на човешка общност, имаща общ хоризонт на образователните очаквания. Българската най-нова история може да бъде пример за общество, чиято цел не е била поощряване на индивидуалното, още по-малко толерирането на автономността на действията на отделния човек. За образованието ни беше достатъчно систематично да се усвояват общи знания и общи базови (определени за такива от партиен елит) ценности. Друг е въпросът дали днес сме преодолели този принцип напълно? Ако обществото ни се отличава с плурализъм, то днес са налице различни групи културна идентичност, които често си противоречат и дори са несъизмерими, различни образователни институции (напр. държавни и частни училища, държавни и частни университети), които също в много отношения се разграничават едни от други, макар и стъпили на общи образователни стандарти.

 Културният идеал за образование също е претърпял немалко промени, съответстващи на променящия се свят. Както “разпадането” на големите наративи, което Лиотар изяснява като постмодерна ситуация, така и културата се е разпръснала на много и различни части, конкуриращи се по различни, а често и неочаквани начини, комуникиращи или не помежду си, които обаче съвременният мултикултурен свят подрежда “глобално”. Културният идеал за образование се състои не в това децата ни да се идентифицират с “глобалната” груповост, а да развиват способности за преследване на личните си цели, да отстояват собствената си идентичност, свободно да избират от предоставените им възможности. Една от основните образователни цели е те да развият умения за самостоятелност, за отстояване на своята автономност и по такъв начин да използват натрупаните знания. Задача на училището е не да обучава в логически процедури на мисленето, т.е. да възпитава “рационални” личности (контролиращи желанията си и с умения за критична оценка), а по-скоро да създава условия за това – стимулиращо обкръжение, което предполага възможност за рационално развитие и израстване. Училище, в което се подкрепя свободния дух и се зачита автономността на личността, което дава поле за изява на творчеството на самите ученици, за обмяна на мнения без страха от натрапничеството на авторитета, което произвежда индивидуалисти (или в най-лошия случай подкрепя това), а не групи (класове), може да разчита, че випускниците му ще се включат в екипи, работещи заедно (всеки със своята индивидуална заслуга), но приемащи личните си отговорности. Това е един от водещите проблеми на философия на образованието – за центъра на образователната система, около която се обединяват всички усилия за формирането на свободни и отговорни личности.

Ако се разгледа широкорефлективната функция на философия на образованието, възниква въпросът за конкретното обезпечаване на образованието (подсигуряване на нормалното функциониране и развитие на педагогиката и образованието), обезпечаване, което ангажира конкретни дисциплини или науки (тяхното включване или изграждане). Изправени сме пред въпроси като: ще бъде ли съхранена и в какъв вид педагогиката? Може ли психологията да претендира за ръководеща наука както преди или е необходимо преосмисляне на водачеството й? Ще успее ли да съхрани дидактиката своето значение? Кои нови дисциплини е необходимо да заемат място под егидата на философия на образованието? Традиционният органон на педагогическото знание включва: обща педагогика, където са зададени целите, съдържанието, идеалите за образование и възпитание; дидактика, запознаваща с теориите за обучение; методически слой (методики, учебни пособия) и научно-обосноваващи дисциплини (педагогическа психология, възрастова психология, физиология). Прието е, че педагогическото знание  обслужва наложилата се образователна практика, но днес няма една единствена образователна практика, напротив, формират се съществено различни практики (традиционно обучение, развиващо обучение, хуманитарно обучение, религиозно, езотерическо и др.). Съществен е проблемът за комуникацията между тях, а също и за интелектуалното им обслужване.

В страната ни към днешна дата, образованието и ефективната му промяна са отдавна познат проблем. Изкристализиралите по времето на прехода несъвършенства и недостатъци на образователната система, все още са в процес на реформиране. Изключително наложителна е задачата за приемане на дългосрочна образователна програма, включваща най-новите  световни изисквания и тенденции в образованието. Не е възможно да се осъществи цялостна реформа в образователната сфера, ако не са ангажирани всички социални и държавни институции, ако не се осъществява взаимовръзка и диалог между тях, ако не са съпричастни цялостно интелектуалните сили в обществото.

Тук определяща е политиката на държавата към образованието: каква е, каква може да е, каква трябва да бъде? Безспорно философия на образованието може (необходимо е) да влияе на държавната образователна политика, стига последната да се вслушва в осмисления от нея образователния опит –  теоретически и практически. Въпросът за целите на образованието и подходите към него не е от леките, но приоритетно те са ориентирани към постигането на образователни компетентности и качествено образование, които гарантират просперитета на икономиката. Образованието следва да осъществява водещите си функции и да предоставя условия за изграждане на свободни и отговорни хора, способни да работят конструктивно в проблемни ситуации, хора, които съчетават професионалната компетентност с гражданската отговорност, и на които не липсва широк културен хоризонт. В една от посочваните страни с най-високо ниво на образованието  Швейцария, придобиването на знания става по метода на изследването, а теоретическият и практически процент на застъпеност в него е почти изравнен. Целта е да се създадат добре обучени кадри, които отговарят на международните изисквания и стандарти. Що се отнася до частните училища, то те насърчават с предимство знанията за мултикултурната среда. Общо за обучението е характерно, че разчита най-вече на предизвикателствата на уроците, на развиването на активна личностна позиция в работата със знанието и в знанието, на уменията за креативна работа в екип.

От значение за проектирането на образователните системи е отношението към съществуващите педагогически практики (традиционни, развиващи, хуманитарно ориентирани, религиозни и др.), анализирането на ефективността им, на срещаните затруднения, на методите и средствата, които се прилагат. Световна тенденция е смяната на основната парадигма на образованието: криза в класическия модел и система на образование, разработка на нови педагогически идеи във философия и социология на образованието, за хуманитарните науки - създаване на експериментални и алтернативни училища. Нашето образование също се опитва да отговори на международните изисквания като интегрира световните културни достижения с родната образователна среда: демократизация на училището, връзка с културната дейност, създаване на система за непрекъснато образование, хуманизация и компютъризация на образованието, свободен избор на програми за обучение, които се предоставят на обучаваните на основата на самостоятелното управление на училищата. По-сериозен е обаче въпросът за комуникацията между различните педагогически практики, за необходимостта от интегриращо знание и общо интелектуално обезпечаване. Доколко те са необходими и каква е тяхната роля?

Може би тъкмо по тази причина днес, не може да се говори за единни ценности и смисъл на образованието. От една страна затова, че практиките съществуват като различни, от друга затова, че съществуват различни подходи към образованието и различни негови интерпретации. Ключът към тяхното консолидиране и взаимно разбиране е широката дискусия от експерти, учители, философи, управленци на образованието. Нужно е разбирането за необходимостта, светът да се мисли нетрадиционно, да се отчита правото и основанията всяка негова форма да явява особената мисия на образованието. Мисия, която се обвързва с възпитаването на отговорност. И ако вчера участието на обучавания се изчерпваше с това да усвои установените ценности, придобивани вече умения, основни норми за поведение, то днес образоваността не се задоволява с подобни постижения. Задача на хуманитарното образование е да очертава настоящето, да поляризира тенденциите и проблемите на случилото се, да се старае да анализира изкристализиралите противоречия и да търси посока за разрешаването им, защото това е възможност да се открие хоризонта към бъдещето. От изключително значение за него е фактът, че бъдещето не може да се поднесе наготово (като набор от познавателни схеми, проверени професионални модели, морални образци и т. н.), тъй като няма само едно бъдеще. То се избира и изгражда като една от възможностите, които човешкият живот предлага. Оттук следва изключителната отговорност при формирането на личности - способни да избират, като съзнават отговорността си да проектират живота с въображение и да творят с решителност. Новият образователен модел трябва да държи сметка не само за обективното оценяване на усвоените знания и умения, но и да се съобрази с проявилата се нова чувствителност. Тя поставя образоващия се в различна ситуация: на много информационни канали, на бърз достъп до различни сфери и нива на знанието, до бързото им “консумиране”, което много често изключва вникването в същината. Необходимо е новото хуманизиране на педагогическия процес да предвиди и нещо друго, а то в духа на надеждата за бъдещето на човечеството е, “че най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите” (Сент-Екзюпери).

Усилията ни да изберем пътища, гарантиращи необходимата образователна подготовка на обучаваните, което означава – отговаряща на изискванията и динамиката на съвремието, често ни групира като застъпници на един от 2-та основни подхода в обучението:

----Догматично-дидактичен и

----Евристичен.

Обичайната образователна практика дава превес на първия, което  е неразбираемо с оглед на многообразието от канали за информация и готовността за самообучение на младите хора днес. В по-голяма  или  в по-малка степен въпросът за подхода ни отпраща към разгорял се преди години дебат в други европейски държави - Как да се преподава философия в училище?

 “Според първото схващане философията е преди всичко философстване, тя е неделима от акта на философстването…Тя е творческа изява, култура на мисленето, която се основава на определени общи предпоставки (автори, произведения, понятия), но изхождайки от тях разкрива нови хоризонти, отмества границите, ,разгръща се като свободно размишление”.

“Според второто схващане преподаването по философия трябва по-плътно да се придържа към историята  на философията, по-съвестно да изследва различните традиции и доктринални особености”.

Всеки от двата модела на преподаване има своите предимства, но и крие опасности. Ако първият модел създава условия за разгръщане на творческата изява и способностите за интерпретация, на включването на екзистенциалния опит на всеки ученик-участник във “философстването”, то по какви критерии ще се извършва съпоставка и би ли могъл такъв подход да удовлетвори изискването за философска образованост на учениците от една страна и за умело ръководство на процеса на обучение от друга?

Ако вторият модел систематично подрежда общата картина в историята на философията, оперирайки с основните категории, понятия и философски текстове, то “същински” философско ли е знанието, което предимно се преподава, а след това възпроизвежда? Повторението не вдъхва нов живот, то само повтаря вече известни отговори, в чийто поток учениците забравят сами да поставят въпроси.

Карл Ясперс обяснява гр. дума философ (философос) с образуването й в противоположност на софос: ”Тя означава обичащия познанието (същината), за разлика от този, който притежавайки познанието, нарича себе си знаещ“(Ясперс 1994: 8). Този смисъл на думата съществува и до днес: същността на философията е в търсенето на истината, а не в нейното притежаване. За уважаващия себе си преподавател по философия отношението конкретно знаене - любов към знанието е от особено значение и знак за професионалните му умения. Не е ли задължението за овладяване на определен минимум (необходим и посочен от стандартите) понятия, категории, имена на авторитети, по-скоро обучаване в ”знаене” и заплаха за формирането на “обичащи познанието“ (същността) хора?

“Философия означава :да бъдеш на път. Нейните въпроси са по-важни от отговорите й, а всеки отговор се превръща в нов въпрос.” (Ясперс 1994: 8). Ако основна цел “по пътя” на обучението по философия е овладяване на базисния минимум знания (определен от образователния стандарт), създаването на умения за убедително самостоятелно изложение по проблемите, които формират определено ниво на философска образованост, то тя (целта) е неразривно свързана с интереса към философското знание, с любовта към познанието изобщо. В контекста на казаното до тук, основна цел на  обучението и преподаването по философия е да се “поставят” философски въпроси, да се търсят отговорите с участието на учениците, което “търсене” ще създаде непринудени условия за овладяване на основните концепции, категории, понятия на философско знание. В такива условия творчески ще се проявят преподавател и ученици и “заедно“ ще откриват отговори, пораждащи следващите въпроси по пътя. Това “заедно” съдържа възможности, но предполага и творчески умения за подход, за подредба на учебния материал и неговото разпределение, разширяване, съкращаване, разместване в тематично отношение в служба на основната цел. Това “заедно“ изисква още уважение, търпимост, много подготвеност, умения и най-вече желание да го осъществиш.  Желанието ръководи добрия преподавател да организира обучението по философия така, че знанията и способностите му да сътворяват за учениците свят, в който движеща сила е учудването (както при древните), а не навика. Свят, в който поставянето на въпроси е по-важно, а отговорите попълват липсващите части от цялостната картина за света.

 

References:

Лиотар, Ж.-Ф. 1996. Времето днес. В: За името и за превода. София. (Lyotard, J.-F. 1996. Vremeto dnes. V: Za imeto i za prevoda. Sofia) [In Bulgarian].

Ясперс, К. 1994. Въведение във философията. София: Лик. (Jaspers, K. 1994. Vavedenie vav filosofiyata. Sofia: Lik) [In Bulgarian].

Ясперс К. 1995. Малка школа за философско мислене. София: Лик. (Jaspers, K. 1995. Malka shkola za filosofsko mislene. Sofia: Lik) [In Bulgarian].