Езикът на философията

Христина Евгениева Калайджиева, докторант по „Социална философия“

ЮЗУ “Неофит Рилски”, h.kalaydzhieva.lingua@gmail.com

 

В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог”

 [Евангелие от Йоан 1:1]

Езикът, речта или просто Словото, са фундаментални елементи на човешката еволюция, прогрес и съзнание.

Оскар Уайлд нарича езика „родител, а не дете на мисълта“. Лудвиг Витгенщайн твърди, че „границите на моя език означават границите на моя свят“. А Бъртран Ръсел заявява, че ролята на езика е „да направи възможни мисли, които не биха могли да съществуват без него“.

Философията разглежда езика, като елемент на човешкото съществуване.

Езикът, като функционално единство, притежава много свойства обект на интерес от страна на философията, психологията, лингвистиката, антропологията.

Като начало, обаче, езикът е система за обмен на знания, виждания, чувства и емоции, което го прави тясно зависим от потребителите на езика.

На базово ниво, формирането на значението на думите, като основен градивен елемент на контекстуалното значение, се образува още в несъзнавана, ранна детска възраст.

В началото бе…символът.

Семиотиката е наука занимаваща се с тълкуване на знаците и знаковите системи. Тя е неразделна част от езика и по-специално, неговото значение.

При децата има разнородни етапи на развитие на езика. Първият етап е наричан проучвателен, по време на този етап децата се учат как да изследват нещата с помощта на очите, устата или ръцете си. Те могат да докосват или разклащат предмети, които срещат. На този етап децата имат слухови и зрителни сетива (Wenner, 2009). Именно тогава децата формират архаични езикови форми, на базата на символи и тяхното значение (напр. Лъжичка => символ на храна). По-късно тези умения се рафинират, като зад всяка заучена дума стоя и съответните асоциации и  усещания.

Според Карол Уестби (2017 г.): „Играта на преструвки и семантичният език споделят общата характеристика на релационни значения между нещата.”. Лев Виготски създава теория според, според която семиотичното мислене при децата е от съществено значение на тяхното културно развитие.

 

Следващият етап…

За да се възприемат думите, като функционална система е необходимо да бъдат организирани в смислова структура. Изречението е най-кратката линейна единица на единен смисъл, т.е. има свойството да предава единици смисъл в цялостта си и не се счита за функционална ако не извършва това действие (напр. “Той отиде бери гъби.” vs. “Той отиде да набере гъби.”). Когато избягаме от чисто лингвистичните изисквания на един език обаче остават изконни характеристики, които един език притежава.

Мишел Фуко се счита за бащата на дискурсивния анализ. Неговият фокус е бил насочен към дискурса, като носител на много повече информация от конвенционалната семантична стойност на текста. Фуко се интересува от широк набор от характеристики на говорещия/пишещия, значимостта, която темата имата в контекста на обществения характер: “Защо сексуалността е толкова широко обсъждана и какво е казано за нея? Какви бяха ефектите от силата, генерирана от казаното? […] Централният въпрос следователно е […] да се отчете фактът, че се говори за него, да се открие кой говори, позициите и гледните точки, от които говорят, институциите, които подтикват хората да говорят за това и които съхраняват и разпространяват нещата, които се казват. Това, накратко, е въпросът за цялостния „дискурсивен факт“, начинът, по който сексът е „поставен в дискурс“ (Foucault, 1969). Съжденията на Фуко всъщност много гладко се припокриват със заключенията на двама специалисти в лингвистиката- Сапир и Уорф. Те са открили лингвистичната относителност (релативност) посредством елементарен експеримент включващ наименование на цветове, и по-точно цветът синьо.  Двамата учени са забелязали, че групи от хора живеещи близо до водоизточник посочват за синьо цвят между синьо и зелено. Тези, живеещи в райони отдалечени от водоизточник посочват цвета синьо, като сходен на този на небето. Така, двамата учени не само откриват колко индивидуален е езика, но може би нецеленасочено и колко тясна е връзката на езика със знаци и символи. Известният Витгенщайн пише, че „границите на моя език означават границите на моя свят“.

Но тук е редно да се вметне, че границите на моя език, не са граници на моя свят ами и начало на моята същност. Под същност се разбира не само чисто ситуационни компоненти на личността, т.е. моментно емоционално състояние; преглед на актуалните нужди; естество на ситуацията; участници; рискове и печалби. Разбира се и морален и етичен кодекс на човека; консистентно поведение и реакции; личностни характеристики и темперамент. Следователно, езикът разкрива много повече за самия индивид, отколкото често, самият индивид разкрива за себе си.

 

Метапрагматика:

Логично е да се допусне, че за подобен задълбочен и инклузивен анализ е необходимо да се използва също толкова комплексна система, а именно метапрагматиката. Метапрагматиката е термин от семиотично информираната лингвистична антропология на Майкъл Силвърщайн, който описва как самите ефекти и условия на езиковата употреба стават обект на дискурс. Метапрагматичното сигнализиране позволява на участниците да конструират какво се случва в едно общуване. Следователно, метапрагматичната реч характеризира речевата функция, а денотацията или референцията са сред многото функции на речта. Тъй като метапрагматиката описва отношенията между различни дискурси, тя е свързана изключително с понятията за интертекстуалност или интердискурсивност.

Силвърщайн подхожда внимателно към темата и задава доста скромни щрихи на взаимодействие, а именно чисто лингвистина опганизация. Но за целите на психолого-философски анализ са нужни и становищата на двете споменати науки. Тоест, нова дефиниция и хоризонти трябва да се зададат пред метапрагматиката, за да може тя да удовлетвори нуждите на конкретното изследване. Предварително зададените параметри добре организират и хода на изследването, а именно- моментно емоционално състояние; преглед на актуалните нужди; естество на ситуацията; участници; рискове и печалби; морален и етичен кодекс на човека; консистентно поведение и реакции; личностни характеристики и темперамент. От така изброените характеристики може да се правят изводи и за по-широк набор от компоненти, като например културни параметри; политическа настройка; идеологична нагласа и други.

В този случай, за целите на социалната философия е добре този паралел да се начертае с оглед на формата на управление.

Пример: Представени са заглавия на статии от две различни управленски епохи в България ­– комунизъм и демокрация.

 

Статия, 1971г.

 

Статия, 2023г.

Още в първите думи и на двете статии се забелязва голям контраст в описа на новините. Има някои фактори, който индикират характеристики не само на автора, а още повече на управленския режим по онова време.

В случая се съпоставя естеството на темата и езиковите компоненти използвани за обрисуването й, а именно “катастрофални” във връзка с щети нанесени от военни действия и  “кошмар” във връзка с консумацията на храна от известна личност. Става ясно, че и прилагателното в първата статия и съществителното във втората, са доста интензивни като градация, но тематичната свързаност на едната от статиите е оправдана за подобен род описание, докато другата не е. Може да се допусне, че Статия №1, устройствената й ангажираност обуславя по-голям стоицизъм към тривиални, битови събития; не толерира скандализацията и хиперболизацията на ординарни действия без обществено значение. Статия №2 пък отдава внимание и преувеличена важност на тривиално, обществено незначително събитие, като в същото време фатализира ефекта му върху перцепцията на читателя.

Следва да се заключи, че на базата на тези две заглавия, в управленската епоха от първата, статия акцента е върху теми важни за обществото; щети засягащи широк кръг от хора и описание консистентно със сериозността на събитието. Докато, във второто заглавие се забелязва тема от малко обществено значение; описана по фаталистичен начин с цел прочит и събитие описано с езикови средства неконсистентни за естеството на темата.

Този пример ясно откроява проноса на метапрагматиката в контекста на философията, психологията и лингвистиката. В “Метапрагматика в основата на прагматиката” Хюблер пише, че терминът е неясен и двусмислен, но могат да му бъдат приписани следните значения: „метапрагматика като изследване на експлицитна метакомуникация; метапрагматика като изследване на имплицитна метакомуникация; метапрагматика като изследване на абстрахирането на хората от взаимодействието; и метапрагматиката като метатеория на прагматиката“.

 

            References:

Michel Foucault, Archaeology of Knowledge and the Discourse on Language (1969) (trans. AM Sheridan Smith, 1972), 135-140 and 49. See also

M. Foucault ‘The Order of Discourse’ in R Young (ed) Untying the Text: A Post-Structuralist Reader (1981).