Хюм и болестта на учените

Вера Любенова

 

Понятието за меланхолия има дълга история във философската литература още от Античността до днес. Неговият смисъл търпи различни изменения през вековете. Не случайно Дейвид Хюм също взима отношение по темата. Неговото „Писмо до един лекар“ разкрива „меланхоличен“ и много личен откъс от младостта му, оставящ терминологична следа в „Трактат за човешката природа“. Оттук намерението на тази статия е да проследи мястото на проблема за меланхолията при Хюм с оглед на смисловия контекст, който това понятие среща в Хюмовата философия, от една страна, и медицината на Новото време, от друга.

 

Меланхолията и хуморалната теория

Преди всичко останало трябва да направим една макар и кратка смислова историческа реконструкция на понятието за „меланхолия“, за да може да разберем ясно мястото му не само във философията на Хюм, но също така и в медицината през 18 век. За тази цел обаче трябва да се върнем още при хуморалната теория на Хипократ, като ще се спрем и на Псведо-Аристотел.

В един от най-популярните свои трактати „За природата на човека“ Хипократ разработва т. нар. хуморална теория и дава едно чисто физиологично обяснение на меланхолията. Съгласно тази теория човешкото тяло се състои от четири напълно различни по своето качество течности: кръв (1), флегма (2), жълта (3) и черна жлъчка (4). От баланса между тези четири течности зависи здравето на човека. Дисбалансът в преобладването или недостига на някои от тези съставки предизвиква различните болести. Меланхолията е пряк резултат от дисбаланса, който произтича от изобилието на черната жлъчка:

 

„Повечето от треските са предизвикани от жлъчния сок и са четири вида освен придружаващите различни болести – продължителни, ежедневни, тридневни и четиридневни. ... Четиридневната треска е по-дълга от тридневната... ; при тази треска се прибавя и черната жлъчка, която се премахва най-трудно, защото е най-гъста от течностите в тялото и остава за най-дълго време. Трябва да се знае, че меланхоликът страда от четиридневни трески и те се явяват най-вече през есента, както и между двайсет и пет и четийресет и пет годишна възраст, когато се проявява черната жлъчка, и то най-често есенно време“ (Хипократ 2020: 74).

 

С други думи, още Хипократ дава обяснение на меланхолията чрез превеса на черната жлъчка в тялото. Течностите в него се влияят от различни фактори като сезоните и възрастта, а лечението цели възвръщането на техния първоначален баланс в тялото на човека. Съгласно това, меланхолията при Хипократ има категоричен статут на болест. Тази линия на интерпретация се допълва с още един нюанс в популярния първи проблем „Въпроси за благоразумието, ума и мъдростта“ от книга XXX на „Природонаучни проблеми“ на Псевдо-Аристотел.

Съответно, Псевдо-Аристотел продължава физиологичното обяснение на меланхолията на Хипократ. Спецификата на съотношение на количествените (изобилие или липса) и качествените изменения (топло или студено) на черната жлъчка се явява причина за появата на някои заболявания. Такива са например психичните състояния, епилепсия, апоплектически удар и др. Тя обаче се счита за отговорна не само за болестта, но и за характера. Затова според Псевдо-Аристотел „всички хора, които са се отличили било във философията, било в управлението, било в поезията, било в изкуствата, са меланхолици“ (Псевдо-Аристотел 2018: 1). През Ренесанса тази идея се разгръща в представата за homo melancholicus, т. нар. меланхоличен човек, който се е „считал за най-интелектуалния тип“ (Юханнисон 2011: 28), което от своя страна обяснява защо меланхолията си е била спечелила названието „болестта на учените“, с която е бил диагностициран от своя доктор самият Хюм.

 

Хюм и „болестта на учените“

„Писмо до един лекар“ и „Трактат за човешката природа“ разкриват два различни смисъла на понятието „меланхолия“ в контекста на медицината и философията през 18 век. Редно е да започнем хронологично от писмото на Хюм. То датира от 1734 г., но не е известно дали писмото е намерило своя получател, който е останал в крайна сметка и анонимен. Има различни версии до кого може да е било адресирано, но те не са от такъв интерес за тази статия. Това, което ни интересува тук е т.нар. болест на учените, с която е диагностициран Дейвид Хюм.

Макар че самият Хюм съвсем не е забелязвал понижение (униние) на духа [1], той е бил обезпокоен от намалената по негова оценка способност за работа и занимания с философия, към което в последствие се добавят и някои физиологични симптоми, навели неговият лекар на мисълта за меланхолия. Единият от тях е кожен проблем, а другият постепенно засилил се птиализъм (прекалено слюноотделяне), в резултат на което Хюм започва да приема по лекарско предписание „горчиви“ лекарства, да пие по чаша вино на ден и да язди редовно. С времето новият режим дава положително отражение върху общото му състояние:

 

„ако преди бях висок, слаб и кокалест, то внезапно се превърнах в най-силния, як, здрав човек, когото сте виждали, с румен тен и весело лице. Заради ездата и грижа за здравето ми винаги твърдях, че се страхувам от преяждане, което можеше да се подразбере от външния ми вид, но сега всички ме поздравяваха за пълното ми възстановяване“ (Hume 1846: 34) [2].

 

Въпреки това тревогите на Хюм относно работоспособността му при заниманията му с философия остават, откъдето той взема решение временно да се откъсне от тях с цел да ги възобнови на по-късен етап с по-голяма сила. Отдава се на търговия и на път към Бристол решава да се консултира с добил добра репутация местен лекар, пишейки подробно писмо с надеждата да намери отговор на въпроса за окончателното преодоляване на неговите проблеми.

 

От болестта на учените към философската меланхолия

Несъмнено личният опит в младите години на Хюм с болестта на учените дава отражение в някои от неговите текстове. В последната глава (Заключението) на първа книга „За познанието“ на „Трактат за човешката природа“ той въвежда темата за философската меланхолия:

 

„Преди всичко съм уплашен и смутен от безнадеждната самотност, на която ме обрича моята философска система; представям си, че съм някакво странно и невиждано чудовище, което, загубило способността да се смеси и обедини с обществото, е било лишено от всякакви контакти с хората и е било захвърлено настрана – напълно самотно и безутешно. Търсейки подслон и топлина, аз бих желал да се смеся с тълпата, но не се решавам на това, защото съзнавам своята уродливост. Обръщам се към другите и ги каня да създадем отделна компания, но никой не иска да ме чуе. Всеки се държи на разстояние и се плаши от бурята, която ме блъска от всички страни. Аз възбудих срещу себе си цялата ненавист на метафизиците, логиците, математиците и дори теолозите – след всичко това мога ли да се учудвам, че ме засипват с оскърбления?“ (Хюм 1986: 347)

 

Философската меланхолия на Хюм е непосредствена последица от неговия скептицизъм. А скептицизмът е логическият завършек (вж. Ръсел 1994: 241) от съчетанието на принципите на емпиризма с чистотата на строгата и последователна логическа мисъл, която Хюм виртуозно демонстрира. Той обаче не среща разбиране сред своите съвременници по отношение на неговата критика на причинността (респ. необходимата връзка), което дава тласък на неговата философска меланхолия:

 

„Необходимостта между две неща според него (Хюм – бел. моя) е само в мисълта, а не в самите тях; тогава всяка необходимост на причините и действията съществува само в склонността на душата винаги да мисли два обекта заедно. Доста странно! Съответните резултати, които авторът извежда тук ние дори няма нужда да ги обсъждаме.“ Göttingische Zeitungen von gelehrten Sachen, 1740, 9-12.

 

Това е извадка от един от незначително малкото при това пренебрежителни коментари, които Трактатът получава след неговото издаване през 1739 г. Малкото, но негативни отзиви обаче не повлияват, а по-скоро мотивират Хюм в последвалото след шест години Изследване на човешкия разсъдък (1745 г.) да изясни максимално ясно своята критика на идеята за причинността, която ще вдъхнови по-късно Имануел Кант за провеждането на неговия трансцендентален обрат (вж. Кант 1993: 43). Нека се спрем накратко на Хюмовия анализ на причинно-следствената връзка, който в крайна сметка го извежда до позицията на скептицизма.

Цялата традиция на емпиризма (Лок, Бъркли и Хюм) се води от идеята за пасивно-съзерцателния модел на познание на своето време, зададен от Декарт, но приема като легитимни познавателни способности и сетивата, и разума за разлика от рационализма. Всеки ще се съгласи, че причинността не може да бъде непосредствен обект на сетивата, но защо според Хюм тя не може да бъде също така и непосредствен обект или извод на разума? Според Хюм причинно-следствената връзка представлява отношение между идеи. Той разглежда седем вида философски отношения, които осъществяват връзката между нашите идеи. Това са сходството (1), тъждеството (2), отношенията по време и място (3), количество (4), качество (5), противоположност (6) и причинност (7). Те се подразделят на две групи – отношения, които зависят от сравняваните идеи (сходството, количество, качество, противоположност) и които не зависят от сравняваните идеи (отношение по време и място, тъждество, причина и действие). От тях ние може да имаме сигурно познание единствено за отношенията, които зависят от познаваните идеи и са предмет на интуицията (естествената светлина (Декарт) или непосредствено съзерцание) на разума.  Такива са истините на алгебрата и аритметиката, които са предмет на интуитивно (непосредствено) или демонстративно (дискурсивно, доказателствено) познание на аналитичния по своята познавателна способност разум. Колкото до останалите три отношения, които не зависят от сравняваните идеи, съгласно анализа на Хюм „само едно може да ни отведе отвъд пределите на сетивата и да ни даде информация за съществувания на предметите, които нито виждаме, нито усещаме. И това отношение е причинността“ (Хюм 1986: 140). То обаче не попада в предмета на интуитивното (непосредствено) или демонстративно (доказателствено) познание на разума.

След като сетивата и разумът са изключени от обяснението в познанието на причинността, единствената алтернатива, която остава е способността за въображение. В крайна сметка Хюм дава психологическо обяснение на нашата идея за причинност. Според него причинно-следствена (необходима) връзка има за свой източник опита, откъдето въпросът, който възниква е какъв е механизмът, по който този опит разкрива идеята за причинността. Вглеждайки се в това, което е непосредствено дадено ние може да открием единствено отношенията на допир и последователност (1), постоянно съединение (2) и сходство (3) между обектите. Тези отношения обаче не са достатъчни за оправдание на наличието на необходима връзка между тях. Ето защо вярата в необходимата връзка според Хюм представлява изключително вътрешно явление породено от навик, а именно „след честото повторение на един обект навикът принуждава ума да си представи обичайния му спътник, като при това го представя в по-силна светлина в отношението му към първия обект, следователно именно това впечатление, или принуждението, ми дава идеята за необходимостта“ (Хюм 1986: 229). Иначе казано, идеята за причинност или необходима връзка е погрешен (илюзорен) извод в резултат на естествената склонност към асоциация на идеите на базата на принципа на навик, изпълнена от страна на способността не на разума, а на въображението, което заради своята активна природа се натоварва с цялата отговорност за грешките, илюзиите и заблудите в познанието в цялата философска традицията (както рационализма, така и емпиризма) на Новото време до Кант [3].

Това накратко е смисълът, в който понятието за причинност при Хюм стъпва не на рационални, а на ирационални основания. В този контекст Ръсел твърди, че „В известна степен философията на Хюм е задънена улица, защото е невъзможно да се продължи по-нататък в неговата посока“ (Ръсел 1994: 241), ако искаме да оправдаем възможността на научното познание. Тъкмо тази „задънена улица“ в логиката на емпиризма става причина за Хюмовата философска меланхолия и позиция на скептицизъм.

В Заключението на първа книга на Трактата Хюм описва много емоционално своето състояние на философска меланхолия в език, който напомня на болестта на учените от Писмото до лекаря. Очевидно той взима понятието „меланхолия“ от медицината и го привнася в контекста на своята теоретична философия. Някои автори дори виждат в конкретни пасажи от Трактата пряка аналогия с меланхолията в медицинския смисъл на думата (вж. Goldhaber 2021 и  Heunemann 2023). Чарлз Голдхабър даже предлага хуморален прочит на споменатото Заключение на Трактата. Съгласно този прочит там биха могли да бъдат диференцирани пет етапа от състоянието на меланхолия до оздравителния процес, които съответстват пряко на хуморалната теория. Това са меланхолия (1) – социалност (2) – агресия (3) – любопитство (4) – оздравяване (5), които кореспондират с черната жлъчка (1) – кръвта (2) – жълтата жлъчка (3) – флегмата (4) – оздравяване (5) (вж. Goldhaber 2021: 800). Следва да се отбележи, че самият Хюм никъде не дава индикации за толкова дълбока аналогия от хуморалния прочит на Голдхабър. В Заключението Хюм преглежда накратко скептическите изводи, до които той достига в книга първа по отношение на идеята за причинността (1), отделното и независимо съществуване на обектите (2) и тъждеството на Аз-а (3) и описва афекта на философската меланхолия, която всъщност неизбежно съпътства позицията на неговия скептицизъм. Тук той също приканва читателя да продължи по-нататък с книга втора „За афектите“ и книга трета „За морала“ на Трактата, за да научи повече за човешката природа.

 

Меланхолията през Новото време

Ако в Трактата меланхолията се разглежда единствено като афект (чувство), което съпровожда скептицизма, то в Писмото до лекаря се разглежда като болест на учения, но това съвсем не изчерпва разбирането на понятието „меланхолия“ в контекста на медицината на Новото време.

В свое много детайлно изследване Карин Юханнисон разглежда историческата трансформация в смисъла на понятието „меланхолия“ през различните епохи (Юханнисон 2011). Едно от най-тежките проявления на меланхолията през 17 и 18 век например е т.нар. melancholia zoantropia (вж. Юханнисон 2011: 33). Човек вярва, че тялото му претърпява метаморфоза и се превръща в някакво животно (напр. вълк или друго). Това е особено тежко заболяване, придружено с халюцинации, известно в днешно време под наименованието „ликантропия“ в конкретния случай с „човека-вълк“ (върколак). С други думи, понятието „меланхолия“ има изключително широк обхват през Новото време. Под него попадат редица психиатрични заболявания, но също така и различни чувства като отчаяние, мъка, тъга, страх, тревога и др. В този смисъл може да се отличи тежка (мании и психопатологии) и лека форма на меланхолия. Болестта на учените, с която е диагностициран Хюм несъмнено попада в рамките на леките форми на меланхолия. В този смисъл гениалността, креативността, но също така манията и лудостта могат да бъдат срещнати сред разнообразните описания на твърде различните проявления, форми на меланхолията през Новото време. Постепенно тежките ментални заболявания започват да се диференцират и да изпадат от понятието „меланхолия“. Въпреки това неговият обхват през 19 век продължава да бъде твърде широк:

 

„В средата на XIX век меланхолията е била загадка за научните медицински общества... Репертоарът от симптоми на меланхолията по това време е твърде широк – от странни чувства до отчаяние, глад и мрачно разположение на духа... Диагностицирането й е било трудно, това болезнено състояние едновременно е имало признаците на гениалност, величие и безумие. В най-крайните форми, най-вече свойствени за жените, меланхолията се превръща в болест, която се е лекувала в клиники“ (Юханнисон 2011: 56).

 

Според Юханнисон през 20 век меланхолията се освобождава от разглежданите асоциации с понятието „болест“, откъдето за нея „диагнозата меланхолия днес отпада от медицинската практика“ (вж. Юханнисон 2011: 65). Само че макар меланхоличното настроение да се свърза със здрави чувства (мъка, тъга, отчаяние и др.), все пак следва да се има предвид, че меланхолията към днешна дата всъщност е включена в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM) като форма на депресия (т.нар. меланхолична депресия) и продължава да бъде обект на изследване в психиатрията и до днес (вж. Taylor 2006).

 

Заключение

Понятието за „меланхолия“ има дълга история в определението й на болест (1) и настроение (2). В текстовете на Хюм откриваме и двата смисъла. Писмо до лекаря на Хюм предоставя исторически пример за едно от разбиранията на меланхолията като болест на учения и нейното лечение (лекарства, диета, физическа активност, умствена почивка) в контекста на разбиранията на медицината през Новото време. Меланхоличното настроение е особено изявено в Заключението на Трактата като естествен резултат на скептицизма на гения на Хюм.

 

Бележки

[1] Тъкмо защото Хюм споделя, че не се е чувствал депресиран, ако използваме по-съвременен начин на изразяване, точността на неговата диагноза би могла да предизвика съмнение.  Този проблем кореспондира пряко с темата за болестта в контекста на философия на медицината. Юлия Васева разглежда понятието „болест“ и неговите интерпретации от позицията на натурализма, нормативизма и  хибридизма. Съгласно натурализма понятието за болест се опира на „основата на дескриптивни понятия като: аномалия и биологична дисфункция“ (Васева-Дикова 2018: 146), докато съгласно нормативизма „нормата не се задава на основата на функционирането на организма, а се определя от ценностната оценка на индивида“ (Васева-Дикова 2018: 146). Хибридизмът от своя страна съчетава натурализма и нормативизма, чиито позиции разглеждани самостоятелно имат своите слаби страни при дефинирането на болестта. Ето защо „за да определим дадено състояние като болест, то трябва да бъдат задоволени два критерия: Каузална основа на болестта и Нормативна основа на болестта“ (Васева-Дикова 2021: 16). В случая на Хюм е изпълнено единствено условието на натурализма, поради което той се възпротивява на диагнозата за меланхолия, поставена съгласно тогавашното ниво на развитие на медицината.

[2] В Античността повечето меланхолици са се считали за слаби и „мършави“ (вж. Псевдо-Аристотел 2018: 4). В хода на лечение Хюм не само, че развива апетит и придобива по-здравословен вид, но също така съгласно собствените му думи се превръща в по-приятна компания за околните.

[3] Струва си да се отбележи, че тъкмо защото Хюм стига до идеята за причинността като налична в ума идея редица изследователи считат, че пътят към коперниканския обрат във философията донякъде е бил очертан за Кант (вж. Capaldi 1972).

 

Библиография

Васева-Дикова, Ю. 2018. Философия на медицината: върху някои аспекти на понятието „болест“ // Философски алтернативи 6, 143 – 149. (Vaseva-Dikova, YU. 2018. Filosofiya na meditsinata: vurkhu nyakoi aspekti na ponyatieto „bolest“ // Filosofski alternativi 6, 143 – 149) [In Bulgarian]

Васева-Дикова, Ю. 2021. Медицинският нихилизъм: философската критика на медицината. В:  Некласическа наука. Наука и псевдонаука. (Съст. А. Стефанов), София: Парадигма, 9-20. (Vaseva-Dikova, YU. 2021. Meditsinskiyat nikhilizum: filosofskata kritika na meditsinata. V: Neklasicheska nauka. Nauka i psevdonauka. (Sust. A. Stefanov), Sofiya: Paradigma, 9-20) [In Bulgarian]

Кант, И. 1993. Пролегомени. София: Лик. (Kant, I. 1993. Prolegomeni. Sofia: Lik) [In Bulgarian]

Псевдо-Аристотел. 2018. Природонаучни проблеми // Пирон, 16, 1-7. (Psevdo-Aristotel. 2018. Prirodonauchni problemi // Piron, 16, 1-7.) [In Bulgarian]

Хипократ. 2020. Трактати. София: Изток-Запад. (Hipokrat. 2020. Traktati. Sofiya: Iztok-Zapad) [In Bulgarian]

Ръсел, Б. 1994. История на западната философия. III., София: Христо Ботев. (Rusel, B. 1994. Istoriya na zapadnata filosofiya. III., Sofiya: Hristo Botev) [In Bulgarian]

Хюм, Д. 1986. Трактат за човешката природа. София: Наука и изкуство. (Hyum, D. 1986. Traktat za choveshkata priroda. Sofiya: Nauka i izkustvo.) [In Bulgarian]

Юханнисон, К. 2011. История меланхолии. Москва: Новое литературное обозрение. (Yuhannison, K. 2011. Istoriya melankholii. Moskva: Novoye literaturnoye obozreniye.) [In Bulgarian]

Capaldi, N. 1972. The Copernican Revolution in Hume and Kant. In: White Beck, L. (eds) Proceedings of the Third International Kant Congress. Synthese Historical Library, vol 4. Dordrecht: Springer.

Goldhaber, Ch. 2021. The Humors in Hume’s Scepticism // Ergo 7(30), 789-824.

Göttingische Zeitungen von gelehrten Sachen, 1740, 9-12.

Taylor, M. 2006. Melancholia: The Diagnosis, Pathophysiology, and Treatment of Depressive Illness. Cambridge: Cambridge University Press.

Heunemann, Ch. 2023. David Hume and the Disease of the Learned: Melancholy, Lonliness and Philosophy. In: Barclay, K., Chalus, E. and Simonton, D. (Eds.). The Routledge History of Loneliness. London and New York: Routledge Taylor & Francies Group, 88-101.

Hume, D. 1846. Letter to a Physician. In: Burton, J & Hume, D. Life and Correspondence of David Hume. Edinburgh: Whilliam Tait 107, Prince’s Street, 30-39.