NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Vergangenheitsbewältigung не може да се преведе на български. Но може да стане умопостижимо за нас.

Георги Димитров, georgidimitroves@gmail.com

 

(Отзив за новоизлязлата книга на Даниела Дечева „Между творчеството и миротворчеството. Наградата за мир на германското книгоразпространение и културата на паметта в Германия“, София, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2023)

Строгото, даже академично сухо заглавие на монографията по никакъв начин не подготвя читателя за огромното удоволствие от четенето на резултата от оригиналното, уникално изследване на германистката Даниела Дечева. Самата тя обръща внимание върху обстоятелството, че за въпросната награда досега има само две предходни книги в самата Германия – едната с ограничен фокус върху първите десетилетия от нейното връчване, а втората с акцент върху твърде тесен сегмент от нейната същина (политически мотивирано табуизиране на определени теми). Но значението на извършеното проучване далече не е само в цялостния политико-културологичен обхват на анализа върху избрания феномен в публичния живот на Германия след Втората световна война.

Успехът на книгата е тъкмо в убедителното доказателство, че тази „квази-държавна награда“ е типологически представителният случай, през който може да се разбере разпознаваемият национален характер на съвременното германско общество. Но само ако схванем неговата удивителна сложност, вътрешна противоречивост и историческа динамика на неговото конструиране. В смислово-ценностния център на себепреживяването и себеразбирането на Германия е нейната общоевропейска, а през последните години все повече глобална мисия за утвърждаване на универсални хуманистични ценности. Тази мисия се мотивира от и осъществява чрез оздравителните поуки от осмислянето на дългата поредица от изключително тежки травми в националната история (с. 341 и сл.). В тази поредица Холокостът, а и престъпленията на Вермахта през Втората световна, колкото и да са пословични с тяхната немислима безчовечност, далече не  самотно в модерната история на Германия.

Тъкмо поради това е важно, че инициативата за учредяването на наградата е на германския браншови съюз на книгоразпространителите, защото по този начин първоначално те са възнамерявали просто да отмият позора от своето сервилно отношение (буквално казано, подмазване – с. 38-39, също с. 15) към националсоциалистическия режим. Едва с хода на времето значението на феномена се разраства, доколкото мирът не е само „липса на война и/или предпоставки за нея, а [] сбора от всякакви условия за зачитане на човешкото достойнство и всички човешки и граждански права. С годините хоризонтът на това разбиране все повече се разширява, паралелно с разширяващите се тълкувания на човешките права и заплахите за тях.“ (с. 29).

Така – естествено-исторически, а не по предварителен замисъл – постепенно се конструира феноменът Награда за мир на браншовия съюз на германските книгоразпространители [1] като централно събитие измежду стотиците, осъществяващи специфично германското Vergangenheitsbewältigung. Думата е напълно непреводима на български език! Защото, дори да преведем буквално поредицата от нейните градивни елементи, нищо няма да разберем… Така е, тъй като у нас няма тъкмо многообразната и систематична публична практика по справяне с миналото или борба за неговото преодоляване/превъзмогване. Много е важно, че това е съществително нарицателно, с каквото в българския език се означават като правило нещата, в противовес на действията, изразявани чрез глаголи. Защото по този начин още в думата се внушава устойчивостта, постоянстващата структурна определеност на феномена. А неговото съдържание, иначе, е тъкмо процес на фундаментално, широкоформатно преобразуване на себевъзприятието и самосъзнанието на германската нация, чрез което се постига радикално предефиниране на ролята на тази страна – първоначално в Европа, а през последните години – все повече в глобален план.

Тук ми се струва, че е необходимо пояснение. Поради твърдеособената изключителност именно на германската история през ХХ в., нейният статут и роля в конструирането на националната идентичност чрез културното самоопределение заслужават особено внимание. Първо, защото са въпрос на чисто исторически създадена връзка с "други субекти" (от разнопорядков икономически и политически характер), с които трябва да съвместяваме сегашния си живот и многостранна политика. Поради това тези взаимодействия са, второ, въпрос на залози за бъдещето на Германия като важен геополитически субект. Тъкмо поради това, трето, не само политическият елит, но и широката общественост, най-вече интелектуалци с всевъзможни експертни компетентности са активно ангажирани в текущо, (следователно исторически променящо се и по ориентация, и по арсенал) културно конструиране на памет и нацинална идентичност. Точно в тази европейска страна в най-отчетлива степен се реализира - децентрализирано, но във връзка с правителствените ориентации - преднамерено прокарвана политика на памет. А това, че деятелят на тази рутинна работа е тамошното гражданското общество, т.е. носителят на „критическата публичност“ (Хабермас), гарантира, че - чрез публичния дебат около отличието – то „няма да дегенерира в рупор на властта“ (с. 35). Без този специфично национален културно-политически контекст разнищвания феномен няма как да бъде разбран, а и неговото изследване - остойностено.

Точно тук е разковничето за изследователския успех на Дечева, която е успяла да провиди в уж единичния и частен факт (при все неговата регулярна повтаряемост за повече от 70 години) възможност за разкриване на същностния характер на съвременно германско общество в цялост. Защото тази борбена работа или работа чрез борба за ценностите, които ни правят хора - хем по справянето с, хем по превъзмогването на дълбочинните травми, тръгващи от вината за Холокоста и преминаващи към откриването на все повече дълбоки рани в самоопределянето на германците, - не би могла да е семпла, частична или спорадична. Изобщо не е необходимо да си германофоб, за да се замислиш дали няма някакви съществени и дълготрайни причини, (а не просто стечение на случайни обстоятелства), поради които тъкмо германците причиняват първия регистриран в модерността геноцид над племена в Африка [2], зверствата, извършени от части на Вермахта в хода на Втората световна война [3], Холокоста, успешното му премълчаване в продължение на близо двадесет години, а и също така -успешното вписване на преобладаващата част населението на Германската демократична република в тамошния сталинистки режим до към края на 1980-те. Онова, което прозаично наричаме „работа“ по справяне с последиците от такова национално минало, изисква на първо място много особен субект на дейността. Повтарям за пореден път – ни повече, ни по-малко: национално гражданско общество, включващо престижни и влиятелни публични фигури, творци, журналисти, държавници, граждански структури и партийни организации и активисти. Книгата на Дечева е продукт от интердисциплинарно изследване, което е сложно, деликатно, промислено, чувствително към детайлите, но и към вътрешните напрежения и конфликтите в този уникален „предмет“.

Така избраният и разбран предмет по естеството си изисква да бъдат решени задължителни изследователски задачи. Първостепенната е да се осмисли - в адекватни към мащаба и естеството на германския случай - оригинален подход, който да позволи да се схване тъкмо сложността и вътрешната драма на проучвания феномен, съвместяващ национална вина и страдание. На второ място, да се реконструира концептуално и да се защити фактологически реалния процес по „работата-борба“ на германското гражданско общество. То поддържа постоянстващия интензивен, преминаващ нерядко през грандиозни публични скандали, критически дебат. А неговият резултат води до разбиране, осмисляне и преосмисляне на националното минало. За да може резултатът от преборването да стане гръбнак на националната идентичност в Германия като страна с водеща роля в съвременните наднационални икономически, политически и културни процеси.

На свой ред справянето с тази задача предполага предварително запознаване в дълбочина с всеки от участниците в този политико-културен процес. Те заслужават поне да бъдат изброени – не просто всеки от лауреатите и техните не по-малко обществено значими лаудатори, но също и съдържанието и залозите в медийните дебати, съпровождащи всяка година връчването на наградите; не на последно място – творчеството и гражданското дело на личностите, които с отстояваните от тях позиции са заслужили признанието на влиятелния и могъщ браншови съюз на германските книгоразпространители, действащ в подкрепа на правителствените политики в хода на десетилетията, съобразно променящите се географски и ценностни приоритети (които също трябва да са добре разбрани и обяснени за читателя). Самото изреждане изморява, а какво остава за осмислянето на съществените връзки между тези градивни единици на изследвания предмет!

Без изясняване на цялата сложност в отношенията между история, минало, спомени, памет, култура на памет и политика на памет, които по подчертано диалектичен начин играят ролята на предпоставки и последствия [4], няма как да се разбере уникалността на разглеждания случай. И тъкмо поради това, въпреки отчетливия интердисциплинарен характер на проведеното изследване, дължимо доминантната перспектива в него е културологична. Дечева ползва постиженията и творчески диалогизира с разбиранията на около сто и петдесет известни социални изследователи, философи, литератори. Между тях не случайно са имената на български културолози - Ив. Знеполски, Ив. Дичев, Д. Колева, Г. Гончарова и др.

Самата авторка в заключението си разпознава основните поставени и успешно постигнати цели така:

Да се покаже, а още повече да се докаже, „първо, значимостта на Наградата за мир като инстанция, стабилизираща съвременната германска колективна идентичност под мотото „Паметта като отговорност“ и етичната парадигма „Никога повече“. Тази функция отличието изпълнява както във вътрешен план, в смисъл на себеутвърждаване на германското общество, така и в дипломатически – като ежегодно препотвърждаване на демократичния фундамент на ФРГ, а оттам и на международния й престиж. Второ, степента, в която саморазбирането на германското общество се основава на публичните репрезентации на паметта за нацисткия режим и по-специално за Холокоста. Трето, начините, по които ораторите (лауреатите и лаудаторите), които в преобладаващата си част не са германци, конституират реторично една събирателна външна перспектива към Германия.“ (с. 341, курсивът е на оригинала).

Точно така е, но това са съдържателните акценти на страната на предмета на изследване. Обаче с всичко, казано по-горе, настоявам, че постиженията на Дечева значително надхвърлят тези три конкретни цели и то като качество на извършената изследователска дейност по неговото разбиране. Десетилетната работа-борба на германското гражданско общество по Vergangenheitsbewältigung може да бъде осмислена и аналитично оценена само като резултат от гигантска предварителна изследователска работа, включваща а) издирването, събирането, подбора, обработката и синтеза на стотици информационни източници; б) осмислянето на специфичните, остро конфликтни залози в тази гражданска работа по конструиране на националната памет в реализация на осъзната и целенасочена политика за памет; в) разгръщане на компактно, пределно синтезирано, съобразно спецификата на предмета, изложение, което разкрива променящия се смислово-ценностен заряд на публичния дебат като отглас на значимите трансформации в международната политика.

Може да звучи изненадващо, но най-важната особеност на тази книга е, че тя е изключително приятна за четене. Без съмнение, тя не е предназначена за най-широка читателска аудитория, а за специализираните и предварително подготвени читатели в средите на социалните и хуманитарни науки. Но пък плавното преминаване през страниците на монографията е действително удоволствие, защото дори интуитивно усещаш, че книгата е умна – на нравствено, на емоционално, на историографско, на гражданско и на политическо равнище.

Всичко това ме кара да мисля, че тази книга е задължителна литература за всеки университет, далече не само в България, в който има място за курсове по „история, общество и култура на германоезичните страни“. А пряката актуалност на въпроса за културата, но също и за политиката на памет като ангажимент на гражданското общество, тъкмо у нас тъкмо в настоящия исторически момент би било излишно да се доказва…

 

Бележки:

1. Дечева внимателно пояснява особената обществено-политически и културна роля тъкмо на този субект в публичното пространство на съвременна Германия, произтичащ от факта, че в него „членуват около 5000 издателства, книжарници, антиквариати, разпространителски фирми и представители на издателства, а той от своя страна е член на три международни браншови организации“ (бел. 16 на монографията), но и неговата културна значимост, защото това е бизнес с мисия да възстанови престижа на „нацията от поети и мислители“. Сравни също с. 341 и сл.

2. “Германският Райх записва в кратката си колониална история първия геноцид през 20. в.: избиването от германските колониални власти на близо 80% (ок. 80.000 души) от племената хереро и нама в Югозападна Африка (днес Намибия) в периода 1904-1908 г. и интернирането на останалите хора в лагери, където половината от тях умират от епидемии и недохранване.“ (с 104).

3. Документалните факти, разкриващи тези престъпления, стъписват цяла Европа, но и самите съвременни германци (с. 94-95).

4. Да, миналото не е само предпоставката на множеството спорещи помежду си позиции в настоящето, но и знанието за това минало е форматирано или даже малтретирано от структурата на политическите залози в това настояще и тъкмо поради това националната памет не е продукт просто на културата на памет, която – малко или много – се е конфигурирала исторически като особена констелация от смисли и ценности, но е все повече, особено в последните десетилетия, предмет на преднамерени (държавно насърчавани и финансирани) политики на памет. Дечева основателно вметва в този контекст „Същевременно тъкмо от това десетилетие все повече се налага понятието политика на памет, т.е. културата на паметта вече се възпирема като обект на целенасочено политическо управление – не че не е било винаги така.“(с. 93), т.е. съотношенията и взаимопроникванията между култура и политика на памет в модерната епоха може и да са исторически променящи се, но винаги са в неразкъсваемо единство.