NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

За професор Божидар Ивков - почитател на наративната медицина, любител на Долна Силезия и читател на „Медиум“

Александър Вожни

„Случайно попаднах на вашия материал, озаглавен „В оковите на езика“. Прочетох го, хареса ми и започнах да го превеждам на български език. Това ме накара да отворя нов раздел в блога си. Моля, за разрешение да публикувам Вашия текст в блога си на български език“.

Това беше подаръкът, който получих за Коледа от проф. Божидар Ивков от Българската академия на науките, който намери в интернет моята статия за това как да освободим общуването с пациентите от оковите на мъртвия език на медицината. Текстът беше публикуван в поредицата Narrative Medicine в Medium през юни 2021 г., а българският учен прояви интерес, преведе го и го публикува в блога си.

Оказва се, че наративната медицина е търсена и в България, макар че, както споменава в писмото си българският професор, засега тя е почти непозната. Зарадвах се, че тази статия, публикувана в Medium, си заслужава да бъде преведена, тъй като се занимава с високоспециализирания език, който лекарите използват, когато говорят с и за пациентите. А това все пак може да затрудни разбирането на болестта. Ето защо в статията, публикувана в Medium, поставих въпроса как да променим езика на лекарите. Това е една от най-важните задачи на наративната медицина, която учи не само на умението да се слуша внимателно пациентът, но и на езика, на който лекарят говори на пациента. Става дума за реч, насочена именно към него, към човек, който в резултат на болестта и страданието е онемял и сега сякаш трябва да се научи да говори отново. Той трябва да вярва, че от другата страна ще чуе автентична реч, изразена в самото звучене, дикция и мелодия на думите, да не говорим за съдържанието, което не може да бъде предадено на безличния, мъртъв език на биомедицината.

Няколко седмици по-късно професор Ивков публикува друга публикация в блога си. Този път става дума за обсъждане на книга за наративната медицина и комуникацията в гранични ситуации. Това е колективен труд, редактиран от мен, който включва доклади от конференцията във Вроцлавския университет, организирана в края на 2022 г. съвместно с Долносилезийската медицинска асоциация. В рецензията си Божидар Ивков подчертава, че наративната медицина е малко позната в България и дори някъде да е писано за нея, тя все още остава напълно пренебрегвана област. На първо място той обяснява заглавията на понятията наративна медицина и гранична комуникация, като посочва проф. д-р Рита Шарон като основател на тази медицинска субдисциплина и разбирането на Карл Ясперс за категорията гранична ситуация.

Според софийския професор книгата е важно свидетелство за съпротивата както на пациентите, така и на някои лекари; съпротивата срещу обичайната практика да се пренебрегва гледната точка на пациента, неговият опит в болестта и очакванията му в процеса на лечение. Тя е и израз на несъгласие с разпространеното мнение, че колкото повече лекарят знае за пациента като личност, толкова по-уязвим е към професионално прегаряне.

Професор Ивков призовава също така изследванията на граничните ситуации да се разширят, за да се включат разсъждения върху комуникацията, която нарушава човешката идентичност в условията на война. Той отбелязва, че тогава се случват фундаментални трансформации на личността, както в професионално или семейно измерение, така и преди всичко в духовно и религиозно измерение. Той отделя много място и на изказванията на професор Анджей Шчелик, на които се позовавам в книгата, за необходимостта лекарят да проследи историята на пациента като условие за поставяне на задълбочена диагноза.

Божидар Ивков е посещавал Полша многократно. За първи път през 1977 г. в Долна Силезия, тогава все още студент по социология в Софийския университет. По време на престоя си в Лондек Здруй сред полски връстници той бързо научава полския език. След четири седмици го говори толкова добре, че много от новите му познати го смятат за роден поляк. С течение на времето страната ни става все по-близка за него, но когато години по-късно се връща в Полша за лечение, този път в Буско Здруй, установява, че е забравил голяма част от езика, който е научил по време на престоя си в Лондек. Този път решава, че няма да се откаже, и при завръщането си в София се записва на курс в Полския културен център в София. Днес, както сам пише, „знае малко полски“, но писмата, които получавам от него, и преводите на мои статии за общуването на лекарите с пациентите и за наративната медицина на български език свидетелстват за много доброто му познаване на нашия език. По време на последвалите си пътувания харесва Вроцлав и Краков, които смята за най-красивите градове в Полша, а в нашия град изпитва особена любов към вроцлавските джуджета.

Въпреки това нашата родина, видяна през очите на професор Ивков, е не само красиви места, но най-вече полската школа по философия на медицината. Той смята професор Анджей Шчелик за неин корифей, в което съм съгласен с него без ни най-малко съмнение, и често го цитира в публикациите си. Нарича хуманиста от Краков мъдрец, „последният мохикан“ на голямата полска школа по философия на медицината, а когато споменава най-големите световни центрове по философия на медицината, сред тях е и полският, който според него по нищо не отстъпва на американския или британския.

Въпреки че се хабилитира в Института по социология на БАН, той получава своето „второ образование“, както го нарича, този път в областта на социологията на инвалидността и социологията на медицината, благодарение на работата на полски учени. На тях той дължи и непрекъснатото си усъвършенстване във философията на медицината.

Преди няколко седмици изпратих на професора статията си за наративната медицина, публикувана наскоро в издателството на Вроцлавския университет. Бях много заинтересован от неговото мнение. Каква беше изненадата ми, когато само няколко дни по-късно получих имейл от него, който започва с признанието, че „текстът го е привлякъл още от средата на втората страница“, след което - с обичайното си чувство за хумор - пише: „Казах си: „О, не. Този текст трябва да се преведе на български и да се публикува. В България няма такива текстове. А това е едно голямо съкровище“. И колкото повече превеждах, толкова повече се убеждавах в правилността на този извод“.

Така че статията ми ще бъде публикувана в началото на март в реномираното българско научно списание Nota Bene. Пиша за мартенската публикация на страниците на Medium, защото именно тук, в месечното списание на Долносилезийската медицинска асоциация преди две години, покълнаха идеите, които развивам в статията, преведена от професор Ивков, като част от поредицата на автора за наративната медицина. Оказва се, че сме единодушни относно ролята на литературата в наративната медицина. Именно тя – призната за голямата лаборатория по етика и комуникация – чрез изключителна литература проправя пътя за метаморфоза в общуването между лекар и пациент. Тя не само дава възможност за реконструкция на връзката с пациента, но и за по-дълбока саморефлексия и усещане за личност на лекаря. Тя е вдъхновение за хиляди семинари по наративна медицина и комуникация, провеждани по целия свят. Именно това се случва по време на семинарите, провеждани в САЩ от изтъкнатите представители на наративната медицина Даниел Спенсър и Маура Шпигел. По време на тях например се оказва, че най-добрата терапия за лекар, който години наред не може да се справи с така наречения „труден“ пациент, е тълкуването на разказа за човека от подземието на Фьодор Достоевски – споделено размишление за човек, който е бил обиден и унижен. Разговор за човек, който в отмъщението си намира целия свят за виновен и отправя към него, към света, думи, изпълнени със съжаление и агресия. Едва сега, след като е наложил литературния разказ върху собствените си отношения с пациента, този лекар е осъзнал, че страхът му от реакциите на пациента, когото смята за труден, е бил неоснователен: достатъчно е да промени отношението си към него, тогава и той ще промени отношението си към лекаря.

Защото този, който се трансформира чрез наративната медицина, е самият лекар, неговото мислене, подходът му към пациента, към другия човек. Именно в него, в лекаря, може да се осъществи пробуждане, при условие че в неговия хоризонт има място за хоризонта на пациента.

Комуникацията в наративната медина се разбира съвсем различно от това, което се случва в т.нар. инженерна телеграфна схема, при която информацията се движи в една посока – от подателя към получателя, и която се разпространява от седемдесет години в училищата и медиите, както и в курсовете за обучение по комуникация, предназначени за студенти по медицина и ординатори. Едва когато осъзнаем, че тази схема е създадена в Америка в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век от американски инженери и учени, които изследват функционирането на телеграфа, а след това е пренесена и популяризирана в хуманитарните науки, разбираме колко е бедна. Особено ако искаме да я използваме, за да опишем например пронизващото чувство, причинено от лекарска грешка, или зараждащата се паника, когато се включи алармата за спиране на сърдечната дейност, да не говорим за удовлетворението, изпитвано в болницата след успешна операция, но и за отчаянието, когато е било другояче. Припомням си думите на д-р Франк Хюлер, лекар по спешна медицина, който посочва какво е възвишено и важно в здравеопазването; думите на американски лекар, който без излишен патос обяснява защо е толкова необходимо лекарите да общуват с изключителна литература. В края на краищата това е усещането за изгубената стойност на професията, за смислите, които наистина имат значение, за осъзнаването на високия статус на една работа, която въпреки физическото изтощение, въпреки разговорите с пациентите, които често се проточват до късно през нощта, въпреки смесицата от прочетени и написани медицински доклади, въпреки анонимността и липсата на благодарност, които се изпитват ежедневно, е незаменима. Именно тази незаменимост ни напомня, както заключава д-р Хюйлер, какво добро сме успели да направим.

Защото комуникацията с пациента е нещо повече от поставяне на диагноза или информиране за препоръчано лечение. Лекарят не е „преносител“ на медицински данни и резултати от изследвания, а човек, който участва в общност, изградена заедно с други лекари, с тези, от които се е учил, и с тези, които сам обучава, както и с тези, с които работи. Но в тази общност, в този екип, пациентите също имат своята роля, те също имат право на глас. Ето защо в наративната медицина преобладава местоимението „ние“, а не „аз“. Това е ансамбъл, това е оркестър, чиито членове с течение на времето могат да разпознават и най-фините значения, за чието разшифроване и назоваване литературата, голямата лаборатория на етиката и комуникацията, е незаменима. С времето оркестърът вече не се нуждае от диригент или партитура – в крайна сметка всички познават мелодията, която се свири, и се водят един друг.

В разпознаването на значенията, необходими за „разчитането“ на мелодията, която наративната медицина слуша, участваме и ние, заедно с професор Божидар Ивков, въпреки че никой от нас не е лекар.

                                                                          

                                                                                                                                                                                                           Превод от полски език: Божидар Ивков