NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Eтюд върху Достоевски: „Престъпление и наказание“. Кой е главният герой?

Невена Лилова

                                                         Посвещава се на 70-годишнината от

кончината на проф. Пьотър М. Бицили,

ненадминатия познавач на Достоевски

 

Настоящата статия е преработка на лекция, озаглавена „Достоевски през погледа на Игор И. Евлампиев“. Тя нямаше да бъде написана без откритията на този изследовател, без убедителната му аргументация в полза на тезата, че Разколников е  нещо повече от „идеен“ убиец, а Соня – от „девица,“ очакваща клиенти на Сенния площад (Evlampiev: 2021б: 150-159)[1]. Другия автор, на когото ще се позовавам, е Москвина със статията ѝ „Гностическият мит за salvator salvatus и елементите му в романа на Ф. М. Достоевски «Идиот» (, E. 2018 states that criticism is of extreme importance in decision making)[2].

 Но това, че ще се опирам и на блестящи компаративисти като посочените не означава, че съм направила компилация от техните студии. Моят прочит е вдъхновен преди всичко от мисълта на един дързък изследовател на мистичната струя зад така нар. „психологически“ и „реалистичен“ пласт в  романа, който е българин. Основният акцент пък ще поставя върху собствените си хипотези и изводи.

Но всичко по реда си.

Какво ѝ е хубавото на статията на Екатерина Москвина?

Това, че авторката много аргументирано ни е представила Достоевски като гностик. Но аз ще си позволя да преместя акцентите, за да разкрия Достоевски като умел криптограф, успял да изкаже всичко свое най-съкровено, без откровенията му да бъдат разпознати от цензорите. Освен формалното си съвършенство (като роман, това е несъмнено най-майсторският текст на Фьодор Михайлович) е и най-личното символ-верую на своя автор.

Защо?

Защото Достоевски почита като божество само Сина, страдащия Син. Ако за друг един велик еретик – Михаил Булгаков – важен е бил слабият бог, то за автора на „Престъпление“-то от първостепенно значение е личността на жертващия се прекрасен човек. Няма съмнение, че идеята за страданието тръгва оттук и хипертрофията ѝ в цялостното му творчество е отзвук преди всичко от този много личен и крит от погледите на недоброжелателите култ. От подобен Спасител Достоевски почерпва не толкова упование, колкото вдъхновение и кураж. Той непрекъснато го държи в ума си и разработва версиите си за него вариативно. Различните визии за ролята на тази синовна фигура, предложени в „Престъпление и наказание“, от една страна, и в „Идиот,“  от друга, са в резултат на вътрешната потребност да се изпробват различни тълкувателни подходи не само спрямо Евангелие от Йоан, но и по отношение на гностическия мит в различните му апокрифни редакции. Главно в това виждам и провокативната авторова свобода.

Сега да се спрем на значението на Христовия образ за Достоевски.

Нищо друго не занимава писателя толкова, нищо друго не го изпълва до такава степен, ничий друг лик не култивира той тъй трайно и неуморно. Най-точно би било да се каже, че носи образа на Христа и, пренасяйки го през целия си живот, го доработва.

За Достоевски религията не е нещо, пред което да замреш, затаявайки дъх, а модел, който да живееш сам, подражавайки на божествения пример. В случая не откривам нищо недопустимо и екзотично – религиозният стил на практиците-мистици и мъчениците е същият. За това не е прието да се говори на всеослушание. От памтивека официалната история на Църквата се е писала под надзора на малки и велики инквизитори. Писателят усеща лъжата и бяга от нея. Търси своята истина, нужна и продуктивна в човешко и творческо отношение лично за него. Подобно на Тарковски, и той настоява, че всеки вярващ трябва да има собствени отношения с Бога. (Не изключвам – и собствена трактовка на вярата).

Но в какво, все пак, вярва този мистично настроен писател?

„Това, в което Достоевски е вярвал, е Христос“ – отговаря Цветан Стоянов (Stoyanov 1988: 577).

Не съм съгласна с Камю в пункта, представящ Достоевски като атеист. Към своя евангелски герой последният е изпитвал възхищение и топла благодарност. Това са личностни религиозни чувства, различни от безличното отношение на късноантичните гностици към техните еони (ангели). Отношението на автора на „Престъпление и наказание“ и „Идиот“ към Иисус е отношение на прозелит, отрекъл се от предишните си нихилистично настроени съидейници в името на нов любовен избор – избора на живота му.

Ернест Ренан, съвременник на Достоевски, също се отнася към своя герой като към прекрасен, заслужаващ пиетет, човек. Такова екзалтирано отношение, обаче, и такава обида заради претърпяното по волята на Отца [3], каквито изпитва Фьодор Михайлович, няма да открием при нито един друг писател. Проблемът за откъсването и дори противопоставянето на Сина и Отеца – твърде сериозна догматична крамолае напипан и изведен докрай с особена проникновеност именно от българин –  цитирания ерудит, преводач и литературен критик.

Но щом 4. глава на „Геният и неговият наставник“ е останала ненаписана, как така ще се позовавам на нея? Наистина, главата „Кой уби нашия баща?“ не съществува като оформен на белова текст, но планът ѝ, илюстриран с точни цитати от самия Достоевски, Мережковски, Бердяев и други труднодостъпни в младостта ми мислители, е великолепно конспектиран и пределно изчерпателен. Всичките тезиси на Цветан Стоянов са четими, композиционно свързани и – нещо повече – блестящо подкрепени с убедителни доводи. Тайното (и крамолното) в търсенията на писателя в значителна степен е станало явно. При внимателен прочит на книгата, читателят може да се убеди, че всички приказки за беззаветното православие на Ф. М. са, меко казано, преувеличение. А не толкова меко – изкривяване на истината, пропаганда.

Прочие – да коригираме картината, като доразвием скицираните от Цветан Стоянов мисли [4].

На пръв поглед Престъпление и наказание съдържа немалко християнски кодове и идеи, приемани за ортодоксални. Може да се каже дори, че това е най-християнската книга на Достоевски. Жертвеността, доброволното приемане на страданието са все мотиви, които няма как да сбъркаме. Или Троицата [5]. За никого не е тайна, че романът се състои от 6 части, а 6 = 2 х 3; че Разколников сънува три съня [6] с ключова символика; че три пъти посещава дома на Альона Ивановна; че има три срещи с Порфирий … Навсякъде в тази книга се натъкваме на определена мистична математика. Чудесно, но ако Родион Разколников е Спасителят, а Соня Мармеладова – Душата (гностическа двоица), то къде са Бог-Отец и Бог-Дух?

Вгледаме ли се, внимателно, настоявам аз, ще ги открием. Особено ако преди да се заемем с предложената малко по-долу рубрика „Отец“, изчетем подглавите втора, трета, седма и единадесета от „Кой уби нашия баща?“ из недовършеното изследване на Стоянов.

Стъпвайки на подсказката на Игор Евлампиев (Evlampiev 2021б: 153), ще си позволя да лансирам тезата, че символен застъпник на Бог-Син в романа е не кой да е, а главният му герой – Родион Романович Разколников.

 

СИНЪТ

Кой е Разколников?

Първо ще отговоря на редовия читател, склонен да се вълнува от наратива и характерите: бивш студент по право, от дворянско семейство, но беден. Той прекъсва следването си и започва да обмисля свои теории. В тях се мяркат и някакви идеи за благото и спасението на другите, но основният им адресат е самият Разколников. Младежът се изкушава да провери какво би станало със собствената му съдба и вътрешен живот, ако убие особа, която смята за вредна. Прави го и (вътрешно!) никога не се разкайва за посегателството си над тази „вредоносна въшка“ – лихварката; силно е разочарован обаче от себе си и от онова, което му се случва след като ѝ пробива черепа. На протежение на по-голямата част от текста се проследяват неговите мятания и рефлексии по повод на стореното. Измъчван е в равна степен от съвестта си и от чувството за провал и крах. Тези вътрешни терзания не текат в изолация, а са подклаждани от един следовател и една пропаднала жена. Движени от различни мотиви, те го подтикват да си признае и да се предаде. Героят прави това под влияние на Соня, но не от любов, а от отчаяние и безизходица. Обичта му към нея се ражда в края на епилога и това го променя. В мига, в който научава, че е болна и се изплашва, че може да умре, Соня му става скъпа. Едва тогава осъзнава колко му е нужна и отваря сърцето си за нея.

По отношение на близките си, на себе си и на целия свят Родион е озлобен. Непрестанно се проявява като раздразнителен, почти жесток с майка си, сестра си и особено – със Соня[7]. Когато мисли за семейството си, това винаги е наложено от непредвидени външни обстоятелства, нарушаващи целенасочено търсеното от него усамотение. Не той – единственият мъж в семейството – се грижи, като издържа майка и сестра; Пулхерия Александровна и Дуня се грижат за него, като правят компромиси, заеми и жертви[8].

Порфирий Петрович пък е интересен със своята проницателност и с играта на котка и мишка, в която ролята на мишката е отредена на Родион. Оттук – детективската тръпка, приятна на любителите на криминални четива.

И така нататък.

Завръзката и перипетиите са логични и увлекателни. Няма нужда от обяснения за външния сюжет на романа.

Тук идва ред на въпроса „Какво още е героят?“ И по-точно – какво преди всичко е той за кодирания в творбата вътрешен смисъл?

Колкото и парадоксално да е на пръв поглед, Разколников е замислен като символен двойник на Спасителя. Спасителят в скрит вид. Разгадаването на тази страна на романа е достъпно вече само за професионално подготвения изследовател или – да го кажем така – за изкушения читател. Но и при този вид прочит нещата не са очевидни. Тук няма да изреждам аргументите на Игор Евлампиев – тема на лекцията ми „Достоевски през очите на Евлампиев“ [9]. Като приветствам основните му изводи[10], аз си запазвам правото да не се съгласявам с тона и обосновката на някои от изложените в „Образът на Иисус Христос във философския мироглед на Достоевски“ аргументи[11] и да следвам собствената си изследователска логика.

 

За начало – конспективно изложение на алегорично-метафоричня втори план на романа.

Налага се да започна с малка скоба. Гностиците стъпват на четири важни принципа, които можем да открием кодирани и във вътрешния пласт на разглежданата книга: между човека и бога съществува не подобие, а тъждественост; развитието на божественото у човека (обожението) е процес, който може да трае до края на живота; божествените същности (еоните, лицата на Троицата) и ангелите (служебните духове) не са съвършени и завършени, наопаки – приема се, че по духовен потенциал човекът ги превъзхожда. Гностиците категорично отхвърлят идеята за Грехопадението, а оттам – вината на човечеството и нуждата от перманентно покаяние. Според тях причината за катастрофата при Пълнотата и проблемите с безсмъртието тръгват от инцидент с космическите същности и неправилно насочените им страсти и енергии.

След като направих горното уточнение, мога да премина към превъплъщенията на Разколников, влизащ и в ролята на Иисус (преди окончателното му превръщане в Христос.)

И тъй -

• той е мисълта, която търси истината, но може и да се стъписа (като Хамлетовата), да замре и от реалното да избяга в съня (кошмарния, сомнамбуличния или вещия).

• Разколников е съвестта – божественият глас в човека, – която дълбае из цялото човешко същество и не го оставя намира.

• Разколников е целомъдреният и отзивчив (Evlampiev 2021б:153-155) философ[12].

• Разколников е Логосът и теоретично – Духът, даващ форма на видимото и невидимото във Вселената. По гностическата терминология трябва да го определим като мъжкия космичен енергетичен елемент. При Достоевски обаче логосното функционира съвсем различно в сравнение с това у Валентин Александрийски.

В „Престъпление и наказание“ героят е замислен като носител на логико-теоретични конструкти, можем дори да кажем – на хипертрофирана рационалност; в някакъв смисъл – на западното начало в културата. Затова за него е въпиещо нужно да се свърже с другия символичен полюс – Душата; ще подчертая: душата не като енергетизъм с женски характер, като космическото начало, отговарящо за същността на нещата, а като център, аналогичен на онова, което мистиците разбират под сърце. При това личностен и художествено пълнокръвен център.

 От момента, в който вижда дъщерята на Мармеладов, героят усеща силно привличане, започва да я търси за изповед (споделяне) и да очаква някакво разрешение на терзанията си на абсурден (по Камю) човек. Ако помислим по-задълбочено, ще видим, че той смътно очаква от нея чудо. Чака го не чрез вярата, доверието и знанието си, а с нещо като инстинкт. И то се случва, но не веднага и не без неговото участие и усилие, а в синергия с тях. Необходимо е той, който е повече мисъл и независимост, да даде път на онова, което в по-висока степен е тя – ирационалност, смирение и разтвореност в нейния си бог, приет без уговорки. Разколников се бори тъкмо с това разтваряне и приемане на божиите правила. Но си дава сметка, че не тя, а той губи сили. Тя, напротив, генерира сила и я излъчва. Соня – в разрез с богословските постулати и в унисон с древното отъждествяване на божественото начало с граматическия род на назоваващото го име[13], е и Св. Дух, и негово вместилище. Приемайки кротостта ѝ, мислена от Достоевски като еквивалент на „мирен дух,“ и желанието ѝ да му помогне по ритуално-фолклорен начин (безумното искане на прошка от земята – другото въплъщение на женското начало – той извършва по нейно настояване), героят най-сетне се успокоява и приема своята участ. Съдбата му, формираща се пред очите ни, е като медал с две страни: едната – тягост и самоунижение; другата – възвисяващата и удовлетворяващата – спасителност. Поне епилогът ни дава надежда, че той би могъл да стане спасител на София по същия начин, по който тя става негова спасителка.

В този роман престъплението, изкуплението и наказанието (т.е. – житейското странстване с пробите и грешките, включващи и престъпването на закона) имат за резултат избавление – индивидуално и брачно. В „Идиот“ всичко е различно – никаква троичност, хармония и успокоение; един само хаос, лутане, мятане и несвяст. Ако художественият свят на „Престъпление и наказание“ се развива преимуществено под знака на възкръсването за нов живот, то в романа, писан две години по-късно, всичко минава под знака на смъртта.

 

СВЕЩЕНИЯТ БРАК

Свързването на Соня с Разколников не е направено нито по църковна, нито по еретико-гностична рецепта. То е рожба на хуманистичните разбирания в тогавашната европейска култура и е постигнато на базата на литературни идеи, съобразени с жанровите стандарти на тогавашния роман. Соня се посвещава на Родион, защото го пожалва, а той на нея – когато осъзнава нейния неповторим живот като ценен, спасителен и незаменим именно за него и за никого другиго. Така съчувствието и индивидуалният избор стават мост към смисъла на този криптогностичен роман. Конкретността на чувстването и живеенето се допълва от принципната абстрактност на мисленето и боготърсачеството. За разлика от схематичните митологеми на ритуалната сигизия на гностиците с разните им еони и номерирани небеса, подходът на Достоевски е актуален и ангажиращ. Красив подход. С основание може да се нарече и вечен, и модерен.

Толкова по въпроса за спецификата на сакралния брак, централното религиозно тайнство на гностическата религия и авторската му преработка в „Престъпление и наказание“.

Не изключвам подобно твърдение да породи недоумение у неизкушения читател. „За какъв сакрален брак ни говорите, би казал той, след като героят е убиец, а героинята – проститутка?“ Да не забравяме обаче, че темата ми тук е скритият, символичен план. Известно е, че в Евангелие от Йоан основното положение, срещу което Иисус се бори, е законничеството на йерусалимските жреци. Тям Той противопоставя своята благодат; в нашия случай писателят провокира любителите на формалното етикетиране с революционно преобръщане на понятията. Заимствайки едно от заглавията на Дмитро Чижевски (Chijevsky 1929:9), ще си позволя да изкажа мнението, че войната на най-развитите творци от 19. век е, на първо място, война срещу формализма в етиката. Няма съмнение, че Достоевски я води по-парадоксално от своите колеги и я извежда до най-далечната ѝ логическа точка – констатация, направена в категорична форма едва в „Митът за Сизиф“  - 1942 г.[14].

Изобщо, не е зле -  преди да продължите да четете нататък – да приемете мисълта, че религиите (освен любовен роман и боготърсаческа драма „Престъпление“-то е и мираклия) не могат без парадокси. Освен това изпадането на София до положението на „девица“ от Сенния площад е и най-разпознаваемият маркер на гностическия мит, негово алегорично ядро. (Макар че и в тази си битност София остава чисто злато, пред което нечистотата е безсилна.)

Сега – обратно към другите две скрити зад маски свещени лица – Бог-Отец и Бог-Дух.

 

ОТЕЦЪТ

Във връзка с образите на бащи ще кажа, че те са два и в двата случая – компрометирани и ущърбни. Не планирам да се впускам в дълги разсъждения по образа на Мармеладов – първия тип лош баща. Онова, което ще отбележа мимоходом, е, че спрямо Соня той е не толкова баща, колкото – син. „Непослушен“ и експлоатиращ онази, върху която паразитира[15]. Можем без угризения да го разглеждаме като не-баща, дори – антибаща: не той се грижи – за него се грижат; не той издържа – него издържат; не той чувства отговорност отговорността е жребий на дъщеря му. Най-удачен архетип на Семьон Мармеладов ми се струва Ялдаваот – пометничето на София, от което тя е ужасена [16].

Другият баща е тъкмо Отецът в Небесата. Ако приемем, че в символен план Родион е Иисус, то логично би било физическият му баща Роман Разколников да е символен аналог на Бог Отец. Според гностиците той е духоносното начало, но ние нищо не можем да кажем за него, тъй като да го лицезрат не е дадено дори на еоните, включително – на дъщеря му София. В случая ще го обознача като отсъстващия бог, нещо резонно от мое гледище, след като Разколников-баща си е отишъл от този свят още преди началото на разказаната в романа история.

Какъв е този отец и къде се появява? Само на едно място – в първия от трите пророчески сънища на сина – този с буйстващите селяни, пребили слабото, изтерзано конче. Роман Разколников, извел малкия Родя на разходка в неназованото му родно градче, е повече от пасивен. Наистина, синът също е пасивен, но само външно; вътрешно той е напрегнат до краен предел, ужасен е „и думите се изтръгват като вик от свитите му гърди“: „Татенце! Те защо … убиха … нещастното конче?“ Речевото поведение на невидимия родител е повече от показателно: „Пияни са, разлудели са се, не е наша работа (удебеляването – мое, Н. Л.), да си вървим!“ (Dostoevsky 1997:120).

Той не се намесва, не попречва на селяните и не ги наказва. Единственото му действие е опитът да отведе момчето – за да не гледа то, да не пита, да не осъжда. Но ако малкият е твърде потресен и прекомерно вдаден в кошмарността на случката, за да ѝ отреагира, то Достоевски бди и за негова сметка. Между редовете се чете присъдата над този пасивен бог, бездействащ пред грозната и потресаваща с несправедливостта си картина от съня. Авторът не може да му прости. Това негласно обвинение е по-ясно доловимо в други творби на Достоевски. В Престъпление и наказание то звучи под сурдинка.

 

ДУХЪТ

И тъй, вече стана дума, че Духът – Третото лице от Троицата – е представен основно чрез своята носителка – Соня Мармеладова, проявявайки се в нея като дух на благост, прошка, претърпяване, неосъждане и кротост. В крайна сметка тези качества на Соня оживотворяват Разколников, в смисъл – връщат му вкуса към живота, макар това да е живот във (физическо) страдание и социално низвержение. Та, освен подател на благата, в случая – на добродетели, породени от Любовта (по ап. Павел), Светият Дух е и Живот – подател на живота. „Той слизаше полека, без да бърза, целият треперещ като в треска, изпълнен с ново, необятно чувство на изведнъж нахлул бликащ и могъщ живот се казва за промяната у Разколников след първата му среща със Соня. – Това чувство можеше да се сравни с чувството на осъден на смърт, комуто неочаквано съобщават, че е помилван ( 1997: 266). Но у Достоевски образът на живота не се изчерпва с въвеждането на негов носител-персонаж. В романа можем да открием и случайностите, и пулсацията на живеенето. Разбирането на писателя за живия живот не се покрива изцяло нито с това на древните мистици, нито с това на писателите-символисти. Най-точно би го характеризирала следната скъпа за сърцето на Достоевски идея, предадена от мен по смисъл: реалният живот е в състояние да надмине по фантастичност и най-дръзката литературна фантазия.

Ще продължа нататък с моя собствена догадка: става дума за  сила, резултантна от различните човешки действия, бездействия, помисли и намерения. Художествената ѝ направа е в тясна връзка с логиката на характерите и с техните мотиви, както и със ставането, в смисъл на завръзки, кулминации и развръзки на отделните епизоди.

В идейно отношение пък този духовен фактор (Св. Дух) съответства на всесвързаността (неслучайно в древност е бил наричан Посланик). Направиш нещо тук и сега, а то отeкне в незнайно време и място, засягайки далечни хора и явления. Винаги има ехо, винаги нещо следва.

 

Съдбите на героите са живи и пулсиращи възли в променяща се, изтъкана от непредвидимост тъкан.

 

Ще дам няколко примера, за да илюстрирам начина, по който тази невидима живодайна енергия работи.

Формално погледнато, Разколников избира ловко момента за посещението си при собственичката на заложната къща Альона Ивановна[17]. Той чува един случаен разговор на пазара, от който разбира, че в 7 часа вечерта тя ще бъде сама – без сестра си. (Бабката е стисната и не държи слугиня.) Остава рискът от случайни посещения на клиенти, но младежът и не помисля за тях. Проявява се повече като фаталист, отколкото като предвидливец. И се случва така, че добрата сестра на лошата Альона – Лизавета Ивановна – се завръща по-рано, отколкото убиецът би могъл да допусне. Това е изненада, разрушаваща всякакви сметки. Той не ѝ мисли злото – ако убийството на тази вредна вещица стане очищение за земята, защо да не бъде и избавление за сестра ѝ, т.е. – нещо добро? Но в абстрактните Разколникови планове няма визия за конкретното човешко същество. Той и на Соня се покланя първоначално като на събирателен образ на човешкото страдание, а това си е чиста абстракция – потенциална безчовечност. Родион никога не се разкайва за замисленото убийство – плод на идейното му решение да наруши общоприетите правни норми (аналог на старозаветното законничество). Но той не се разкайва и за случайното убийство на Лизавета – нещо, което вече ни озадачава по неприятен начин.

Разколников има и друга, още по-смущаваща в  нравствено отношение постъпка – не си припомня убийството на сестрата, отмахва случката от съзнанието си, сякаш такова нещо не е имало. Той – мислителят-теоретик, който анализира не само съзнателните, но и полусъзнателните си вътрешни движения, игнорира един много тежък грях. Още повече, че Лизавета, по думите на Соня, е боговидка – Бог ѝ се явява зримо. При това тя е духовна сестра на Соня. Обладан от един-единствен стремеж – да разбере в какво е мистичната опора на девойката, откъде идва силата ѝ всичко да претърпи, без да се отчае или полудее, Разколников не обръща внимание на това духовно двойничество. Пленникът на ума още не се е научил на спонтанност и емпатия; все изучава и изучава, изпробвайки ту един, ту друг (усъвършенстван) мисловен инструмент.

Защо Достоевски се е спрял на подобно решение? За да обвини в нещо героя си? Мисля, че не. Както планираното от него убийство има за цел да задвижи съвестта му и да го отведе (до голяма степен – насила) до изкупление и преображение, така и изповядването на факта на убийството на Лизавета пред Соня има една приложна точка – да я подтикне да прости на убиеца посегателството над нейната посестрима. Това – тази светкавична реакция: „Няма сега по-нещастен от тебе в целия свят!“ (Dostoevsky 1997: 525) – разкрива Соня като божествена величина, проводница на промислителност и въплъщение на милосърдието. Обикновена девойка, чиста или омърсена, не би се досетила да реагира така – да отъждестви най-грандиозния (макар и неволен) грях с най-непоносимото страдание. Когато принася на олтара на новия живот най-скъпото си от предишния – своя рационализъм, самост и изучаваща мисъл – Разколников също се превръща в необикновен приносител на жертви. Необикновен – като радикалност на избора. С оглед на мито-ритуалната логика обаче, той е съвсем традиционен – отдава на заколение онова, което му е било най-свидно. „Жертвата на интелекта, би казал Лойола, е най-ценната в очите на Бога“ (Camus 1982: 128).

 

Няколко думи за персонажите, родствени на дявола

Свидригайлов – най-долното и гадно лице на злото – също е не само и единствено въплътено зло. Онова, което му се случва, онова, което преживява във връзка с Дуня, го кара да направи едно съзнателно добро, в което може и да липсва разкаяние, но пък има спасителен смисъл за някого другиго – за малките същества, в които Христос загатва, че пребивава.

Преди да иде да се застреля, Свидригайлов се отбива при Соня, за да ѝ даде пари. Тук развратният садист е всичко друго, само не и развратен, а парите – каквото искате, само не и дяволски коз. Дава ги, защото прозира – тя ще тръгне с Разколников – тежък кръст, който трябва да се облекчи. А и децата на Катерина Ивановна трябва да бъдат настанени в приличен пансион. И той извършва своя благ жест не от надежда, а от отчаяние – дарявайки ѝ една сума, достатъчна, за да посрещне разноските по заточението и да осигури и несъщия си брат и сестри. Прекрасният извършва зло, без да спре и да се замисли какво е сторил, а ужасният, малко преди да се пресели в нищото – в „сауната, пълна с паяци“ прави две безкористни дарения – на Соня (а чрез нея – на Разколников) и на годеницата си вдовица (към която, веднага след разрива с Дуня, загубва интерес и апетит.) И демоничният Свидригайлов може да се поддаде на любовта и да бъде съкрушен от липсата на взаимност – нещо изненадващо за читател, свикнал да го възприема като въплъщение на най-мерзко и неизправимо зло. В дадения случай и този гнусен помешчик изглежда като Душа, не като архонт; Душа, усетила полъха на Духа.

Най-общо може да се каже, че писателят ни предпазва от изкушението да се поддадем на баналността на злото, с неговата инерция и клишета. Животът е чудодеец, способен всичко да пренареди, докато се усетим. Едно от значенията на думата Логос, такова, каквото можем да го открием в древногръцки, е сила, която подрежда (Moskvina 2018: 83) разхвърляното, случайното, хаотичното; сюжетът го пренарежда в този свят (какво става в отвъдния – загадка.) Във всеки случай, онази реакция, която наблюдаваме в живота на душите в „Престъпление и наказание“, е учудването – важен елемент от читателския интерес и единственият достъпен за философска рефлексия метод (Chesterton: 2014).

Своеобразна кулминация на непредвидимото, което ни спохожда в най-неочаквания и „неподходящ“ за предначертанията ни момент, е случката с появата на Миколка (чирака на бояджията), развалила не само плановете на Порфирий, но и сринала самочувствието му на бог (по-точно – на демон), свободен да си играе с Разколников както и когато му скимне (Dostoevsky 1997: 456-457). Сравнете с клипа „Порфирий Петрович,“  качен в моя канал в YouTube, за да се насладите на играта на Инокентий Смоктуновски (Порфирий Петрович), отличаваща се на първо време с ехидно самодоволство,  което – във финала на епизода – рязко преминава в яд и безсилие (Lilova 2024).

И тъй, настоящите разсъждения визират Дух = жизнена стихия = кръстосващи се импулси, идващи от хората и породени от ставащото в тях или заради тях; с действията им (или с волята им за действие), с недоосъзнатите им намерения.

Позицията на Камю: „Мога да отхвърля всичко в този свят, който ме заобикаля, блъска ме или ме носи, освен хаоса, тази господстваща случайност и тази божествена еквивалентност (удебеляването – мое, Н. Л.), която се ражда от анархията“ (Camus 1982:137).

Напълно валидно, но не по отношение на четивното „Престъпление и наказание“, а спрямо „Идиот“ – по-късния, изобилно напоен с предопределеност, енигматичност и хаотичност роман.

При това, в „Престъпление и наказание“ господства не духът на анархията, а този на любовта – стремеж на един точно определен човек към друг точно определен. Вектор, който сдвоява, ако щете – подрежда, чертаейки ос на симетрия, като, в някакъв момент, мистично преобразява двете в едно.

Въпросът за съществуването и мъчението на душата, мъчение, предизвикано от неспособността ѝ да разбере тук, в този свят, дали смъртта има онтологична роля (Moskvina 2018: 87) [удебеляването – мое, Н. Л.] и ако – да – каква, е централен в деветдесет на сто от произведенията на Достоевски. Но всяко правило си има изключения. В „Престъпление“-то доминираща е идеята за осъществимото и осъществяващо се спасение. Любопитството към тукашното и отвъдното са някак балансирани, възкресението там [18] и възкресението тук – в името на другия, но с оглед и на личното възродяване – са кажи-речи изравнени на блюдата на везните. Доброто, готово да се прояви и у най-свършения човек, вдъхва надежда и подкрепя заключителните думи на автора.

Оказва се, че през 1866 година Достоевски е завършил своята най-хармонична книга и единствения свой любовен роман. Допускам, че на запознанството му с Анна Сниткина – стенографката, станала негова втора жена – и на съвместната им работа през тази щастлива за двамата година, дължим уникалния с надеждата си епилог [19].

Катарзис, надежда, симетрия и мяра – класически величини. В пълно съгласие със замисъла на текущия ми цикъл – да говоря за ценното в класиката.

 

БЕЛЕЖКИ:

[1] По-лесен начин да се осведомим за оригиналното във възгледите на Евлампиев е да изгледаме неговия видеодоклад

[2] В т. 11 на  „Използвана литература“ съм предложила два източника – един – за четящите на руски/английски :

(https://dostmirkult.ru/images/DOST_2018-3-INT-71-93.pdf)

 и друг, за предпочитащите моя превод на български: https://authorslectures.net/статиирезюме/

[3]  Според църковната догма в предвечния съвет на Троицата и Синът бил гласувал „за“. Трикратното моление за чашата в Гетсиманската градина обаче говори за друго -  за отстъпление под влияние на Отеческия натиск.

[4] Това ще бъдат мои собствени хрумвания, провокирани в някаква степен от Евлампиев. Цв. Стоянов говори основно за „Братя Карамазови“ и почти не споменава „Престъпление“-то. Ако доразвивам нещо в случая, то ще засяга отношенията Син-Отец в последния роман.

[5] Всъщност съвременните изследвания доказаха, че и сакрализацията на числото 3 тръгва от Валентин Александрийски, макар концепцията му съществено да се отличава от ортодоксалната.

[6] Ако прибавим съня, в който някакъв пристав бие хазайката му, стават четири. Но последният не е вещ сън, а обикновен кошмар.

[7] Това ни най-малко не противоречи на образа на евангелския Иисус, напротив. Да си спомним: „ … Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват“ (Лк., 9:19) и „… врагове на Човека са неговите домашни“ (Мат. 10:36).

[8] Ако Семьон Мармеладов (виж по-долу) не се грижи за жената и децата си понеже е безотговорен и алкохолизиран, то Разколников не полага грижи, тъй като все повече се отчуждава от света на земните си близки, от тоя свят.

[9] Който желае да разбере за какво става дума, нека потърси посочените под номера 3, 4, 5 и 6 в „Използвана литература“ публикации на Евлампиев, Игор Иванович, на когото непрекъснато се позовавам, без дословно да го цитирам.

[10]  С какво съм съгласна? С начина, по който Евлампиев доказва принадлежността на Соня и Родион към двете нива на романа – реалистичното, разработено в духа на т. нар. натурална школа, и символичното – отразяващо най-фундаменталните противоречия на човешкото битие; с начина, по който се съчетават тези различни измерения на художествения свят, така че често,  в зависимост от една или друга интерпретация, едни и същи фрагменти да се четат по съвсем различен начин и да пораждат различни изводи. Това е в тясна връзка с магията на прозата у този писател, която Евлампиев постига в най-висока степен.

[11] Кое не приемам? Позицията на Евлампиев е позиция на проповедник на гностицизма, отличаваща се с известна пропагандна натрапчивост и тенденциозност; твърдението, че Достоевски изповядвал „истинското християнство“ на Йохан Готлиб Фихте (съгласно книгата на последния „Наставление за блажен живот“) едно към едно и настояването, че немският философ бил неговият единствен източник на познания в областта на гностицизма; всички свързани с демиурга твърдения и приравняването на този митичен персонаж към дявола. Последното е некоректно, както спрямо  концепциите на водещите гностически имена от II  век (Валентин, Василид и проч.), така и спрямо самия Достоевски. Първите виждат Ялдаваот предимно  като „сляп“ и заблуден, но далеч не зъл, а писателят, от своя страна, е тъй погълнат от Сина и въпросите „за“ и „против“ резултатите от саможертвата му, че най-често игнорира свързаните с Бог-Отец проблеми. В това отношение книгата на Цветан Стоянов, надникваща в най-сенчестите места на богоборческия подтекст, бе много по-вдъхновяваща за мен. Въпросът за Светия Дух в настоящото изложение пък е изцяло мое виждане, базиращо се на знанията ми по древни религии и литературните ми проучвания през последните 10 години.

[12] По-скоро милостив. Евлампиев привежда множество примери за това как Разколников дава пари на по-бедни от него, влюбва се в грозна девойка, спасява дете по време на пожар, но пропуска да каже, че актовете на милосърдие са адресирани към непознати. Спрямо близките си героят се държи като далечен, едва ли не – враг. Конкретните и познати същества го обременяват, дразнят. Едва след като „Логосът“ приема Душата (в късните гностически спекулации София се дешифрира така) и обменя с нея качества, горното положение се променя.

[13] רוח קודש на иврит е най-често от ж. р. (може да бъде и от среден). Ако съм честна, трябва да призная, че не считам нито един от героите на Достоевски в този роман за пневматик – всички са души, на които някой трябва да помогне да осъзнаят истината. Този някой се оказва живият живот (виж по-долу в изложението). Относно категориите човеци в гностицизма, виж т. 8. в „Използвана литература“ - Lilova 2023а.

[14] Кратко уточнение относно есето на Камю. В една от неговите части – „Абсурдното творение“ – има подглава „Философия и роман“ и друга – „Кирилов“. Следователно, разсъжденията на френския философ касаят само „Бесове“ – произведение с идейна насоченост и тоналност, различни от тези в „Престъпление и наказание“. Това е гротесков вариант на света без разрешение, без изход и каквато и да е епифания. Най-крайният, агностичен вариант във ветрилото с вариантите, за които говорих в началото. Когато става дума за „Бесове“, тезите на Камю работят идеално.

[15] По отношение на Джени Рен негов аналог е и старият Кудъл в „Нашият общ приятел“. Считам дори, че Достоевски е изпитал пряко влияние от този Дикенсов роман, отпечатан четири години преди „Престъпление и наказание“.

[16] Разбира се, Соня като кротка душа не се оплаква от своето „лошо синче“ и не го обвинява като Джени Рен. Последната е бойка, ругае баща си-пияница и едва ли не го бие. (Квалификациите кротка и бойка заимствам от опозициите, характерни за понятийната система на Достоевски.)

[17] Според мистика Евлампиев в случая с убийството не става дума за избор, а по- скоро за автоматизъм и сомнамбулично състояние, резултат от въздействието на архонтите.

[18] Тук отново имаме разлики с Евлампиев, който смята, че писателят признава само възкресението тук, на земята.

[19] Романът е замислен през 1864, преди запознанството им. Първите коли излизат от печат в началото на 66-та година в „Руский вестник“. Работата е прекъсната заради друга творба – „Играчът на рулетка“. В отделна книга, с известни поправки, „Престъпление и наказание“ излиза през 1867 година, след брака с Анна. Виж подробностите във филма на Александър Зархи „Двадесет и шест дни от живота на Достоевски“, точка 9 в: „Използвана литература“ – (Lilova 2023б)

 

Използвана литература/References

1. Дикенс, Чарлс 2013,  Нашият общ приятел, София: Колибри ( Dickens, Ch. 2013, Nashiyat obsht priyatel, Sofia: Colibri [In Bulgarian].

2. Достоевски, Ф. 1997, Престъпление и наказание, Велико Търново: Издателство „Абагар“ (Dostoevsky, F. 1997. Crime and Punishment, Veliko Tarnovo: Abagar) [In Bulgarian]

3. Евлампиев, И. 2012 Философия человека в творчестве Ф. Достоевского (от ранних произведений к Братьям Карамазовым). Санкт Петербург: Издательство Русской христианской гуманитарной академии (2012 Filosophia cheloveka v tvorchestve F. Dostoevskogo (ot rannih proizvedeniah k Bratyam Karamazovim) Sankt Peterburg: RHGA [in Russ.]

4. Евлампиев И. 2020 „Преступление и наказание“: мистический роман о рождении Спасителя в мире злого Демиурга, Соловьевские исследовавия, выпуск 3(67) 2020; Evlampiev I. 2020 "CRIME AND PUNISHMENT": A MYSTICAL NOVEL ABOUT THE BIRTH OF THE SAVIOR IN THE WORLD OF THE EVIL DEMIURG -статия в КиберЛенинка STAT [viewed December 29, 2023]. Available from: https//cyberleninka.ru/article/n/prestuplenie -i- nakazanie- misticheskiy- roman- o rozhdenii- spasitelya- v mire- zlogo- demiurga [in Russ.]

5. Eвлампиев И. Гностический миф в творчестве Достоевского | ДОСТОЕВСКИЙ: PRO ET CONTRA | YouTube РХГА  Академия Достоевского Evlampiev I. 2021a, Gnosticheskiy mif v tvorchestve Dostoevskogo, 9.06.;  http://www.rgha.ru STAT [viewed December 29, 2023]. Available from: https://www.youtube.com/watch?v=5psdeJxiCms [in Russ.]

6. Евлампиев И. 2021б Глава 2: „Преступление и наказание“: мистический роман о рождении Спасителя в мире злого Демиурга. В: Образ Иисуса Христа в философском мировоззрении Ф. М. Достоевского, Санкт Петербург: РХГА с. 144-279 (Evlampiev I. 2021б Chapter II “ Prestuplenie i nakazanie”: misticheskiy roman o rozhdenii spasitelya v mire zlogo demiurga ”) v: Evlampiev I. Obraz Iisusa Hrista v filosofskom mirovozzrenii F. Dostoyevskogo , Sankt Peterburg: RHGA, pp.144-279 [ In Russ. ]

7. Камю, Албер. 1982 Чужденецът. Митът за Сизиф. Чумата. Падането. София: и-во „Народна култура“; (Camus, Albert 1982 Chuzhdenetsat. Mitat za Sizif. Chumata. Padaneto. Sofia: Narodna kultura)  [in Bulgarian].

8. Лилова, Н. 2023а 3.08. Приложение 2 Кратка версия; прилики и разлики с ортодоксията/ Lilova, N. 2023a Prilojenie 2 Kratka versiya; priliki i razliki s ortodoksiyata v:  Блог на сайта „Литературна класика и филми“ (Books and Films https://authorslectures.net/блог/) Available from:https://authorslectures.net/приложение-2-кратка-версия-прилики-и-р/ STAT [viewed February 28, 2024].

9. kанал @nevenalilova2075, филм на Зархи, А.“Двадцать шесть дней из жизни Достоевского“- III откъс,1980 г. (dvadcat_shest_dney_Dostoevskogo-3.mp4 / Lilova, N. 2023б, 10.09., Youtube canal @nevenalilova2075 Dvadeset i shest dni ot jivota na Dostoevski, III, Sub BG, STAT [viewed December 29, 2023]. Available from: https://youtu.be/vSIW4RvSROM )

10. Лилова, Н. /Lilova, N. 2024 20.01., Youtube chanal @nevenalilova2075 Порфирий петрович_embeded_subs.mp4 /STAT [viewed January 22, 2024]. Available from: https://www.youtube.com/watch?v=cIktuu1iw3g

11. Москвина , Е., 2018 „Гностический миф о salvator salvatus  и его элемены в романе Ф. М. Достоевского „Идиот“.Moskvina, E. „Gnostic Myth About Salvator Salvatus and Its Elements in F.M. Dostoyevsky’s Novel “The Idiot”. STAT [viewed December 29, 2023]. Available from:  https://dostmirkult.ru/images/DOST_2018-3-INT-71-93.pdf [In Russ./In En.]: Или 2023 11.04. „Гностическият мит за и елементите му в романа на Ф. М. Достоевски „Идиот“ /Gnosticheskiyat mith za salvator salvatus i elementite mu v romana na F. M. Dostoevski Idiot – v: „Литературна класика и филми“ /BOOKS&Films/ https://authorslectures.net STAT [viewed December 29, 2023]. Available from: https://authorslectures.net/ гностическият-мит-за-salvator-salvatus-и-елементите-м/ [In Bulgarian].

12. Стоянов, Ц 1988, Геният и неговият наставник в: Том първи. Културата като общение. Статии, есета студии и диалози. София: Български писател. (Stoyanov, Ts. 1988 Geniyat i negoviyat nastavnik v: Volum I. Statii, eseta, studii i dialozi, 1988, Sofia: Balgarski pisatel [In Bulgarian]

13. Честъртън, Дж.: 7.10 2014. Чарлз Дикенс. Глава IV: Записките на клуба ПИКУИК; ChestertonGK7.10. 2014. Charles Dickens. Chapter IV: The Pickwik Papers;

Име на сайта: „Честъртън за Дикенс“/ Chesterton about Dickens v: Blogger. Превод на български и публикация -  Anonymous в мрежата X. https://www.google.com/ STAT [viewed December 29, 2023]. Available from: https://charlesdickensbg.blogspot.com/2014/10/blog-post_7.html

 

14. Чижевский, Д. 1929:9 К проблеме двойника (Из книги о формализме в этике) В: „О Достоевском“, сб.; под редакции А. Бема,  Прага, 1929. ( Chizhevskiy, D. 1929:9, K probleme dvoynika (Iz knigi o formalizme v etike) V: O Dostoevskom, Praha, editor A. Bem, 1929) [In Russ.]