Образът на Другия винаги е бил проблем. Адов или не. За мен, за моето съзнание, което се страхува от другостта. За да не плаши, другостта трябва да бъде надлежно каталогизирана, обяснена, вкарана в познатото, стереотипното, обживяното живеене. Трябва да я лишим от привлекателната й непредсказуемост, да я застопорим в коловоза на баналното. Това ни дава сигурност. Измамна, разбира се, но на кого му пука?

 

"След като прочетох това, които си превела, разбрах всичко" - звучи доверително. Кимам неуверено: неудобно е някак да си признаеш неразбирането. Но жената пояснява: изборът на тази и тази тема определено говори за твоите проблеми.

Досмешава ме - въпросният превод е поръчан. Като много други. Какво ли осветлява? Особено ако, както в случая, изборът ми е равен на нула.

Но въпросната дама не се разколебава: това са подробности. В нейното съзнание всичко вече е подредено. Сигурно няма начин да я убедя, че не винаги, превеждайки, се занимавам с жизненоважни за мен теми. И просто махвам с ръка.

 

Но случаят ме кара да се замисля как онова, което човек прави, съзнателно или не, важно или неважно за него, изгражда някакъв сглоб, стереотип, образ, срещу който е трудно да се върви. Ти си това, което другите искат да виждат.

 

Вярно, че литературната личност живее в мита, създава мита и диша чрез него. Но ако не притежаваш хъса на руските футуристи, например, ако смяташ, че не всичко е в "постигането и показването", ако не искаш да градиш някакъв мит? Ако си "монада без прозорци".

Уви, човек е изначално несвободен в своите избори. Или градиш мит, или ти го градят.

Лаиците, които вечно връзват и натаманяват литературата и живота един към друг, винаги са повече. Макар да е ясно, че става дума за светове от неевклидовото пространство...

 

Често съм се питала кое провокира създаването на точно определен навик за мислене. Очевидно въпросите за истината и справедливостта са въпроси от друг порядък и нямат нищо общо с начина, по който се ражда стреотипното мислене.

Както народите, така отделните хора си създаваме полезно минало и това най-вече става за сметка на образа на Другия, когото натоварваме с всичко негативно. Или почти.

 

"Чужденецът винаги е преводач", но този превод е по условие неточен и с неясна стойност. Ако едно двуизмерно съзнание вижда пет следи, сигурно няма да разбере, че това са пръстите на една и съща ръка. Каквото и да реши, ще е невярно.

Очевидно агностиците са прави - светът е непознаваем, ние сме непознаваеми и непрозрачни един за друг.

"Светът съществува само за да влезе в книга", както би казал Маларме. А книгата... Тя е "скромната разновидност на щастието", както би казал пък Борхес.

 

Сред толкова ежедневно погрешно разчетени знаци, чудно, че въобще понякога, в някакви кратки мигове можем да постигнем пълнотата на едно докосване. До Другия. До своето второ, трето, което и да е аз. Преди да ни погълне бездната.

 

Дали сме заедно поне, когато страдаме? И това ми се струва съмнително. Метафората живот - скромната разновидност на литературата.