NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Репродуктивното клониране в перспективата на въпросите за свободата, индивидуалността и смисъла на човешкото съществуване [1]

Гергана Попова,

ЮЗУ „Неофит Рилски“, gerp@abv.bg

 

1. Инструменталната нагласа и свободата.

Романът „Никога не ме оставяй“ (2005), една от книгите, за която Казуо Ишигуро получава Нобелова награда през 2017 г., разказва историята на трима приятели Кати, Рут и Томи, израснали в елитното училище за надарени деца без родители Хейлшам. Възпитаниците на Хейлшам биват стимулирани по всякакъв начин да развиват дарбите си – те рисуват, пишат стихове и разкази, играят шах, занимават се спорт. Настойниците им се приветливи и грижовни с тях, а всяка година произведенията на учениците се излагат в билярдната зала в интерната. Най-хубавите се събират от Мадам, изискана, надменна дама, която пристига няколко пъти годишно, за да разгледа работите на децата, но категорично избягва контакт с тях. Между питомците в Хейлшам от поколение на поколение се разпространява мълвата за Галерията – загадъчно място, където одобрените творби ще бъдат представени пред широка публика. 

През пубертета отношенията между учениците се усложняват. Главната героиня Кати, от чието име се води повествованието, и Томи се харесват от деца, но не успяват да споделят чувствата си и по-настоятелната Рут започва връзка с момчето. По-късно двамата се разделят, а след двугодишен престой във Фермата – имение, в което сираците от Хейлшам и други учебни заведения трябва да се адаптират към света – тримата загубват връзка. Кати започва работа в медицински център, където помага на пациенти да се възстановят след болезнени операции. Вече на 31 години Рут и Томи попадат като пациенти в болницата. Тримата си спомнят случки от детството в Хейлшам, а Рут, трудно преживяла своята операция, се опитва да помогне на Кати и Томи да възстановят отношенията си. Наред с другото, ако докажат любовта си, те могат да получат отсрочка.

Става ясно това, което в началото на романа е смътно намекнато: учениците от Хейлшам, както и по-късните им приятели, познати и колеги, са клонинги, създадени с единствената цел органите им да бъдат трансплантирани на техния оригинал, когато се наложи. Повечето донори нямат привилегированото детство на възпитаниците от Хейлшам. Интернатът е част е експеримент, целящ да даде отговор на въпроса дали клонингите притежават душа. Високото образование, подтикът към творчество, както и слухът, че тези, които наистина се обичат, ще удължат живота си, са методи да удостоверят душевността им. Отсрочка обаче не е възможна, а и никога не е била част от проекта. Томи стига до рядко доживяваната четвърта експлантация, докато Кати очаква своята първа.

„Никога не ме оставяй“ излиза през 2005 година и предлага художествена версия на въпроса за последствията от развитието на медицината и биотехнологиите, за възможната инструментализация на човешкото, за размиването на етическите граници в преследването на практически резултати – теми, които след раждането на овцата Доли през 1996 година, както и след някои съобщения за успешно създаване на клонирани човешки ембриони в началото на века са обект не само научни проучвания, но и на правни и етически теоретизации.

Думата клониране произхожда от гръцката дума за клон, клонка κλών (klōn) и в близък до сегашния контекст се използва за пръв път от американския ботаник Хърбърт Уебър по отношение на присаждането на растения от клонка, които в биологично и физиологично отношение представляват същия организъм като растението, от което са взети. На свой ред, една от първите употреби на термина „клониране“ по отношение на човешки същества е на биолога Джон Холдейн, с чието есе „Дедал: наука и бъдеще” (1924) се свързва началото на трансхуманизма. Той споменава клонирането в реч от 1963 г., произнесена на симпозиума „Човекът и неговото бъдеще“, във връзка с романа „Прекрасният нов свят“. Холдейн определя производството на различни групи клонинги, описано от Хъксли, като визия, лишена от особена обществена стойност и в контраст на нея говори за бъдещо клониране на хора „от клетки на личности с високооценени способности“ (Witherspoon Council 2015а: 6). 

В опитите с животни учените изпробват различни методи, за да достигнат до сегашната технология на „клониране“, под която най-общо се разбира биотехнологичната репликация на организма посредством метода на соматичен трансфер на клетъчно ниво (SCNT, somatic cell nuclear transfer), при който в яйцеклетка с предварително извадено ядро се поставя ядро от зряла клетка. В него е налична цялата генетична информация, необходима за създаването на организма, от който е взета клетката. При този процес яйцеклетката не се налага да бъде оплодена, защото съдържа правилното количество генетичен материал. Тя се поставя в химически разтвор или ѝ се дава тласък с електрически заряд, за да започне процеса на деление, необходим за оформянето на ембриона (Dickenson 2011: 104; Witherspoon Council 2015: 2; Greely 2020).  

Тази технология е в основата както на създаването на овцата Доли през 1996 г. и на последвалото репродуктивно клониране на различни видове животни в последните десетилетия, така и на така нар. „терапевтично“ клониране, насочено към добиването на персонализирани клетъчни линии, които да служат като „резервни части“ за подмяна на увредени тъкани и органи. Тук се залага на плурипотентността на ембрионалните стволови клетки. На теория те могат да се развият в различни тъкани, които нямат проблем с отхвърлянето от имунната система, доколкото съдържат генетичен материал от лицето, евентуално нуждаещо се от трансплантация. Разликата на терапевтичното клониране с репродуктивното е, че при първото не се дочаква развитието на ембриона. На този метод се възлагат много надежди от страна на регенеративната медицина, въпреки че изследванията върху него са забранени или ограничени в повечето европейски страни и в някои американски шати поради непремливото в етически план унищожаване на ембриони.

На свой ред представата за репродуктивно клониране на хора, макар и далеч по-слабо експлицирана от тази за произвеждане на персонализирани клетъчни линии, обслужва различни биополитически цели. Ако книгата на Ишигуро радикализира до антиутопичната ѝ крайност метафората за „резервните части“, то защитници на човешкото репродуктивно клониране от научни центрове и академични институции изтъкват по-скромни и едновременно с това – по-изчистени в морално отношение основания за евентуалното му осъществяване: възможен метод за възпроизводство чрез собствено клониране или чрез клониране на избран донор, за да се избегнат някои генетични заболявания, за да се постигне подобрено потомство или просто за да се осъществи генетична приемственост, без да се прибягва до донор на сперма. В подкрепа на подобен репродуктивен избор Алън Бюканън, професор по философия и автор на множество текстове по биоетика, разказва за своя студентка, която му споделя, че ако клонирането стане безопасно и ако тя се намира на етап от живота си, когато иска дете, а няма партньор, определено би предпочела да роди дете само със собственото си ДНК, отколкото да заема сперма от някой, който не ѝ е никакъв (Witherspoon Council 2015b: 21). Друг американски философ, Грегъри Пенс, на свой ред разглежда ситуацията, при която бъдещи родители решават да клонират свой дълголетен роднина с презумпцията, че „детето, родено с тези гени сега ще има продължителност на живота от 120 години“ (Witherspoon Council 2015b: 8).

Според изследователите основен технически проблем, който стои пред репродуктивното клониране, е израходването на огромен брой яйцеклетки, а след това – и на ембриони, докато се осъществи успешно раждане. В подобен аспект Джордж Сайдел – професор в катедрата по биомедицина към Университата в Колорадо – посочва: „Това е игра на бройки. Твърде вероятно е, ако пробваш достатъчно пъти, да го направиш“ (Weiss 2000). За появата на Доли са били нужни 277 клонирани ембриони, като през следващите десетилетия това съотношение бавно се променя – между 1 и 3 процента от клонираните животни достигат до раждане. Като цяло най-големи успехи в репродуктивното клониране са постигнати при крави и прасета. Също така в последните години редица компании предлагат клониране на домашни любимци, като цените са около 25000 долара за клониране на котка, 50 000 – на куче, 85 000 на кон (Bates 2024). Далеч по-сложно се оказва клонирането на примати. Показателен в това отношение е опитът на един от най-известните екипи в областта на генното инженерство под ръководството на Шукхарт Миталипов. За около десетилетие Миталипов и колегите му използват повече от 15000 яйцеклетки, за да постигнат, през 2007 г., успех в клонирането на ембрионални стволови клетки на маймуни, но не и в това на износването и раждането на примат. По-късно, през 2010 г., те клонират 67 ембриона на макаци, от които се установяват 5 бременности. Един от зародишите дори влиза във фаза, при която се наблюдава сърцебиене, но и тази бременност завършва със спонтанен аборт (Witherspoon Council 2015d: 5). Все пак през 2018 година китайски екип достига до раждане на примати: около 80 клонирани ембриона водят до шест бременности и две живи раждания (Greely 2020).       

Освен употребата на огромен брой яйцеклетки, както и множеството помятания, които в случай на човешко клониране биха представлявали съществен проблем, вследствие от наблюденията над животни някои специалисти констатират и рискове за здравето на клонираното потомство в дългосрочен план – проблеми с бъбреците, фиброза на черния дроб, нарушения на сърдечната дейност, промени в дължината на теломерите, което води до преждевременно остаряване (Witherspoon Council 2015b: 5).   

Не само медицинските рискове обаче правят възможността за репродуктивно клониране на хора проблематична. Постиженията в тази област – а и като цяло в полето на генното инженерство – налагат актуализирането на философските тематизации върху въпросите за спецификите на човешката природа; отношенията органично-направено и природа-култура, конституиращи базисните параметри на човешкото съществуване; границите на личния избор в контекста на представата за едно единно човечество; баланса между развитието на науката и техниката и защитата на антропологическите и етически прагове на човешкото.

Като цяло етико-философските и политически възражения срещу сякаш саморазбиращите се доводи на здравето, дълголетието, личния избор, интелигентността и красотата, заложени в обещанията на генното инженерство, могат, макар и условно и с осъзнаването на тяхното пресичане в рефлексиите на изказващите ги автори, да бъдат класифицирани в две основни групи. Първата от тях включва трудно рационализируеми философски интуиции, противопоставени на проектите за цялостно трансформиране на човешката природа. Втората категория обхваща аргументи срещу евентуална позитивна евгеника чрез намесата в генетичната програма на бъдещото човешко същество. В подобна парадигма интервенциите в ембриона – в които се вписват, радикализирайки ги, потенциалните ситуации на човешко клониране – се разглеждат предимно в перспективата на една инструментализираща нагласа с трудно предвидими екзистенциални и психологически последици, която се изразява в риск от накърняване автономията на индивида, в нарушаване на принципите на реципрочност в отношенията между различните поколения, в доведена до крайност склонност към детерминация и контрол.

Инструментализацията на човешкия живот е централна тема на класическата вече книга на Юрген Хабермас „Бъдещето на човешката природа“, публикувана в началото на века. В нея Хабермас се спира най-вече върху предимплантационната диагностика, разглеждайки я като отворена врата по пътя не само на негативната евгеника чрез отхвърлянето на застрашени от генетични заболявания ембриони, но и на позивитивно-евгеничните проекти на генното инженерство – на терапевтичното и репродуктивното клониране, на подобряващите генни интервенции в ембриона. Открито заявеният опит на текста на Хабермас е да зададе неутрална в светогледно отношение теоретична перспектива, чрез която да бъдат интерпретирани последствията от прокарването на възможни евгенични практики. Нейните изходни точки се базират върху общовалидните принципи на живота в либералните западни общества – уважението към човешкия живот, свободата и автономията на индивида, разгръщащи се в рефлексивно себеразбиране и поемане на отговорност за собствения жизнен проект и установената симетрия на отношенията между гражданите в модерната държава. Според заключенията на Хабермас нерегулираното прилагане на биотехнологичните открития подкопава именно тези аксиоматични предпоставки на съвременния живот.

На първо място, твърди той, позитивната евгеническа намеса в бъдещото човешко същество чрез надаряването му с определени интелектуални или физически характеристики би отнела изключителността на авторството върху неговия жизнен проект. В подобен план генетичните манипулации имплицират обективираща и инструментализираща нагласа, при която засегнатото лице е предпоставено не като уникална личност, а по-скоро като средство за реализация на чужди намерения. Не е нужно тази нагласа да продължи след раждането на детето и въпреки това съществува вероятност тя да накърни неговото морално себеразбиране, лишавайки го от менталното условие, което би му позволило да поеме пълната отговорност за собствената съдба (Habermas 2004: 78-79).

Въпреки заявения стремеж да изчисти разсъжденията си от каквито и да е метафизични конотации, Хабермас концептуализира отвореността към бъдещето и свободата за полагане на собствен жизнен проект не само в относително еднозначните термини на инструментализацията и обективацията, но и чрез недотам рационализираната и есхатологично натоварена категория „роденост“. В случайността на възникващия живот започва „не просто друга“, но напълно нова жизнена история и в този смисъл естествеността на раждането представлява, или – по думите на Хабермас – би могло да играе ролята на неприкосновено начало, което се изплъзва от разпореждането на други лица. „Собствената свобода се преживява по отношение на нещо, с което по природа не можем да се разпореждаме. Лицето, независимо от своята крайност, осъзнава себе си като източник на своите действия и претенции, отвъд който не може да се отиде“ (Habermas 2004: 74). Следвайки Хана Арент, той интерпретира „емфатичното начало“ на новороденото в контекста на разкъсване на кръговрата на вечното възвръщане, на откритостта към новото и неочакваното и в крайна сметка – на свободата за действия, изтръгващи се от детерминацията на миналото.  

Понятието „роденост“ за Хабермас е една от страните на дихотомията роден-създаден, която препраща към други универсални в антропологично отношение противопоставяния: „природа – култура“, „възникнало – направено“, „телесен съм – имам тяло“. Преходът „от случайността към избора“, осмислян от привържениците на биотехнологичното усъвършенстване на човека в термините на все по-пълен контрол върху ирационалния свят на природата и съответно разширяваща се сфера на човешката свобода, очевидно замъглява тези опозиции. Според Хабермас те обаче са основополагащи за човешката личност. Той прокарва хипотезата, че както свободата, така и континуитетът на личността са възможни именно поради предзададеността най-общо на случайността на природната съдба, с която никой не може да се разпорежда, на естеството на живото тяло като дом на личностната идентичност преди култивирането му. „За нас постигането на континуитет в това да сме себе си през промените на жизнената история е възможно само защото можем да изградим различие между онова, което сме ние и онова, което се случва с нас и да го закрепим върху телесното си съществуване, което е продължение на природната съдба, започнала далече преди съдбата на социализиране. Неразпоредимостта с природната съдба, която сякаш ни предхожда, изглежда на съзнанието за свобода като нещо съществено – а дали не също така и за способността изобщо да бъдеш себе си?“ (Habermas 2004: 76). 

Допускането на Хабермас е свързано с естествено зададените граници на тялото спрямо релативността на културното моделиране. Ако са валидни разграниченията на философската антропология между тялото-обект и моето тяло, неразделно от мен, единствено в рамките на което се появява и съществува аз-чувството, то възможността за „направа“ на индивиди на генетично ниво резултира в обективация на пласта от човешката телесност, досега принципно неподатлив на чужда намеса. „Границата между природата, която „сме“ и органичното устройство, което сами си „придаваме“ – пише Хабермас, като се позовава на анализите на Хелмут Плеснер – изчезва. По този начин за произвеждащите субекти възниква един нов начин на отнасяне към себе си, който прониква в дълбината на органичния субстрат“ (Habermas 2004: 19).

В „Бъдещето на човешката природа“ биополитическите ресурси на новите технологии са интепретирани не само в перспективата на екзистенциалните колизии на индивида, но и от гледна точка на рисковете за съвместния политически живот. Позицията на Хабермас по този въпрос е, че генетичното програмиране подрива принципите на симетрия, очертаващи моралната и правна рамка на модерната държава и създава опасност от установяване на досега непозната патерналистска зависимост, при която „продуктът не може да проектира дизайн на своя дизайнер“. „Но една такава социална зависимост, която е необратима, понеже е изградена чрез предписание, представлява чуждо тяло в реципрочно-симетричните отношения на признаване в моралната и правна общност от свободни и равни лица“ (Habermas 2004: 82).

В случая на репродуктивно клониране тенденцията към инструментализация и обективация на човека бива ескплицирана не просто в генетичното моделиране на ембриона спрямо набор от позитивни характеристики, а в съотнасянето му към конкретен образец, стеснявайки до крайност хоризонта от възможности пред него. „Клонингът – посочва в сходна насока Хабермас – чрез моделиращия поглед в посока към лицето и жизнената история на един отложен във времето „близнак“ бива ограбен от собственото си пренаредено бъдеще (Habermas 2004: 79).

Очевидно е, и то в степен, далеч надвишаваща други генноинженерни практики – предмет на теоретизация и експерименти – че потенциалът за автономно полагане и реализация на коренно нов, открит към бъдещето, жизнен проект за клонинга е ограничен. Метафорично казано клонираният индивид е обречен да повтаря една и съща жизнена история. Подобно заключение се налага не само поради неговата генетична детерминираност, а именно поради инструменталната нагласа, залагаща в направата му очакването да служи за заместител на друго лице – независимо дали на създателя му, на негов близък или на известна личност. Не на последно място, ако са валидни допусканията на Хабермас, че за да може индивидът да се чувства в собствената си телесност като в свой дом, е необходимо тялото „да изглежда така, сякаш може да се познае като възникнало естествено – като продължение на органичния, саморегулиращ се живот, от който се е родило лицето“, то обитаването и притежаването на едно по съшество чуждо тяло вероятно би рефлектирало по трудно предвидим начин върху личностната идентичност (Habermas 2004: 82).

Аналогични философско-етически и политически аргументи, които имат отношение към въпроса за клонирането, изтъква и Майкъл Сандел в друг важен текст от областта на биоетиката: „Делото срещу съвършенството“ (2007). В статията и последвалата едноименна книга Сандел тематизира няколко аспекта на подобрение на човека посредством технологиите: механичните и фармакологични средства за увеличаване постиженията на спортистите, стимулантите, хормоните на растежа, генетичния дизайн. Имплицитният социален натиск към технологично усъвършенстване в спорта, семейството, образованието и т.н., твърди Сандел, подкопава „етиката на дара“, като променя радикално тежестта на три основни добродетели: смирението, отговорността и солидарността, което на свой ред води до сериозни трансформации във всички сфери на живота.

„Етиката на дара“, от гледна точка на която Сандел формулира доводите си срещу клонирането и други начини за генетично подобрение, предпоставя сходни принципи на тези, изложени от Хабермас в анализите му на „родеността“, „неразпоредимостта с природната съдба“, „емфатичното ново начало“: „Да оценим децата като дар означава да ги приемем, каквито са, не като обекти на наш дизайн, продукт на нашите желания или инструмент на нашата амбиция“ (Sandel 2007: 45). Според Сандел родителската любов е едно от малкото останали места на човешки взаимоотношения, където все още е налично смирението в нагласата, която той назовава, цитирайки израза на теолога Уилям Мей,  „отвореност към неканеното“. Отношението към децата има два аспекта – приемаща и трансформираща обич – като всяка от тях трябва да коригира крайностите на другата. Ако първата набляга просто върху съществуването на детето, втората цели неговото благополучие в развитието на способностите му. В съвременността балансът между тези два типа любов очевидно е нарушен в полза на трансформиращата, а това според Сандел хиперболизира модерната тенденция към господство и контрол: „Проблемът е в хюбриса на моделиращите родители и техния импулс да управляват тайната на раждането. И дори тази ориентация да не превръща родителите в тирани за техните деца, тя обезобразява отношението между родителя и детето и лишава родителя от смирението и дълбокото човешко съчувствие, което отвореността към неканеното може да култивира в него“ (Sandel 2007: 45).

Тезата на Сандел е, че случайното разпределение на физически и интелектуални характеристики, от една страна, досега е компенсирало в известна степен неравенствата в съвременните общества, а приемането на несъвършенствата на детето в безусловността на родителската любов е култивирало ценността на смирението, от друга. Технологичните ресурси за създаване на генетично съвършено потомство и натискът към прилагането им обаче постепенно обезценяват съчувствието в моралните отношения и солидарността в политическия живот за сметка на повишената роля на отговорността. Във все по-меритократичните западни общества отговорността на родителя да подсигури на децата си потенциала за успех, включително на генетично ниво, нараства многократно. Ако се изведат докрай последствията от анализите на Сандел, този процес би довел, на първо място, до радикална промяна в ценностните нагласи на съвременните общества, на второ – до превръщане на социалните и икономически неравенства в генетични, на трето – до отношение на презрение, снизхождение и липса на разбиране към тези, които не могат или поради определени религиозни, но и морални, съображения не искат да прибягнат към генетичния дизайн. По думите на Сандел: „Ако генното инженерство ни позволи да превъзмогнем резултатите от генетичната лотария, да заменим случайността с избор, характерът на дареност на човешките сили и постижения ще избледнее, а с него – и нашата способност да се разглеждаме като споделящи обща съдба. Успелият ще бъде по-склонен да вижда себе си като самонаправил се и самодостатъчен и оттам – изцяло отговорен за своя успех ...Меритокрация, която не е отрезвявана от случайността, би станала по-сурова, по-малко прощаваща“ (Sandel 2007: 91-92).

Не много различни нагласи залягат и в националните и наднационалните правни регулации. След клонирането на Доли репродуктивното клониране е включено като обект на санкции както в повечето национални законодателства, така и в международното право. В Европа Конвенцията за правата на човека и биомедицината, съставена в Овиедо през 1997 г., забранява всякакви промени в човешкия геном, които могат да доведат до „модифициране на генома на потомството“ (Convention 1997). На следващата година към нея е приет Допълнителен протокол относно забраната за клонирането на човешки същества, чийто член 1 изрично  забранява „всяка интервенция, имаща за цел да създаде човешко същество, генетически идентично с друго човешко същество, независимо дали то е живо, или е мъртво“ (Additional Protocol 1998). Разпоредбите от чл. 1 изхождат от предпоставката, експлицирана в преамбюла на Конвенцията, че във връзка с техническата възможност за клониране на хора е необходимо да се гарантира достойнството и идентичността на всички човешки същества. Там се набляга също върху опасността от „инструментализация на човешките същества посредством предумишлено създаване на генетично идентични човешки същества“ и върху затрудненията от медицински, психологически и социален характер, които подобна практика може да причини на всички участници в процедурата (Dopalnitelen protocol 1998). Допълнителният протокол е подписан и ратифициран от 24 европейски държави и подписан, без да бъде ратифициран, от още 9, като на националните законодателства е предоставено прецизирането на обхвата на израза „човешко същество“ и съответно допускането на терапевтично клониране.

На глобално ниво, през 2005 г., Общото събрание на ООН приема Декларация за човешкото клониране, която призовава страните членки на организацията „да забранят всички форми на човешко клониране, доколкото са несъвместими с човешкото достойнство и защитата на човешкия живот“ (Matthews, Wheat 2005). Декларацията е приета с 84 гласа „за“, 34 – „против“ (включително Великобритания, Южна Корея и Бразилия), 34 – „въздържали се“ (между които Южна Африка и Израел) и 35 отсъстващи. Тя няма обвързваш характер, а и символичната ѝ стойност е отслабена от факта, че в нейна подкрепа са гласували по-малко от половината държави членки на ООН. Все пак, освен в Европа, репродуктивното клониране е забранено и почти навсякъде другаде по света, включително във високоразвитите азиатски страни, които обаче разрешават – а някои дори стимулират – терапевтичното клониране. Специфична е ситуацията в САЩ, където не съществуват правни рестрикции върху човешкото клониране и въпреки това там са налични различни механизми, които засега практически възпрепятстват осъществяването му. На първо място, това е липсата на федерално финансиране за генетично модифициращи ембриона практики, на второ – юрисдикцията на Агенцията по храни и лекарства върху процедурите по човешко клониране и инструкцията към агенцията да отказва разрешение за подобни процедури, докато „има множество нерешени въпроси, свързани с безопасността на клонирането“ (Witherspoon Council, 2015c: 4).   

 

2. Краят на човека в постчовешката епоха.

През 2005 г. – същата година, когато излиза „Никога не ме оставяй“ – е издаден и  романът на френския писател Мишел Уелбек Възможност за остров, който на свой ред засяга темата за човешкото клониране. Главният герой, Даниел, е депресиран комик на края на кариерата си, разделен с жена си. Синът на негов съсед му споменава за сектата на Елоимите, чието учение е базирано на вярата в напреднали в технологично отношение извънземни същества, които са разгадали тайните на живота, надмогнали са смъртта и старостта и контактуват с избрани земни пророци, на които споделят знанията си. Даниел посещава сектата, запознава се отблизо с нейния водач, присъства на лекциите, организирани от него. Извънземните се оказват измама, но учените, работещи със сектата, усилено търсят начини да клонират хора, доколкото според тях това е начинът да се победи смъртта и старостта. Отхвърлен от жената, която обича, и трудно понасящ остаряването си Даниел се самоубива. Според вярванията на сектата, приети от него в края на живота му, смъртта е само състояние на стазис в очакване на възкресението чрез създаване на клонинги. Действително след смъртта на Даниел Елоимите постигат и усъвършенстват човешкото клониране – заможната част от човечеството гарантира възкресението си чрез новата технология, бедните или тези, чиито религиозни убеждения не им позволяват клониране, деволюират до примитивно състояние.   

Прототип на романа на Уелбек е сектата на раелитите, основана през 70-те години на ХХ в. от Клод Ворилон, прекръстил се по-късно на Раел. В духа и на описаното от Уелбек раелитите определят вярванията си като научна религия, акцентират върху ролята на науката за решаване на глобалните проблеми и приемат, че безсмъртието е частично постижимо чрез технологични средства – най-вече чрез клониране на тези, които са заслужили своето възкресение. С оглед на осъществяването на тази цел през 1997 г. Раел основава компанията Клонейд. Първоначално тя се базира в САЩ, но след заявлението на бъдещите планове на компанията за клониране на хора и съответно – намесата на Американската агенция по храни и лекарства, седалището ѝ се измества на Бахамите. През март 2001 г. Бриджит Боаселие, изпълнителен директор на Клонейд, обявява създаването на клониран човешки ембрион, а на 27 декември 2002 г. съобщава за появата на бебето Ева, първото според нея дете, родено след репродуктивно клониране. Следват изявления за още едно подобно раждане, както и за имплантирането на над 10 ембриона, получени чрез клониране, които предстои да се родят (Clonaid).

Съобщения за успешно създаване на клонирани ембриони в началото на века правят и лекарите по репродуктивна медицина Панайотис Завос и Северино Антинори, но както те, така и изказванията на Клонейд биват посрещнати с огромно недоверие от множество учени и научни общности, работещи в тези изследователски полета. Повечето от тях оспорват твърденията на Клонейд, Завос и Антинори, които не представят никакви сериозни доказателства за действителното раждане на клонирано бебе. Те не разкриват самоличността на предполагаемите родители на децата, нито дават възможност за независимо ДНК изследване. Наред с това изследователи и биоетици наблягат върху медицинските рикове и етическата проблематичност на подобни раждания, в случай че такива наистина са осъществени (Human cloning 2002; Vatican 2002; Greely 2020).

Завос и Антинори претендират, че са осъществили пробив в клонирането като метод, служещ единствено за репродуктивни цели, но раелитите разгръщат съвсем различни аспекти на биополитическото визионерство. В романа на Уелбек клонирането е представено като път към техническо безсмъртие, каквото всъщност е и според официалните изявления на Клод Ворилон. В интервю по CNN, след раждането на Ева, водачът на сектата отхвърля етическите възражения към процедурата като религиозни суеверия и споменава, че това е само първата стъпка в процеса, който тепърва ще доведе до безсмъртие чрез трансфера на човешко съзнание в клонираните тела (Vatican, 2002). Тази представа от своя страна обслужва не само фантазма за лично безсмъртие, но и копнежа за репликирането на починал близък – финансирането на първия опит на Клонейд с Ева идва именно от заможна американска двойка, загубила детето си (Clonaid). Сходни са концепциите и на някои трансхуманисти. Така например в текста „Репродуктивното клониране на човека от перспективата на бъдещето“, публикуван в деня, когато бива обявено раждането на Ева, Ник Бостром, преподавател по философия в Оксфорд и председател на Световната трансхуманистична асоциация, разглежда репродуктивното клониране в контекста на победата над старостта и болестите и увеличаване на „човешките интелектуални, физически, емоционални и духовни способности отвъд това, което изглежда постижимо днес“. Ще дойде време, предвижда Бостром, когато нашите наследници или самите ние ще „разглеждаме настоящето и сегашната примитивна ситуация по начина, по който днес гледаме на нашите хуманоидни предшественици преди да имат език, преди да са се научили да използват огъня и преди да са развили земеделието. Много малко от нас биха искали да се върнат на този етап и в бъдещето много малко ще желаят да се върнат към днешните дни“ (Bostrom, 2005).

Като цяло подобни системи от идеи, еклектично смесващи наука, секуларна есхатология и фантастика, рядко попадат в полезрението на значимите философски теоретизации. Повечето от тях, както показва предишният параграф, се стремят да предложат относително ясни, рационални и общовалидни аргументи относно възможните етически и политически последици от прилагането на биотехнологиите и в разглеждания случай – на клонирането. Изключение в това отношение представлява известната концепция на Жан Бодрияр върху симулацията в съвременността, която, наред с другото, проблематизира различни аспекти на клонирането. В главата „История с клонинги“ от „Симулация и симулакрум“ (1981), далеч преди клонирането на Доли, но в контекста на тогавашните научни разработки и дискусии по тази тема, Бодрияр препраща към възгледите на Фройд за Ерос като принцип на живота, противопоставен на Танатос – стремежът за връщане към простите форми на организация на материята. В този психоаналитичен ракурс клонирането е видяно като обрат към примитивните начини на възпроизводство чрез делене и пъпкуване, като инволюция: „едноклетъчна утопия, която, посредством генетиката, причислява сложните организми към най-простите едноклетъчни организми“ (Baudrillard 2019: 130). Клонирането загърбва дуализма на половото разделение, което има не само функционална, но и символична стойност, отрича сексуалността, която е носител на живота, унищожава фигурата на майката и бащата, но обслужвайки не свободата на субекта, а „матрицата, наречена код” (Baudrillard 2019: 131). То разрешава едиповия триъгълник, без обаче да остави място за изграждането на образа на идеален Аз за индивида, доколкото представлява материалното, буквално възпроизвеждане на двойника чрез унищожаването на „всякакво различие и всякакво въображение” (Baudrillard 2019: 132). Наред с това, клонирането ознаменува края на представата за цялост, тъй като ако генетичната информация „е налична във всяка своя част, цялото губи смисъл”, края на тялото, „чиято тайна е именно в това, че не може да бъде раздробено на добавъчни клетки, че е една неделима подредба, което показва и неговата полова определеност... (Baudrillard 2019: 133).

Бодрияр акцентира и върху възможността за фабрикуване на човешки същества чрез клониране, като екстраполира върху човека тезата на Валтер Бенямин за художественото произведение, изгубило аурата си в епохата на неговата техническа възпроизводимост. По същия начин в клонинга като „апотеоз на една технология на производство“ се губи аурата на човека – неговата  индивидуалност, уникалност, неповторимост (Baudrillard 2019: 132). В този смисъл клонингът като симулакрум на човека представлява и край на човешкото.

За края на човека Бодрияр пише и в два свои кратки текста: „Безсмъртието“ и „Злонамерената екология“, включени в „Илюзията за края“ (1992). Те са фокусирани, от една страна, върху съвременните екологични теории, придаващи на животните статут, равен на или близък до човешкия, и от друга – върху развитието на кибернетиката, био- и нанотехнологиите и стремежа на учените, ангажирани в тях, да се осигури техническото безсмъртие на човека за сметка на загубата на неговите символни характеристики. Като „цели потенциалното си (техническо) безсмъртие..., човешкият вид е на път да изгуби собствения си имунитет, своята видова отлика, той добива безсмъртие като нечовешки вид, събаря у себе си смъртността на живото в полза на безсмъртието на мъртвото. Той добива безсмъртието като нулева степен на един жив вид, като операционален артефакт, който вече дори не се подчинява на закона на видовете, а на закона на изкуствените видове” (Baudrillard 1995: 106-107).

За Бодрияр идеята за клонинга се явява като че ли идеалният модел за илюстриране на концепцията му за превръщане на човека в съвременността в симулакрум на самия себе си. Безспорно тази концепция представлява не толкова прецизен философски анализ или социологическа диагноза, колкото сугестивна теоретична схема, която хиперболизира някои тенденции от развитието на съвременния свят и прогнозите за неговото бъдеще, балансирайки на границата на изследването на социалната реалност и художествената литература. Всъщност самият Бодрияр признава в едно интервю: „Описвах една система, която не е вече основана върху реалността, по един също толкова нереален начин, като някакъв завършек, като необратимост – това, разбира се, не е вярно, не отговаря на социологическата или феноменологическата истина за нещата. Това е фантастика и естествено изкушението е да отидеш до самия край, до тоталната фантастика“ (Baudrillard 1991). От друга страна, именно в рамките на подобна радикална парадигма, която не се стреми към концептуална точност, а по-скоро проиграва определени хипотези, става възможно поставянето на въпроси, които иначе не могат да бъдат зададени или ако биват задавани, дълбаят във формалните категории на деонтологичната етика и либералните теории за справедливостта.

Наред с тематизациите на клонинга в психоаналитичните термини на Ероса и Танатоса, на едиповия триъгълник и съзряването на индивида при отсъствието му, основната заслуга на текстовете на Бодрияр е, че извеждат на преден план проблема за техническото безсмъртие и неговите антропологически измерения – тема, която може да бъде открита по-скоро в рефлексиите на съвременните религиозни автори, отколкото в тези на хуманитаристите: „В своя славен класически прием безсмъртието е качество на онова, което преминава отвъд смъртта, качество на свръх-живото. В съвременната си версия то е качество на оцеляващото, т.е. на това, което е вече мъртво и което по тази причина става безсмъртно, но съвсем не по същия начин“ (Baudrillard 1995: 125). В контекста на казаното от Бодрияр, както и ако са валидни философско-антропологичните концепции за културата като символна среда, която компенсира биологичната уязвимост на човека, за изкуството, литературата, великите дела като начини за самотрансцендиране и частично увековечаване, ако се приеме също достоверността на учението на Ницше, проследяващо генеалогията на морала, на религиозните и метафизични картини за света от човешката слабост и страдание, то тогава в ситуацията на техническо безсмъртие класическите отговори за смисъла на човешкото съществуване губят значимост. Същото важи в психологически план за състояния и чувства като любов, състрадание, грижа, които евентуалната заменяемост на човешките същества вероятно би обезсмислила.    

 

3. Заключение

През 2020 година, Хенри Грийли – професор по право и директор на Станфордския център по биомедицинска етика – публикува статията: „Човешкото репродуктивно клониране: любопитното произшествие с куче през нощта“ (Greely, 2020). Тезата на Грийли е следната: когато Йън Уилмут обявява раждането на Доли, светът бива едновременно развълнуван и изплашен. Започват яростни дискусии „за“ и „против“ клонирането, които резултират в антиутопични сценарии за дизайнерски бебета и армии от клонинги. Правителствата по света се надпреварват да забранят човешкото клониране или да обявят, че вече са го забранили. Повече от две десетилетия по-късно, две години след раждането на клониран примат и седем години, след като екипът на Миталипов създава клетъчни линии от стволови клетки, взети от клониран ембрион, нито един сериозен учен не е изказал дори намерение да премине към репродуктивно клониране на хора. Загубено е каквото и да доверение към твърденията на Клонейд, Завос и Антинори, а дори и някой ексцентричен милиардер да успее да клонира себе си, резултатът ще е далеч от очакваното – клонингът никога няма да е негово точно копие. Нови открития като това на индуцираните плурипотентни стволови клетки води до спад на интереса към опитите за терапевтично клониране, докато възможностите, описани от Дженифър Дудна и Еманюел Шерпантие, за редактиране на гени чрез CRISPR технологията актуализира както обещанията за лечение на генетични заболявания, така и антиутопичните представи, споменати по-горе. Така че, заключава Грийли, цитирайки Шерлок Холмс от разказа „Сребърен пламък“, любопитното произшествие с куче от заглавието на статията е, че е не е имало произшествие. Понякога по-важно е не това, което се е случило, а това, което не се е и в този смисъл единствената стойност на дискусиите и мрачните сценарии върху клонирането е да послужат при анализа на „общественото мнение, поведението на медиите, моралната паника и други важни аспекти на социалното поведение пред лицето на важни открития в областта на биотехнологиите“ (Greely 2020).  

Фактите на Грийли обаче предполагат и друго тълкувание. Всъщност не само философи и специалисти по биоетика като споменатите вече Алън Бюканън и Грегори Пенса, но и много известни учени изказват мнения в подкрепа на репродуктивното човешко клониране. Така например Джеймс Уотсън, носител на Нобелова награда за физиология и медицина за откриването на двойно-верижния модел на структурата на ДНК, споменава в интервю: „Първият клонинг няма да обърка света... Ако техниките са правилни и не се появява артрит на 30 години, кой ще бъде против? Е, разбира се, ако в едно малко село тридесет души изглеждат еднакво, ще бъде лошо. Но в морално отношение аз нямам притеснения... Хората от дъното може да го харесат. Техните деца ще могат да се съревновават с най-добрите. Не е много популярен възглед, но положението ти в обществото зависи от гените“ (Dewar 2005: 269).

Тук е мястото да се спомене, че когато Клонейд обявяват проекта си за човешко клониране, редица от водещите учени в областта на биологията и генното инженерство, сред които Лий Силвър от Университета в Принстън, молекулярен биолог и автор на текстове в защита на човешкото клониране, Майкъл Уест от Аdvanced Cell Technology и цитирания по-горе Джордж Сайдел от Университета в Колорадо, наблягат не върху етичната страна на въпроса, нито върху причудливостта на възгледите или дългосрочните цели на раелитите, колкото върху евентуалните им предимства в чисто прагматичен план – осигуряване на достатъчно яйцеклетки от жени от сектата и съответно – на сурогатни майки, склонни да износят ембрионите. Всъщност Сайдел прави знаменателното си изказване за играта на бройки именно по отношение на опита на Клонейд с Ева.

Наред с това заслужава да се отбележат и променящите се цели и мнения на изследователите, ангажирани с клонирането. Един обширен доклад върху клонирането, разработен от Съвета по етика и почтеност в науката Уидърспун (The Witherspoon Council on Ethics and the Integrity of Science) през 2015 г., проследява вариацията в изказванията конкретно при екипа на Шукхарт Миталипов в зависимост от вече постигнатите резултати в проучванията с примати. През 2004 година близък колега на Миталипов заявява: „Не бих приел аргумента, че установяването на технология за клониране при маймуни ще повлияе на човешкото репродуктивно клониране“, но през 2007, след клонирането на ембриони от възрастни маймуни, същият изследовател твърди, че този успех представлява доказателство и за възможността за човешко терапевтично клониране. И наистина именно на базата на тази технология Миталипов и колегите му успяват да постигнат създаването на клетъчни линии при хора. Действително в случая става въпрос за опити в областта на терапевтичното клониране, но, както отбелязват авторите на доклада, екипът на Миталипов продължава да работи и върху репродуктивното клониране на макаци резус. Ако екстраполацията на резултати от проучванията с примати върху тези с хора се запази, то според Съвета Уидърспун всяко следващо откритие може да бъде разбрано като доближаване до клонирането за създаване на деца.

Възможен фактор за така завоалираните проекти на учените е забраната в световен мащаб на опитите за човешко клониране, но не и експериментите с примати. Тази правна рамка обаче постепенно губи легитимност. В едно проучване, озаглавено: „Пранаписване на човешкия геном, пренаписване на законите за човешките права?“ Брита ван Биърс, професор по биоправо и биоетика, акцентира върху натиска на влиятелни научни общности [2] досега съществуващите забрани върху генноинженерни практики, насочени към модификации на човешкия геном, да бъдат заменени с регулативни механизми. Биърс също така се спира върху вече наличните промени в тази област, една от най-мащабните сред които е разрешаването на така нар. митохондриално донорство, или митохондриална заместваща терапия, във Великобритания. Това се случва през 2015 г. когато английският парламент разрешава митохондриалната заместваща терапия с оглед на избягването на тежки заболявания, които се предават чрез митохондриалната ДНК (Beers 2020: 9-10).

Такава терапия, осъществена чрез пренос на ядрен геном (HNGT, human nuclear genome transfer), е проведена за пръв път през 2016 г. в Мексико при йорданска двойка. Майката е носител на синдрома на Лий – болест, която е възможно да се предаде чрез митохондриалната ДНК. Затова Джон Жан, лекар по репродуктивна медицина от китайско-американски произход, трансплантира ядрото от яйцеклетка на майката в донорска яйцеклетка с предварително извадено ядро. После така композираната яйцеклетка бива оплодена със спермата на бащата. Тази конкретна техника на трансфер на човешки ядрен геном е известна като пренос на майчиното делително вретено (spindle transfer). Поради факта, че в плода се съдържа наследствен материал, както от майката и бащата, така и от донора на яйцеклетката, йорданското бебе е известно като първото дете на трима родители. През 2017 г. в Украйна и през 2019 г. в Гърция (страна от ЕС, подписала и ратифицирала Конвенцията от Овиедо, която забранява каквито и да е унаследяващи се генни модификации) сходна технология е използвана, като и в двата случая целта е лечение на безплодие, а не избягване на наследствено заболяване (Beers 2020: 5-6; 15-16, Popova, 2023: 62).

От своя страна, авторите от Съвета Уидърспун акцентират върху някои сходства на митохондриалното донорство с клонирането „в техниките, които използва, в целите, които преследва и в етическите въпроси, които повдига“ (Witherspoon Council 2015а: 17). Така например и при двете технологии се налага премахването на генетичен материал от яйцеклетката и заместването му с такъв от друга клетка, и двете позволяват предотвратяването на наследствени заболявания със запазване на генетичната приемственост, и двете, също така, представляват радикална форма на експеримент, „който поставя в неизвестни и непредвидими рискове децата – субекти, които не са дали съгласие за процедурата“  (Witherspoon Council 2015а: 17).  

Ако описаните научни открития, постепенните трансформации на международните и национални правни рамки и нарушаването им с неясни последици [3], бъдат поставени в контекста както на съвременната социокултурна и икономическа ситуация, така и в този на процесите в модерността като цяло, могат да бъдат направени някои прогнози и заключения. На първо място, тук изглежда необходимо да се подчертаят определени специфики на съвременните биополитики: комерсиализацията на телесните части и биопроцеси; присъствието на учените в бордовете на фармацевтичните и биотехнологичните компании и съответно все по-отчетливата липса на независими изследователи; представянето на корпоративните интереси като обществени (Dickenson, 2011; Fukuyama 2002: 280). Те, в съчетание с хиперболизираното право на личен избор, за сметка на други традиционни права и ценности, обусляват не само опитите за промяна на рестриктивното по отношение на генното инженерство законодателство, но и планирането на цели, доскоро смятани за неетични и нереалистични. 

Наред с това, уместно е и да се припомни постъпателното движение на инструменталния разум, който завзема все по-обширни пространства от жизнения свят на модерния човек, като дестилира науката от каквито и да е религиозни и морални наслоения, денатурализира морала, демистифицира метафизичните търсения на философията. Това движение, според добре известните анализи на Хоркхаймер и Адорно от „Диалектика на Просвещението“, води до приковаване на мисълта към чистата непосредственост – природата, превърната в материал, който не притежава друго свойство, освен да бъде субстрат на разгадаване, модифициране и поправяне (Horkheimer, Adorno 1999: 44, 45). Модернизацията обаче, както отбелязва друг автор – Зигмунд Бауман – „не е път до станция, наречена модерност“ (Bauman 2002: 323). „Модерното във всеки проект се състои именно в това да изпреварва със стъпка или две, или със сто стъпки действителността, а модерното в модерността е присъщата ѝ способност да се самонадскачва, да изтласква финалната линия все по-далече в хода на тичането към нея и тъй никога да не може да я достигне  (Bauman 2002: 322).

Технологията като двигател на този свят на „ендемична незавършеност“ (Bauman 2002: 323) не само и не толкова решава проблеми, колкото участва в създаването им: „Днес технологията не обслужва разрешаването на проблеми; фактически именно поради наличието на определена технология, определени части от човешката действителност се определят като проблеми, които изискват да бъдат разрешени. По думите на Винер и Кан, технологическото развитие създава средства, надвишаващи потребностите и търси потребности, с които да запълни наличния капацитет на технология...  Неограниченото господство на технологията означава, че причинно-следствената детерминираност става заместител на цел и избор. Наистина, като че ли не съществува интелектуална или морална гледна точка, от която да се оглеждат, преценяват и критикуват направленията, по които технологията може да потегли, освен трезвата оценка на възможностите, създадени от самата технология (Bauman 2002: 309).

В случай че тези разсъждения притежават своята социологическа – и прогностична – стойност, тогава може да се очаква предстоящото преминаване на досега приетата за константа антропологическа граница на общото генетично наследство на човечеството, както и по-нататъшното технизиране на човешката природа, за което намеква Хабермас. Всъщност последното вече е очевидно в боравенето с човешкото клониране в технически термини като игра на бройки, пресмятане на количества яйцеклетки и сурогатни майки, появата на ранен артрит и т.н. на фона на последователното игнориране на етическите, политически и религиозни аргументи от страна на изследователите, свързани с разглеждания тук аспект на генното инженерство.

И накрая: ако човешкото клониране се осъществи вероятно, по думите на Уотсън, то няма да обърка света, или – както твърди Грийли – ще се окаже, че в него няма нищо изключително. Възможно е обаче и бъдеще, поне донякъде напомнящо на това, което Уелбек представя във Възможност за остров:

Две хиляди години след смъртта на Даниел клонингите, неохора, обитават отделни станции, далече един от друг, общуват помежду си с помощта на машини и кротко чакат остаряването си. Тяхната физиология е променена, те не се хранят, а ползват капсули с минерални соли; все още притежават сексуални потребности, но не ги задоволяват поради липса както на възможност, така и на смисъл, тъй като възпроизводството е заменено с репликация. Когато един клонинг остарее, на негово място идва нов, създаден в зряла възраст. Даниел 24 и последващият го Даниел 25, далечни наследници на Даниел 1, водят своите животописания, които поради провал на проекта на Елоимите за трансплантация на съзнанието, се оказват единственият начин за осъществяване на личностен континуитет. Говори се, че освен примитивните кланове на диваците, някъде съществуват и общности от неохора, излезли от станциите си и намерили начин да живеят заедно. И така, в опит да открие тези общности, Даниел 25 напуска станцията и съответно вечния живот, сблъсква се с получовешките-полуживотински групи на диваците, минава през Голямото Сиво Пространство, в което се е превърнал света и стига морето. Там очаква края си.

 

Бележки:

1. Съкратен вариант на този текст е публикуван във Форми на духа. Юбилеен сборник в чест на проф. д.ф.н. Нонка Богомилова. Съставители: доц. д-р Силвия Кръстева и доц. д-р Антоанета Николова, София: Изток-Запад, 2024.

2. В този план Брита ван Биърс споменава най-вече NASEM – Национални академии на науките, инженерството и медицината към Американския конгрес (National Academies of Sciences, Engineering, and Medicine) – организация, която служи като колективна научна национална академия на Съединените щати, както и Нюфилдския съвет по биоетика (Nuffield Council on Bioethics) базирана в Обединеното кралство влиятелна благотворителна организация, която разглежда биоетични въпроси, повдигнати от новите постижения в биологичните и медицински изследвания.

3. Дори и да се остави настрана случая с „детето с трима родители“ в Гърция, сериозна стъпка в генното инженерство прави Хе Джанкуей, учен от Южния университет в Китай. Въпреки забраните, през 2018 г., той обявява, че с негова помощ са родени първите две генно модифицирани бебета. Екипът на Хе работи с ембриони, получени чрез ин витро оплождане при осем двойки, при които мъжът е ХИВ-позитивен. Хе използва технология, целяща да произведе вариация на ген CCR5, която е в основата на естествената устойчивост срещу вируса на ХИВ. В хода на работата си обаче той и неговите колеги създават сходна, но все пак непозната досега, вариация на гена, която ще бъде унаследена от следващите поколения (Popova 2023: 62).

 

Литература/ References:

Бауман, З. 2002. Модерност и холокост. София: Лик. (Bauman, Z. 2002. Modernity and the holocaust. Sofia: Lik) [In Bulgarian].

Бодрияр, Ж. 1991. Черната дупка в оптимизма // Култура, бр. 44, 01.11.1991. (Baudrillard, J. 1991. Chernata dupka v optimizma // Kultura, 44, 01.11.1991.) [In Bulgarian].

Бодрияр, Ж. 1995. Илюзията за края. София: Критика и хуманизъм. (Baudrillard, J. 1995. Ilyuziyata za kraya. Sofiya: Kritika i humanizam) [In Bulgarian].

Бодрияр, Ж. 2019. Симулация и симулакрум. София: Together Academy. (Baudrillard, J. 2019. Simulation and simulacrum. Sofia: Together Academy.) [In Bulgarian].

Дикенсън, Д. 2011. Пазаруване на тела. Превръщане на телесните части в печалба. София: Алтера. (Dickenson, D. 2011. Body Shopping: Converting Body Parts to Profit. Sofia: Altera). [In Bulgarian].

Допълнителен протокол към Конвенцията за защита на правата на човека и на човешкото достойнство 1998. ДВ. бр.13 от 9 Февруари 2007 г. (The Additional Protocol to the Convention on Human Rights and Biomedicine on the. Prohibition of Cloning Human Being) [viewed February 12, 2024].

Дюар, И. 2005. Второто дърво на живота: за клонингите, химерите и търсенето на безсмъртие. София: Арго. (Dewar, I. 2005. The Second Tree of Life: On Clones, Chimeras, and the Quest for Immortality. Sofia: Argo). [In Bulgarian].

Конвенция за защита на правата на човека и на човешкото достойнство във връзка с прилагането на постиженията на биологията и медицината. 1997. (Convention for the Protection of Human Rights and Dignity of the Human Being with regard to the Application of Biology and Medicine: 1997) [viewed February 02, 2024]. Available from: https://rm.coe.int/168007cf98

Ишигуро, К. 2016. Никога не ме оставяй. София: Лабиринт. (Ishiguro, K. 2016. Never Let Me Go. Sofia: Labirint). [In Bulgarian].

Попова, Г. 2023. Послеслов към историята за човека в контекста на развитие на биотехнологиите // Filosofiya – Philosophy, Volume 32, Number 1, 2023. (Popova, G. 2023. Afterword to the story of man in the context of the development of biotechnology).

Фукуяма, Ф. 2002. Нашето постчовешко бъдеще. София: Обсидиан. (Fukuyama, F. 2002. Our Posthuman Future. Sofia: Obsidian) [In Bulgarian].

Хабермас, Ю. 2004. Бъдещето на човешката природа. Стара Загора: Идея. (Habermas, J. 2004. The Future of Human Nature. Stara Zagora: Idea). [In Bulgarian].

Хоркхаймер, М., Адорно, Т. 1999. Диалектика на Просвещението. София: Гал-Ико. (Horkheimer, Max, Adorno, Theodor. 1999. Dialectics of the Enlightenment. Sofia, Gal-Iko). [In Bulgarian].

Уелбек, М. 2015. Възможност за остров. София: Факел. (Houellebecq, M. 2015. The Possibility of an Island. Sofia: Fakel ). [In Bulgarian].

Bates, A. 2024. How Much Does It Cost to Clone a Dog? [viewed February 20, 2024]. Available from:  https://www.dogster.com/lifestyle/cost-of-dog-cloning

Beers, Br. 2020. Rewriting the human genome, rewriting human rights law? Human rights, human dignity, and human germline modification in the CRISPR era. // Journal of Law and the Biosciences, Volume 7, Issue 1, January-June 2020, lsaa006, [viewed February 20, 2024]. Available from:  https://academic.oup.com/jlb/article/7/1/lsaa006/5841599

Bostrom, N. 2005. Reproductive Cloning of Man from the Perspective of the Future. [viewed April 13, 2024]. Available from:.https://www.nickbostrom.com/views/cloning.html

Clonaid. [viewed April 13, 2024]. Available from: https://en.wikipedia.org/wiki/Clonaid

Greely, H. 2020. Human reproductive cloning: The curious incident of the dog in the night-time. // STAT Feb. 21, 2020 [viewed February 02, 2024]. Available from:  https://www.statnews.com/2020/02/21/human-reproductive-cloning-curious-incident-of-the-dog-in-the-night-time/

Human cloning: 'One shouldn't do this'. CNN.com, 28.12.2002 [viewed February 02, 2024]. Available from:  https://edition.cnn.com/2002/HEALTH/12/27/clones.ethics.legal/index.html

Matthews, K., Wheat, K. (2005). Stem Cells: Saving Lives or Crossing Lines World Human Cloning Policies, [viewed February 20, 2024]. Available from:  http://www.ruf.rice.edu/~neal/stemcell/supplement.pdf.               

Sandel, M. 2007. The Case Against Perfection: Ethics in the Age of Genetic Engineering. Cambrige: Harvard University Press. [viewed February 04, 2023].  Available from:  https://scholar.harvard.edu/sandel/publications/case-against-perfection-ethics-age-genetic-engineering

Vatican slams 'brutal' clone claim. CNN.com, 28.12.2002 [viewed March 02, 2024]. Available from:  https://web.archive.org/web/20051114214451/http://archives.cnn.com/2002/HEALTH/12/28/cloning.vatican/index.html

Weiss, R. (2000). Human Cloning's 'Numbers Game', The Washington Post, 10.10.2000, [viewed February 02, 2024]. Available from:  https://www.washingtonpost.com/archive/politics/2000/10/10/human-clonings-numbers-game/7ed0daa7-3dae-485e-b65a-a540919e314d/

Witherspoon Council (2015a). The Threat of Human Cloning. Special report. Preface. // The New Atlantis, Number 46, Summer 2015, [viewed February 02, 2024]. https://www.thenewatlantis.com/publications/members-of-the-witherspoon-council-cloning-report

Witherspoon Council (2015b). The Threat of Human Cloning. Part two. // The New Atlantis, Number 46, Summer 2015, [viewed February 02, 2024]. Available from:  https://www.thenewatlantis.com/publications/members-of-the-witherspoon-council-cloning-report

Witherspoon Council (2015c). The Threat of Human Cloning. Part four. // The New Atlantis, Number 46, Summer 2015, [viewed February 02, 2024]. https://www.thenewatlantis.com/publications/members-of-the-witherspoon-council-cloning-report