Поезия през вековете. У Дзътиен

 

У Дзътиен (624-705) е силна и противоречива личност в историята на Китай. Будна и добре образована, още съвсем млада тя е изпратена като наложница в двореца на втория император на династия Тан. Там тя изпълнява секретарски функции и продължава образованието си. След смъртта на императора е изпратена в манастир, но новият император я връща в дворец и по-късно я прави императрица. Тъй като страда от сериозно заболяване, той не винаги е в състояние да изпълнява държавните си задължения и императрицата го замества. След смъртта му тя постепенно става пълноправен владетел и е единствената жена-император в китайската история, която дори основава своя, рядко споменавана, династия. Управлението й получава противоречиви оценки. Тя провежда силно социална политика и се стреми да издигне истински талантливите хора, независимо от техния произход. Прави стъпки в издигане статута на жените, като ги включва в изпълнението на ритуали и организира създаването на антология за значимите жени. Силно подкрепя будизма и се интересува от даоизма. Това, както и фактът, че е жена, води до силно негативни оценки от страна на конфуцианските учени.

У Дзътиен се интересува от литература и поезия, покровителства авторите и сама е автор на десетки стихотворения, някои от които са влезли в класическите антологии на Танска поезия.

Представяме тук няколко от тях в превод от старокитайски на Антоанета Николова.

 

Девойката Жуи*

Пред мен – цинобър и нефритено зелено,

а мислите ми лутат се без строй.

В раздялата – сама и изтощена,

за теб бленувам, господарю мой.

Но аз не вярвам в скърби безутешни,

в безкрайните прииждащи сълзи.

Сандъка си изписан ще открехна – 

полата с цвят на нар да заблести.

 

*Жуи е име на У Дзътиен. Стихотворението е написано, докато тя е в манастира, където е изпратена след смъртта на стария император. Посветено е на младия император.

   

Вода бълбука между камъните

Три планини и десет пещери

със светлина, тъма и съкровени глифове.

Нефритни върхове и златни хребети

успокоени в пурпурна невидимост.

Навсякъде роса и скреж искрящ

земята и дърветата покриващи.

В градините край пищния палат

ветрищата със дъждовете сливат се.

Сто хиляди високи върхове

укрили са от нас цвета на слънцето

и ручеи бълбукащи навред

във облаците белоснежни къпят се.

Остана ли в туй шумно тържество,

ще оценя ума, таланта, силата…

Но инкрустирано е финото седло –

и облак прах във вечерта разстила се.

 

Пътувам към Езерото на деветте дракона

Планинският прозорец е отворен за Нефритената дева.

Домът край ручея обърнат е към светещия връх.

Два феникса над зъберите остри се възземат,

а девет дракона се гмуркат в езерната глъб.

Във виното трептят бамбукови листенца.

На чашата хибискус се изписва отстрани.

Пак планината родна се усеща.

Под боровете вятър свеж струи.

 

Нощно празненство в ранна пролет

Разгърнала се е напълно пролетта

и хиляди врати в нощта широко са отворени,

лампадите на орхидеите бълват пламъчета нови,

навсякъде обилно свети душата на жасмина.

Подайте вино, нека да са много чашите

и нека виното се лее и догоре ги изпълва.

Ще се погрижа питието да е слънчево и гъсто,

преди по пътя си обратно да замина.

 

В дар на Небесния наставник Ху

Един висок мъж с високи стремежи

в планински дрехи тръгва към дома в планината.

Далече, далече – между луната и ветровете.

Някога, някога – отвъд изгрева и мъглата.

Под върховете надничат тайните на пещерите,

в нефритова пещ се приготвя алхимична отвара.

Застанал сега на брода между звездите,

изпънал глава, той небесния сал наблюдава.