Мълчание и невидимост. Превод от английски език: Силвия Борисова

 

Айлийн Питауей, директор на Центъра за изследване на бежанците (Centre for Refugee Research – CRR) към Университета на Нов Южен Уелс (University of New South Wales – UNSW) и един от основателите на Австралийския алианс за правата на бежанците (Australian Refugee Rights Alliance – ARRA), ежегодно ходи в Женева за срещата на Изпълнителния комитет на Върховния комисариат на ООН за бежанците. При едно от пътуванията си до бежански лагер тя случайно има видеокамера. Заснема видео и по-късно го показва в Женевския дворец на първите в ООН. Сподели ми: „Всички бяха шокирани: „О, Боже, какво да правим, как можем да променим това?…“. Краткото видео направи повече по отношение на застъпничеството от всички страници и книги, които съм написала някога“ (лично интервю, 10 ноември 2007 г.). Това навярно най-добре обобщава пиар стойността на визуалното.²

При все това в много отношения мълчанието и невидимостта са и различни и дори противоположни категории. Неметафорично казано, видимостта и невидимостта са пространствени. Звукът и мълчанието са времеви. Първите са състояния; вторите са процеси. Видимостта и невидимостта изглеждат по-директни – или виждаш нещо, или не. Те нямат многото степени на индиректност на казаното и неказаното. Индиректният дискурс например се формира от това, което е останало в безкрайната верига от казване и слушане на казаното и чутото. Разбира се, видимостта може също да бъде опосредствана, съхранявана и изкривявана. Начините ни на виждане също са повече или по-малко индиректни – това е социално конструирано (Berger, 1972; Brighenti, 2007). Но виждането и казването принадлежат към различни семантични редове.

Фуко например постулира, че видимостта и звукът се съгласуват при дефинирането на всяка историческа формация (Foucault, 1972). И все пак той се придържа към логоцентричното разбиране на дискурса. Категоричен е, че не можем директно да съпоставяме изговоримото (артикулираното), с видимото (виждащото се). За него видимото е светещата, недискурсивна среда. Това е светлинното битие – точно както съществува езиковото битие (Foucault, 1973). Артикулируемото е дискурсивното, включително изговоримото и четивното. Видимото е предпоставка за изговоримото – прави го възможно (McKinlay & Starkey, 1998). Видимото и изговоримото не са изоморфни едно на друго. Те не си съответстват в същината си. Различни качества са. Като измерения се пресичат, но не се допират. Определят се взаимно, но не са едно и също нещо. Само една абстрактна диаграма, като теоретичен инструмент или идеален тип, може да ги свърже като линия, създадена от две координати (Foucault, 2003).

Фуко не ни оставя никакво съмнение относно първенството на дискурсивното над недискурсивното. Никакво редуциране на видимото до артикулируемото не е възможно или струващо си опита (Deleuze, 2006). Това е, така да се каже, метатеорията на Фуко. И все пак може само да се оцени комбинираната и критическа употреба на пространствената и видимата аргументация в неговата теория. Имам предвид примерно асиметрията между видимост и невидимост (добавена от наложеното мълчание) в паноптикона на Бентъм. Бих се позовал и на френското подзаглавие на „Раждането на клиниката“, което гласи „une archéologie du regard médical“** (курсив мой). Медицинският поглед не е „медицинско възприятие“. Като релационна категория медицинският поглед е безличен, дисциплиниращ. Той отразява „триумфа на погледа“ в науката, която – при медицински преглед или аутопсия – „вижда“ досега невидими връзки между симптомите и техните възможни условия и причини. В същото време деперсонализираният медицински поглед прави невидимо индивидуалното живо тяло. Неговите лични, сексуални и частни особености изчезват с институционализирането на интимно незаинтересованите отношения (етика) лекар–пациент (Foucault, 1973).

И все пак имаме нужда от допълнителни инструменти, за да възпроизведем взаимодействието между невидимостта и мълчанието. Такива средства са например категориите присъствие и отсъствие. Те посредничат между пространствените и времевите измерения на индиректната комуникация.

 

 

Присъствие и отсъствие

 

Отсъствието не е липса на комуникация. „Семейното барбекю, където го няма наскоро разведеният тъст, говори много“ (лично интервю, 9 април 2013 г., с Грант Бътлър, управителен директор на Editor Group). Присъствието на армия или полиция често е достатъчно, за да изпратите ясно послание.³ Няма нужда човек да говори. Самият факт, че някой е или не е там, „говори сам за себе си“. Това е изключително убедително. С такова мълчание не може да се спори.

Забелязваме едно отсъствие в рамките на ситуацията на комуникация, а не извън нея. Определяме и разпознаваме отсъствието не изолирано, не като такова, а спрямо неговата противоположност на присъствието – и обратното. Разпознаваме отсъствието като неприсъствие – и обратното. Ето защо присъствието и отсъствието са еднакво комуникативни. Който не може да присъства, не може да отсъства. Отсъствието и присъствието представляват едно и също комуникационно събитие, което се появява само в уникални времепространства – в конкретни хронотопи⁴, по терминологията на Михаил Бахтин (Bakhtin 2010). Хронотопите са по-богати и по-динамични от статичните опозиционни двойки (binaries). Отсъствието и присъствието взаимно се съ-конституират. Те съществуват едновременно като „самостоятелни противоположности“ (Clair, 1993). Има отсъствие на присъствие и присъствие на отсъствие, съвместната работа на които е донякъде „призрачна“ (Wylie, 2009).

Отсъствието и присъствието са критични форми на индиректна комуникация, които се разпростират в пространството и времето. Това е важно. Отсъствието и присъствието възникват от това напрежение като форми на посредничество. Например отсъствието не е пространствената версия на мълчанието. Присъствието също може да бъде безмълвно. Има стойност – като загуба, обтегнатост, знак и може би послание – в отсъствието. Обратно, отсъстващите могат да се противопоставят на господството и да „гласуват с краката си“. Човек може да присъства, но „извън обсега“. Човек може да отсъства, но не и да ни „остави на мира“. Можем да правим хората да отсъстват – дори когато стоят до нас, – за да им откажем претенциите им за пространство, което те заемат физически, но не и публично. Невидимостта надделява над доказателствата, делегитимира. Отсъствието обозначава зоните на контрол, където други хора, идеи и дискурси не принадлежат (Jones, 2012; Jones, Robinson & Turner, 2012).

Това, което е видимо, присъства. Това, което е невидимо, отсъства. Но въпреки това се усеща присъствието му. Вече обсъдих това фалшиво уравнение на видимостта с достоверността на друго място. Най-драстичният пример за стратегията „далеч от погледа, далеч от ума“, който мога да дам, е настоящата политика за „защита на границите“ на австралийското правителство. Цяла част от публичната сфера в Австралия бе затворена и милитаризирана (Dimitrov, 2008). Двупартийната политика прави бежанците невидими не само физически, но и дискурсивно. Например преформулира проблема с бежанците като такъв за „контрабандистите на хора“. Поставени в отношения агент–обект на действие, контрабандистите се явяват като активен агент, а имигрантите – като пасивен обект на действие. От тази перспектива правителството се бори с „бизнес модела“ на контрабандистите на хора. То не защитава човешките права на търсещите убежище. Нищо че няма бизнес модел с търсене, но без предлагане (Dimitrov, 2014). Политическата семантика е представила бежанците като „утайки от чужди действия“. Те не са „auctori“ – „авторите на своите жизнени траектории“ (Bauman, 2002, 343–344). Не само оградите на офшорните центрове за задържане, но и езикът е премахнал „хората от лодките“; направил ги е невидими.

 

Китайска приказка, разказана от Менций, илюстрира ефекта от присъствието: „Един крал вижда вол на път за жертвоприношение. Той се разчувства от съжаление и нарежда да използват овца на негово място. Признава, че го е направил, задето е виждал вола, а не овцата.

(Perelman, 1982, 35)

 

Интернет разшири зева между присъствие и пространство. За разлика от разговора лице в лице, онлайн комуникацията вече не приравнява близостта с присъствие и разстоянието с отсъствие. Отдалечените може да присъстват на екрана, а тези край нас, дори и в същата стая, да отсъстват (Miller, 2012). Присъствието от разстояние произвежда безплътни и анонимни агенти. В същото време разстоянието вече не мълчи и близостта вече не привилегирова. Дигиталното отсъствие и присъствие се свързват и отчасти преодоляват физическото, географското и дори социалното. Примерно частично компенсират разходите за пътуване – „тиранията на разстоянието“ в случая с Австралия. Днес става все по-очевидно, че разстоянието и близостта имат – и винаги са имали – социални, политически и етически измерения (Silverstone, 2003).

 

 

Образ и репрезентация

 

Как образите репрезентират обекти и субекти? Субектите могат да бъдат представени чрез образи. Но как те означават другите, а също и себе си? Кой е видим и кой не е в тази верига на говорене без думи за другите и за себе си? Начинът, по който образите и изображенията репрезентират, особено в ерата на дигиталните медии, е един от най-големите онтологични и епистемологични проблеми, който бележи разделението между модерните и постмодерните подходи в комуникацията. Но също така влече значителни последици за пиар професията.

Комуникаторите са медиатори, които представляват другите. Представянето е индиректна комуникация. Но образите са измамно директни. Изглеждат плоски – сякаш означаващото и означаваното са притиснати едно към друго и са станали еднакви. Така те могат да скрият идеологии, ценности, интереси и намерения дори по-добре от думите. Невидимостта издава още по-малко дори от мълчанието. Изображенията изграждат както видимостта, така и невидимостта. Този факт поставя политически и етически въпроси пред всеки пиар практик.

Знаците отразяват както интереса на онзи, който ги е произвел, така и обекта, който трябва да бъде репрезентиран. Конститутивно тук е напрежението между значенията на съществуващите знаци и необходимостта да се създават нови знаци. Тъй като знаците формират системи от значения, няма нищо друго, от което да се започне, освен от старите знаци. Те са „нормалните“, онези, които „имат смисъл“ и изглеждат „универсални“. Знаците са мотивирани от двете гледни точки – на обекта и на субекта. Интересът подбира характеристиките, които да бъдат представени. Интересът е артикулацията и реализацията на едно отношение към даден обект. Той включва множество фактори, като индивидуално и групово позициониране, намерения и стратегии, ситуационни императиви и структури на властта. Означаването се осъществява по колективен и исторически начин, а не в индивидуална и изолирана комуникация лице в лице.

Критериалният аспект от подбирането на една характерна форма на означавано и превръщането ѝ в подходящо означаващо е процесът на изграждане на метафората. Връзката между подбраното от означаваното и изолираното – понякога на невъобразимо разстояние – като означаващо изглежда произволна само когато условията, неговото произвеждане и критериалният аспект на интересите остават невидими. Критическото четене започва, когато наблюдателят прозре този предполагаем произвол и тогава те правят видима критериалната връзка между мотивирани обект и субект.

 

Отношението на означаващото към означаваното във всички човешки семиотични системи винаги е мотивирано и никога не е произволно… „Интересът“ кара произвеждащия знака да се съсредоточи върху конкретна характеристика на един обект или събитие (независимо дали в обект или събитие във физическия или в социалния/културния, семиотичния свят), за да направи тази критериална характеристика на обекта или събитието, тоест да го направи основа за произвеждане на означаваното. [В този смисъл] всички знаци са метафори [и] нито един знак не е невинен.

(Kress, 1993, p. 174)

 

Един ежедневен светски текст е също толкова, ако не и повече, идеологически наситен, колкото една открита политическа програма. Нежеланата поща не е по-малко политическа – тя е просто по-индиректна – от една протестна листовка. Неизказаното, мълчаливо приетото, взетото за даденост – невидимото, което присъства – има най-голямо идеологическо въздействие: а не това, което е шумно заявено, потвърдено или аргументирано.

От семиотична гледна точка разпознаването зависи и от критериалното отношение между мотивирани субект и обект. Критическият въпрос: групата саморепрезентира ли се като субект? Или е репрезентирана само като обект? „Придобиването на видимост“ като обект не е достатъчно добро. То може дори да е само част от сторването на този обект да замълчи – ако е група. Дали придобиването на видимост също така подкрепя намирането на собствения глас? Не гласът на репрезентиращия – гласът на репрезентирания? Тъй като гласът на репрезентиращия може в същото време да подмени – заглуши, потисне – гласа на репрезентирания; репрезентираните само онези ли слушат, които говорят от тяхно име? Това ли е тяхната роля? Фуко се ядосваше за „недостойнството да говориш от името на другите“ (Foucault, 1980). А Ги Дебор критикува отделянето на публичността от публиката и превръщането на капитала в образ. В „спектакъла“ той открива отчуждението на обекта на означаване от своя субект (Guy Debord, 1994).

Джон Бърджър вижда цялата история на западноевропейската живопис като показване на жената като желан обект от мъжа – зрителят-притежател на една картина. В това отношение новата епоха на възпроизвеждане и публичност не се е променила много. „Това изкуство кара неравенството да изглежда благородно, а йерархиите – силно вълнуващи“ (Berger, 1972, 29). Голотата, добавя той, не е съблеченост. Съблечеността е разкриването на себе си като субект. Голотата е излагане на показ на нечие тяло като обект. Видимостта е, която прави невидимото. Показът се превръща в дегизиране. „Голотата е форма на облекло“ (Berger, 1972, 54).

Бодрияр прави радикална стъпка в обратната посока. Когато (мъжкият) субект рисува (женския) обект, съблечеността и голотата могат да отразяват отношението. Но в нашата опосредствана хиперреалност съществува противоположното определяне на обектите, които работят върху субектите. В тези отношения всичко визуално се е превърнало в порнография. Порнографията е очарованието от абсолютната прозрачност, от близкия план. Нищо не е скрито. Ала и съблазънта не е останала.

 

Всъщност ние никога не гледаме реално тези образи. Гледането предполага, че наблюдаваният обект се покрива и разкрива, че изчезва във всеки момент, тъй като гледането включва вид трептене. Тялото вече е там без дори най-слабия проблясък на възможно отсъствие, в състояние на радикално присъствие. В един образ някои части са видими, докато други не са; видимите части правят другите невидими и се установява ритъм на появяване и тайна, някакъв воден знак на въображаемото. Докато тук всичко е с еднаква видимост, всичко споделя едно и също плитко пространство. А очарованието идва именно от онази обезплътеност.

(Baudrillard, 2012, 33)

 

Бодрияр се позовава в случая на „естетиката на обезплътеността“ на Октавио Пас – страстта на поглед без обект, на поглед без образ. Пас пише за Бодлеровото възприемане на размишлението на Вагнер върху обезплътеността на присъствието. Усещанията за „възвишеност и сласт“ се свързват с изгубване на тялото. „Чувството, че си на граница: пространството се разширява така, че всъщност е невидимо и немислимо: не-пространство, не-време“ (Paz, 1992, 60). Бодрияр обобщава „радикалното присъствие“ на образа, който казва всичко и не разкрива нищо – „образ, в който няма какво да се види“ (Baudrillard, 2012, 32). „Нищо не се случва и при все това ние сме пропити от него“ (Baudrillard, 2012, 34).

Радикалната близост и присъствие на образа прогонват мълчанието, защото мълчанието осигурява дистанцията, от която субектът съвместява минало, присъствие и бъдеще. Съвпадението е дело на мълчанието. Абсолютното присъствие суспендира мълчанието, защото обезплътява времето в поредица от мигове. Това вече не е изживяно мълчание. Това навярно е интернет шумът – остатъците от мълчание, които ще останат мумифицирани там завинаги. Когато сме хипнотизирани, ние чуваме, но не слушаме, гледаме, но не виждаме. Привидностите водят до привидности, а не до смисъл. Страничните линии се плъзгат, без да навлизат по-дълбоко.

И все пак има разлика между оригинална картина и рекламиран – популяризиран – образ. За Бърджър оригиналът е по странен начин мълчалив. Мълчанието пробива повърхността. В успокоеността следите от непосредствените движения на ръката на художника оживяват. Изчезва отстоянието във времето. Тоест актът на рисуване на картината и актът на разглеждането ѝ стават едно цяло. „В този особен смисъл всички картини са съвременни“ (Berger, 1972, 31).

Рекламата произвежда обекти с висока видимост. Изостря разпознаването. Фокусира погледа. Ефектът ѝ е моментално идентифициране на един обект като фигура; удоволствието може да дойде по-късно (Brighenti, 2007). „Публичните образи също принадлежат на момента“, казва Бърджър, „в смисъл, че трябва непрекъснато да се обновяват и актуализират. Но те никога не говорят за настоящето“ (Berger, 1972, 130). Настоящето по дефиниция е недостатъчно. Предлага само мимолетни образи и бъдеще време. Рекламните образи се хранят с действителността и служат на зрителите с мечти, които само ги правят още по-неудовлетворени – и нещастни – от настоящето. Тяхното желано бъдеще плътно копира завидното присъствие на другите. Това бъдеще се отлага безкрайно.

 

Как тогава рекламата остава достоверна – или достатъчно достоверна, за да упражнява влиянието, което оказва? Тя остава такава, защото правдивостта на рекламата се оценява не по реалното изпълнение на нейните обещания, а по уместността на нейните фантазии спрямо тези на зрителя-купувач. Основното ѝ приложение не е към реалността, а към мечтите.

(Berger, 1972)

 

Феминистките и постмодернистките подходи се докосват до проблематизирането на Бърджъровата асиметрия обект–субект при репрезентацията на жените. Видимостта не е нито незаинтересована, нито безразлична. Важно е не само какво казват репрезентациите за жените, но и какво репрезентацията прави с жените (Owens, 1985). Ако означаването е мотивирано (както от обекта, така и от субекта) и заинтересовано (от страна и на производителя, и на потребителя), резултатът е привилегировано означаващо.

Привилегированото означаващо налага стандартите на привилегирования зрител (мъж) и зачерква – отрича – различието на вижданото (жената) като липса (на това, което мъжът има). Символът на фалоса, например, означава (липсата на) сексуална разлика в това как мъжът гледа на жената. Издигнат („aufgehoben“, в смисъла на Хегел, Адорно и Лакан) от означавано в означаващо, фалосът има потенцията да репрезентира жената точно като мъж, но само по-малко съвършен и лишен от неговата сила. По този начин привилегированото означаващо осигурява достоверността и легитимността на „обективен“ и „прозрачен“ образ.

Да бъдеш репрезентиран – и без достъп до самопрезентиране – свързва погледа с властта. Видимостта тук се равнява на това да накараш някого да замълчи. Дори ако мъжкият поглед съблече и разголи една жена, той не я разкрива. Това има предвид Бърджър, когато прави разлика между съблеченост и голота: по-голямата видимост за обекта на репрезентация само го прави по-невидим като субект на репрезентацията. И обратно. „Фалосът може да играе ролята си само когато е скрит“, казва Лакан.⁵

Образите са средства за непряка комуникация. Видимото е знакът. Означаваното е невидимо. Дори когато фалосът е правилното означавано да стане означаващо, неговото издигане (aufhebung) го прави идентичен със себе си (напълно видим) само на външен вид. Силата – „потенцията“ – на един образ, на това, което той „инициира“ и „открива“, е това, което лежи под повърхност му. Видимостта е играчката, невидимостта – площадката на въображението.

 

 

Опосредствана невидимост и власт

 

Макар и това да не е игра на нулева сума (zero-sum game), видимостта и невидимостта са неравномерно разпределени, понякога едното е за сметка на другото. Тоест някои стават по-видими, докато други стават по-малко видими. Иначе казано, напрежението между видимостта и невидимостта може да отразява и активно да опосредства неравенствата на власт, признание, престиж, конкуренция и т. н.

Невидимостта обаче не е непременно атрибут на по-ниско социално положение или липса на власт. Невидимостта може също да защитава богатството и да крие контрола. А видимостта може да вади от строя и да лишава от власт. Паноптикумът например обръща принципа на тъмницата. „Пълното осветление и окото на надзирателя улавят по-добре от тъмнината, която в крайна сметка защитава. Видимостта е капан“, казва Фуко (Foucault 1977, 200). В дисциплинарното общество наблюдението на затворниците, жените, децата и работниците налага нов начин на контрол и самоконтрол – дори чрез простото осъзнаване, че човек е наблюдаван.

Съществува дълга постфукоянска нишка от теории за подчинението чрез правенето видим. „Обществото на контрола“ на Дельоз не наблюдава отделни хора, а систематично проследява потоците от капитал и информация (Deleuze, 1990). Хагърти и Ериксън виждат в способността за проникване на „съвкупностите от наблюдения“ (surveillant assemblages) преход от обществена безопасност, градско регулиране и виртуално образование към вграден, автоматичен и безличен контрол на потоците от данни (Haggerty & Ericson, 2000, 619). Невидимостта, напротив, се превръща в знак за лукс, привилегия и власт. Част от неблагоприятния имидж на пиар индустрията се свързва с това, което Скот Кътлип нарече Невидимата сила (The Unseen Power – Cutlip, 1994). „Безлики“, „мъже-машини“ (въпреки феминизацията на професията) влияят на обществото чрез задкулисни сделки, далеч от вниманието на обществения поглед (Mills, 1986).

Стратегията винаги е асиметрична. Като хореография на общественото внимание, връзките с обществеността се занимават със сложни подредби на асиметрии между видимостите и невидимостите. Двупосочна симетрична стратегия не съществува. Ангажирането и диалогът например не са цели, а само средства (тактики) за постигане на асиметрични (стратегически) цели. Чрез новите технологии и интернет видимостта и невидимостта – подобно на присъствието и отсъствието – се опосредстват. Освобождават се от пространствените и времевите свойства на тук и сега (Thompson, 2005, 2011). По този начин те също са субект на стратегия. Стратегията се отцепва, когато асиметрията между видимост и невидимост се нормализира. Във „Връзки с обществеността“ (Relations in Public) Гофман анализира „нормалната външност“ като репрезентиране на състоянието на невидимост. Нормалното е невидимо, прозрачно. Изключението от нормалното, девиантното, опасното и обезпокоителното е видимо, непрозрачно (Goffman, 2009). Нормалното като невидимо е „немаркирано, незабелязано, нетематизирано, нетеоретизирано“ (Brighenti, 2007, 326).

При опосредстваната видимост виждаме не само тези, които съ-присъстват – виждаме, че те ни виждат. Виждаме и тези, които отсъстват и не ни виждат. И в същото време опосредстваният поглед може да постигне и обратното, както в обсъжданите случаи на невидими хора. Има и опосредствана невидимост. Тя може да направи съ-присъстващите (край нас, тук и сега) невидими и отсъстващи дори когато можем да ги видим – както те могат да ни видят.

Както при мълчанието и не-мълчанието, невидимостта често е обратната страна на видимостта. С други думи, тяхната връзка не е дизюнкция (или/или), а конюнкция (и/и). Както при неизказаното, видимото може да скрие или да посочи невидимо значение. В тази връзка можем да говорим за безмълвни образи – визуални знаци, които казват повече или са различни от това, което показват. Тези безмълвни картини не са просто разширения на мълчанието в мултимодални настройки, където невидимото има поддържаща роля спрямо безмълвното (Jaworski, 1993, 1997). Този възглед все още е центриран около езика, логоцентристки.

Не бива да забравяме, че за Фуко видимото е предпоставка за изговоримото, а не ограничаване. Маршал Маклуън подчертава предимството на визуалното пред вербалното в писмените текстове поради полисемичния характер на типографските технологии (McLuhan 1994).⁶ Изображенията и логата могат да направят повече от думите, за да покажат глобалното единство и трайността на дадена марка, като същевременно остават в мълчание относно разликите в конкретния опит с тази марка (Lury, 1999). От семиотична гледна точка мълчанието не е свойство на всеки модус поотделно – като „неизказано“ във вербалния, „невидимо“ във визуалния и „пауза/шум“ в музикалния модус. Мълчанието е свойство на самия дискурс. Мултимодалният дискурс е система от значения, която е „над“ модусите. И все пак той не може да бъде произведен – реализиран, модифициран, отречен – по друг начин освен чрез използването на модуси и медии (Kress & van Leeuwen, 2001).

Както видимостта, така и невидимостта, включително техните ефекти, са амбивалентни. Те не са пряко или автоматично обвързани с властта. Упражняването на власт също е ситуативно, стратегическо. Това е упражнение по подбор и активиране на не/видимости (Brighenti, 2007, 339). Стратегическо в това отношение е не само решението коя позиция да направим видима и коя – не, но и степента и мярката на не/видимостта. Например придобиването на свръхвидимост може да бъде пагубно. Свръхвидимостта на една марка може да я отслаби и превърне в „генерична марка“ (generic brand). Твърде голямото признание може да доведе до загуба на признание (Low & Blois, 2002). Стратегията за брандиране чрез представяне на най-доброто може да има обратен ефект. Генеричната марка репрезентира не само обозначената конкретна компания, но също така се превръща в универсално означаващо за набор от продукти или цяла индустрия. Означаваното, изтъкнато като означаващо, губи своето стратегическо качество за разграничаване.

Опосредстваната свръхвидимост може да съответства и на почти пълна политическа невидимост. Такива са например преживяванията на маргинализираните групи в западните селски райони (Milbourne & Cloke, 2013; Robinson & Gardner, 2004). Дискурсивното отсъствие на мюсюлмани там се дължи на изключването им от популярните представи за идилизирано селско пространство. Малките мюсюлмански общности остават скрити, безмълвни и „подземни“ с импровизирани джамии зад магазините с лице към улицата (Jones, 2012). Това повърхностно отсъствие обаче може да се тълкува като „прикрито“ (clandestine) и „злокобно“, особено когато се направи открито искане за изграждане на джамия или религиозно училище. Тогава свръхреакцията на традиционно бялата общност може да доведе до опосредствана свръхвидимост на мюсюлманите, които „поглъщат“ и „ислямизират“ общността, „подложена на обсада“ (McGrath, 2014).

По парадоксален начин принципът на създаване на генерична марка действа и тук. Медиите например използват по-високо ниво на езикова абстрактност, когато описват мигранти и други малцинства. По-високата абстрактност не само дехуманизира една група, но също така приписва „присъщи“ и „естествени“ характеристики на поведението ѝ – а не на ситуацията ѝ (Geschke, Sassenberg, Ruhrmann & Sommer, 2015). Разликите се загубват. Саморепрезентирането е заличено. В резултат на това човек може по-лесно да вземе конкретното за общо и означаваното за означаващо. „Те не се интегрират“; „те се държат за себе си“; „те са подли“; „мюсюлманите са терористи“; „радикалният ислямизъм“ се е превърнал в словсъчетание – а не „радикалното християнство“: най-лошото, а не най-доброто репрезентира останалото. Това е генерично брандиране, само че с главата надолу.

 

Бележки

* Срв. англ. идиом. silence filled with sound; sweet silence; silent sweetness; increasing the visibility; having the voice heard; having a place at the table; raising the profile. – Бел. прев.

1. В Обединеното кралство и Австралия това събитие от септември 2015 г. предизвика политически процес, който доведе до увеличен прием на сирийски бежанци от тези страни. И двамата министър-председатели, Дейвид Камерън и Тони Абът, изразиха своя „шок“ при виждането на този образ. Г-н Камерън „дълбоко се развълнува“. Г-н Абът почувства изображенията на безжизненото момче като „много тъжни“. На един дъх добави, че подобни изображения само потвърждават, че други страни е трябвало да възприемат неговата твърда политика за спиране на търсещите убежище лица, пристигащи с лодки (Knott, 2015). Има нещо зловещо в неизбежността на клишето „шокиран“, което политиците и лидерите използват по подразбиране. Те вече са били осведомени за показаното. Били са запознати с него. Единствената новина е бил внезапният достъп на обществеността до него. Дали виждането е толкова изключително в сравнение с други сетива, в това число и слуха, така че четенето или слушането на доклади да не шокира, докато виждането на нещо нагледно го прави? Или пък шокът не идва от друга посока: релационният ефект на визуалното събитие? Дали депутатите са шокирани от това, че виждат снимката или по-скоро от това, че виждат колко много други я виждат – виждат я и наблюдават как другите виждат самите тях, че я виждат? Както веднъж бе отбелязал Марсел Дюшан: „Човек може да гледа, виждайки, но не може да чува, чувайки“ (Buskirk & Nixon, 1996, 112).

2. Ето някои скорошни примери за ефективно видео застъпничество от австралийската обществена телевизия ABC. През февруари 2015 г. програмата Four Corners излъчва тайни кадри от Animal Liberation Queensland и Animals Australia, които показват широко разпространени практики в мултимилионната индустрия за обучение на хрътки чрез нахапвания до смърт и масови убийства на неефективните кучета (Meldrum-Hanna & Clark, 2015). През юли 2016 г., след като специална разследваща комисия откри доказателства за системна жестокост, Нов Южен Уелс стана първият австралийски щат, който преустанови надбягванията с хрътки (Godfrey, 2016). (Тази забрана обаче бе отменена отново през 2017 г.) През юни 2016 г. програмата на 7:30 Report показа виетнамски кланици, в които налагат с бойни чукове това, което изглежда е австралийски жив добитък за износ. Следователи под прикритие, наети от Animals Australia, заснеха онагледяващия материал (Thomas, Robinson & Armitage, 2016). Федералното правителство незабавно започна разследване. Този път индустрията сама си наложи забрана за износ на жив добитък в три виетнамски кланици, без да изчака резултатите от разследването (Thomsen, 2016a). През 2011 г., при подобни обстоятелства австралийското лейбъристко правителство временно забрани износа на живи говеда за Индонезия, което предизвика бурна политическа реакция в отношенията между двете страни. През юли 2016 г. отново програмата Four Corners на ABC показа кадри от камери за видеонаблюдение от Центъра за задържане на малолетни и непълнолетни „Дон Дейл“ в Северната територия, където аборигенски момчета на десет и тринадесет години са заключвани, държани в изолирани затворнически клетки, събличани голи, насилвани и обгазявани със сълзотворен газ. Кадър от този визуален материал – момче с качулка на главата, в окови, завързано за стол и оставено само – бързо се разпространи в Австралия и по света (Meldrum-Hanna, Fallon & Worthington, 2016). На следващия ден министър-председателят Малкълм Търнбул обяви кралска комисия относно защитата на децата и задържането на младежи в Северната територия (Thomsen, 2016b). И все пак този бърз ход не потуши общественото възмущение. То постави не края, а само началото на верига от много важни събития. Изтъкнаха, че оплакванията на аборигенските организации не са били консултирани с тях; оставката на кралския комисар, бившия върховен съдия на Северната територия Брайън Мартин, по-малко от седмица след номинирането му; и новото „по-балансирано“ назначаване, този път на двама комисари, в разследването: бившия съдия от Върховния съд на Куинсланд, Маргарет Уайт, и комисаря по въпросите на социалната справедливост на аборигените и жителите на островите в Торесовия проток към Комисията по правата на човека, Мик Гуда (Owens, 2016). Отново няколко министри, политици и служители, видели видеото с двегодишното дете предварително, бяха също толкова „шокирани“, колкото и обществеността, която го видя за първи път.

** Подзаглавието е запазено и в българския превод на този труд: Фуко, М. 1994. Раждането на клиниката. Археология на медицинския поглед. Прев. Владимир Градев, Ирена Кръстева. София: УИ „Св. Климент Охридски“. – Бел. прев.

3. По по-лек начин Том Питърс разсъждава за „показването“: „Има една остроумна бележка на Уди Алън, която обичам: „Осемдесет процента от успеха е да се появиш“. (85 процента, струва ми се)“ (Peters 1994, 31).

4. Бахтин развива идеята за хронотопа като времепространствена конфигурация в есето си Формите на времето и хронотопа в романа (Bakhtin 2010). [Българският превод на този Бахтинов труд: Бахтин, М. 1983. Формите на времето и хронотопа в романа. // Бахтин, М. Въпроси на литературата и естетиката. Прев. Надежда Чекарлиева, Димитър Кирков. София: Наука и изкуство. 271–455. – Бел. прев.] Критическата му стойност е в повишената осъзнатост за преобладаването на пространствените метафори в западните езици, които – както в ежедневието, така и в науката – фиксират и изравняват диахронните събития до „местоположения“ и „места“. Други като Ролан Барт, Мишел Фуко, Джордж Лейкъф, Джеймс Скот и Адам Яворски също са обърнали специално внимание на това как пространствените метафори упражняват власт и формират знание, отношения и идентичност. Мълчанието, което е едновременно диахронично и синхронично – също става жертва на тази метафорична редукция във фрази като: „зона на мълчание“, „гробна тишина“, „бездна от тишина“ и „храмове на мълчнието“. За този анализ е жизненоважно да се деконструира пространствената метафора на мълчанието и да се реконструира времепространствената му динамика.

5. Целият цитат от неговия труд „Значението на фалоса“:

 

Фалосът може да играе ролята си само когато е скрит, тоест сам по себе си като знак за латентността, с която е ударено всяко означаващо, когато е издигнато (aufgehoben) до функцията на означаващото. Фалосът е означаващото на този Aufhebung, започващ (поставящ начало) при неговото изчезване.

(Lacan, 2002, 692)

 

6. Жак Дерида също приоритизира метода на деконструкцията като съпоставяне на писмени текстове чрез писмени текстове по подобни причини: йерархията на сетивните възприятия и силата на визуалния ред на знаците, особено имплицитните неравенства, програмирани в биномни конструкции (Derrida, 1996; Derrida, Caws & Caws, 1982). Филип Макгуайър обсъжда отворените мълчания в пиесите на Шекспир (McGuire 1985). Той посочва различни места, където текстът се „оттегля“, замлъква и оставя на режисьора и актьорите да избират как да интерпретират и изиграят дадена ситуация. Тези отворени мълчания, уточнява Макгуайър, са умишлени и стратегически, а не случайни празнини, оставени от различните и непълни текстове на оцелелите пиеси. Шекспир е автор, но и режисьор, актьор и постановчик на пиеси. Неговата гледна точка е „живата импровизация“, подчинена на променящи се контекст и интерпретация, а не догмата на текст, застинал във времето. Мълчанието позволява на пиесата да надделее над текста. Или, казано другояче, сценарият не е текстът, а действието. Макгуайър критикува традицията на учените, които се опитват да разберат Шекспир, като приемат текстовете му буквално и в същото време проблематизира границите на казаното в мултимодалната обстановка на сцената и постоянно променящия се контекст на изпълнители и публика. Има уроци и за стратегията за връзки с обществеността. Стратегиите за послания например не трябва да се бъркат с писането на текст. Отвореното мълчание в сценариите за предаване на послания трябва да позволява както свобода на интерпретация, така и осъзнаване на границите на казваното в едно мултимодално изпълнение.

 

Библиография

 

Bakhtin, M. M. (2010). The dialogic imagination: Four essays (Vol. 1). Austin, TX: University of Texas Press.

Baudrillard, J. (2012). The ecstasy of communication. Los Angeles, CA: Semiotext(e).

Bauman, Z. (2002). In the lowly nowherevilles of liquid modernity: Comments on and around Agier. Ethnography, 3, 343–349.

Berger, J. (1972). Ways of seeing. London: BBC, Penguin.

Brighenti, A. (2007). Visibility a category for the social sciences. Current Sociology, 55(3), 323–342.

Buskirk, M., & Nixon, M. (1996). The Duchamp effect. Cambridge, MA: MIT Press.

Clair, R. P. (1993). Organising silence: A world of possibilities. New York: State University of New York Press.

Cutlip, S. (1994). The unseen power: Public relations, a history. Hillsdale, NJ: Lawrence Erlbaum Associates.

Debord, G. (1994). The society of the spectacle. New York: Zone Books.

Deleuze, G. (1990). Postscript on the societies of control. October, 59(Winter 1992), 3–7.

Deleuze, G. (2006). Foucault. London: Bloomsbury.

Derrida, J. (1996). Remarks on deconstruction and pragmatism. In C. Mouffe (Ed.), Deconstruction and Pragmatism (p. 84). London: Routledge.

Derrida, J., Caws, P. & Caws, M. A. (1982). Sending: On representation. Social Research, 42(2, Summer), 294–326.

Dimitrov, R. (2008). Acting strategically: Skilled communication by Australian refugee advocacy groups. Global Media Journal, 2(2). Retrieved 12 June 2017, from http://stc.uws.edu.au/gmjau/iss2_2008/Roumen_Dimitrov v2_2 2008.html.

Dimitrov, R. (2014). ‘Does this guy ever shut up?’ The discourse of the 2013 Australian Election. Global Media Journal: Australian Edition, 8(2).

Foucault, M. (1972). The archaeology of knowledge. London: Routledge.

Foucault, M. (1973). The birth of the clinique: An archaeology of medical perception. London: Tavistock Publications.

Foucault, M. (1977). Discipline and punish: The birth of the prison. London: Penguin.

Foucault, M. (1980). Intellectuals and power: A conversation between Michel Foucault and Gill Deleuze. In M. Foucault (Ed.), Language, counter-memory, practice: Selected essays and interviews (pp. 205–217). Ithaca, NY: Cornell University Press.

Foucault, M. (2003). Society must be defended: Lectures at the College de France 1975–76. London: Penguin.

Franke, W. (2012). Apophatic paths: Modern and contemporary poetics and aesthetics of nothing. Angelaki, 17(3), 7–16.

Freydkin, D. (2015). How Richard Gere went from sexy to invisible. USA Today. Retrieved 12 June 2017, from www.usatoday.com/story/life/movies/2015/09/08/how-richard-gere-went-sexy-invisible-time-out-mind/71645774/.

Geschke, D., Sassenberg, K., Ruhrmann, G., & Sommer, D. (2015). Effects of linguistic abstractness in the mass media. Journal of Media Psychology, 22(3), 99–104.

Godfrey, M. (2016). NSW greyhound racing industry to be shut down from 2017. Daily Telegraph. Retrieved 12 June 2017, from www.dailytelegraph.com.au/news/nsw/nsw-greyhound-racing-industry-to-be-shut-down-from-2017/news-story/3d45e451862a9873d3ae506afdcd8458.

Goffman, E. (2009). Relations in public. New Brunswick, NJ: Transaction Publishers.

Gregory, S. (2006). Transnational storytelling: Human rights, WITNESS, and video advocacy. American Anthropologist, March 2006, 108(1), 195–204.

Haggerty, K. D., & Ericson, R. V. (2000). The surveillant assemblage. British Journal of Sociology, 51(4), 605–622.

Howes, D. (2010). Sensual relations: Engaging the senses in culture and social theory. Ann Arbor, MI: University of Michigan Press.

Jaworski, A. (1993). The power of silence: Social and pragmatic perspectives. Newbury Park, CA: Sage.

Jaworski, A. (Ed.). (1997). Silence: interdisciplinary perspectives (Vol. 10). Berlin; New York: Mouton de Gruyter.

Jones, R. D. (2012). Negotiating absence and presence: rural Muslims and ‘subterranean’ sacred spaces. Space and Polity, 16(3), 335–350.

Jones, R. D., Robinson, J. & Turner, J. (2012). Introduction. Between absence and presence: Geographies of hiding, invisibility and silence. Space and Polity, 16(3), 257–263.

Knott, M. (2015). Drowned Syrian toddler: Tony Abbott says ‘tragic’ picture a reminder of need to stop boats. The Sydney Morning Herald. Retrieved 12 June 2017, from www.smh.com.au/federal-politics/political-news/drowned-syrian-toddler-tony-abbott-says-tragic-picture-a-reminder-of-need-to-stop-boats-20150903-gjevx5.html.

Kress, G. (1993). Against arbitrariness: The social production of the sign as a foundational issue in critical discourse analysis. Discourse & Society, 4(2), 169–191.

Kress, G., & van Leeuwen, T. (2001). Multimodal discourse: The modes and media of contemporary communication. London: Edward Arnold.

Kwiatkowska, A. (1997). Silence across modalities. In A. Jaworski (Ed.), Silence: Interdisciplinary perspectives (pp. 329–337). Berlin; New York: Mouton de Gruyter.

Lacan, J. (2002). Écrits: A selection (translated by Bruce Fink). New York: Norton.

Lester, L., & Hutchins, B. (2012). The power of the unseen: environmental conflict, the media and invisibility. Media, Culture & Society, 34(7), 847–863.

Low, J., & Blois, K. (2002). The evolution of generic brands in industrial markets: the challenges to owners of brand equity. Industrial Marketing Management, 31(5), 385–392.

Lury, C. (1999). Marking time with Nike: The illusion of the durable. Public Culture, 11(3), 499–526.

McGrath, G. (2014). Anti-Islamic group moves to stop mosque. Camden-Narellan Advertiser. Retrieved 12 June 2017, from www.camdenadvertiser.com.au/story/2062242/anti-islamic-group-moves-to-stop-mosque/.

McGuire, P. C. (1985). Speechless dialect: Shakespeare’s open silences: Berkeley, CA: University of California Press.

McKinlay, A., & Starkey, K. (1998). Managing Foucault: Foucault, management and organization theory. In A. McKinlay & K. Starkey (Eds.), Foucault, management and organization theory (pp. 1–13). London: Sage.

McLuhan, M. (1994). Understanding media: The extensions of man. Cambridge, MA: MIT Press.

Meldrum-Hanna, C., & Clark, S. (2015). Making a killing. ABC Four Corners. Retrieved 12 June 2017, from www.abc.net.au/4corners/stories/2015/02/16/4178920.htm.

Meldrum-Hanna, C., Fallon, M., & Worthington, E. (2016). Australia’s shame. ABC Four Corners. Retrieved 12 June 2017, from www.abc.net.au/4corners/stories/2016/07/25/4504895.htm.

Mey, J. L. (1997). The invisible man: Of silence and comets: Reflections on a cover picture. Journal of Pragmatics, 27(3), 387–392.

Milbourne, P., & Cloke, P. J. (Eds.). (2013). International perspectives on rural homelessness. New York; London: Routledge.

Miller, V. (2012). A crisis of presence: On-line culture and being in the world. Space and Polity, 16(3), 265–285.

Mills, S. (1986). The new machine men: Polls and persuasion in Australian politics. Ringwood, Victoria: Penguin.

Owens, C. (Ed.) (1985). The discourse of others: Feminists and postmodernism. New York: The New Press.

Owens, J. (2016). Mick Gooda and Margaret White to be NT royal commissioners. The Australian. Retrieved 12 June 2017, from www.theaustralian.com.au/national-affairs/brian-martin-reconsiders-leading-nt-royal-commission/news-story/17efce1242090aee1edd0394713588b0.

Paz, O. (1992). Bauddelaire as art critic: Presence and present. In O. Paz (Ed.), On poets and others (pp. 50–65). London: Paladin.

Perelman, C. (1982). The realm of rhetoric. Notre Dame, IN: University of Notre Dame Press.

Peters, T. (1994). The pursuit of Wow! Every person’s guide to topsy-turvy times. New York: Vintage Books.

Robinson, V., & Gardner, H. (2004). Unravelling a stereotype: The lived experience of black and minority ethnic people in rural Wales. In N. Chakrabourti & J. Garland (Eds.), Rural racism (pp. 85–107). Cullompton, Devon: Willan.

Shen, Y., & Cohen, M. (1998). How come silence is sweet but sweetness is not silent: A cognitive account of directionality in poetic synaesthesia. Language and Literature, 7(2), 123–140.

Silverstone, R. (2003). Proper distance: Towards an ethics for cyberspace. In G. Liestol,

A. Morrison & R. Terie (Eds.), Digital media revisited (pp. 469–491). Cambridge, MA: MIT Press.

Thomas, J., Robinson, L., & Armitage, R. (2016). ‘Australian cattle’ being bludgeoned to death in Vietnam sparks Government investigation. ABC 7:30 Report. Retrieved 12 June 2017, from www.abc.net.au/news/2016-06-16/australian-cattle-bludgeoned-withsledgehammer-in-vietnam/7516326.

Thompson, J. B. (2005). The new visibility. Theory, Culture & Society, 22(6), 31–51.

Thompson, J. B. (2011). Shifting boundaries of public and private life. Theory, Culture & Society, 28(4), 49–70.

Thomsen, S. (2016a, 17 June). Here are the terms of reference for the royal commission into the Northern Territory’s juvenile detention system. Business Insider. Retrieved 12 June 2017, from www.businessinsider.com.au/here-are-the-terms-of-reference-for-theroyal-commission-into-the-northern-territorys-juvenile-detention-system-2016-7.

Thomsen, S. (2016b, 28 July). Live cattle exports to Vietnam have been banned after more animal cruelty allegations. Business Insider. Retrieved 12 June 2017, from www.businessinsider.com.au/live-cattle-exports-to-vietnam-have-been-banned-after-moreanimal-cruelty-allegations-2016-6.

Torchin, L. (2006). Ravished Armenia: Visual media, humanitarian advocacy, and the formation of witnessing publics. American Anthropologist, 108(1), 214–220.

Wylie, J. (2009). Landscape, absence and the geographies of love. Transactions of the Institute of British Geographers, 34(3), 275–289.