Религията и митологията в предфилософията на Вавилон

Николай Александров

Съгласно данните на археологията, най-древната представа за космологическото устройство на света възниква в епохата на палеолита и това е деленето на мирозданието на два основни топоса – Небе и Земя. И тъй като дъждът се заражда в небесата, то и водната стихия при племената, живеещи във вътрешността на континента, напълно логично се обединява с небето. Но при общностите, населяващи територии в близост до моретата, отрано се появява тройната структура на света, включваща Земя, Небе и Океан. Подобна картина на мирозданието съществува и в космогонията на Месопотамия, разположена между Средиземно море и Персийския залив. Така във вавилонския модел Земята изпълнява ролята на център и наблюдателен пункт, където видимият хоризонт се затваря от морето и планините. Оттук във вавилонската космогония се формира онази представа, съгласно която Земята има вид на кръгла планина, разположена сред водите на световния океан. Този Океан е необикновен, тъй като обхваща Земята не само отдолу, но и отгоре. Така между Земята и небесната част на Океана е разположена небесната сфера, която първоначално се деляла на три, а сетне на седем небесни полусфери. В представите на вавилоняните този комплекс от полусфери се извисява над Земята подобно на обърната стъклена купа. А от небесния океан Земята е отделена чрез небесен бент, представляващ обширна небесна твърдина, върху която живеят и действат божествата. В известно противоречие с този космологичен модел е онази вавилонска представа за пътя, по който протичат съобщенията между Земята и Небето. Така според халдеите, на запад и на изток са разположени две големи планини с врати. През източната врата слънцето се издига над земята и изминава своя път по небосвода, а през западната врата слиза в подземния свят и описва полукръг в него. Тази представа обаче влиза в противоречие с гореописания космически модел, тъй като тук земният океан сякаш е отделен от Земята. Освен това, тази картина на мирозданието се усложнява от наличието на четвърти елемент на Космоса - подземният свят. Той също се състои от няколко полусфери, като в най-долната от тях се намира „страната, от която няма връщане“, заобиколена от седем или четиринайсет стени със съответното число врати. Възникнала в третото хилядолетие пр. н. е., тази наивна космология просъществувала до епохата на Късната античност, когато в този й вид през IV в. от н. е. я описва в своите трудове ранният християнски автор Евсевий (Шифман 1986: 201-22).

Разбира се, тази примитивна картина на мирозданието, в която доминира мирогледното въображение, е твърде далеч от съвременните представи за астрономия. Но системните наблюденията на небесните светила, започнали още през III хилядолетие пр. н. е., постепенно довеждат до натрупване на астрономически знания. За това способства и благоприятният климат на Месопотамия, където небето е безоблачно повече от осем месеца през годината. Тук въздухът е толкова чист и блясъкът на светилата е толкова ярък, че понякога с невъоръжено око се различават фазите на планетата Венера. Астрономическите наблюдения в онази епоха се извършвали от многоетажните зикурати (Иванова, Кузнецова, Мельникова 2019:77), от които небесните простори се изследвали с помощта на рупорообразни тръби, каквито използвали и египетските астрономи.

От древните текстове и от археологическите находки става ясно, че Вавилон е разполагал с доста обширен пантеон от божества, който по своята многобройност няма равен на себе си в историята на човечеството. Дори може да се каже, че вавилонският пантеон е кулминация на политеизма не само в Древния Близък изток, но изобщо в Средиземноморската цивилизация, оказвайки влияние на редица народи. В това отношение най-ярък пример са древните евреи, мирогледът и религията на които носят в себе си редица черти на месопотамската култура, и Старият Завет съдържа немалко доказателства за това. В Стария свят Вавилон е център на религиозността и никак не е пресилено твърдението, че това е страната на хилядите богове, където всеки месец и всеки ден от календара, всяка река, всеки бент, всеки канал и всяка местност имат своите божества. Пантеонът на вавилонците бил толкова многоброен, че съгласно свидетелствата на писмените паметници, цар Ашурнасирпал II (883-859 г. пр. н. е.) призовавал в своите молитви 6500 богове. Този списък обаче далеч не е пълен, защото е съществувала и добре развита демонология, включваща в себе си триста небесни и 600 земни духове (демони, бесове).

Наследявайки боговете от шумерите, вавилонците най-често променяли само техните имена, докато функциите и характеристиките на божествата оставали същите. Това се дължи на факта, че още при шумерите е съществувала устойчива божествена йерархия (Книга за религиите 2018:56), в която всяко божество заема определено положение, тъй като пантеонът е огледално отражение на земното общество с неговата социално-политическа структура. „В нито едно друго древно общество религията не е заемала толкова важно място, както сред жителите на Месопотамия, които в най-голяма степен зависели от волята на боговете“ (Ру 2016:49). И както в епохата на Древен Шумер, контролът върху мирозданието във вавилонската религия е разпределен между три главни божества, при което на бога баща Ану (Баландин 2014: 140-146) принадлежат въздуха и небесата, на Енлил – сушата, а на Енки (Еа, Хайа) – водите. Така тези три персонажа от месопотамския пантеон формират първата документирана в древните текстове „божествена троица“, контролираща трите стихии – въздуха (небето), земята и водата, което съответства на архаичното триелементно устройство на Космоса, присъщо на най-архаичните космологически модели. Впоследствие, развивайки митологията на шумерите, вавилонците допълват картината на мирозданието с втора линия от обекти, всеки от които се идентифицира с определено божество. По този начин шумерският космологичен модел (Личковска, Шажинска 1984) се надгражда със семитската божествена троица, в която влизат богът на Слънцето Шамаш, богът на луната Син и богинята на планетата Венера Ищар. В тази космогония луната е представена като дружествено на човека небесно тяло (На небето и земята 1986:155-163), към което се отнасят с по-голямо почитание, отколкото към Слънцето, изпращащо почти целогодишно към земята изпепеляваща горещина. И в това няма нищо учудващо, тъй като естественият спътник на Земята се асоциира с нощната прохлада, с почивката и отмората, с размислите за вярата и боговете, обитаващи звездните простори. Така сред семитските народи се утвърждава култът към луната, чиято алегория – полумесецът, впоследствие се превръща в символ на исляма, където „...привързаността към луната и следователно към наложената от Бога система за време, няма аналог в нито една друга религиозна община в съвременния свят “ (Хосейн 2020:54).

В своята религия и митология вавилонците почитали луната като баща на бога на Слънцето. Нейната сакралност обаче произтича не само от асоциацията с нощната прохлада, но и с промяната на формата в различните фази от месеца, заради което месечината е изглеждала на древните обитатели на Месопотамия тайнствена и загадъчна и за тях тя е „плодът, който се ражда от само себе си“. Различните фази на луната получават поетични названия, а за новолунието е съществувало поверието, че тогава бог Син се оттегля в подземното царство. Наблюдавайки редуването на лунните фази, хората се научили да измерват времето. Именно по тази причина във вавилонската митология бог Син е почитан като „господаря, който отмерва деня, месеца и годината“. Специални храмове, посветени на Син, е имало в градовете Ур и Харан, а последният владетел на Нововавилонското царство (История древнего Востока 2002:260-264) – Набонид, който управлявал страната през периода от 556 до 539 г. пр. н. е., обявил повелителя на луната за свой личен бог.

Богът на Слънцето Шамаш бил почитан във Вавилон като „осветител на земята, небесен съдия, озаряващ тъмата отдолу и отгоре“. И съгласно представите на вавилонците, всяко утро Шамаш започвал своя път, издигайки се над планините, когато слугите му отваряли вратите, водещи в небесата, а вечерта се спускал на своята колесница в подземното царство, за да могат и мъртвите да получат храна и светлина. По своя път Шамаш виждал и осъждал всички несправедливости и зли дела, заради което във вавилонския пантеон му е отредено мястото на върховен съдия, който по думите на законотвореца Хамурапи е дал на хората истината и справедливостта. Този бог закрилял моряците, търговците и ловците, т. е. онези, които денонощно били на път и чиито дела са пълни с рискове и опасности. Шамаш носел спасение и помощ на бедните и слабите и нищо не можело да се скрие от неговите очи. И освен всичко останало, той можел да предсказва бъдещето, заради което жреците се обръщали към него със следните думи:

О, Шамаш, цар на небето и земята,

поддържащ реда и горе, и долу!

Шамаш, ти притежаваш силата

да пробуждаш мъртвите към живот

и да освобождаваш скованите!

Ти си неподкупен съдия,

наложил ред сред хората,

високопочитаемо отроче на бог Намрасит!

Превъзхождащ всички със своята сила,

прекрасен син, светлина за всички страни и творец

на всичко на небето и земята си ти, о, Шамаш!

(Ассиро-вавилонский эпос 2007).

Съгласно предфилософския закон на симетрията между земния и небесния свят, в представите на вавилонците всички богове имали своите жени богини. Повечето от съпругите обаче изпълнявали второстепенна роля и в митологията се споменават мимоходом. Те са почитани или като помощнички на своите мъже, или като богини на плодородието. Но в определен момент всички били изместени от богинята на планетата Венера – Ищар (Лэнгдон 2019), заемаща във вавилонския пантеон най-видно място сред богините. За нея се е считало, че е дъщеря на бога на Луната Син и наложница на върховния бог от първата сакрална троица – Ану (Баландин 2014: 140-146), но е успяла да се извиси до нивото на негова законна съпруга и господарка над всички богове. Ищар е доста разностранна богиня и от една страна е почитана като богиня на любовта и плодородието, осигуряваща на Вавилон благоденствие и процъфтяване, но от друга страна е известна като богиня на войната и сраженията, шестваща в боя пред победоносния цар. Като неустоимо красива жена Ищар очаровала мъжете и им навличала неприятности, а един вавилонски химн я възхвалява по следния начин:

Бъди възпята, богиньо, най почитаната сред богините!

Бъди прославена, господарке на жените,

най-велика измежду игигите¹!

Ищар, ти си преизпълнена със сила и плодовитост,

със съблазнителна прелест и пищна красота.

Сладки като мед са твоите устни,

от устата ти блика живот,

твоят облик носи радост.

(Ассиро-вавилонский эпос 2007).

Главният храм на Ищар се намирал в град Урук, но подобен храм е съществувал и в град Вавилон. От някои документи става ясно, че освен споменатите качества, на Ищар също така се приписва и способността да изцелява тежкоболни хора. За това свидетелства и един писмен паметник, разказващ как царят на Митания изпратил на болния египетски фараон в Ниневия статуя на богинята Ищар, за да го дари със здраве. Обаянието на Ищар и самата идея за богиня с такива качества се оказват толкова трайни и успешни, че нейно далечно подобие можем да открием в образа на гръцката богиня на любовта и красотата Афродита.

Съгласно предфилософските традиции на Месопотамия, Ищар е не само обаятелен образ, издигнал в култ женската красота, но и въплъщение на представата за женското начало в живота като източник на сила и нравствена устойчивост на етноса, пазещ семейството от вредоносното влияние на злите сили, причиняващи болести, страдания и нещастия. Тази представа се доказва и от факта на възвисяването на Ищар като главно женско божество във вавилонския пантеон.

Във вавилонската митология Бог Адад олицетворява стихийната сила на бурята, който управлява дъжда, градушката и гръмотевиците и негов далечен аналог е свети Илия Гръмовержец. Адад е бог на природните явления – както на съзидателните (плодородието и изобилието), така и на разрушителните (потопите и наводненията). Този митологически персонаж възниква в шумерската епоха, но значението му нараства след нашествието на семитските племена, които го почитат и титулуват като „небесен повелител на бентовете“. В древните изображения той държи в едната си ръка сноп мълнии, а в другата стиска брадва, което символизира неговата власт над стихиите. Редом с Шамаш, бог Адад е пазител на оракула и по време на обреди към него се обръщали с различни молитви.

Освен небето, земята и водите, боговете също така управляват подземния свят, известен като „страната, от която няма връщане“. Неговата владетелка е богинята Ерешкигал. Тя е сестра на Ищар и неин антипод, и най-вероятно е възникнала като представа под влияние на закона за симетрията в предфилософията на Древния Близък изток. Но по напълно разбираеми причини Ерешкигал никога не постига популярността на Ищар, тъй като нейната фигура се асоциира с мрака на подземния свят и най-вече със страданието и смъртта. Повелителката на мрака завижда на сестра си и когато веднъж Ищар се спуска в подземния свят, Ерешкигал се държи с нея доста сурово и я принуждава пред всяка от седемте врати на преизподнята да смъква по нещо от своите накити и дрехи, за да застане накрая чисто гола пред владетелката на подземния свят. Напускането на този мрачен свят се оказало проблемно за Ищар и се наложило съдействието на бог Нергал, за да може богинята на любовта да излезе от преизподнята. Надвивайки Ерешкигал, бог Нергал станал властелин на подземния свят, но по този начин завинаги се свързал със земята. Неговата фигура олицетворява някои неприятни явления на природата като палещото слънце, треската и заразните болести.

До каква степен политическото положение на един или друг град оказва влияние върху популярността на неговия главен бог може да се съди по съдбата на Мардук (Григориев 1998: 50-53), който в епохата на Шумер е известен като второстепенно божество. Това положение на нещата се променя по време на управлението на Хамурапи, което изменя сакралния статус на Мардук и способства за превръщането му във върховен бог на вавилонския пантеон. Той измества Ану и Енлил от техните позиции и те му преотстъпват властта над хората. В митологията Мардук заема мястото на предишните велики богове, заради което в дидактическата поема „Енума елиш“ („Когато горе“) му е отредена ролята на демиург. „Централно място във вавилонската религия заема разказът за сътворението – „Енума елиш“, записан на седем глинени таблички, запазени до наши дни“ (Гуляев 2004:202). След като неговата популярност се разраства на чисто политическа основа, в крайна сметка в епохата на Навуходоносор Мардук измества много божества от сферата на тяхната дейност и те постепенно се превръщат в хипостази на неговата доминираща над всички личност. В резултат на тези трансформации на него му стават присъщи всички положителни качества и един древен клинописен текст го споменава като „господар на страната, могъщ в битките, внушаващ велико уважение, великолепен, постоянно обновяващ се, съвършен, всемогъщ и благороден, чието слово е неизменно, способен, най-мъдър, лъчезарен и превъзнесен“ (Саггс 2012:158).

За разлика от Ану и Енлил, чиито характери в много отношения напомнят суровите нрави на номовите лугали на Шумер, Мардук е благоразположен към хората и помага в изцеляването на болните и омагьосаните. Главният му храм Есагила се намира в град Вавилон и съгласно споменатия закон за симетрията, той също има съпруга в лицето на богинята Царпанит, която е негова спътничка, помощничка и защитничка. В битността на върховен бог Мардук разполага с голяма свита от низши придворни божества – съветници, слуги, стражи, виночерпци, бръснари и хлебари. Неговата съпруга Царпанит също има своя свита от божества.

Син и довереник на Мардук е Набу, чиято роля нараства паралелно с възвишаването на неговия божествен баща. Тесните отношения между двамата богове се подчертават и от това че техните главни светилища се намират в съседство – т. е. във Вавилон и Борсип. Набу е бог на писарите и покровител на мъдростта и науките. В ролята си на писар на Мардук той съставя за него таблици на съдбата, благодарение на което се ползва с голяма популярност сред гадателите. Освен това Набу е почитан и като бог на флората и неговият символ е пръчицата (стилата) за писане върху глинените плочки.

Повечето споменати богове от вавилонския пантеон притежават не само олицетворяващи ги символи, каквато е пиката на Мардук, но и различни свещени животни, които ги съпровождат. Така в редица древни изображения Мардук често е съпътстван от едно странно същество, известно като мушхуш, притежаващо тяло, опашка и предни лапи на лъв, задни крака на орел и глава на змия. Олицетворение на Ищар е лъвът и тя е ездачка на това животно, а богът на бурята Адад е изобразяван заедно с бик.

Тъй като вавилонците ценели високо астрономията и астрологията, след време внесли промени в божествения ред на космическите тела, при което на Син и Шамаш съответстват Луната и Слънцето, на Мардук – Юпитер, на Нергал – Марс, на Ищар – Венера и на Набу – Меркурий). Често пъти в древните текстове с астралните символи на планетите се обозначават и самите богове. Както знаем, вавилонските, а преди тях и шумерските жреци, се занимават с окултни науки, на базата на които развиват различни манипулации с числата. Така на всеки от боговете се давало число, което понякога замествало техните имена в клинописите. Най-голямо число имал върховният бог Ану, който в съответствие с шестдесетичната система е представен от числото 60. Свещеното число на Енлил е 50, на Еа (Хайа) – 40, а на бог Син – 30. След като влиза в групата на висшите същества, Мардук получава числото 10, с което също така се обозначава и името на бог Адад.

Освен чисто календарни задачи, постигани с помощта на наблюдението на фазите на небесните обекти в различните месеци през годината, наблюденията на звездното небе преследвали и други цели. Следейки движенията на луната, звездите и планетите, халдейските жреци закономерно започнали да се питат дали тази маса от небесни тела е възникнала и съществува от само себе си, или се ръководи от някаква висша причина, подозирайки, че между боговете и космическите обекти съществува някаква връзка. Под влияние на тези въпроси още в периода на първите династии на Вавилон възниква схващането, че движението на небесните тела става по волята на живеещите на небето богове. Чрез тази представа мирозданието сякаш получава завършен логически вид със своята система от причинно-следствени отношения, които намират израз в предфилософията. Светът добива „сакрално-детерминиран“ характер, защото всичко случващо се на Земята е отражение на всичко случващо се на Небето. Така на даден етап от историята на Месопотамия се утвърждава схващането, че наблюдението на движението на небесните тела дава възможност да се предугажда волята на боговете. Аналогична природа, зависеща от настроенията на божествата, би трябвало да имат и атмосферните явления като дъждът, мъглата, облаците и вятърът, а също така цветът и обликът на луната и слънцето. На базата на тези представи в началото на ІІ хилядолетие пр. н. е. халдейските жреци създават специална област на мантиката, развита върху наблюденията на движението на небесните светила и атмосферните явления, станала впоследствие известна като астрология (Ван-Дер-Варден 1991:65-68). Съгласно тази специфична област на древната наука, съчетаваща в себе си естественото и мистичното начало на живота, ако при изгряването на луната духа южен вятър, това предвещава неприятности. Но ако в деня на изчезването на луната излезе буря, ще има богата реколта и устойчиви цени на пазара.

Астрологията освен тясно религиозни функции е имала и сериозно политическо значение, тъй като в същността си тя представлява форма на контрол на съзнанието. В тази връзка древните източници твърдят, че астрологията е оказвала решаващо влияние върху царската политика и военната дейност, както и върху организирането на дворцовите интриги и заговори. Със сигурност тук е имало място и за жречески измами и заблуди, представяни на вавилонските владетели като безспорна „воля на боговете“.

Основното постижение на халдейските астрономи се заключава в това че те успяват да отделят от броя на неподвижните звезди пет светила, притежаващи самостоятелно движение, т. е. пет планети. В края на III хилядолетие въпросната астрономическа формация все още е триада от небесни светила, в групата на която влизат Слънцето, Луната и Венера, при което последната е назована на името на град Дилбат. Тези три небесни светила са почитани като три велики божества – бог Син, бог Шамаш и богинята Ищар, за която се счита, че е изпълнявала функцията на главно божество на град Дилбат. Останалите четири планети били открити в епохата на Хамурапи, макар че на този етап те не били свързани с определени велики божества и в древните клинописни текстове се споменават като звезди. Те не са имали общоприети названия, поради което в отделните текстове Меркурий, Сатурн и Марс се срещат с различни имена, а Юпитер е наричан от древните халдейски астрономи Бялата звезда. Пак през този период е било установено, че планетите (Винклер 1913:87-95) следват „пътя на Слънцето“, по протежението на който били регистрирани още 16 отделни звезди и съзвездия. Но освен споменатите звезди, в древните астрономически каталози са записани и други звезди и съзвездия, а към всяка планета е приложено пояснение, съдържащо сведения за особеностите на движението на това небесно светило. Под влияние на религиозно-митологическия мироглед след време системата от седемте велики небесни светила (луната, слънцето и петте планети) се свързва с имената на определени божества.

Епохата на персийското владичество, особено в последната четвърт на V в. пр. н. е., е най-творческият период от историята на вавилонската математическа астрономия (Ван-Дер-Варден 1991:102-138), когато са съществували знаменитите астрономически школи във Вавилон, Урук, Борсип и Сипар. От съчиненията на Плиний Стари и Страбон е известно името на великия вавилонски астроном Набуриман, който преди 25 века е успял да изчисли фазите на луната, а също така лунните и слънчевите затъмнения. Друг вавилонски астроном – Кидину, автор на множество астрономически текстове от IV в. пр. н. е., въвежда зодиакалния кръг, разделен на 360 градуса, и изчислява слънчевата година с грешка от 7 минути и 17 секунди.

Въпреки различните астрономически открития, астрологията все пак запазва своето място в обществения живот на Вавилон, но не и първоначалната си форма, тъй като след време е усъвършенствана и превърната в система на астралния мироглед, в онзи вид, в който я възхваляват панвавилонистите, представяйки я като „изначално постижение на вавилонския дух“. Късната вавилонската астрология се превръща в съставна част на средновековната астрология, заедно с египетската и питагорейската.

Подобно на египетската култура, важен момент от предфилософията на Вавилон е практиката на жертвоприношенията, чрез които се регулират отношенията между хората и божествата. Като цяло жертвоприношенията в западносемитската митология заемат особено място и неслучайно тази практика има ключово значение в Светото Писане в историята за Авраам, принуден да лиши от живот своя син Исаак. „И рече Бог: Земи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмите, за който ще ти кажа“ (Библия 1924:19). Историята на Авраам илюстрира пълното подчинение на човека на божията воля, ала на по-ранните етапи от историята на западносемитските народи жертвоприношението се заражда като ритуал за подхранване на божествата, което впоследствие получава етично значение на изкупителен обред. В клинописните текстове се посочват различни видове жертвоприношения – телци, агнета, благовония и пр. Човешките жертвоприношения се срещат крайно рядко и има намеци, че животинските жертвоприношения са тяхна замяна. Така в един стих от „Енума елиш“ бог Енки казва следното: „Агнецът заменя човека. Агнец той дава вместо живота свой“.

Многобройните ритуални текстове, записани върху глинени таблички, съдържат в себе си предписания за жреците и за жертвоприношенията. Но тук е важно да отбележим, че този ритуал се извършвал не на върха на зикурата, а на жертвеника в храмовия двор пред главния входа на храма. На върха на кулата се качвал само върховният жрец или царят, за да узнаят от оракула волята на боговете. Там изображението на божеството се помещавало в особена ниша в задното от входа помещение. На храмовия двор за нуждите на култа имало съща така басейн, носещ мистичното име „апсу“, символизиращ първичния Океан, както зикуратът е символ на Вселенската планина, на която живеят боговете. Олицетворявайки водната стихия, управлявана от бог Енки, басейнът бил изработен от мрамор и богато украсен. Той служел за ритуално измиване и съответствал на „медното море“ на Соломоновия храм. Понякога към храмовете се държали различни животни и птици, считани за свещени, или пък се пазели техни фигури. Така например, на Ищар били посветени кучетата, на Нингирсу – магаретата, на Шамаш – конете, а на Забаба – орлите, при което нерядко в клинописните текстове се споменава и за свещени змии. Но освен реалните животни, съгласно митологическия мироглед на Древния Близък изток, във вавилонската митология били почитани също така и фантастични създания от смесен характер. Такъв е гореспоменатият дракон на Мардук сируш с глава на змия, люспесто тяло и с крака на орел. Такива са крилатите лъвове и бикове, изпълняващи ролята на духове пазители, притежаващи мъдростта на човека, бързината на орела и силата на лъва или телеца.

В културата на Древен Вавилон сакрален характер има не само пространството и формите, но и времето, което е циклично и се състои от повтарящи се събития. Всеки вавилонски месец бил посветен на някакво божество, както и всеки ден от месеца. Освен това дните се делели на „благоприятни“ и „тежки“, а също така имало и пости.

За разлика от египтяните, жителите на Междуречието не вярвали в щастливото продължение на живота в отвъдния свят и си представяли царството на мъртвите в доста мрачна светлина. И това е напълно обяснимо, тъй като тяхната житейска философия ценяла преди всичко жизнените наслади:

Насити си стомаха

да бъдеш весел денем и нощем.

Празник си прави ежедневно,

денем и нощем играй и танцувай.

Светли да бъдат твоите одежди,

а косата ти чиста и с вода се измивай.

Гледай как детето твоята ръка държи

и в обятията си прегръщай своята любима

(Вж. Ассиро-вавилонский эпос: 2007).

Но дори и онзи, чийто стомах бил празен, се боял от мрачното царство на мъртвите и се молел за удължаване на земния път.

Другият кръг от религиозни представи са наследените от предисторическата епоха анимистични вярвания в духове, които за разлика от вярванията, свързани с животните, са се запазили в значително по-голяма степен. Кръгът на анимистичните вярвания във вавилонската религия се формира на базата на два митологически пласта:

· представи за духовете на мъртвите и за техния задгробен живот;

· представи за добрите и злите духове, съпътстващи човека през целия му живот.

Вторият митологически пласт се е запазил по-добре в народните вярвания и впоследствие бил усвоен от официалната религия, където получава по-нататъшно развитие. Но във връзка с първия митологически пласт трябва да отбележим, че във Вавилон култът към мъртвите не заема такова видно място, както в Древен Египет (Видеман 2009).

Първобитните примитивни вярвания за съдбата на човека след смъртта, които в Египет („Книгата на мъртвите на древните египтяни“)запазват своето първостепенно значение и през историческата епоха, във Вавилон постепенно били преодолени. Така на границата между III и II хилядолетие пр. н. е. традиционните представи вече не удовлетворявали водещите социални слоеве на вавилонското общество. В резултат на това започва ревизия на остарелите схващания за живота и смъртта, ярко доказателство за което са такива литературни творби като епосът за Гилгамеш и „Диалог между господаря и роба за смисъла на живота“.

Във вавилонските религиозни текстове няма единна концепция за задгробния живот, в резултат на което съществуват редица противоречия и на едни места се твърди, че душата на мъртвия никога не може да напусне подземното царство, а на други места се казва, че появата на лоши духове се дължи на това, че някои души не са намерили покой в преизподнята и са излезли на бял свят, за да вършат злини. По всяка вероятност тук става въпрос за представи, възникнали в различни епохи и обществени кръгове, които постепенно се наслагват една върху друга и взаимно се преплитат.

Представата за смъртта изначално е проникната от анимизма (Григориев 1998:359-395) и съдбата на мъртвия – това е съдбата на неговата душа, наречена едимму. След края на живота остава само едимму, а тялото се превръща в глина. Някои представи за едимму съдържат архаични елементи от преддържавния период, какъвто е митът за живия мъртвец. Съгласно вавилонските вярвания, който „спи на ложе“, т. е. в гробница или ковчег, душата му в подземното царство получава чаша бистра вода и храна като въздаяние за жертвоприношенията на неговите живи близки. Противно на това, едимму на човека, паднал на бойното поле и останал непогребан, е обречена да се скита вечно по света и да се храни от огризките, захвърлени край пътя. В този случай образът на едимму израства върху архаичните представи за живия мъртвец. Но заедно с тях съществуват и редица други представи, възникнали в епохата на държавността в Месопотамия, една от които гласи, че всички едимму, „облечени в крилати одежди“, се спускат в царството на мъртвите, където се хранят с глина, пият мръсна вода и водят нерадостно съществуване, измъчвани от вечни болести и страдания. Под влияние на това поверие, във вавилонската религия битува представата, че в преизподнята едимму страдат именно от онези болести, от които човекът е умрял.

Покоят на душата в подземното царства се осигурявал от траурна церемония и за тази цел в дома на покойника идвали оплаквачки, които произнасяли скръбни слова, а близките на починалия си разкъсвали дрехите от мъка и дори си нанасяли телесни рани. Подготвяйки погребението, жреците изпълнявали траурна музика и благодарение на тези действия, душата на покойника вече била на път за подземния свят, вратата на който се намирала далече в пустинята на запад. Слизайки в царството на мрака, отначало душата трябвало да пресече течащата в подземния свят река с помощта на страшен лодкар, които имал четири ръце, четири крака и глава на птицата буревестник. Сетне пътят преминавал през седемте врати на преизподнята, пред всяка от които стражите отнемали на мъртвия една или друга част от дрехите. И само след позволението на владетелката на подземния свят Ерешкигал, душата най-накрая можела да влезе в онова страшно пространство, което древният вавилонски автор описва по следния начин:

Обиталището на мрака, жилището на Иракъл,

домът, от който влезлият никога не излиза,

мястото, от което няма завръщане,

където живеещите са лишени от светлина,

където тяхната храна е глината,

а тяхната напитка е прахолякът

и са облечени като птици в носии с крила,

светлина не съзирайки и вечен мрак обитавайки.

(Ассиро-вавилонский эпос 2007).

На Небето е вечният живот и вечните радости, а в подземния свят е вечната смърт и вечната скръб. В края на пътя в подземното царство деловодителката на преизподнята записва името на умрелия, а съдиите прочитат окончателната смъртна присъда и така започва вечността на мрака в „страната, от която няма завръщане“.

Понякога обидата на душата от изминалия живот била толкова голяма, че независимо от всички окултни закони тя успявала да се измъкне от подземното царство, за да безпокои живите и да им мъсти. Такива духове носели болести и нещастия на хората и само чрез молитви, жертвоприношения и заклинания можело да бъдат принудени да се върнат в преизподнята. И ако заклинанията се окажели успешни, болестите и нещастията оставяли човека в покой, заради което той изразявал своята благодарност към боговете по време на големите празници. По традиция това били шумни тържества, съпроводени с много развлечения, музика и пиршества.

Древните анимистични вярвания, свързани с представата, че всички беди, болести, страдания и дори самата смърт се причиняват от зли духове, получават доста широко развитие във вавилонската религия. По този въпрос в научната литература битуват твърдения, че във вавилонската религия представите за духовете и демоните едва ли не заемат най-важно място, което не отговаря напълно на истината. Така например, в египетската, юдейската, и в древноперсийската религия демонологията е била не по-малко популярна и в тях също се наблюдава развита магическата обредност (Коростовцев 1976:32-46), свързана с демонизма. Но разликата е в това, че за вавилонската демонология са запазени повече сведения, отколкото в другите страни от Древния Близък изток, което поражда неправилната представа, че в Месопотамия е съществувал равностоен на религията култ към демоничните сили. Противно на това още през шумерската епоха народната демонология и прилежащата й магическа обредност са били изцяло усвоени от официалната религия и са получили по-нататъшно развитие.

Магическите обредни ритуали и текстове, разработени от жреците в главните вавилонски храмове, надживели хилядолетията и впоследствие били възприети от официалния асирийски култ. Доказателство за това са множеството магически текстове в знаменитата библиотека на Ашурбанипал (Гуляев 2004: 364-368). Освен това подобни текстове са открити при разкопките на градовете Ур и Нипур, в резултат на което до наши дни са достигнали няколко големи магически сборници, представляващи своеобразни енциклопедии на вавилонската демонология и магия. Най-популярни място са сборниците „Shurpu“ и „Maglu“, като първият от тях съдържа магически формули и ритуали за прогонване на болести, а вторият представлява комплекс от заклинания за разваляне на проклятия и магии, направени от магьосници. И двете заглавия („Shurpu“ и „Maglu“) означават „изгаряне“ – т. е. магически обред за очистване от тъмни сили и бесове чрез унищожаване на изобразяващи ги фигурки. Малко под тях по степен на популярност стоят сборниците, посветени на заклинанията срещу определени зли духове. Това са текстове от поредицата „Зли духове“ и от поредицата „Лабарту“ – по името на най-страшната представителка на духовете. Подобен характер има поредицата „Седемте зли духа на Ашаку“, която всъщност е сестра на Лабарту. Допълнение към тези сборници е сборникът с магически ритуали за жреците заклинатели на духове (ашипу) и сборникът за жреци, умилостивяващи великите богове (калу). Освен това, на разположение на жреците е имало и други сборници, чиито общ брой достига петдесет. В тях на фона на първобитната демонологията и магия ясно проличават допълненията, внесени от официалната вавилонска религия. И в това няма нищо учудващо, тъй като жреците се стремели да приспособят традиционните представи към официалния култ.

В народната демонология на Вавилон все още липсвала ясна диференциация между добрите и лошите духове, тъй като тя различавала духовете само въз основа на техните функции и настроения. Най-популярна в народната демонология е онази представа за духа на мъртвия, съгласно която, ако живите се грижат за него, той няма да им пакости и дори ще им помага. Но ако живите забравят духа и го оставят гладен, той ще започне да се нахвърля върху хората, ще причинява болести и нещастия и ще пие от кръвта на своите жертви, което някои изследователи тълкуват като ранно писмено свидетелство за вампиризма. Аналогична е представата за духовете на реките и каналите, на които, ако редовно им се правят жертвоприношения, водата във водоемите няма да свърши и полетата, животните и хората няма да страдат от жажда.

На базата на поверията в лошите духове впоследствие в официалната вавилонска религия възниква системата от бесове. На практика това са по-малки и по-слаби антиподи на различните божества, които оспорват властта на небесните обитатели, но дейността им не отива по-далече от вършенето на пакости. Тук отново наблюдаваме действието на предфилософския закон на симетрията, който в случая е между сакралните небесни сили и тъмните сили на земята и подземията. При това често пъти, макар и с известни противоречия, едните се асоциират със светлината, живота и щастието, а другите – с мрака, болестите и страданията.

Бележки

1. Игиги – (велики князе) название на група божества в шумеро-акадската митология заедно с анунаките, обитаващи небесата. В някои древни текстове игигите са синоним на анунаките

2. В астрономическите клинописни текстове планетата Венера се нарича Дилбат.

ЛИТЕРАТУРА

Антология. На небето и земята. Шумерска и акадска поезия. София: „Народна култура“, 1986. (Antologia. Na nebeto i zemyata. Shumerska i akadska poezia. Sofia: „Narodna kultura“, 1986).

Ассиро-вавилонский эпос. Санкт-Петербург: „Наука“. Санкт-Петербург, 2007 (Assiro-vavilonskiy еpos. Sankt-Peterburg: „Nauka“. Sankt-Peterburg, 2007).

Баландин, Рудольф Константинович. 2014. 100 великих богов. Москва: „Вече“ (Balandin, Rudolyf Konstantinovich. 2014. 100 velikih bogov. Moskva: „Veche“).

Библия. София: Придворна печатница, 1924 (Biblia. Sofia: Pridvorna pechatnitsa, 1924).

Ван-Дер-Варден, Б. 1991. Пробуждающаяся наука II. Рождение астрономии. Москва: „Наука“ (Van-Der-Waerden, B. 1991. Probuzhdayushtayasya nauka II. Rozhdenie astronomii. Moskva: Nauka).

Видеман, Альфред. 2009. Религия Древнего Египта. Москва: „Центрополиграф“ (Wiedemann, Alfred. 2009. Religia Drevnego Egipta. Moskva: Tsentropoligraf).

Винклер, Гуго. 1913. Вавилонская культура. Москва: „Фарос“ (Winckler, Hugo. 1913. Vavilonskaya kulytura. Moskva: Faros).

Григориев, Владимир. 1998. Митовете по света. Теогония, космогония, антропогония. Ключови символи и митични разкази. Епохи и мировъзрение. Мит и съвременност. София: „Хемус“ (Grigoriev, Vladimir. 1998. Mitovete po sveta. Teogonia, kosmogonia, antropogonia. Klyuchovi simvoli i mitichni razkazi. Epohi i mirovazrenie. Mit i savremennost. Sofia: Hemus).

Гуляев, В. И. 2004. Шумер, Вавилон, Ассирия. 5000 лет истории. Москва: „Алетейа“ (Gulyaev, V. I. 2004. Shumer, Vavilon, Assiria. 5000 let istorii. Moskva: Aleteya).

Иванова, Е. В. Кузнецова, О. В. Мельникова, Е. В. 2019. История и теория религии. Екатеринбург: Издательство Уральского университета (Ivanova, E. Kuznetsova, O. Melynikova, E. 2019. Istoria i teoria religii. Ekaterinburg: Izdatel'stvo Ural'skogo universiteta).

Книга за религиите. София: „Книгомания“, 2018 (Kniga za religiite. Sofia: „Knigomania“ , 2018).

Книга на мъртвите на древните египтяни. София: „Наука и изкуство“. 1989 (Kniga na martvite na drevnite egiptyani. Sofia: „Nauka i izkustvo“. 1989).

Коростовцев, М. А. 1976. Религия Древнего Египта. Москва: „Главная редакция восточной литературы“ (Korostovtsev, M. A. 1976. Religia Drevnego Egipta. Moskva: „Glavnaya redaktsia vostochnoy literatury“).

Личковска, К. Шажинска, К. 1984. Митология на Месопотамия. София: „Български художник“ (Lichkovska, K. Shazhinska, K. 1984. Mitologia na Mesopotamia. Sofia: „Balgarski hudozhnik“).

Лэнгдон, Стивен. 2019. Таммуз и Иштар. Москва: „Касталия“ (Lengdon, Stiven. 2019. Tammuz i Ishtar. Moskva: „Kastaliya“).

Мейсон, Асенат. 2022. Гримуар Тиамат. Москва: „Велигор“ (Meyson, Asenat. 2022. Grimuar Tiamat. Moskva: „Veligor“).

Ру, Жорж. 2016. Великие цивилизации Междуречья. Древняя Месопотамия: Царства Шумер, Аккад, Вавилония и Ассирия. 2700–100 г. до н. э. Москва: „Центрполиграф“ (Ru, Zhorzh. 2016. Velikie civilizacii Mezhdurech'ya. Drevnyaya Mesopotamiya: Carstva Shumer, Akkad, Vaviloniya i Assiriya. 2700–100 g. do n. e. Moskva: „Centrpoligraf“).

Саггс, Генри. 2012. Величие Вавилона. История древней цивилизации Междуречья. Москва: „Центрполиграф“ (Saggs, Genri. 2012. Velichie Vavilona. Istoriya drevnej civilizacii Mezhdurech'ya. Moskva: „Centrpoligraf“).

Тематична енциклопедия. Древните цивилизации. София: „Плеяда“ (Tematichna entsiklopedia. Drevnite tsivilizatsii. Sofia: „Pleyada“).

Хосейн, Имран, Н. 2020. Коран и луна. Москва: „Центрполиграф“ (Hoseyn, Imran, N. 2020. Koran i luna. Moskva: „Tsentrpoligraf“).

Шифман, И. Ш. 1987. Ветхий завет и его мир. Москва: „Политиздат“ (Shifman, I. Sh. 1987. Vethiy zavet i ego mir. Moskva: „Politizdat“).