NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Геополитиката срещу самата себе си: към теоретично обяснение на разрива в международния ред
Мориц Баумгертел
Югозападен университет „Неофит Рилски“
Все по-често се твърди, че международният правен ред е в състояние на необратим упадък. Междудържавните конфликти се завръщат в мащаб и с интензивност, невиждани от Втората световна война насам. Разрушенията, причинени от тези конфликти, системно нарушават най-основните норми на международното хуманитарно право. А институционалната рамка, създадена да ограничава подобно насилие, на първо място системата за колективна сигурност на Организацията на обединените нации (ООН), се оказва неспособна или нежелаеща да реагира. Ако тази диагноза е вярна, въпросът е какво запълва тази празнина. Преобладаващият отговор както сред политическия дискурс, така и в голяма част от академичната литература сочи към геополитиката в нейния класически смисъл (вж. напр. Prasad 2026; Platias 2026): утвърждаването на териториалната експанзия, силата и стратегическия интерес като водещи двигатели на международните отношения, изместващи основания на правила ред, който, твърди се, ги е ограничавал досега (вж. напр. Mead 2014).
Настоящото есе оспорва този отговор не от външна гледна точка, т.е. не като защитава либералния институционализъм срещу неговите критици реалисти (вж. напр. Ikenberry 2014), а като черпи аргументи от самия геополитически подход, тествайки геополитическата парадигма според собствените й критерии. Тезата не е, че конфликтите са намалели или че силовата политика е отстъпила. Тезата е, че случващото се в действителност не се вписва в логиката, която понятието за геополитика, особено в сегашната му широко разпространена употреба, предполага. Ако геополитиката изисква рационални актьори, преследващи ясни материални интереси чрез стратегически пресмятания, то поведението на самите държави, най-често сочени като доказателство за завръщането към политиката на силата, по-специално Съединените щати и Русия, по-скоро опровергава, отколкото потвърждава тази логика (срв. Götz, Ekman 2024). Всъщност онова, което в момента разрушава международния ред, е употребата на сила без стратегия и насилие без пресметливост. Въпросът следователно е дали понятието за геополитика все още има аналитична стойност, или е станало етикет, прилаган по рефлекс към свят, който то вече не е в състояние да обясни.
Всяка сериозна критика на предполагаемия възход на геополитическата парадигма трябва да започне със събитията и процесите, породили нейния подновен разцвет. Открояват се три характеристики на настоящия момент в международните отношения, всяка от които допринася за ширещото си усещане, че основаният на правила ред се разпада (Hathaway 2026).
Първата е чувствителното нарастване на междудържавните конфликти. Пълномащабната руска инвазия в Украйна през февруари 2022 г. беше за мнозина моментът, в който представата за невъзможността на мащабна конвенционална война в Европа беше окончателно разбита (Stratulat 2022). Започнала като кратка „специална военна операция“, тя постепенно прерасна в продължителна окопна война от тип, какъвто континентът не е познавал от поколения. Последващи ескалации допълнително усложниха картината: подкрепеното от САЩ отстраняване на правителството на Мадуро във Венецуела през януари 2026 г., а съвсем наскоро и продължаващата американска военна кампания “Operation Epic Fury” срещу Иран. Всяко от тези действия представлява съществено нарушение на забраната за употреба на сила, залегнала в член 2, алинея 4 от Устава на ООН - крайъгълната норма на международния правен ред след 1945 г. (вж. Milanovic 2026).
Втората характеристика е огромният мащаб на разрушенията и системното нарушаване на международното хуманитарно право. Израелската военна кампания в Газа, с приблизително 50 000 до 60 000 жертви, поражда обвинения в геноцид, по които е образувано производство пред Международния съд на ООН – нещо, което само допреди няколко години би било трудно да си представим. Руските удари по гражданска инфраструктура в Украйна и американските бомбардировки по гражданския мост B1 между Техеран и Карадж следват сходна логика. Те целенасочено подкопават разграничението между военни и граждански цели, залегнало в основата на международното хуманитарно право, доближавайки правната рамка все по-близо до „критична точка на пречупване“ (Geneva Academy 2026: 1).
Третата характеристика е институционалната парализа. Неспособността на Съвета за сигурност на ООН да действа сама по себе си не е нова (вж. Gowan 2026). Новост обаче са размахът и дълбочината на неговия провал. Държави, които преди бяха готови да се противопоставят на незаконната употреба на сила, дори гласно и категорично, както направи голяма част от Европа по повод инвазията в Ирак през 2003 г., реагираха на настоящата вълна от конфликти с видимо по-малко решимост (вж. Tocci 2026). В някои случаи реакцията е пълно мълчание, а в други - формални призиви за сдържаност и диалог, които не сигнализират ангажираност, а абдикация. Следвоенната архитектура на международните институции не е просто блокирана. Тя се изпразва от съдържание: нормативният ѝ авторитет се стопява от все по-нарастващата пропаст между правилата, които е призвана да отстоява, и поведението, което не е в състояние да ограничи, камо ли да предотврати.
Взети заедно, тези три процеса – зачестяващи конфликти, нарастващо разрушение и институционален провал, представляват емпиричната основа на широко разпространеното твърдение, че преживяваме геополитически обрат. Аргументът изглежда прост: с отслабването на правните и институционалните ограничения остава суровата логика на силата, територията и интереса. В тази интерпретация геополитиката не просто се завръща; тя е естественото състояние, към което международните отношения се връщат по начало, след като фасадата на основания на правила ред падне. Останалата част от настоящия труд аргументира, че тази интерпретация е погрешна, не в диагнозата си за институционална криза, а в аналитичната рамка, която предлага като заместител.
Преди да се извърши преценка дали настоящото поведение на държавите отговаря на някаква геополитическа логика, си струва да се разгледа самото понятие „геополитика“. В академичната литература съществуват значителни нюанси, които рядко навлизат в ежедневния дискурс, склонен да използва „геополитика“ като обобщаващо название за обозначаване на авторитаризъм, империализъм и системна силова политика (Nickel 2024; вж. също Mead 2014). Интелектуалните корени на понятието се намират в политиката на „кръвта и почвата“, популяризирана в края на ХIX и началото на ХХ век, тясно свързана с програми за имперска експанзия, не на последно място прословутата концепция за „жизнено пространство“ (Lebensraum), пропагандирана от нацистка Германия (Herwig 2016). Тази генеалогия не изключва непременно възможността за употреба на понятието, но напомня, че геополитиката никога не е била неутрална описателна категория (Nickel 2024). Понятието винаги е носило автоматични предположения за това какво движи поведението на държавата и какви видове поведение са обясними в неговата рамка.
Тези предположения (в сегашния им вид) са синтезирани в две дефиниции. Първата дефиниция е на Cambridge Dictionary, който определя геополитиката като изследване на начина, по който размерът, позицията и други характеристики на една страна влияят върху нейната мощ и отношенията ѝ с други държави (Cambridge Dictionary) [1]. Сходна формулировка използва и Речникът на чуждите думи в българския език, според който геополитиката е „наука за взаимодействието на географски и политически фактори“ (Габеров, Стефанова 2002: 148). Втората дефиниция е на Пале. Тя предлага по-теоретично разгърната формулировка, която описва геополитиката като изследване на властовите отношения между множество актьори върху дадена територия, изградени около представите и интересите на актьорите и около териториалното присвояване (Palle 2021). Леките разлики между тези определения имат по-малко значение от онова, по което те съвпадат. И двете третират геополитиката като начин за обясняване на поведението на държавите въз основа на определен набор от фактори: размер, позиция, потенциал и интерес. Понякога това се означава и като „класическа“ геополитика (Nickel 2024: 222). И двете определения също предполагат, че държавите действат в преследване на различими цели за подобряване на позицията им в международната система. Геополитиката не е просто констатацията, че държавите използват сила. В основата си тя е и твърдение относно това защо те го правят: за да преследват изчислими цели чрез стратегическо действие, основано на материален интерес (вж. Mearsheimer, Rosato 2023: гл. 1–4).
Сходството между тези определения и основните постановки на реализма в теорията на международните отношения не е нито случайно, нито повърхностно. Класическата геополитика и реализмът споделят обща аналитична архитектура: и двете третират държавите като основни единици на анализ, и двете поставят на преден план силовата политика и географската позиция като детерминанти на държавното поведение, и двете изхождат от допускането за международна анархия, в която държавите се конкурират за сигурност и предимство (Wu 2018). Както отбелязва Гуцини, възраждането на геополитическото мислене в Европа след Студената война в значителна степен се е опирало на реалистически предпоставки, дори когато е претендирало да представлява самостоятелна традиция (вж. Guzzini 2012: гл. 1–2). В съвременната употреба двете рамки са станали до голяма степен взаимозаменяеми, понякога за сметка на специфично географското измерение, което някога ги е разграничавало: позоваването на геополитиката на практика означава да се позовеш на реалистически анализ на международното поведение, при който държавите преследват стратегическо предимство чрез рационално разгръщане на материална мощ (Nickel 2024). Настоящият труд използва като работно определение именно това споделено аналитично ядро, допускането за стратегическа рационалност, ориентирана към материални и пространствени интереси. И именно това допускане ще бъде подложено на проверка спрямо емпиричната картина.
Това аналитично ядро отличава геополитиката от простото описание на насилие между държавите. Самият конфликт не прави поведението геополитическо. Геополитическо го прави наличието на стратегическа обоснованост: осезаема връзка между средства и цели в преследването на материален интерес. Ако тази връзка отсъства, ако средствата са саморазрушителни, целите нелогични, а пресмятанията неразбираеми, то етикетът „геополитика“ повече скрива, отколкото разкрива. Той се превръща не в обяснение, а в заместител, прилаган некритично към всяко упражняване на държавна власт, независимо дали то се вписва в самата дефиниция за „геополитика“.
Въпросът следователно е доколко геополитическото обяснение наистина ни помага, когато бъде приложено към парадигматичните случаи на актьори, разрушаващи настоящата международна система.
Най-актуалният случай е този на Съединените щати през втория президентски мандат на Тръмп. Само за няколко месеца след встъпването си в длъжност през януари 2025 г. правителството започна да превръща предварително заявените си позиции в действия с мащаб, който преобрази международния пейзаж (вж. National Security Strategy 2025). Моделът на тези действия обаче не се поддава на геополитическо обяснение в точния смисъл, определен по-горе: той не отразява рационално преследване на материален интерес чрез стратегически сметки.
Да разгледаме първо търговската политика на кабинета „Тръмп“. Налагането на мащабни мита, включително срещу дългогодишни съюзници, беше представено като коригиране на търговските дефицити (при „търговските дефицит“ вносът от определена държава надвишава значително износа към нея) (вж. National Security Strategy 2025: 13). Връзката между митническата политика и реалните търговски дисбаланси обаче е значително по-сложна, отколкото тази рамка предполага (Obstfeld 2025). Търговските дефицити с конкретни държави са функция на позицията на тези държави в глобалните вериги за доставки, а не директни индикатори за икономическа експлоатация. По-съществено е, че митата нанесоха значителни щети на съюзническата мрежа, крепяща американското стратегическо предимство от 1945 г. насам (Hendrix 2025). Геополитическата логика предполага хегемонът да защитава и използва съюзническата си структура, а не да я разруши в преследване на неясни и икономически съмнителни цели. Готовността да бъдат жертвани съюзнически отношения заради печалби, които в най-добрия случай са маргинални и краткосрочни, вече сигнализира разрив между поведението на правителството и каквато и да е форма на стратегически сметки.
Отстраняването на венецуелския президент Николас Мадуро на 3 януари 2026 г. на пръв поглед изглежда по-силен аргумент. Операцията беше целенасочена и бърза и президентът бе отстранен без американски жертви. Точно така изглежда геополитическият разчет: ефикасното използване на възможностите за принуда за политическо преориентиране на една държава в полза на действащата сила. Въпросът обаче е какво точно беше постигнато. Самият режим остана на власт; заместничката на Мадуро, Делси Родригес, пое президентството. Има основания да се смята, че тя просто ще надживее мандата на Тръмп (Lovett 2026), което би превърнало всяко по-благоразположено поведение на Венецуела спрямо САЩ във временна поза без траен ефект. Ако освен това американските петролни компании не намерят необходимата дългосрочна стабилност и сигурност на инвестиционните условия, за да поемат значителни капиталови ангажименти в страната (вж. González 2026), икономическата обосновка на интервенцията също се разпада. Това, което остава, е оперативно успешно нахлуване с крайно неясна дългосрочна възвръщаемост - модел, труден за съвместяване с каквато и да е трайна представа за националния интерес.
Военната кампания срещу Иран, поредното очевидно нарушение на забраната за употреба на сила в международното право, изостря аргумента допълнително. Началната фаза на “Operation Epic Fury” беше осъществена със значителна ефикасност, нанасяйки огромни загуби на иранския режим, не на последно място чрез убийството на върховния лидер аятолах Хаменей в първия ден на войната. Военната ефикасност обаче не означава стратегическа рационалност. Въпросът не е дали САЩ могат да упражняват военна сила, което не подлежи на съмнение, а с каква цел. Заявените цели са се изместили и умножили: смяна на режима, унищожаване на военния и военноморския потенциал на Иран, елиминиране на ядрената му програма и неутрализиране на противовъздушната му отбрана, всичко това е било привеждано в различни моменти, без ясна индикация коя от тези цели движи операцията или как изглежда желаният краен резултат (Kahl 2026). Заместването на аятолах Хаменей от сина му Моджтаба, считан за още по-радикална фигура с дълбоки връзки с Корпуса на гвардейците на ислямската революция (Al Jazeera 2026), поставя под съмнение всякакви перспективи за политическо пренареждане в полза на САЩ. Алтернативният сценарий, разпаднала се държава, раздирана от вътрешни разделения и лишена от сериозен военен капацитет (което вероятно би устроило израелското правителство) (Benn 2026), също не е очевидно в интерес на САЩ или на останалите им съюзници в региона.
Налице са и ефекти от втори ред, лесно предвидими за американското ръководство, които допълнително затрудняват тълкуването на иранската кампания като геополитическа стратегия. Всяко продължително ангажиране в Персийския залив винаги е заплашвало с нарушаване на транзита през Ормузкия проток, географско тясно място, през което преминава значителна част от световните петролни доставки (Cooper, Schmitt, Ismay 2025). Непосредствените икономически разходи падат върху американските съюзници в Европа, където държавите трудно се справят с по-високите цени на газа и петрола, и в Близкия изток, където способността на отделните държави да използват тръбопроводи за заобикаляне на протока е крайно неравномерна (Ghaddar, Saba 2026). Най-поразителният страничен ефект е същевременно и най-парадоксалният: петролните приходи на Иран са нараснали повече от тези на всеки друг регионален актьор откакто войната започна, отчасти защото Съединените щати бяха принудени да вдигнат дългогодишни санкции, за да облекчат бързо нарастващите световни цени на петрола (The Economist 2026). С други думи, война, декларативно насочена към отслабване на иранската мощ, е генерирала финансова облага за иранската държава. Тези развития също така показват, че в средносрочен и дългосрочен план негативните ефекти вероятно ще се отразят и на американската икономика. Рационална калкулация на американския материален интерес от типа, който геополитическата логика предполага, би претеглил тези разходи срещу очакваните стратегически ползи. Има твърде малко данни, че подобен разчет е бил направен.
И в трите случая (мита, Венецуела, Иран) моделът е последователен. САЩ упражняват принуда в огромен мащаб. Но в нито един от тези случаи това упражняване не съответства на логиката, която геополитическата рамка предполага: ясна връзка между действие и интерес, свързване на средства и цели. Отсъстващото не е силата, а обосновката, която придава на понятието за геополитика неговата аналитична стойност. Настоящото американско правителство не толкова преследва геополитическа програма, колкото упражнява сила без такава. Дали това разграничение има значение и дали геополитиката, правилно разбрана, изисква нещо, което настоящият момент не предлага, зависи от това дали моделът се проявява и отвъд Съединените щати.
Русия: автократични импулси, маскирани като геополитически претенции
Вторият случай, който изисква внимателен анализ, е Русия, актьорът, най-често представян като основен геополитически актьор и инициатор на настоящата криза (вж. напр. Kotkin 2016; Larrabee 2010). Тук е необходимо да се открои известен нюанс. В рамките на продължителното управление на президента Путин може да се направи обосновано твърдение, че редица руски действия действително са съответствали на разпознаваема геополитическа логика. Постепенното разширяване на влиянието върху съседни държави, войната от 2008 г. срещу Грузия и подкрепата за отцепилите се региони Южна Осетия и Абхазия, и преди всичко анексията на Крим през 2014 г., всички те донесоха значителни териториални придобивки при относително ниска цена, макар и да предизвикаха санкционен режим, който остави своя икономически отпечатък (Åslund 2019). От решаващо значение е, че всички тези действия очертават контурите на стратегия на сферите на влияние, която е напълно съзвучна с геополитическата рамка (вж. също Toal 2016; Götz 2015). Ако геополитиката изисква преследване на териториална и стратегическа изгода чрез калкулирано действие, то руското поведение до 2022 г. до голяма степен издържа проверката.
Инвазията в Украйна от 2022 г. обаче представлява повратна точка, която значително подкопава геополитическото обяснение. Предполагаемо замислена като кратка военна операция, тя повече от четири години по-късно е дала едва маргинални териториални придобивки (особено спрямо огромната територия на Руската федерация), които са спрели напълно към март 2026 г. (ISW 2026). Разходите, обратно, са колосални: огромни загуби на човешки живот, тежки икономически последици от поредни кръгове на санкции и фактическото преустройство на руската икономика на военни релси (Sonne 2026). Може да се твърди, че за автократ като Путин подобни разходи са без значение, че той просто не се интересува от икономическите щети или жертвите (Vacroux 2022). По-усложнена версия на този аргумент поддържа, че дългогодишните автократи са склонни към погрешно калкулирани войни именно защото се заобикалят с все по-некомпетентни лоялисти (Egorov, Sonin 2025). Накрая, обясненията могат да сочат към идеологията, по-специално концепцията за руския свят (русский мир) като алтернативен, незападен модел на модерност, обосноваващ претенцията на Русия за привилегирована сфера на влияние над съседните държави, включително Украйна (Suslov 2018). Това обяснение вижда движещите сили на руското поведение в цивилизационната и дори имперска идентичност, а не в материалния интерес.
Но подобни обяснения, вместо да оправдаят геополитическата рамка, всъщност демонстрират аналитичните ѝ граници. Смисълът на голяма част от геополитическия анализ, особено в класическия му вариант, е именно в това, че той оперира на системно равнище: материалните съображения, преди всичко територия, пространство и потенциал, носят основната обяснителна тежест, без да се налага прибягване до по-дълбоки твърдения за природата на правителствата или психологията на лидерите (Guzzini 2012: 30; за пример вж. Kaplan 2012). Ако се налага да бъдат добавяни допълнителни обосновки, за да се обясни изключително скъпоструващо военно действие, което не носи разпознаваеми геополитически ползи, то претенцията на рамката за обяснителна сила става значително по-неубедителна. Тя може да остане теория, но вече няма да бъде геополитическа.
Геополитическите загуби за Русия от войната подчертават тази трудност. Руската армия е натоварена до предела на възможностите си, капацитетът ѝ е погълнат от изтощителния конфликт в Украйна. Междувременно Русия загуби един от основните си съюзници след падането на режима на Асад в Сирия, загуба, за която пренасочването на военни ресурси към Украйна е допринесло пряко (Beznosiuk, Dixon 2026). Президентът Мадуро беше отстранен от власт във Венецуела почти без руска реакция или отговор, въпреки статута на Венецуела като един от най-значимите партньори на Москва в Западното полукълбо (Boersner-Herrera 2026). А може би най-съществено: някога тесните икономически връзки на Русия с Европа, преди всичко в енергетиката, практически се сринаха (European Commission 2025), пораждайки драматично нарасналата зависимост от Китай: от неговата добра воля, пазарите му и икономиката му (Kluge 2024). По ирония на съдбата, самата инвазия, която трябваше да утвърди руската мощ над нейната сфера на влияние, вместо това подтикна разширяването на НАТО, като Финландия и Швеция се присъединиха към алианса и го доведоха директно до северната граница на Русия в конфигурация, немислима преди 2022 г. (вж. Hanhimäki 2024). Двусмислената реакция на Москва на това разширяване, колебаеща се между войнствена реторика и сдържани, прагматични действия (Blackburn 2025), илюстрира трудностите при справяне с негативните стратегически последици от войната в Украйна.
По който и да е последователен геополитически разчет, инвазията в Украйна е безусловна стратегическа катастрофа. Тя не е послужила на руския интерес. Тя не е укрепила руската териториална или геополитическа позиция по никакъв осезаем начин. Напротив, тя е намалила руската мощ по практически всяко измерение, което геополитическата рамка третира като значимо. Онова, което остава, не е геополитика, а нейното отрицание: мащабно скъпоструващо упражняване на сила, произвело резултати, диаметрално противоположни на онези, които стратегическата рационалност би предсказала.
Досегашният анализ се съсредоточи върху актьорите, чието поведение най-често се посочва като доказателство за настоящия геополитически обрат, Съединените щати и Русия, и установи, че нито един от двата случая не съответства на логиката, която геополитическата рамка предполага. Аналитичното затруднение обаче не се свежда само до агресорите. То обхваща в равна степен и онези актьори, които стоят настрана и на практика позволяват разрушаването на системата.
Геополитическата рамка води до ясни очаквания за поведението на средните сили в момент на системна нестабилност. Когато установеният ред е под натиск и големите сили се държат непредвидимо, очакваната реакция е пренареждане: средните сили се обединяват, формират противотежести и действат съвместно в защита на колективните си интереси (Stephen 2013). Най-често привежданият исторически прецедент е Движението на необвързаните страни по време на Студената война, при което държави, неразполагащи с капацитета да се конкурират поотделно със свръхсилите, се стремяха да съхранят автономията си чрез координация (вж. Dinkel 2019). На Световния икономически форум през януари 2026 г. канадският министър-председател Марк Карни формулира именно тази логика, като диагностицира разрив в международната система и изрично призова средни сили като Канада, Австралия, Аржентина, Южна Корея и Бразилия да преосмислят позиционирането си в новата среда (Yousif 2026). Макар понятието за средна сила да страда от известни дефиниционни неясноти (Robertson 2017), интуицията, изразена от Карни, е обоснована от геополитическа гледна точка: актьорите, които имат най-много какво да загубят от разпадането на международния ред, разполагат с колективен интерес от защитата на реда, основан на правила, на глобалното управление и на многостранните институции, тъй като именно те ги предпазват от силовата политика на доминиращите държави (вж. Græger 2019).
На практика обаче наблюдаваме нещо съвсем различно. Европейската реакция е фрагментирана, уклончива и до голяма степен нелогична, движена от набор от вътрешнополитически и двустранни съображения, които имат слабо отношение към каквато и да е цялостна стратегическа визия (вж. Matthijs, Tocci 2025). Моделът е видим при всеки от големите кризисни моменти. В отговор на американското отстраняване на Мадуро несигурното послание на Кая Калас, Върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, беше да призове към сдържаност и да заяви, че ЕС следи внимателно ситуацията (Power 2026; Hayden 2026), каквото и да означава това. По време на военната кампания срещу Иран председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и председателят на Европейския съвет Антониу Коща определиха развитията като силно обезпокоителни и призоваха към максимална сдържаност, но без каквото и да е ясно дистанциране от САЩ като актьор, нарушаващ международните норми, за чиято защита ЕС предполагаемо стои (de la Baume, Fisayo-Bambi 2026). Същата уклончивост е споделена от редица европейски лидери. Канцлерът Фридрих Мерц, изправен пред въпроси за законосъобразността на Operation Epic Fury, изрази резервите на Германия, но отказа да поучава САЩ и Израел по международно право, като дори призна, че предишният подход на призиви и санкции спрямо Иран е имал слабо въздействие (Bundesregierung 2026). Въпреки юридическото си образование, той отиде по-далеч, като на практика подкрепи смяната на режима, заявявайки, че Германия споделя много от целите на кампанията. Още по-обезпокоително е, че наред с неангажираните реакции, някои изявления се равняват на активно съучастие, като например изразената от генералния секретар на НАТО Марк Рюте подкрепа за атаката срещу Иран (Erlanger, Jakes 2026).
Като цяло тези изявления на европейските лидери не отразяват стратегия за пренареждане, замислена да обедини средните сили. В някои случаи те дори представляват действия, които на практика подпомагат разрушаването на международната система. Вместо геополитическо стратегизиране наблюдаваме фрагментиран отговор, който не упражнява почти никакъв натиск върху САЩ да променят курса си. Има контрапримери, най-забележителният от които е испанският министър-председател Педро Санчес, който изрично осъди атаката срещу Иран като незаконна военна интервенция (Salido 2026). Но те не са представителни за европейските средни сили, които като цяло нито балансират, нито се пренареждат. Причината не е, че геополитическата логика е чужда на тези държави. По-скоро европейските лидери са направили друг залог: че личната отстъпчивост пред Тръмп може да осигури онова, което колективната съпротива не би могла да постигне. От приемането от фон дер Лайен на неравностойно търговско споразумение с надеждата да осигури ангажимента на Тръмп за европейската отбрана, до обръщението на Марк Рюте към американския президент с думата „татко“, избраният подход е угоднически, на размяна на краткосрочно унижение срещу перспективата за дългосрочна защита, която може и да не се материализира (Broder 2026). Тя представлява провал на геополитиката в момента, в който е най-необходима, което е още по-поразително, тъй като структурният интерес от колективно действие е толкова очевиден.
Заключение
Анализът на действията на Съединените щати, Русия и европейските държави показва, че геополитическата рамка не издържа собствената си проверка. Съединените щати демонстрират сила без видима стратегия. Русия следва курс на действие, който намалява собствената ѝ мощ във всяко геополитически значимо измерение. А европейските средни сили, чиито геополитически интерес от колективно пренареждане е очевиден, не успяват да преобразуват този интерес в координирано действие. В момент на институционална ерозия, нарастващи конфликти и конкуренция между големите сили, в който геополитиката се смята за обяснителна рамка с максимална сила, тя всъщност не може да обясни поведението на актьорите, които имат най-голямо значение.
Това несъмнено не означава, че геополитиката е мъртва. Може да се посочат актьори, чието поведение съответства на геополитическия модел в значителна степен. Иран, изправен пред драстични асиметрии на силите, използва териториалната си позиция и контрола си над Ормузкия проток, за да упражнява влияние, надхвърлящо значително реалната му сила, давайки образцов пример за стратегическо експлоатиране на географско предимство. Китай, от своя страна, следва курс на пресметлива сдържаност, като се позиционира като стабилен актьор и надежден партньор в момент, в който другите създават хаос, и извлича максимална изгода от настоящата криза. От решаващо значение е, че той продължава да утвърждава международните правила и принципа на сътрудничество (Martuscelli 2026), което навежда на извод, който преобладаващото схващане пропуска: геополитическото стратегизиране в най-ефективната си форма не разрушава, а използва основания на правила ред. Оптималното геополитическо поведение, в тази интерпретация, означава да се играе по правилата и да се избират най-подходящите моменти за извличане на отстъпки в рамките на установения ред.
Тази констатация преобръща общоприетото разбиране. Ако международният ред, основан на правила, е в криза, а той очевидно е, въпросът е какво го е поставило под натиск. Автоматичният отговор е геополитиката: утвърждаването на силата и интереса пред правото и институциите. Но разгледаните тук данни сочат в друга посока. Актьорите, които носят най-голяма отговорност за ерозията на международния правен ред, не действат геополитически. Тяхното поведение е движено от фактори, които са свързани далеч повече с конкретни личности, вътрешнополитически контексти, исторически патологии и институционална дисфункция, отколкото с рационалното преследване на материални интереси, което геополитиката предполага, независимо дали става дума за еднолично вземане на решения при управлението на Тръмп, за имперската свръхамбиция, вкоренена в изкривено руско историческо съзнание, или за структурната трудност при координирането на суверенни държави в рамките на Европейския съюз.
Геополитиката, правилно разбрана, е под същия натиск като самия международен ред, и от същите актьори, които не зачитат нито едното, нито другото. Истинската заплаха за реда, основан на правила, не е завръщането на геополитиката, а нейното отсъствие: свят, в който силата се упражнява без стратегическа последователност, в който принудата се прилага без изчислими цели и в който актьорите, които са в най-благоприятна позиция да защитят институционалната архитектура, нямат колективния капацитет да го направят. Следователно геополитиката продължава да има обяснителна стойност. Решаващо обаче е разграничението между геополитическата логика и онези процеси и форми на поведение, които действително подкопават международния правен ред.
[1] В оригинал: “the study of the way a country's size, position, etc. influence its power and its relationships with other countries.”
Габеров, И. и Д. Стефанова. 2002. Речник на чуждите думи в българския език с приложения. 5. прераб. и доп. изд. Велико Търново: Габеров. (Gaberov, I. i D. Stefanova. 2003. Rechnik na chuzhdite dumi v balgarskiya ezik s prilozheniya. 5. prerab. i dop. izd. Veliko Tarnovo: Gaberov.) [In Bulgarian].
Al Jazeera. 2026. Iran names Mojtaba Khamenei as new supreme leader after father's killing. (8 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.aljazeera.com/news/2026/3/8/iran-names-khameneis-son-as-new-supreme-leader-after-fathers-killing-2.
Åslund, A. 2019. Western economic sanctions on Russia over Ukraine, 2014-2019. CESifo Forum, 20, 14–18.
Benn, A. 2026. The chaos of a failed state in Iran would be a perfectly acceptable outcome for Netanyahu. The Guardian (7 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.theguardian.com/commentisfree/2026/mar/07/chaos-failed-state-iran-israel-war-benjamin-netanyahu.
Beznosiuk, M. and W. Dixon. 2026. Russia's Strategic Retreat and the Limits of Kremlin Power Projection. GLOBSEC (9 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.globsec.org/commentaries/russia-strategic-retreat-limits-kremlin-power-projection.
Blackburn, M. 2025. Reacting to a Geopolitical Setback: NATO Expansion in Sweden and Finland through the Lens of Russian Geopolitical Culture. European Journal of International Security. Available from: https://doi.org/10.1017/eis.2025.10019.
Boersner-Herrera, A. 2026. What the capture of Nicolás Maduro means for Russia's influence in Latin America. LSE Blogs (8 January). [viewed April 2026]. Available from: https://blogs.lse.ac.uk/europpblog/2026/01/08/russia-influence-latin-america-venezuela-maduro-capture/.
Broder, D. 2026. Europe Signs Up for More Humiliation by Trump. The Nation (9 January). [viewed April 2026]. Available from: https://www.thenation.com/article/world/trump-venezuela-europe-expansion-war/.
Bundesregierung. 2026. Press statement by Federal Chancellor Merz on the situation in the Middle East: Iranians deserve a better future. (1 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.bundesregierung.de/breg-en/news/chancellor-statement-near-east-2409224.
Cambridge Dictionary. Geopolitics. [viewed April 2026]. Available from: https://dictionary.cambridge.org/dictionary/english/geopolitics.
Cooper, H., E. Schmitt and J. Ismay. 2025. What Is the Strait of Hormuz, and Why Is It Important? The New York Times (23 June). [viewed April 2026]. Available from: https://www.nytimes.com/2025/06/23/world/middleeast/strait-hormuz-what-why-iran.html.
de la Baume, M. and J. Fisayo-Bambi. 2026. Europe reacts to US and Israeli attack on Iran as military operation spills into wider region. Euronews (28 February). [viewed April 2026]. Available from: https://www.euronews.com/my-europe/2026/02/28/europe-reacts-to-us-and-israeli-attack-on-iran-as-military-operation-spills-into-wider-reg.
Dinkel, J. 2019. The Non-Aligned Movement: Genesis, Organization and Politics (1927–1992). Leiden/Boston: Brill.
Egorov, G. and K. Sonin. 2025. Why did Putin invade Ukraine? A theory of degenerate autocracy. American Journal of Political Science. Available from: https://doi.org/10.1111/ajps.70039.
Erlanger, S. and L. Jakes. 2026. NATO's 'Trump Whisperer' Faces Blowback Over Support for Iran War. The New York Times (25 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.nytimes.com/2026/03/25/world/middleeast/iran-nato-rutte-trump.html.
European Commission. 2025. Press release: EU agrees to permanently stop Russian gas imports and phase out Russian oil. (3 December). [viewed April 2026]. Available from: https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/en/ip_25_2860.
Geneva Academy of International Humanitarian Law and Human Rights. 2026. War Watch – IHL in Focus – Report 1 July 2024 to 31 December 2025. (February). [viewed April 2026]. Available from: https://geneva-academy.ch/publication/war-watch-ihl-in-focus-report-july-2024-to-december-2025/.
Ghaddar, A. and Y. Saba. 2026. Hormuz closure divides the fortunes of Middle Eastern oil states. Reuters (6 April). [viewed April 2026]. Available from: https://www.reuters.com/business/energy/hormuz-closure-divides-fortunes-middle-eastern-oil-states-2026-04-06/.
González, J.-S. 2026. Skepticism in Miami over Delcy Rodríguez's promises of legal security in Venezuela. El País (26 March). [viewed April 2026]. Available from: https://english.elpais.com/international/2026-03-26/skepticism-in-miami-over-delcy-rodriguezs-promises-of-legal-security-in-venezuela-we-have-to-wait-and-see-if-they-do-what-they-say.html.
Gowan, R. 2026. The UN Security Council: Still Room for Compromise? // International Affairs, 102, 249–259.
Græger, N. 2019. Illiberalism, geopolitics, and middle power security: Lessons from the Norwegian case. International Journal: Canada's Journal of Global Policy Analysis, 74, 84–102.
Götz, E. 2015. It's geopolitics, stupid: explaining Russia's Ukraine policy. Global Affairs, 1, 3–10.
Götz, E. and P. Ekman. 2024. Russia's War Against Ukraine: Context, Causes, and Consequences. // Communist and Post-Communist Studies, 57(2), 101–119.
Guzzini, S. 2012. The Return of Geopolitics in Europe? Social Mechanisms and Foreign Policy Identity Crises. Cambridge: Cambridge University Press.
Hanhimäki, J. 2024. The End of Nordic Neutrality: What Finland and Sweden Bring to NATO. Foreign Affairs (22 May). [viewed April 2026]. Available from: https://www.foreignaffairs.com/finland/end-nordic-neutrality-sweden-russia.
Hathaway, O. A. 2026. The Great Unraveling Has Begun. The New York Times (6 January). [viewed April 2026]. Available from: https://www.nytimes.com/2026/01/06/opinion/peace-conflict-war.html.
Hayden, J. 2026. EU urges respect for international law after US capture of Maduro. Politico (3 January). [viewed April 2026]. Available from: https://www.politico.eu/article/eu-kallas-urges-respect-international-law-after-us-capture-maduro/.
Hendrix, C. S. 2025. Imposing tariffs on US allies undermines national security. Peterson Institute for International Economics (21 July). [viewed April 2026]. Available from: https://www.piie.com/blogs/realtime-economics/2025/imposing-tariffs-us-allies-undermines-national-security.
Herwig, H. H. 2016. The Demon of Geopolitics: How Karl Haushofer "Educated" Hitler and Hess. London: Bloomsbury Publishing.
Ikenberry, G. J. 2014. The Illusion of Geopolitics: The Enduring Power of the Liberal Order. Foreign Affairs, 93, 80–90.
ISW (Institute for the Study of War). 2026. Russian Offensive Campaign Assessment, March 31, 2026. [viewed April 2026]. Available from: https://understandingwar.org/research/russia-ukraine/russian-offensive-campaign-assessment-march-31-2026.
Kahl, C. H. 2026. What Is the Endgame in Iran? Foreign Affairs (10 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.foreignaffairs.com/iran/what-endgame-iran.
Kaplan, R. D. 2012. The Revenge of Geography: What the Map Tells Us About Coming Conflicts and the Battle Against Fate. New York: Random House.
Kluge, J. 2024. Russia-China Economic Relations: Moscow's Road to Economic Dependence. Stiftung Wissenschaft und Politik, SWP Research Paper 6.
Kotkin, S. 2016. Russia's perpetual geopolitics: Putin returns to the historical pattern. Foreign Affairs, 95, 2–9.
Larrabee, F. S. 2010. Russia, Ukraine, and Central Europe: the return of geopolitics. Journal of International Affairs, 63, 33–52.
Lovett, I. 2026. Venezuela's New Leader Is Trying to Run Out the Clock on Trump. The Wall Street Journal (31 January). [viewed April 2026]. Available from: https://www.wsj.com/world/americas/venezuelas-new-leader-is-trying-to-run-out-the-clock-on-trump-f5564b52.
Martuscelli, C. 2026. China pitches itself as reliable partner amid Trump threats. Politico (20 January). [viewed April 2026]. Available from: https://www.politico.eu/article/china-pitches-itself-reliable-partner-trump-threats-world-economic-forum-greenland/.
Matthijs, M. and N. Tocci. 2025. How Europe Lost: Can the Continent Escape Its Trump Trap? Foreign Affairs. [viewed April 2026]. Available from: https://www.foreignaffairs.com/united-states/how-europe-lost-matthijs-tocci.
Mead, W. R. 2014. The Return of Geopolitics: The Revenge of the Revisionist Powers. Foreign Affairs, 93, 69–79.
Mearsheimer, J. J. and S. Rosato. 2023. How States Think: The Rationality of Foreign Policy. New Haven: Yale University Press.
Milanovic, M. 2026. The American-Israeli Strikes on Iran are (Again) Manifestly Illegal. EJIL: Talk! (28 February). [viewed April 2026]. Available from: https://www.ejiltalk.org/the-american-israeli-strikes-on-iran-are-again-manifestly-illegal/.
National Security Strategy of the United States of America. 2025. (November). [viewed April 2026]. Available from: http://www.whitehouse.gov/wp-content/uploads/2025/12/2025-National-Security-Strategy.pdf.
Nickel, C. 2024. What do we talk about when we talk about the 'return' of geopolitics? International Affairs, 100, 221–239.
Obstfeld, M. 2025. The US Trade Deficit: Myths and Realities. Brookings Papers on Economic Activity 2025, 139–194.
Palle, A. 2021. Bringing Geopolitics to Energy Transition Research. Energy Research & Social Science, 81, 102233.
Platias, A. G. 2026. After Hormuz: Winners, Losers, and the Return of Energy Geopolitics. Modern Diplomacy (23 March). [viewed April 2026]. Available from: https://moderndiplomacy.eu/2026/03/23/after-hormuz-winners-losers-and-the-return-of-energy-geopolitics/.
Power, J. 2026. EU gives stuttering response to US action in Venezuela. The Irish Times (5 January). [viewed April 2026]. Available from: https://www.irishtimes.com/world/europe/2026/01/05/eu-gives-stuttering-response-to-us-action-in-venezuela-as-greenland-threat-resurfaces.
Prasad, E. 2026. How Geopolitics Overran Globalization: The End of the Dream of Economic Integration. Foreign Affairs. [viewed April 2026]. Available from: https://www.foreignaffairs.com/united-states/how-geopolitics-overran-globalization.
Robertson, J. 2017. Middle-power definitions: confusion reigns supreme. Australian Journal of International Affairs, 71, 355–370.
Salido, R. 2026. 'No to war': Sánchez reaffirms Spain's stance against Trump's Iran offensive. Euronews (4 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.euronews.com/2026/03/04/no-to-war-sanchez-reaffirms-spains-stance-against-trumps-iran-offensive.
Sonne, P. 2026. Russia Remade Its Economy for War, but It's Come at a Huge Cost. The New York Times (24 February). [viewed April 2026]. Available from: https://www.nytimes.com/2026/02/24/world/europe/russia-ukraine-war-future.html.
Stephen, M. 2013. The Concept and Role of Middle Powers during Global Rebalancing. Journal of Diplomacy & International Relations, 14, 36–52.
Stratulat, C. 2022. War Has Returned to Europe: Three Reasons Why the EU Did Not See It Coming. European Policy Centre, Discussion Paper, April 2022.
Suslov, M. 2018. 'Russian World' Concept: Post-Soviet Geopolitical Ideology and the Logic of 'Spheres of Influence.' Geopolitics, 23, 330–353.
The Economist. 2026. How Iran is making a mint from Donald Trump's war. (29 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.economist.com/finance-and-economics/2026/03/29/how-iran-is-making-a-mint-from-donald-trumps-war.
Toal, G. 2016. Near Abroad: Putin, the West and the Contest over Ukraine and the Caucasus. Oxford: Oxford University Press.
Tocci, N. 2026. Europe's reaction to Trump's war on Iran is a disaster – for Europe itself. The Guardian (16 March). [viewed April 2026]. Available from: https://www.theguardian.com/commentisfree/2026/mar/16/europe-reaction-donald-trump-war-iran-legal-iraq.
Vacroux, A. 2022. Does Vladimir Putin Care What the War Has Cost Him? Barron's (5 May). [viewed April 2026]. Available from: https://www.barrons.com/articles/vladimir-putin-mindset-costs-invasion-ukraine-51651693962.
Wu, X. 2018. Classical Geopolitics, Realism and the Balance of Power Theory. Journal of Strategic Studies, 41(6), 786–823.
Yousif, N. 2026. Carney says old world order 'is not coming back.' BBC (20 January). [viewed April 2026]. Available from: https://www.bbc.com/news/articles/cly3d28p4p8o.