Езикът като екзистенциален ценностен хоризонт на битието и смисъла през призмата на Хайдегер и Пиер Руф

Езикът като екзистенциален ценностен хоризонт на битието и смисъла през призмата на Хайдегер и Пиер Руф

Найден Асенов Илиев

Увод

Езикът обикновено е само инструмент за общуване и предаване на информация. Отвъд утилитарната функция той е нещо много повече – фундамент и хоризонт на битието и смисъла. Той е жива екзистенциална същност, чрез която се разкрива човешкото битие. Той е и носител на културна памет и идентичност, като съхранява колективния опит на поколенията. Езикът е носител на истина и смисъл, чието изопачаване и изкривяване води до загуба на автентичност и истинско разбиране,  обърква и преподрежда ценностите. Текстът се фокусира върху езика като ценност сам по себе си. Той е част от това, което сме, защото е носител на смисъл, култура и идентичност. Езикът е носител на традиции и памет, съхранявайки културното богатство. Той е основа за мислене, учене и изграждане на личността. Философската перспектива е разкрита откъм концепцията на Мартин Хайдегер за езика и екзистенцията, Хайдегер определя езика като „дом на битието“, в който живее истината на съществуването (Хайдегер 1999: 165). Разглеждат се и категориите Rede/Gerede (смислена реч срещу празнословие) у Хайдегер, както и критиката му към технизирания, утилитарен подход към словото. Тези идеи на философската традиция откъм Хайдегер се съпоставят с възгледите на трима български автори и интелектуалци: Пиер Руф (Петър Увалиев), Георги Марков и Георги Господинов. И тримата в собствен контекст разглеждат езика като активен субект и ценност, критикуват идеологизираната и инструментална злоупотреба с думите и подчертават значението на езика за общността, културната памет и надеждата.

В следващите параграфи се търсят пресечните точки и положенията, в които си комуникират и се допълват идеите на Хайдегер за езика с вижданията на Увалиев, Марков и Господинов. Накрая се формулират идеи за осмислено отношение към езика като ценност.

 

Философската концепция на Мартин Хайдегер за езика като дом на битието

Езикът има специално място във философския път на Мартин Хайдегер в търсене на битието. В „Писмо за хуманизма“ (1947) той заявява: „Езикът е домът на битието“, където човек екзистира, обитавайки и пазейки го, принадлежи към истината на битието. (Хайдегер 1999: 165)  С това Хайдегер настоява, че в езика се разкрива самата истина на нашето съществуване – езикът приютява битието и му дава глас. В български превод пълният цитат гласи: „Езикът е домът на истината за Битието. В неговото обиталище живее човекът“ (Турлаков, 2021). Човек „обитава“ езика по същия начин, както живее в своя дом – той екзистира в езика. Човешкото съществуване е неотделимо от езиковостта, от способността ни да именуваме, разбираме и предаваме смисъл.

Словото, освен че назовава съществуващото, ни въвежда в проявлението на битието. В езика Битието „се случва“ и това е мястото, където човек пребивава осмислено. Фразата „не ние говорим езика, а езикът говори“ („Die Sprache spricht“) насочва към разбирането за езика като активен субект (Хайдегер 2020: 20-25). Не ние „имаме“ езика, а езикът по-скоро „има“ нас. В акта на говорене езикът е активният носител на смисъл, който ни предхожда. Идеята е: не човекът е господар на словото, а самото Битие говори чрез езика и чрез нас (Турлаков 2021). Човекът е слушател и пазител на словото, чрез което самото Битие говори през езика и чрез нас (Турлаков 2021) Ние сме слушатели и пазители на онова, което езикът/Битието ни „нашепва“. Езикът е първата екзистенциална същност, чрез която Битието се изразява. Езикът не е просто средство в ръцете на човека, а е самият хоризонт, откъм който се разкрива човешкото битие. Чрез езика Битието живее и се проявява. Както парадоксално отбелязва Хайдегер „не човекът говори езика, а езикът говори“ – т. е. човек може да говори само доколкото откликва на повика на самия език (Хайдегер 2020: 110, 160). Езикът „в нас говори“ и ние сме „говорени от езика“, както образно се изразява философът (Хайдегер 2020: 110, 160). Според Хайдегер именно езикът е този, който предварително оформя възможния хоризонт на мислене и разбиране. Езикът е „къщата“, в която мисълта се ражда и пребивава (Хайдегер 2020: 212-218; Увалиев 1995: 13). Чрез езика битието „проговаря“, а човекът разбира своето битие именно понеже владее език. Затова Хайдегер вижда в езика не просто комуникация, а условие за възможността на самото мислене и разбиране. Езикът артикулира нашия свят и опит, той е средата, в която „се случва“ разбирането – ние нито можем да мислим, нито да сме себе си извън езиковия хоризонт.

В труда си „Битие и време“ (1927) Хайдегер въвежда разграничението между автентична реч (Rede) и неавтентично „приказване“ (Gerede). Rede обозначава осмисленото слово или дискурс, чрез който Dasein (човешкото съществуване) открива света и споделя разбиране за битието. Gerede пък е „празно говорене“, бъбрене или клиширана реч без дълбоко разбиране – един вид екзистенциална повърхностност на ежедневната комуникация (Увалиев 1995: 12-13). Оттук следва, че истинският, автентичен говор (Rede) е този, който открива истини за света и човека. Обратно, ежедневното Gerede – празнословие, „бърборене“ – е изопачена форма на речта, при която думите се плъзгат по повърхността, без да носят откровение. Хайдегер описва Gerede като разпространение на разбиране „на чуто-повърхностно“, при което хората говорят клишета и не проникват в същността (Хайдегер 2020: 20-25). Тази категория силно наподобява модерните явления на езикови клишета и пропагандни фрази, които ще видим критикувани от Георги Марков.

Съвременният човек според Хайдегер все по-често „празнослови“ – говори много, но казва малко съществено, – което води до забрава на битието и обедняване на смисъла. Той призовава към „разговор“ (Rede) с битието чрез езика – към поетично и мислещо слово, което разкрива, а не прикрива същността на нещата. Това е неговата критика на технизирания утилитарен език в епохата на господство на техниката и масмедиите, в която езикът рискува да бъде сведен до инструмент за предаване на информация или средство за постигане на практически цели, откъсвайки се от своята  фундаментална същност. Когато думите се използват само технически или манипулативно, те губят вътрешната си свързаност с истината. Нашето отношение към словото е нашето отношение към самото ни съществуване, защото езикът е екзистенциална, фундаментална ценност. Да бъдем верни на битието, означава да говорим автентично, защото иначе накърняваме самата човешка същност. Хайдегер анализира Gerede като форма на отчуждение: когато говорим автоматично, чрез чужди мнения и клишета, ние пребиваваме неавтентично. Тази концепция е особено актуална и днес – може да се каже, че масовата комуникация и „говорене нищо за нещо“ в социалните медии са съвременни прояви на Gerede. Дори е отбелязано, че технологизираният език на интернет – „кибер-бърборенето“ – се превръща в модерен вариант на празното приказване.

Хайдегер говори за поетите и мислителите като „пазители“ на езиковия дом на битието (Хайдегер 2020: 110, 160). Те имат мисия да поддържат жив смисъла в думите и да опазват езика от празнословие. За Хайдегер автентичният език не е този на празното говорене (Gerede), а на осмисленото назоваване. Той критикува „празнодумството“, при което думите се използват повърхностно и автоматично, без връзка с истинското битие. Автентичното слово, напротив, разкрива същностите. В този смисъл езикът е ценност, когато запазва връзката си с битието и истината. Както казва самият Хайдегер, наш дълг е да се „вслушваме“ в езика – да му позволим той да ни говори, защото в неговия глас отеква гласът на самото Битие.

Философската визия на Хайдегер утвърждава езика като фундаментална ценност: езикът е онтологична основа на човешкото съществуване. Той е дом, в който човечеството пребивава, и скъпоценен храм на истината, който трябва да бъде пазен от мислители и творци. В следващите страници ще видим как тези идеи си взаимодействат и се преплитат в размислите на Пиер Руф (Петър Увалиев), Георги Марков и Георги Господинов.

 

„Езикът, на който ви говоря, ме говори“: възгледът на Петър Увалиев (Пиер Руф)

Петър Увалиев е забележителен интелектуалец, български емигрант, известен с псевдонима Пиер Руф. Неговото поетично разбиране за езика съвпада по един невероятен начин с идеята на Хайдегер за това, че „езикът говори“. В своето прочуто „Похвално слово за българското слово“ Увалиев заявява парадоксално: „Не аз говоря езика, на който сега ви говоря, а езикът… ме говори!“. Според Увалиев езикът е активният субект, който „говори“ чрез човека. А човекът не е върховен господар на езика. Увалиев нарича това „предимство на езика ствол пред мисълта вейка“ (Увалиев 1995: 13), т .е. езикът е стволът, върху който израства и се разклонява мисълта. Думите предхождат и направляват нашето мислене, а не са просто негов продукт. Увалиев отбелязва, че подсъзнанието ни е устроено като своеобразен език, който чака да бъде изговорен (Увалиев 1995: 15). Тук той в духа на Хайдегер приписва на езика почти метафизична роля. Дълбинните пластове на човешката психика са словесни по природа – ние „мислим“ и преживяваме дори несъзнаваното си чрез структури, подобни на езика. Това напомня на тезата на Лакан, че несъзнаваното е структурирано като език, и когато тези „думи“ бъдат изречени, те стават достояние на съзнанието ни. Увалиев стига до извода, че езикът е вкоренен в самата ни същност, „отвор на съществото към същественото“ (Увалиев 1995: 16). Чрез родния си език човек осъществява най-своето си, изразява онова отвъд-рационално ядро на идентичността си. Езикът буквално ни „ек-зистира“ – извежда ни вън от нас, за да се срещнем със значимото. Това ни насочва към възгледа на Увалиев за културната и историческа памет на езика. Българският език пази спомени, които ние, съвременните хора, може би сме забравили. „Ние сме го забравили. Езикът го помни“ (Увалиев 1995: 18), възкликва Увалиев във връзка с древни преживявания на предците ни, закодирани в словесни изрази. В лабиринта на колективната памет се съхраняват опитът и мъдростта на много поколения, достигнали до нас по неведоми пътища. Затова Увалиев настоява да ценим и пазим родното слово, силата на българската азбука и звученето на българските думи, откривайки в тях „чудотворци“, преобразяващи звук в знак и знак в значение (Увалиев 1995: 19). И това живо наследство е културната ценност на езика, което ни крепи в исторически превратности.

Но Увалиев предупреждава и за опасностите пред езика. Той говори за това как езикът избуява в първичната си стихия и „се отърсва от игото на опитомената граматика“, за да лумне напук на „благовъзпитаната логика“ (Увалиев 1995: 20). Критиката е към рационализирането и нормализирането на езика – когато словото се превърне само в стерилна граматическа конструкция или в средство за бюрократична комуникация, то губи живостта си. За Увалиев езикът е стихия, вулканичен взрив на творчество, който не може да бъде сведен до лабораторно разделяне на „знак и значение“ (Увалиев 1995: 20). Езикът трябва да запази дивата си поетична сила, да ражда смисъл спонтанно, защото той не е инструмент, подчинен на строг ред с утилитарно и технизирано значение.

Пиер Руф (Петър Увалиев) разглежда езика като жив организъм и духовна сила: езикът говори чрез нас, предшества мислите ни, свързва съзнателно и несъзнателно, пази паметта на народа. Въпреки различния си стил и контекст Мартин Хайдегер и Петър Увалиев споделят дълбоко сходен възглед: езикът е нещо повече от човешки конструкт – той е почти метафизически субект, чрез който се открива истината за битието. Езикът е „дом“, в който живеят смислите, и ключ към разбирането защо „съществува нещо, а не нищо“. За Хайдегер това означава, че човекът обитава езика и там среща своето битие; за Увалиев – че чрез словото човек се докосва до съдбовната си същност и до вечните стойности. И двамата ни призовават да се вслушаме в езика: да позволим на „езика да говори“ и да ни води към прозрение. Именно тогава езикът изпълнява своята възвишена трансцендентна роля – оформя човешкото съществуване и ни открива път към същественото и истинното.

Увалиев поставя езика като първопричина за съществуващото – именно чрез езика се конституира светът на смисъла, „нещото“ вместо „нищото“. Това ярко свидетелства за убеждението му, че езикът открива достъп до същественото и дори обосновава самото битие на нещата в човешкия свят. Езикът за Увалиев е ценност отвъд цените – той е чудо, на което дължим своята човечност. Тази патосна защита на езика ни подготвя да разберем защо оскверняването или опростяването на езика е морален грях според мнозина мислители. Именно към такъв морален аспект ни насочва Георги Марков чрез своята критика на идеологическия език.

 

Език и истина vs. идеология: критиката на Георги Марков

Георги Марков – бележит писател и дисидент, свидетел на тоталитарната действителност в социалистическа България – поставя фокус върху моралното измерение на езика. Неговите „Задочни репортажи“ и интервюта от 70-те години съдържат проницателен анализ на това как един авторитарен режим може да изопачи езика и да подкопае самата истина, която той носи. Марков фактически описва реалното проявление на Хайдегеровото Gerede (празнословие) в условията на комунистическа пропаганда. В радиодискусията „За развитието на езика“ (1979) Георги Марков обръща внимание, че в тоталитарните страни езикът престава да бъде средство за предаване на истина и се превръща в средство за предаване на пропаганда (Марков 2000: 95). Това е утилитарната употреба на езика, чрез която той бива използван за манипулация на масовото съзнание и внушаване на удобните „истини“. Отношението към реалността е изопачено и думите започват да се използват в смисли, различни от техните обективни значения. Според Марков това деградира езика, като продължително време думите се употребяват изопачено и двусмислено, те „закърняват, разлагат се и отслабват“ (Марков 2000: 96). И като следствие, хората привикват към тази изкривена употреба на езика, в която нищо не е това, което звучи, и думите имат скрити и алегорични значения. Това само по себе си изкривява и самото отношение към реалността и начина, по който хората възприемат живота си. Езикът губи своя живец и се превръща в средство за скриване и изкривяване на действителността.

Марков дава примери за това как употребата на езика през онези години е сведен до предвидими, клиширани шаблони. От първото изречение в произволна статия във вестник „може би вече знаеш какво следва до края“ (Марков 2000: 97). Официалните медии изобилстват от опростена, шаблонизирана реторика, с „умъртвени думи“ без живец (Марков 2000: 97).

Това е като Хайдегеровото „празно говорене“ – много думи, не казващи нищо. Езикът е медийна лавина от пропагандни клишета, звучащи навсякъде от високоговорителите. Дори начинът на общуване на хората в своята ежедневна комуникация бива изкривен в унисон с фразите на партийната реторика. Хората губят съществената функция на езика и непосредственото общуване, като го заменят с ехото от пропагандните клишета. Използват се евфемизми и фрази-лозунги, а речите са пълни с гръмки прилагателни, които заличават същността и скриват неудобните истини. Натрупването на преувеличени епитети в изреченията всъщност прикрива липсата на смисъл. В разговора с Марков писателят Атанас Славов доразвива тази критика, посочвайки две тенденции при тоталитарния език: пуристичното „прочистване“ на речника по политически причини и двусмислеността на езоповия език, пълен с намеци и недоизказаност (Славов 2000: 101-102). Следствието е, че цели думи и изрази биват „прочистени“, защото са идеологически недопустими, което пък драстично намалява речниковия запас (Славов 2000: 101-102). Обществото губи част от езика си под формата на един вид „културна амнезия“, което директно рефлектира върху способността за съждение, способността да се мисли разнообразно и критично. От друга страна, нуждата да се заобиколи цензурата с говорене „между редовете“ насажда едно постоянно двусмислие и неяснота, което с времето уврежда самото мислене (Славов 2000: 101-102). Атанас Славов настоява, че десетилетното прилагане на езоповски език „води до една обща неяснота на комуникациите“ и до обедняване на самата мисъл (Славов 2000: 101-102). И оттук деформацията и фалшификацията на езика се превръща в деформация и фалшификация на реалността. Способността за трезва преценка постепенно се губи, защото общуването се опростява и оглупява. Хората свикват да не казват нещата с истинските им имена, да не назовават истинските проблеми, а да използват готови лозунги и клишета. Така свикват да не мислят самостоятелно, защото езикът им не го позволява.

Според Марков развитието на тези процеси във времето водят до опасността „един цял език да се изпразни от съдържанието си и буквално казано, да умре“ (Марков 2000: 99). Така смъртта на автентичния език може да доведе до смърт на една национална култура. Въпреки че събеседникът му Славов смекчава тази прогноза като „драматизирана“, двамата са съгласни, че бедният език води до беден живот (Славов 2000: 103). Дали обаче влиянието на бедния език върху обедняването на живота е най-страшният аспект? А това отразява дълбокото убеждение, че нашата действителност до голяма степен се конструира от езика. Когато езикът е празен и изопачен, животът в обществото също се изпълва със фалш и лъжа. Марков вярва в моралния дълг към езика – да се назовава истината с точните думи, да се противостои на официалните лъжи чрез честно слово.

Така тези разсъждения, дори и не формулирани като философска теза, утвърждават моралната ценност на езика. Въпрос на чест и свобода е верността към истината и неподправеността на изказа. В условията на идеологически натиск, да се говори честно, е акт на морална съпротива.

И тук виждаме как Хайдегеровото „празно говорене“ става социална действителност в една тоталитарна държава. Възгледите на Георги Марков посочват, че езикът има и етична отговорност: опазването на живия, богат и честен език е опазване на самата човечност срещу обезличаващата сила на идеологиите.

 

Езикът като дом на общността, паметта и надеждата: перспективата на Георги Господинов

Георги Господинов – един от най-четените съвременни български писатели – също разсъждава над съдбата на езика, но през призмата на постмодерната действителност, колективната памет и личното творчество. В неговото творчество езикът става последното убежище, което свързва хората в един все по-фрагментиран свят (Господинов 2022: 14). Той изразява своето благоговение пред езика подобно на Хайдегер и Увалиев, но и изразява своята тревога за упадъка на словото като Марков.

За Господинов езикът е активен субект, който ни формира. „Езикът ни изговаря нас самите“ – казва писателят (Господинов 2021: 43). Хайдегер настоява – „езикът говори“, а Увалиев – „езикът… ме говори“.

Господинов внушава, че нашата идентичност е изтъкана от думите, които владеем: ние сме направени от език и принадлежим на него: „Вярвам, че ние сме направени от думи… че сме част от езика и че езикът е много по-умен и по-мъдър от нас“ (Господинов 2021: 43). В езика преди нас е натрупана мъдрост, пред която писателят изпитва почти религиозно преклонение. За колективния разум и дух по-голям от отделния индивид е самият език. В едно интервю по повод 24 май той говори за значението на езика за общността и културната памет и посочва, че празникът на езика „събира, защото езикът събира. Езикът е онова, което ни свързва, за да не сме шепа хора под празно небе, както казваше Яворов“ (Господинов 2020). Езикът според Господинов е своеобразен дом на общността – общото небе над главите ни, под което отделните индивиди се чувстват заедно, а не изгубени в пустота. Тази мисъл отново отразява Хайдегеровата метафора за езика-дом, но на социално равнище: българите обитават своя език, в който се корени тяхната солидарност и усещане за народност.

В един друг контекст Господинов предупреждава, че започваме да губим „общата споделена памет“ и не осъзнаваме това (Господинов 2022: 15). Нашата обща памет бива „пренаписвана от търговци на памет, дилъри на памет, популисти“ – казва Господинов (Господинов 2022: 15), визирайки как днешните политици и медии манипулират историческия разказ и го превръщат в  държавни идеологии, гражданска религия и пропаганда, говорейки за традиционни ценности, религиозна традиция и духовност. И лекарството срещу тази обществена амнезия е в езика и историите, които разказваме чрез литературата и словото, защото те съхраняват паметта тогава, когато официалната риторика я изкривява в търсене на легитимация на собствената власт.

В романа си „Времеубежище“ Господинов се фокусира върху миналото и паметта като реакция срещу травмите на настоящето, именно езикът е убежище и лек. За Господинов езикът е „база данни“, склад за спомени и идентичност. Заедно с това той говори и за моралната отговорност към думите в нашето съвремие. Тревожното е, заявява Господинов, че днес „ние загубихме сякаш вяра в думите и започнахме да ги употребяваме малко като в кръчма, напосоки“ (Господинов 2019). Обществото не цени езика – думите се хвърлят небрежно, без мярка, без отчитане на тяхната тежест. А това е проблем, защото „езикът е част от действителността, той не е нещо извън нея“ (Господинов 2019). Когато омаловажаваме думите, твърди той, ние всъщност рушим доверието в самата реалност – истината става относителна, обещанията губят стойност, публичният дебат се изражда в кръчмарски език на обиди и фалш. Господинов призовава: „Говорете, употребявайте думите с мяра и чест.“ (Господинов 2019) Тази препоръка ни насочва към нуждата да върнем смисъла и честността в езика, да се говори почтено, честно и без злоупотреба, за да се противопоставим на залеза на истинността. 

 Честването на езика (24 май) според Господинов  „създава вкус, а вкусът те кара да различиш пропагандата и кича от нормалните човешки стойности“ (Господинов 2019). Добрият вкус и усетът към изящното слово са изведени като антидот срещу манипулативния кич и лъжата. Това са етически и естетически ориентири. Чрез уважението към езика и оценяването на неговата красота (чрез литература, поезия, образование) ние изграждаме критерий, по който разпознаваме фалша в публичното говорене. По такъв начин естетическото чувство към езика се превръща във фундамент на морала и етична стойност. Екзистенциалното, културното и моралното измерение се преплитат в единство, в което езикът като ценност е едновременно красота, истина и общност.

В един разговор Георги Господинов споделя, че вижда „спасителна роля на изкуството“ във времена на тъга и криза (Господинов 2022: 17). Изкуството на езика, въплътено в литературата, се представя като „бавнота“, която укротява забързаната лудост на света.  Езикът дава надежда чрез разказването на истории (както във „Физика на тъгата“), дава утеха и смисъл, като позволява да изразим и споделим най-дълбоките си страхове и копнежи. В една все по-фрагментирана реалност, в която идентичностната памет е разкъсана и избледняла, актът на говорене и писане може да съгради ново общо пространство на разбиране. И в този смисъл за Господинов езикът и литературата са човешкото убежище, съхраняващо самата човечност, емпатията, паметта и вярата в бъдещето (Господинов 2022: 17).

В светогледа на Георги Господинов езикът е нашият дом (както гласи заглавието на едно интервю с него), дом, който трябва да обитаваме отговорно. Този дом ни прави общност, дава ни памет и ни учи на ценности. Ако го напуснем или рушим – чрез безразличие, злоупотреба или забрава, – рискуваме да се превърнем в „шепа хора под празно небе“ (Господинов 2020). И усилието за грижата към езика чрез образование, литература и внимание към словото ще продължи да ни говори, да ни свързва и да осмисля битието ни.

 

Заключение

Философско-културологичният анализ, преплитащ идеите на Мартин Хайдегер, Петър Увалиев, Георги Марков и Георги Господинов, всъщност е опит да се погледне калейдоскопично към един последен хоризонт. Тава е езикът като фундаментална ценност в човешкия живот, която има екзистенциално, културно и морално измерение. Тук виждаме как философ, културолог, публицист и писател – независимо един от друг, утвърждават сходни принципи относно словото.

Екзистенциалният хоризонт явява езика като „дом на битието“ (Хайдегер) – пространство, в което се разкрива истината за човека и света. Както Хайдегер, така и Увалиев и Господинов в различни формулировки твърдят, че езикът говори (чрез) нас. Една перспектива, в която езикът е активен, творящ начален принцип, а не пасивен инструмент. Човешкото битие е изначално преплетено и обвързано със словото – то формира мислите ни, въплътява опита ни и артикулира самата ни същност. Ние сме това, което е нашето отношение към езика. Ако обитаваме езика си осъзнато и с уважение, ние сме по-близо до автентичното битие; ако злоупотребяваме с него или го оставяме да деградира, губим ориентация и смисъл.

По отношение на културния хоризонт езикът изпълнява ролята на колективна памет и идентичност. Увалиев го показа чрез идеята за наследеното подсъзнание на народа в езика, а Господинов – чрез представата за езика като връзка, която събира хората във времето. Езикът като носител на истории, емоции, традиции изгражда чувство на принадлежност. При Георги Марков се демонстрира обратното – как целенасоченото обедняване на езика подкопава националната култура и може да доведе до „колективно безпаметство“. Пределният хоризонт тук е осъзнаването, че без богат и жив език няма жива култура. Езикът е не само комуникативен код, а духовна съкровищница – загубим ли думи, губим спомени и идеи. В този смисъл ценността на езика е равна на ценността на самата култура.

Моралният хоризонт е убеждението, че езикът носи отговорност към истината. За Марков това означава противопоставяне на лъжливия, клиширан официоз в името на искреното слово. За Господинов – връщане на „вярата в думите“ и говорене с честност и мяра. При Хайдегер – избягване на празнословието и търсене на автентична реч, която не скрива, а открива битието. Общо е убеждението, че езикът има морален компас: той може да служи на истината или на лъжата, на смисъла или на безсмислието, на свободата или на потисничеството. И тук идва изборът! Той, изборът, винаги е наш. Начинът, по който си служим с думите, е морална ценност и етичен избор. Да пазим езика от злоупотреба, е равносилно на това да пазим доброто, красивото и истинното в човешкия свят.

Различните хоризонти, разгледани в този текст, се сливат в едно единение. Езикът е едновременно домът на нашето битие, тъканта на нашата култура и съдът на нашата съвест. Той е последният хоризонт. Той е активен участник в човешката драма – говори чрез нас, свързва ни един с друг и ни призовава към истина. Ето защо грижата за езика – обогатяването му, предаването му към следващите поколения, отстояването на чистотата му от манипулации  е сред най-важните отговорности на мислителите, писателите, учителите, журналистите, а и на всеки говорещ човек.

Накратко – ние сме това, което е нашето отношение към езика.

 

Библиография:

Gospodinov, G. 2020. Time Shelter (Vremeubezhishte). Sofia: Zhanet 45. (Roman, izsledvasht pametta i ezika). [Господинов, Г. 2020. Времеубежище. София: Жанет 45. (Роман, изследващ паметта и езика).]

Gospodinov, G. 2019. V puknatinite na kanona. Sofia: Iztok-Zapad. (Sbornik eseta, vklyuch. razmisli za ezika i literaturata). [Господинов, Г. 2019. В пукнатините на канона. София: Изток-Запад. (Сборник есета, включ. размисли за езика и литературата).]

Heidegger, M. 2021. Iz patya kam ezika. Sofia: Lik. (vklyuchva eseto „Ezikat“ – Die Sprache). [Хайдегер, М. 2021. Из пътя към езика. София: Лик. (включва есето „Езикът“ – Die Sprache).]

Heidegger, M. 2020. Po patya kam ezika. Prev. Dimitar Denkov, Hristo Todorov. Sofia: Zahari Stoyanov. [Хайдегер, М. 2020. По пътя към езика. Прев. Димитър Денков, Христо Тодоров. София: Захарий Стоянов.]

Heidegger, M. 2005. Bitie i vreme. Prev. Dimitar Zashev. Sofia: Akad. izd. „Marin Drinov“, 2005. [Хайдегер, М. 2005. Битие и време. Прев. Димитър Зашев. София: Акад. изд. „Марин Дринов“.]

Heidegger, M. 1999. Sashtnosti. Prev. Dimitar Denkov, Hristo Todorov. Sofia: Gal-Iko. [Хайдегер, М. 1999. Същности. Прев. Димитър Денков, Христо Тодоров. София: ГАЛ-ИКО.]

Landzhev, I. (2017). „Beseda protiv praznodumtsite“. Ploshtad Slaveykov, 11 may 2017 (Statia za rolyata na ezika i deloto na Kiril i Metodiy). [Ланджев, И. 2017. „Беседа против празнодумците“. Площад Славейков, 11 май 2017. (Статия за ролята на езика и делото на Кирил и Методий).]

Markov, G. 1990. Zadochni reportazhi za Balgariya. Sofia: Balgarski pisatel. (Razdel „Za ezika“ – kritika na ideologicheskiya ezik). [Марков, Г. 1990. Задочни репортажи за България. София: Български писател. (Раздел „За езика“ – критика на идеологическия език).]

Slavov, A. (2018). „Ezik i totalitarizam“. V: Literatura i pamet. Sbornik, NBU. (Analiz na diskusiyata s G. Markov za totalitarniya novogovor). [Славов, А. 2018. „Език и тоталитаризъм“. В: Литература и памет. Сборник, НБУ. (Анализ на дискусията с Г. Марков за тоталитарния новоговор).]

 

 Turlakov, N (2021). Filosofskoto dopitvane do ezika. Online: https://vasev.org/enb/nturlakov/ .  Турлаков, Н. 2021. Философското допитване до езика. Онлайн: https://vasev.org/enb/nturlakov/  (последно посетен: 02.04.2026)

Uvaliev, P. 2016. Pohvalno slovo za balgarskoto slovo. V: Uvaliev, Slovoto v izgnanie. Sast. V. Stankov. Sofia: Izd. na BAN. [Увалиев, П. 2016. Похвално слово за българското слово. В: Увалиев, Словото в изгнание. Съст. В. Станков. София: Изд. на БАН.]