Онтодиалектика или Обща теория на съществуващото - въведение

Онтодиалектика или Обща теория на съществуващото

Милко Тодоров Гърчев

 Същност на онтодиалектиката, основни онтологични принципи

„Светът е единен и по необходимост трябва да се описва от една единствена, обща и универсална теория.“ Това схващане, макар и не толкова ясно формулирано, винаги е владяло умовете на учени, мъдреци и мислители. От времето на Талес и Анаксимандър, та до днешната шеметна епоха на Айнщайн, Планк, Ст. Хокинг, Фр. Колинс, Р. Пенроуз и т.н. - в течение на хилядолетия, формулирането на основните принципи, обясняващи същността на единния свят, се е възприемало не само като идеал, но и като непосредствена цел от търсещия човешки дух. Изминатият път е пълен с успехи и с неудачи и най-вече с противоречия. Историята на науката (и в частност на философията, физиката, математиката...) е наситена с примери за това. И не само тя. Корените на нагласата – светът да се възприема като нещо единно и да се търси универсално обяснение на този факт, могат да се проследят много по-назад във времето и не единствено в митовете и библейските предания за Сътворението или в Бхагаватгита.

Дали „светът е единен защото е материален“, както твърдят натурфилософите-материалисти от времето на Левкип и Демокрит та до Макс, Енгелс и насетне, или защото в основите му е заложена такава идея от Бога-Творец, съгласно мнението на идеалистите от Платон, през Хегел и до днес – ето къде човечеството винаги е виждало основната дилема. Но съществува ли такава дилема наистина?...

Още от Декарт знаем, че истински научната теория не бива никога да се базира на недостоверни предпоставки. А „Аз съществувам!“ – е без съмнение най-достоверното твърдение, което всеки един субект на познанието може да изкаже, било пред себе си, било публично, без при това да се нуждае от някакви емпирични или рационални доказателства. Увереността ми, че „Аз съм!" не може да бъде разколебана дори от авторитети като Кант, които не биха могли да влязат в спор с мен и да ме опровергаят, ако аз действително не съществувах. От какво естество, от какъв характер е тази субективна увереност: първично-елементарен или производен, преходен или вечен, сетивен или интуитивен, дълбоко подсъзнателен или рационално-спекулативен – това е просто без значение. „Аз съм!" и никой не може да отрече достоверността на това твърдение в момента, в който го изказвам. Защо теорията да не тръгне именно оттук?...

Увереността ми, че съществувам е по произход – генетично, свързана с вярата, че и „Моето друго (Не-Аз) съществува!" Елементарно простото, но достоверно твърдение „Аз съм!" неусетно се усложнява и обогатява, превръщайки се в „Аз съм нещо обособено, различно от моето друго, от нещото извън мен, от Не-Аз!" Какво представлява моето друго, какви са неговите особености, познаваемо ли е, или не – са въпроси, които не могат да разколебаят вярата ми, че „То е!" И това твърдение е в същата степен неоспоримо. Ако е достоверно единствено, че „Аз съм!" – то не би имало пред кого да доказвам, че „То не е!”. Ако спорът е основателен, то в него Аз по необходимост се противопоставям на Не-Аз, на нещото, чието съществуване отричам.

И така, индивидуалността не би могла да се възприеме като нещо обособено, без да се противопостави на своето друго, на онова, което е извън нея. По този начин двете твърдения „Аз съществувам!" и „То (Не-Аз) съществува!" се явяват като две страни (субективна и обективна) на пределно общото съждение „Съществуващото е!" Аз и Не-Аз имаме нещо общо, което ни е вътрешно присъщо, свързва ни и ни противопоставя, и се проявява във факта, че съществуваме.

„Съществуващото е!" – това е най-общото достоверно твърдение, което е възможно като субекти на познанието да изкажем. За съществуващото имаме усещания, впечатления, представи и понятия, можем да го възприемаме, мислим, познаваме и преобразуваме. Най-общото определение на нещата, явленията и процесите, което сме в състояние да им припишем, е, че съществуват. Съществува както материалното от неутриното и електрона до Вселената, като обективна и независеща от човешката ни суета реалност, така и идеалното – от съновидението и отделната представа до понятието, до идеята за Бога, до най-сложната научна теория. Светът е екзистенциално единен. Съществуващото е в нас и около нас, то е всичко. Неговото друго е това, което няма битие – нищото. Лишеното от съществуване не рефлектира в нашите възприятия. За него не могат да се изказват утвърдителни съждения. Всяка позитивна форма от вида на „То е...." го определя като битие, затова са му чужди и неприсъщи всякакви предикати.

Съществуващото е единно, неговото друго – лишеното от битие и свойства нищо, не може да му се противопоставя, да го ограничава, дезинтегрира и променя. Схващано по този начин като затворена система, единното съществуващо се самосъхранява и самоопределя – това са основните онтологични принципи (ООП), на които то се подчинява.

Самосъхраняването или самозапазването на съществуващото (ООП₁) се свежда до това, че то не преминава и никога не се превръща в своето друго, т. е. в нищо. По същия начин стои въпросът и с възникването на това, което е. Битието не се поражда от небитие и никога не преминава в своето друго, независимо какво мислят и твърдят философите от Хераклит, Левкип и Демокрит насам. Нищото с битийно бъдеще не е настояще нищо, а нещо в потенциална форма, т. е. съществуващо. Способното да се движи и изменя (възниква и изчезва) е в отношение с пространството и времето, с обективната реалност, а лишеното от битие не притежава релативност.

Самоопределянето на съществуващото (ООП₂) е закономерност, обусловена от факта, че извън него няма нещо друго, което би могло да му наложи някакви реални ограничения. Определящото като материално или идеално е преди всичко съществуващо, свойствата му да определя и ограничава са вътрешно присъщи на това, което е, на притежаващото битие. Нищото лишено от битие и от свойства не е обособено, не е определено и не определя.

Самозапазвайки и самоопределяйки се, съществуващото по необходимост се самоизменя като абсолютна противоположност на своето друго. Лишеното от битие не се самозапазва, самоопределя и самоизменя, но не е и в покой. По този начин това, което е, се явява като всичко, като Абсолют, докато нищото просто не се явява.

Съществуващото се явява като затворена система – множество конкретно обособени неща, единно многообразие от идеи и вещи със специфични свойства, връзки и отношения помежду им. То не би могло да се яви като едно единно, равно, тъждествено на себе си и не обособено нещо, защото би се сляло със своето друго; но не би могло да се яви и като нещо единно, равно, тъждествено на себе си и обособено нещо, защото появилата се граница между него и нищото се превръща в отношение, в което небитието е страна.

Явявайки се като първично битие, полагащо началото на всички конкретно обособени неща, съществуващото е пределно просто – необятност от елементарни онто-частици (ЕОЧ). В този си вид съществуващото като първично е единство от битие в себе си – обособяващо всяка една онто-частица като нещо отделно и различно от подобните й, и битие с другите – като съсъществуване на всички онто-частици в едно самозапазващо се, самоопределящо се и самоизменящо се многообразие.

Явявайки се като всичко „в другия край на скалата", съществуващото е Абсолют - единство от битие в себе си и битие за себе си. Самозапазвайки се, самоопределяйки се и самоизменяйки се, без да има съвместно битие със своето друго, то е затворена в себе си система със свои собствени, вътрешно присъщи принципи и закони, които може да опознава, да изучава, да осъзнава, да овладява и целенасочено да прилага и управлява.

За всеки субект на познанието става очевидно, че битието в себе си е актуално „по цялата скала" за всички форми на съществуване, битието с другите е актуално само вътре в единно съществуващото всичко, докато битието за себе си се проявява тогава, когато себеосъзнаването и самопознанието заемат своето място във всичкото с формиране на Аза.

Конкретизация и интерпретация на основните онтологични принципи

Да надзърнем сега в света на първично-елементарното чрез инструментариума на традиционната натурфилософия, за да видим как формулираните по-горе най-общи положения на онтодиалектиката могат да се конкретизират и интерпретират в частно научен смисъл. Ако процесът протече успешно, истинността на досегашните ни разсъждения ще бъде потвърдена и това ще вдъхне истински пълнокръвен живот на теорията ни.

Най-пълна качествено-количествена представа за запазването на нещата в себе си от позициите на съвременната физика ни дава понятието маса, въведено като пределно обща мярка за инертността на телата. Сведено до нивото на елементарната онто-частица, то би следвало да се разбира като елементарна, минимално възможна в количествено отношение величина, характеризираща битието в себе си като обособено.

Видяхме, че съсъществуването на нещата в първично елементарна форма е невъзможно без взаимното им съотнасяне. Сложното отношение на съвместна битийност на елементарните онто-частици в тяхната обособеност и една към друга в цялост ни дава най-пълна представа за обема и съдържанието на понятието пространство. По-общо определение за него като реалност е невъзможно да се даде. Физическите представи за „празното пространство" (от Левкип до Айнщайн), играещо ролята на сандък, на вместилище за нещата, са толкова наивни, че го сродяват с нищото.

Всяка елементарна онто-частица се обособява пространствено в елементарна пространствена клетка (ЕПК) със свое място вътре във всичкото и своя собствена протяжност. Между клетките няма празни, заети от нищото места. Те взаимно се ограничават, определят и изменят и така единно съществуващото се самозапазва и самоформира в множественост от състояния.

Сложното отношение на съсъществуване на елементарните онто-частици в множественост от редуващи се състояния на вътрешна и междуклетъчна взаимна обособеност се покрива по съдържание и обем с понятието време. За отделната онто-частица всяко външно неразчленимо състояние на обособеност, на самозапазване и самоизменение е равно по продължителност на един елементарен интервал от време (ЕИВ).

От казаното дотук следва, че отделната елементарна онто-частица в най-простия случай с успех би могла да се опише чрез нейната инертност или елементарна маса Ме; пространствената и обособеност като елементарна пространствена клетка с протяжност Хе и обособеността и във времето при продължителност на елементарния интервал (ЕИВ), равна на Те. Формулираните вече словесно закони за самозапазване и самоопределяне на съществуващото, сведени до нивото на елементарната онто-частица, биха могли при това да се изразят математически чрез горните величини във формата на два основни онтологични принципа (ООП):

ООП₁ = Ф₁(Ме;Хе;Те) = К₁ и ООП₂ = Ф₂(Ме;Хе;Те) ³ К₂ .

К₁ и К₂ са основни онтологични константи. Първата от тях фиксира факта, че съществуващото като битие в себе си се самозапазва, докато втората отразява способността му да се самоопределя и самоизменя. Ф₁ и Ф₂ са основни онтологични характеристики (отношения между основните величини), чрез които се описва първично-елементарното.

В чисто физически аспект, анализът на размерността, при използване на общоприетите в система СИ (SI) мерни единици, показва, че най-простите изрази, отговарящи по съдържание и по смисъл на изведените два онтологични принципи, са:

ООП₁ = Ме .Хе .Те⁰ = К₁ = h/C  и  ООП₂ = Ме .Хe² .Тe^-1 ³ К₂ ³ h,

където: h = 1,0545919.10^-34 kg.m²/s e кванта на действие или константата на Планк, а C = 2,997925.10⁸ m/s е скоростта на светлината.

Появата на тези фундаментални физически константи в изведените по-горе два основни онтологични принципа, може да се обясни по-пълно, като се изследват връзките и отношенията между инертността, пространството и времето на първично-елементарно ниво.

Съществувайки като нещо обособено вътре във всичкото, отделната онто-частица се самозапазва и самоопределя, и това се отразява от измененията на нейната инертност, протяжност и елементарен интервал време. Тези три величини могат да нарастват (да се изменят) единствено с еквивалентни на самите себе си стойности, винаги различни и по-големи от нула, така за всеки един ЕИВ инертността на елементарната онто-частица се променя с DМ @ Ме > 0, а протяжността на ЕПК с DХ @ Хе > 0. Безкрайно малките нараствания клонящи към нула на времето: DТ ® 0, на инертноста: DМ ® 0 и на протяжноста: DХ ® 0, са понятия без онтологичен смисъл. Очевидно е, че основните величини, характеризиращи съществуващото в първично-елементарна форма не могат да нарастват (да се изменят) с такива стойности, каквито не съществуват.

Граничният преход на отношението DХ/DТ, когато DТ ® Те има измеренията на скорост и ни дава бързината, с която битието в себе си се самоопределя:

lim DХ/DТ = [(Хе + Хе) - Хе] / Те = Хе/Те = Vе .

Първата производна на тази скорост по времето при DТ ® 0, т. е. за интервали по-къси от Те, е равна по определение на ускорението, с което Ve ще нараства в границите на елементарния интервал време:

lim DVе/DТ = [(Хе/DТ + 0) - Хе/DТ] /DТ = 0,

откъдето се вижда, че скоростта, с която съществуващото първично, обособено в елементарни онто-частици (битие в себе си), се самоопределя (самоизменя), е константа, тъждествена по необходимост на скоростта на светлината С, като пределно възможна в реалния физически свят. По аналогични причини константата К₂ във втория онтологичен принцип, която има размерността на действие, не може да бъде по-малка от стойността на кванта на действие на Планк h.

Достоверността на двата онтологични принципа във всеки един произволно взет момент от времето може да се провери, ако, давайки на основните, характеризиращи онто-частицата величини съответното нарастване, установим, че принципите запазват валидността си. За първия от тях би трябвало да е в сила равенството:

ООП₁ = (Ме + DМ) . (Хе + DХ) = К₁ , или като го развием:

ООП₁ = Ме . Хе + Ме . DХ + DМ . Хе + DМ . DХ = К₁ .

Този резултат изглежда по-различен само на пръв поглед. Нещата придобиват своя истински смисъл, когато го анализираме от онтодиалектична гледна точка. При това от четирите члена на равенството, получени след разкриване на скобите единствено произведението DМ . DХ има актуално онтологично значение.

Членът Ме . Хе отразява вече осъществилото се минало битие в предходния елементарен интервал време Те , което битие, след нарастването на времето с DТ > 0 се актуализира като DМ . DХ. Другите два члена - Ме . DХ и DМ . Хе , съответстват на едно неосъществимо битие дотолкова, доколкото едновременно в един и същи ЕИВ е невъзможно една и съща онто-частица да се самозапазва в две различни, взаимно изключващи се състояния, при две различни стойности за инертността и за протяжността си. Така, че при Ме . Хе, актуализиращо се постоянно като DМ . DХ и Ме . DХ = DМ . Хе = 0 (като неосъществими релации), в сила за който и да е произволен ЕИВ ще бъде изразът: ООП₁ = DМ . DХ = К₁ = h/C , който отразява самозапазването на съществуващото в първично-елементарна форма за неограничено време до „безкрайност”.

Аналогично за втория онтологичен принцип имаме: ООП₂ = DМ . DХ²/DТ ³ К₂ ³ h , което на свой ред изразява самоопределянето (движението) на съществуващото в първично-елементарна форма.”

По този начин чрез физическата конкретизация на двата онтологични принципа – запазването и промяната се явяват в диалектическо единство като иманентна същност на съществуващата обективна реалност. С това онтодиалектиката прави една невероятна стъпка и прекрачва границата между общо-философските разсъждения и точните природонаучни дисциплини. Но нека продължим, за да видим истинските последици от тази стъпка: 

В какво физическо съдържание се конкретизира дълбокият философски смисъл на двата основни онтологични принципа? Първият от тях, без никакви усложнения може да послужи като основа за извеждане на законите за запазване на импулса и на енергията. Първата производна по времето от ООП₁ при DТ ® Те ни дава импулса на прилежащата на елементарната онто-частица маса Ме (DМ):

lim D(Ме . Хе) /DТ - D(h/C) /DТ = Ме . (Хе / Те) = Ме . C = Pе ,

откъдето следва, че при DТ ® 0 първата производна на импулса по времето е: lim DPе/DТ = [(Ме + 0) - Ме] . С/DТ = 0, т.е. нула, с което може да се приеме, че Законът за запазване на импулса, а следователно и Законът за запазване на енергията, са изведени и доказани от изходните позиции на онтодиалектиката.

Също на основата на Първи онтологичен принцип, при DХ = C.DТ следва: DМ.C.DТ = h/C, откъдето и: DМ .C² = h . 1/DТ = DЕ (или: Мe .C² = h . 1/Тe = Еe), т.е. получаваме едновременно в едно обобщено равенство както познатата ни формула на Айнщайн за пълната енергия, така и общата формула на Де Бройл за енергията на произволно взето тяло при честота на прилежащата му вълна 1/Т. По този начин на ниво елементарна онто-частица корпускулярно-вълновите представи за материята, приети в съвременната физика за взаимно допълващи се (Нилс Бор), се утвърждават като екзистенциално свързани и произтичащи от самата същност на съществуващото.

За Втори онтологичен принцип откриваме, че е тъждествен по форма и съдържание с отношението на неопределеността на Хайзенберг. Това става очевидно при заместване на: DХ/DТ = C и DМ.C = DP , след което се получава:

ООП₂ = DМ . DХ²/DТ = DХ . DP ³ К₂ ³ h .

Тук неопределеността в процеса на самоопределяне и самоизменение на елементарната онто-частица, отразена от промените в нейната инертност DМ и елементарния и интервал време DТ, или еквивалентно чрез нарастването на импулса и DP, и неопределеността в пространствената и обособеност, отчетена от DХ , се явява отнологично, а не гносеологично породена, т. е. не зависи от усилията ни да бъде определена (измерена) една от двете величини, а е вътрешно присъща на съществуващото в неговата първично-елементарна форма. Аналогичен израз се получава и за неопределеността по отношение на времето и енергията при: DХ = DТ.C и DР.C = DЕ , или: DЕ.DТ ³ h. Тук DЕ, както и по-горе Ее е вътрешно присъщата енергия на елементарната онто-частица, в качеството й на пределно обща мярка на движението (самоизменението).

Механизъм на самоопределяне и самоформиране на съществуващото

Да видим сега дали двата онтологични принципа, които формулирахме и физически конкретизирахме и интерпретирахме по-горе са достатъчни, за да „вдъхнат живот и разум” на света, в който живеем.

Съсъществуването на нещата, обособени в пространството и времето, без да са дезинтегрирани от нищото, означава, че самоопределяйки и самоизменяйки се, всяка една онто-частица определя и изменя намиращите се в съседство с нея, и обратно – инертността, протяжността и ЕИВ на отделната онто-частица са в тясна зависимост от промяната в параметрите на съседните и частици. По този начин чрез единичното, съществуващото се самоформира като всичко. Това е един всеобхватен процес на взаимодействие, на обмен на движение (енергия) и на... информация. Нека го разгледаме малко по-отблизо:

На фиг. 1 са дадени източникът на светлина И, както и разположеният на разстояние L от него приемник Пр. И единият, и другият, както и разделящото ги пространство, са изградени от онто-частици със съответната инертност DМ, пространствена DХ и времева DТ обособеност. За онто-частицата 1 от източника съгласно ООП₂ имаме: DХ₁ ³ h/DP₁ , както и: DТ₁ ³ h/DЕ₁ . Като използваме познатите зависимости между енергията и импулса като две различни мерки на движението, от двете горни неравенства бихме могли да получим: DХ₁ ³ C.h/DЕ₁, от което съвсем ясно се вижда, че протяжността DХ₁ на елементарната пространствена клетка, прилежаща на онто-частица 1 зависи непосредствено и обратно-пропорционално от енергията на разглежданата частица.

Нека същата частица 1 от източника да излъчи част от своята енергия в даден момент под формата на светлинен квант с импулс DP успоредно на направлението ОХ по посока на приемника Пр. Самоопределяйки се по този начин, тя ще промени своята протяжност от DХ₁ на DХ₁', или: DХ₁' ³ h/(DP₁ - DP), а елементарният и интервал време (ЕИВ) съответно ще нарасне до стойността: DT₁' ³ h/[С.(DP₁ - DP)]. Като се отчете, че между съседните ЕПК няма „празни" места, се вижда, че елементарната онто-частица 2 – първата разположена в пространството между източника и приемника, която получава нарастване на импулса с DP за сметка на онто-частицата 1, ще се свие и протяжността й от DХ₂ ще намалее до DХ₂' или: DХ₂' ³ h/(DP₂ + DP), като съответно на това ще се скъси и елементарният й интервал време от DТ₂ на DТ₂' т.е.: DТ₂' ³ h/[С.(DP₂ + DP)].

В дадения пример светлинният квант с импулс DP за време от порядъка на един елементарен интервал DТ изминава разстояние равно на протяжността на елементарната пространствена клетка DХ. От отношението:

[h/(DP₁ - DP) - h/DP₁] : {[h/(DP₁ - DP) - h/DP₁] / C} = C ,

 в които числителят е равен на изминатия път, а знаменателят на изразходваното време, се вижда, че това е станало именно със скорост С. Същата скорост на разпространение на светлината в реалното, а не в „празното" пространство, ще бъде отчетена и при пристигане на светлината квант с импулс DP в приемника Пр и поглъщането му от елементарната онто-частица р.

Така изложеният механизъм на близкодействие, при който самоопределянето на елементарните онто-частици преминава и се слива с тяхното взаимоопределяне, обяснява напълно и факта, защо масата на фотона в състояние на покой е равна на нула. Причината е в това, че фотонът, или с други думи казано – енергийният квант, не е обособен като отделна елементарна онто-частица със своя собствена протяжност, вътрешно присъща й инертност и елементарен интервал време. Той е просто елементарна порция движение без битие в себе си, което се предава от една онто-частица на друга в процеса на тяхното непосредствено взаимодействие.

Изводът е очевиден: самоопределяйки се, онто-частицата 1 предава движение (отдава енергия) на съседната й частица 2 и я определя. Тя от своя страна може да запази полученото нарастване на импулса за определено време или да излъчи по посока на частицата 3, и така до пристигане на сигнала в приемника Пр. Същият процес, протичащ непрекъснато вътре в единно съществуващото, ни дава начина, по който то се самоопределя и самоизменя в цялост като всичко. Този „механизъм" е в основата не само на така нареченото „разпространение на светлината в празното пространство с постоянна скорост", но чрез него със същия успех се обяснява известното от СТО Лоренцово скъсяване на дължината и оттам се обединяват в Единен закон и познатите ни физически взаимодействия.

 

Критерий за елементарност на микро частиците

Освен механизма за запазване и самоопределяне на съществуващото на фундаментално-квантово микро ниви, онтодиалектиката ни дава и натурфилософски ключ за разбиране и изследване на най-фината структура на света. Това е така защото познатите ни микрочастици могат да се разглеждат като отделни ЕПК или като съчетания от няколко такива клетки. Очевидно е при това, че като елементарни би следвало да се третират само тези частици, които биха могли да се поместят и да съществуват в рамките на една единствена ЕПК, при равни за частицата и за клетката енергии.

Известно е, че пълната енергия на която и да е частица може да се определи от израза: Е² = С²Р²+М²С⁴, откъдето става ясно, че минималната енергия на същата частица (в състояние на покой) е: Еmin = МС². За еквивалентната пространствена клетка на тази частица бихме могли да запишем: DЕ ³ МС²; а от ООП₁ за протяжността на същата ЕПК от изведената вече формула следва: DХ ³ С.h/DЕ. За всяка действително елементарна частица, изчислената така протяжност на еквивалентната и ЕПК трябва да превишава нейните реални размери, или да е най-много от един и същи порядък с тях. При значително несъответствие (D >> DХ) частицата следва да се разглежда не като елементарна, а като съставена от по-прости структурни елементи (виж Таблица 1).

 

Таблица 1

Н а и м е н о в а н и е	Атом водород H	Атомно ядро Zn64	Протон р+	Електрон е-
Маса М, кг	1,67.10-27	1,07.10-25	1,67.10-27	9,11.10-31
Размер на частицата D, приет в науката за действителен, м	1,06.10-10	6,00.10-15	1,50.10-15	5,63.10-15
Протяжност на еквивалентната ЕПК ΔХ, м	2,11.10-16	3,69.10-18	2,11.10-16	3,88.10-13
Съпоставка:	D>> ΔХ	D>> ΔХ	D> ΔХ	D< ΔХ

 

От данните в таблицата се вижда, че само електронът удовлетворява критерия за елементарност, което е известно вече от експерименталната физика. Проверката на критерия може да се разшири, като същият се пресметне и за останалите известни микрочастици.

 

В заключение

 Казаното дотук в това кратко въведение достатъчно добре илюстрира необятните възможности, които онтодиалектическият подход дава за изследване, преосмисляне и преформулиране на натурфилософските ни понятия, представи и познания за света. Тръгвайки от най-достоверното твърдение „Аз съм!“, което всеки субект на познанието може да изкаже, преминавайки през обобщението „Съществуващото е!“ и формулирайки двата основни онтологични принципа за самозапазване и самоопределяне на това, което е, онтодиалектиката доказва своята състоятелност чрез физическата (натурфилософска) конкретизация и интерпретация на тези принципи. Кой как ще възприеме, ще разбере и ще се възползва от тези възможности – предстои да видим в бъдеще.

 

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Айнщайн, А. 1981. „За физиката, за физиците и за себе си”, София: „Наука и изкуство” (Aynshtayn, A. 1981. „Za fizikata, za fizitsite i za sebe si”, Sofia: „Nauka i izkustvo).

Борн, М. 1972. „Атомна физика”, София: „Наука и изкуство” (Born, M. 1972. „Atomna fizika”, Sofia: „Nauka i izkustvo“).

Гърчев, М. 1995. „Въведение в Онтодиалектиката като теория на нещата от елементарното до Бога“, София: ИК „Богианна“ (Garchev, M. 1995. „Vavedenie v Ontodialektikata kato teoria na neshtata ot elementarnoto do Boga“, Sofia: IK „Bogianna“).

Гърчев, М. 2025. „Раждането на онтодиалектиката“, София: ИК „Богианна“ (Garchev, M. 2025. „Razhdaneto na ontodialektikata“, Sofia: IK „Bogianna“).

Корн, Г., Т. Корн Т. 1968. „Справочник по математике”, Москва: „Наука” (Korn, G., T. Korn T. 1968. „Spravochnik po matematike”, Moskva: „Nauka“).

Физика микромира. 1980. „Советская энциклопедия”, Москва: „Наука” (Fizika mikromira. 1980. „Sovetskaya эntsiklopedia”, Moskva: „Nauka“).

Хегел, Г. 1982. „История на философията“, т. 1., София: „Наука и изкуство“ (Hegel, G. 1982. „Istoria na filosofiyata“, t. 1., Sofia: „Nauka i izkustvo“).

Яворский, Б., А. Детлаф. 1977. „Справочник по физике”, Москва: „Наука” (Yavorskiy, B., A. Detlaf. 1977. „Spravochnik po fizike”, Moskva: „Nauka“).