NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Влияние на религиозността
върху социалните взаимоотношения
Петя Стоянова Пачкова
ЮЗУ „Неофит Рилски“
рachkova@swu.bg
Стимулирането на традиционната религиозност и дискриминацията на хората с мюсюлманска религия спомага за стимулиране на социални конфликти. Култивирането на неуважение към различните религиозни системи, на омраза към хората, които ги изповядват, е средство за намаляване на негативното отношение на хората към упражняваното насилие срещу подобни религиозни малцинствени групи. То е и благоприятно условие за одобряването и съдействието на военни конфликти.
В България социално-икономическото разделение между отделните прослойки след 1989 г. се допълни и чрез задълбочаване на религиозните им идентификации. Християните все повече гледат с подозрение мюсюлманите /особено ако са и роми/ и ги разглеждат като потенциални терористи, религиозните гледат подозрително нерелигиозните. И в зависимост от религиозната си окраска интерпретират много събития – войни, терористични актове, убийства.
Редица автори смятат, че религията по принцип е нетолерантна. След като вярваш, че божествените истини са единствено верни, значи автоматично отричаш правилността и т.н. на другите религии. В този смисъл атеизмът може да се разглежда като най-добрата основа за толерантност и единение.
Използването на религиозността като средство за управление на масите е обичайно поведение на управляващите класи и техните елити през цялата човешка история. Това продължава и при капитализма, когато светскостта на държавата и обществените отношения е обявена като принцип. А религията е обявена за лично право и елемент от личния живот на всеки гражданин, отделена е от светското образование. Но в различните периоди от развитието на народите този принцип се спазва повече или по-малко в зависимост от нуждите на различните управляващи класи и техните елити. Най-много се използват религиозните различия по време на вътрешни и международни напрежения и военни конфликти.
Както посочва изследователят на проблема Симаворян, „Религиозната нетърпимост в обществата е сериозен ресурс в ръцете на воюващите държави от гледна точка на предизвикване на разцепление в тези страни и общества. Въз основа на тези съображения са били и продължават да се извършват всякакви мисионерски мисии, преследващи освен религиозни (пропаганда и разпространение на собствената религия и ценности) и прикрити политически цели“ (Симаворян, 2013: 82).
Симаворян твърди, че „Въпросът за религиозната толерантност е от изключителна важност за гарантиране на сигурността на съвременните общества. Религиозната толерантност е основа за осигуряване на вътрешна стабилност и интеграция на обществата, предпазването им от сътресения, предотвратяване на разделянето на нации и държави и накрая неутрализиране на политическите цели на външно религиозно влияние (мисионерска работа, въвеждане и разпространение на сектантски движения). При липса на религиозна толерантност религиозното и конфесионално многообразие на обществото може да доведе до вътрешно разцепление и отслабване и да предизвика кръвопролитни войни“ (Симаворян, 2013: 82).
Изследователят привежда и конкретни резултати от проведени през 2001 г. в Русия социологически проучвания, които „показват, че макар и с леко предимство, но въпреки това тези, които не вярват в Бог, са по-толерантни към невярващите и са по-отворени към тях по отношение на контактите, отколкото вярващите“ (Симаворян, 2013: 86).
Основното правило е следното: колкото по-зле живеят масите, толкова повече елитите използват това средство за управлението им, за осигуряване на политическото си спокойствие чрез пренасочване на социалните напрежения и борби. Очакванията се пренасочват от държавата към бога, а отговорността се търси повече от прослойки, които също са жертва на обществените отношения, а не от тези, които са причина за неблагоприятното социално положение на недоволните от социалния си статус хора. Недоволствата се насочват вместо към управляващия елит и капиталистическата класа, които управляват общественото развитие, към други потърпевши от особеностите на развитието страти. Например към бежанците, към религиозните малцинства. Това е очевадно през последните десетилетия поради негативните последици за много хора от развитието на глобализацията като етап от развитието на капиталистическата обществена формация.
Омразите между християни и мюсюлмани в Европа растат поради обедняването на големи групи от хора с християнска ориентация. Управляващите елити насочват омразата им към бежанците и емигрантите, голяма част от които са мюсюлмани и са готови да работят при по-неблагоприятни условия.
Европейските елити съвсем съзнателно и последователно стимулират омразата към мюсюлманите, толерират расистките, неофашистките настроения и поведения (Пачкова, 2016). Препращат омразата не към работодателите, които не спазват трудовите права, не заплащат по подходящ начин труда на големи маси от хора и заменят човешкия труд с машини, а към други жертви на икономическите отношения. Другият обект на омраза, който съвсем съзнателно се поддържа в общественото съзнание именно като обект на омраза, са бежанците. Особено когато те са и от различни от доминиращата в Европа религиозна деноминация. Така европейските елити прикриват и своята вина за развитието на въпросните бежански потоци поради агресията на САЩ и европейските държави в много страни по света.
Използването на религията като управленско средство е налице и в периода от края на Втората световна война до 1989 г. в така наречените „социалистически“ страни, които всъщност са страни с държавен капитализъм (Пачкова, 2010). Управляващата номенклатурна класа развива втория етап от българското капиталистическо развитие, етапа на ускорената индустриализация, тъй като българската буржоазия от преди 1944 г. не успява да индустриализира страната в степен, в която да бъде достатъчно конкурентоспособна с по-развитите капиталистически страни. Тъй като изоставането е трябвало да бъде наваксано за кратък период от време, това става с помощта на недемократичен политически режим и голям процент на държавна собственост и планиране. Всъщност държавната собственост и планирането на икономическата дейност не противоречат принципно на пазарната икономика, както се опитват да ни убеждават манипулаторите на общественото мнение. В най-развитите капиталистически държави днес има огромен процент на държавна собственост, чието развитие се планира, но никой не поставя под съмнение капиталистичността на тяхната система. А планирането е елемент от развитието на всяка сериозна фирма. Поради идеологически причини обаче планирането се представя като някакъв специфичен социалистически феномен.
На този етап управляващата номенклатура използва религиозността като управленско средство, но чрез нейното намаляване, а не чрез стимулирането й, както управляващият елит прави днес. Тогава благосъстоянието на масите постепенно нараства. Това е било важно условие за намаляване на напреженията и омразите. А и номенклатурата има нужда от работната ръка на цялото население, за да извърши историческата си мисия и е заинтересована от по-голяма степен на единство на различните прослойки от неелита. Атеизмът и липсата на обучение по религия в училище им дава по-голяма възможност за увеличаване на това единство. Чрез тази политика се минимизират различия, в случая религиозните различия. Доколкото все пак продължават да са налице различни религиозни деноминации, номенклатурата се опитва да минимизира различията между тях, а не да ги задълбочава. Едно от средствата за това е и по-малкото значение на религиозните празници в официалната празнична система на страната.
Според Ар. Симаворян „укрепването на толерантността в условията на атеизъм може да се види и в примера на арменските реалности. Преди създаването на съветската система има огромна психологическа бариера между последователите на Арменската апостолическа църква и арменските католици. Те са изолирани един от друг и комуникацията между тях е много ограничена. Цари атмосфера на взаимна нетърпимост. През съветските години обаче тази психологическа бариера е почти напълно изтрита и се налагат нормални, несковани от религиозни различия отношения. Значителна роля за това може би играе политиката на атеистично образование, провеждана на държавно ниво през съветския период, която изтрива психологическата бариера между двата религиозни слоя на арменския народ. По този начин, въпреки всички негативни аспекти, атмосферата на атеизъм, царяща през съветския период, изиграва положителна роля от гледна точка на националната консолидация на арменската общност, премахвайки психологическата бариера във взаимното възприемане на католиците арменци и привържениците на AAЦ“ (Симаворян, 2013: 86).
Като резултат от сравнително по-светската политика на „социалистическата“ номенклатура между 1944 г. и 1989 г., при така наречения „социализъм“ празничната система в България има до голяма степен светски характер. Пак сред основните държавни празници са християнските, но тяхното честване не доминира и не подчертава липсата на мюсюлмански празници така, както е днес. По-голямо внимание се обръща на честването на светските празници, които са в по-голяма степен общи за всички граждани. Това се отразява на системата на образованието, условие е за повишаване на толерантността на децата и младите хора към различните религиозни привързаности на живеещите в страната, както и на хората извън страната. Преди 1989 г. не е налице вероучение в светското училище и в светските висши учебни заведения. Религиозното образование е отделено в специализирани учебни заведения.
Като цяло по икономически и социални начини се издига равнището на живот на мюсюлманите, намалява тяхната дискриминация като етническо и религиозно малцинство и липсата на мюсюлмански празници в официалната празнична система се преживява в по-малка степен като дискриминация.
Образоването на децата и настройването на по-възрастните в толерантност и недискриминационно отношение към другите религии, особено към мюсюлманите, е благоприятна основа за това масите да не одобряват агресивна политика от страна на елитите. Това стимулира подкрепата на масите спрямо миролюбивата политика на номенклатурата по време на целия период, наречен неправилно „социалистически“.
След 1989 г., когато жизненото равнище на огромни маси от хора деградира, елитът започва да се нуждае от стимулиране на религиозността (Пачкова, 2015) и суеверията за пренасочване на страстите в по-безопасна за него посока. Насочва очакванията за помощ на страдащите хора към бога и ги отклонява от себе си. Насочва симпатиите и надеждите им към зодии и врачки. Един известен български учен казва, че в България днес може би има повече врачки, отколкото учени. Неблагополучията на хората се обясняват чрез разположението на звездите, принадлежността към една или друга зодия и др. под. Върхът в това отношение бе постигнат когато при последните избори за президент в един от най-четените български вестници на две цели страници на изданието беше дадена информация за зодиакалната принадлежност на основните кандидати. Явно ни призовават да гласуваме вече според зодията на кандидатите, а не според политическите им програми.
След 1989 г. управляващите в западните страни се лишиха от своя предишен враг в лицето на страните от така наречения „социалистически“ лагер и от своя страна потърсиха в исляма, в бежанците и в тероризма нови варианти на врагове. Формулираха като жизнено важна борбата срещу тях и така по-лесно манипулират собствените си народи. Манипулацията е изключително ефективна, омразата нараства и пречи на масите да виждат истинските причини за проблемите в битието си. Нараства броят на групите, които преследват бежанци и мюсюлмани по улиците, на индивидуалните престъпления. Радикализираните мюсюлмани отговарят с терористични актове. А властите често прикриват първите, а са много прецизни в преследването на вторите и в разпространяването на негативна информация за тях.
Всъщност, както посочва Т. Неделчева, „страхът на европейците от „зелената заплаха” е огледален образ на мюсюлманските фантазии за западната конспирация срещу исляма, като и едните, и другите са част от безкрайната спирала от фалшиви представи, подгрявани от медиите, от постоянно натрапваните телевизионни стереотипи и от радикалните проповеди, разпространявани чрез интернет (геополитика).
Ислямофобията фактически оспорва социалния и граждански статут на хората, изповядващи ислям, и въвежда различни форми на дискриминация, насилие, стигматизация и опити за изключване както на ниво всекидневие, така и на институционално равнище, като в центъра са опитите да се внуши, че тяхната религия е несъвместима с либералните демократични принципи“ (Неделчева, 2019: 25-26).
Неделчева привежда конкретни данни: „Доклад от Калифорнийския университет в Бъркли и Съвета за американо-ислямските отношения изчисляват, че с 206 млн. долара са финансирани 33 групи, чиято основна цел е „насърчаване на предразсъдъците срещу исляма и мюсюлманите” в Съединените щати между 2008 г. и 2013 г., като общо 74 групи са допринесли за ислямофобията в Съединените щати в този период. Статии от вестници, телевизионни предавания, книги, популярни филми, политически дебати в САЩ, части от Европа и по света заклеймяват исляма в доминиращата култура“ (Неделчева, 2019: 27-28).
Неделчева прави извод, че „Съвременната американска национална сигурност и държавните структури са изградени върху предпоставката, че мюсюлманите са заплаха. Структурната ислямофобия не е характерна само за федералното правителство, то също така е и за отделни щати и градове, защото щатските и градските власти следват стъпките на федералното правителство, мотивирано от стратегията за борба с тероризма“ (Неделчева, 2019: 36).
Друг български изследовател, В. Проданов, посочва: „На встъпването в длъжност на президента Тръмп в САЩ присъстваха шест религиозни лидери – повече отколкото всякога преди това при президентска инаугурация в американската история. След това Тръмп подписа решение, разрешаващо на американските църкви да се занимават с политика – нещо, което бе в пълен разрез с дотогавашния секуларен характер на политиката... В САЩ проучване на Пю Рисърч Център показа, че 58% от привържениците на Републиканската партия смятат, че университетите в САЩ имат негативни следствия за страната, т.е. на институциите, символизиращи знанието и науката, се гледа като на нещо вредно. В същото време 73% от тях смятат, че църквите и религиозните организации играят позитивна роля в американското общество. В страната, която бе водеща в науката и технологиите през последните десетилетия, се смята, че религията е по-полезна от науката и образованието“ (Проданов, 2018: 289).
Неделчева изтъква, че ислямофобията все повече се очертава като новата форма на расизъм в Европа, а „фундаментализмът почти автоматично масово е асоцииран с исляма, въпреки тясната и обикновено премълчавана връзка с християнството, юдаизма и хиндуизма. Съзнателно създадените асоциации между ислям и фундаментализъм гарантират, че обикновеният читател ще възприеме исляма и фундаментализма като едно и също нещо. Ислямът се редуцира до шепа правила, стереотипи и обобщения за вярата, подсилващи негативния образ на тази религия и се пропуска фактът, че само някаква група от ислямисти споделят радикални настроения“ (Неделчева, 2019: 30-31). Авторката заключава, че „Ислямофобията е дълбоко вкоренена, плавно изработена, възпроизведена и разгърната от определени държавни политики, които целят определени геополитически, икономически и политически доминации“ (Неделчева, 2019: 33).
Етнофобията към българските турци и ромите, както и ислямофобията, се изразяват във факта, че хората от тези прослойки имат затруднения при издигането на управленски позиции, при включването им в дейността на органите на реда и други професионални прослойки, при участието им в различни граждански активности.
След 1989 г. в празничната система в България и другите бивши „социалистически“ срани /с изключение на Китай/, се подкрепя дискриминацията на мюсюлманите. Основни празници са отново християнските религиозни празници – Великден, Гергьовден и Коледа, въпреки немалкия процент на мюсюлманите сред населението и светския характер на държавата. За разлика от времето на „социализма“ обаче тези християнски религиозни празници се честват много по-активно, с най-много празнични дни, с най-голяма почит от страна на медии и държава. Мюсюлманските религиозни празници не са в общата държавна празнична система. Студентите мюсюлмани не могат да отидат на религиозния си празник, за да не отсъстват от учебните занятия и т.н.
С други думи празничната система уважава повече религиозните празници и то тези на мнозинството. В конституцията е закрепена по много солиден начин привилегированата позиция на християнството. Християнската религия е обявена за традиционна и е подсигурена с редица сериозни привилегии в сравнение с другите религиозни деноминации.
Всичко това е много сериозна линия за дискриминация на малцинствените религиозни групи. Те се чувстват втора ръка хора. Това поражда чувство за малоценност и омраза към немюсюлманите и държавата.
По празничната система в страните от бившия „социалистически“ лагер може да се разбере какви са съотношенията между религиозните общности и коя прослойка е дискриминирана. Там, където християнската общност е с ясно очертано мнозинство, в празничната система изобщо няма официални мюсюлмански празници. Така е в България, Русия, Румъния, Сърбия, Полша, Гърция.
В някои от тези страни пропорционално и по важност религиозните празници са по-значими от светските празници – например в Полша и Гърция. В Русия са най-малко като процент. Там по-ясно доминират нерелигиозните празници.
Там, където мюсюлманската общност е по-равностойна като количество хора, има по-голямо самочувствие и изисквания за равноправие и сред многото християнски празници се допускат и някои мюсюлмански празници. Така е в Македония и Албания.
А навсякъде, за да се дообоснове доминацията на християнската религия и църква, невярващите хора едва ли не автоматично и неправомерно биват присъединявани към християнското мнозинство по логиката на това, че християнството се обявява за традиционна, определяща религия в съответната страна. Патриотизмът неправомерно се отъждествява с привързаност и принадлежност към християнството. Не се уважава желанието на атеистите да бъдат легитимирани като невярващи, независимо от това дали са патриоти. И въпреки че според официалните данни в съответните страни обикновено има по няколко десетки процента атеисти, а според неофициалната ситуация – много повече, те биват принудени да честват религиозните празници.
„Трябва да се подчертае, че религията, като сакрализира основни ценности, се превръща в един от факторите, влияещи върху патриотичните позиции на вярващите граждани, но тя не е източник на патриотизъм. В грижата си за укрепване на духа на патриотизма сред населението държавата не бива да подценява значението на религиозните и идеологическите убеждения за вярващите миряни. Но също така трябва да се избягва отъждествяване на религиозността с чувството за патриотизъм, което неизбежно ще доведе до разделяне на обществото на вярващи и невярващи, патриоти и непатриоти“ (Борецкая, 2016: 95).
Друг механизъм за стимулиране на религиозността е връщането на обучението по религия.
В България се наложи обучението по религия в светското училище, макар и на доброволен принцип. Това не би било опасно за единството на нацията, ако се спазва принципа на светскостта, ако е свързано с преподаване на материал за всички религии, за техните основни постулати, за тяхната история и роля в обществения живот, а обучението по съответните религии да остава извън светското училище.
Вероучението в България има незадължителен характер. Но там, където го има, то не учи безпристрастно децата за същността и историческата роля на религията, а ги възпитава в ценностите на една или друга религиозна система. В България това обикновено е християнската.
Ако целта е издигане на равнището на познание на подрастващите за религията и различните й варианти като социален феномен би трябвало да се спазва принципът на равноправието между тях. „Тези курсове ще дадат общо разбиране за религиозното разнообразие, ще формират религиозна грамотност. Също така е необходимо да се преподават религиозни дисциплини във висшите учебни заведения за формиране на толерантност към представителите на различни религии. Също така си струва да се обърне внимание към различни форми на мироглед по отношение на религията – атеизъм, агностицизъм и други. В този случай ще бъде приложен секуларизмът като принцип на образованието – разнообразие от подходи, от които индивидът има право да избере“ (Сосновских, 2019).
А в днешните учебници по религия в България определено преобладава материалът за християнската религия, и то за православното й крило. Съдържанието е концентрирано не върху нейната роля в обществения живот, в историята на България, а цели привързване към нейните основни религиозни постулати (Денев, Киров, Кръстев, 1998). Доколкото има несъразмерно малко познание и за някои други основни религии, то звучи в много по-голяма степен научно и безпристрастно.
Надыришин посочва различни фактори, които влияят върху избора на обучителни модули, свързани с религията. Един от тях е селищният фактор: „В етнически хомогенни селища вероятността за преподаване на религиозни модули е по-високо, отколкото в етнически смесените. Това доказва влиянието на етническия фактор върху избора на религиозни модули. Той обаче не винаги играе решаваща роля. Изборът на модули се влияе от селищният фактор. Анализ на избора на модули позволява да се потвърди, че в града етническата и религиозна идентичност е по-слабо изразена. Използвайки примера с избора на модули за курса ОРКСЕ (Основи на религиозните култури и светската етика), става ясно, че в града родителите са по-малко склонни да избират религиозни модули“ (Надыришин, 2019: 91). Авторът подчертава, че ако се спазва принципът на светскостта, материалът по религиознание би трябвало да се преподава от независими учители и преподаватели, а не от представители на една или друга деноминация.
Според Надыришин се разграничават три дискурса, свързани с преподаването на религия: „духовно-морален, културологически и мисионерски“.
При първия дискурс учителят избягва да говори за религията, а представя добродетелите от позицията на общочовешките ценности.
При втория подход религията се представя като част от културата на обществото.
При третия подход една от религиите се представя за вярната и в този случай е напълно възможен индоктринационен ефект.
Освен това дискурсът се формира въз основа на етноконфесионалния състав на населеното място, в което се намира учебното заведение. Ако населението е моноетническо, вероятността от мисионерски дискурс значително се увеличава.
На трето място, дискурсът се формира въз основа на етоса на образователната институция. „Взаимодействието в рамките на училището е вградено в определен културен контекст, който се формира въз основа на традиции, йерархия, правила и ценностите на организациите“ (Надыришин, 2019: 92-93).
Всъщност „ниският избор на конфесионални модули гарантира по-ниска религиозна социализация на учениците в часовете по ОРКСЕ, тъй като модулът отразява дискурса на предмета. Урокът по история се фокусира повече върху религията като инструмент за политическо, международно и интеграционно влияние. Ценностната основа на религията в уроците по история отстъпва на посочените аспекти“ (Надыришин, 2019: 98).
Надыришин подчертава, че „Признаването на исторически обусловената роля на различните религии във формирането на историята на дадена страна не трябва да става причина за дискриминиране на представители на други религиозни организации и граждани, които се придържат към атеистичен мироглед. Би било логично да се предлага като алтернатива избираема дисциплина „Светска етика“ или „Религиозни изследвания“, в зависимост от това какви компетенции се изисква да се придобият от студентите“ (Надыришин, 2019: 95).
Освен това авторът посочва необходимостта понятията „религиозност“ и „духовност“ да бъдат разграничени: „В рамките на богословската мисъл, където синонимът на понятието „духовност” е „религиозност”, „връзка с Бога”, духовно-нравственото възпитание се тълкува като религиозно. В хуманистичната философия, чиито антропоцентрични тенденции са наследени от съвременната светска образователна система, "духовността" се разбира като ниво на знания, умения и образование на човека, благодарение на които той се реализира в междуличностното пространство и професионалната дейност. Човешката интелектуална дейност, резултатът от която са нематериални ценности, които имат социокултурно значение, се нарича духовна дейност“ (Надыришин, 2019: 97).
Реалността е доста далеч от тези принципи, произтичащи от светскостта на образованието в нашите страни както по линия на образователния материал, така и по линия на особеностите на преподавателския състав и в крайна сметка по линия на целите на това образование.
Едва ли на светскостта на образователната ни система съответства и наличието на християнски параклиси във висши учебни заведения, каквито има, например в България. Да не забравяме, че в тези учебни заведения следват и представители на други религиозни деноминации, например на мюсюлманската религия.
В най-големия университет в страната ни, СУ „Св. Климент Охридски“, има и Богословски факултет. За мен е под въпрос уместността на това поради факта, че основната цел на една от двете основни бакалавърски специалности „Теология“ има пряко за цел подготовка на специалисти по християнска религия. Другата бакалавърска програма „Религията в Европа“ също има за цел защитата на християнството от другите религии. Религиозното образование би трябвало да е извън светските учебни заведения, а именно в християнските, мюсюлманските и т.н. учебни религиозни заведения. Другото е нарушаване на принципа на светскостта на държавната образователна система и условие за създаване на междуконфесионални конфликти.
Християнската църква гледа на обучението по религия като на средство за разпалване на християнска вяра, а не просто на образователно средство в светска образователна система. Затова обучението по религия в училище не й допада. „То ще бъде профанация на православното учение, то ще започне все повече и повече да наподобява някакво “общохристиянско” или “общорелигиозно” учение, което е едно от основанията за днешното движение към апостасия.
Привържениците на истинското религиозно обучение в светското училище страдат поради факта, че в България то не е толкова добре организирано, за да привлича истински вярващи към християнската църква. Но от гледна точка на изследваните проблеми в този текст тази некачественост на обучението по религия е от полза за взаимоотношенията между хората от различните вероизповедания.
Според Ваташки „много се акцентира на предмета „Религия“ като средство за формиране на нравствени ценности. Със сигурност той би имал такава роля. Но трябва да бъде направено уточнението, че християнството не е етично учение или система, при все, че отдава голямо значение на чистия, нравствен живот. Християнството е единение с Бога, а това единение е свързано с едно непрестанно уподобяване на Бога, който е Съвършеното и Абсолютно Добро. Но тъй като държавните училища са светски, в тях учителят по „Религия“ няма да има пълната свобода и нужното време, за да представи нещата така, както ги разглежда християнството (ако е вярващ), или пък желанието за това (ако е невярващ). Факт е, че Църквата в България не може да осигури нужния брой учители по предмета, имащи православно-богословско образование, заради което, ако той се въведе като задължителен, голяма част от учителите ще бъдат такива, които притежават светско, небогословско образование: историци, философи, културолози и др. Неминуемо, вследствие на тези фактори, представянето на нравствените ценности ще има по-скоро информативен, запознавателен характер, който ще ги извади от духовния им контекст. Така учениците е много вероятно да си помислят, че християнството е някакво етично учение, макар и възвишено. Би могло да се възрази, че това е „по-добре от нищо“, но също така има основание мисълта, че „по-добре никакво обучение, от лошо, погрешно такова“ (Ваташки, 2019).
Привържениците на традиционната религия изтъкват и други доводи във връзка с уместността на преподаването на религия в училище“ „Преподаването на Религия (забележете: религия, а не вероучение) в държавното училище днес е поставено на съвсем различна, бих казал противоположна основа: съвременното задължително училищно образование се основава на критическото мислене на учениците и има преди всичко познавателен характер. В учебниците за по-горните класове (от пети клас нагоре) вече се говореше и за исляма, будизма и юдаизма, излагаха се твърде абстрактни мисли за християнската нравственост и за етиката, даваха се съвети по въпросите на брака, дружбата, приятелството, за хората от другите вероизповедания и т.н. от позицията на “общохристиянската” нравственост (дали знае някой какво означава общохристиянски, когато говорим за вероучението като учебен предмет?). Дори и уроците със съдържание от Стария и Новия Завет, от православното богословие (тайнства, символ на вярата, икони и т.н.), от историята на БПЦ, от житията на светците и др. подобни – дори и там съдържанието е бледо подобие на онова, което се преподава в неделното училище и което църквата винаги е преподавала. Иначе не може и да бъде, и това го съзнаваме твърде добре: едно е преподаването в светската обстановка на държавното училище, съвсем друго е в прицърковното обкръжение, където най-често уроците са съпроводени и от участие в богослужението“ (Кожухаров, 2006).
Подобни са проблемите на религиозното обучение и във Франция. „Актьорите от мюсюлманското училище се сблъскват с несравними предизвикателства пред равното третиране. Нещо повече, религиозното образование (РО) исторически е било и остава днес католикоцентрично, което означава, че католическата култура и религия в сферата на частното образование работят с определена власт и привилегия, която остава недостъпна за техните религиозни колеги. Илюстрирам как католическите училищни актьори и уж „светските“ училищни актьори, преподаващи християнска култура, могат да действат със значително по-голяма свобода от колегите си от мюсюлманските училища. Актьорите в мюсюлманско училище, напротив, се сблъскват с постоянен контрол, подозрение и дискриминация, улеснени от сложностите, неяснотите и политизирането на РО във Франция“ “ (Ferrara, 2023: 86).
Като аргумент за недоверието към мюсюлманските училища се използва подозрението, че по линия на финансирането те са свързани с Мюсюлманско братство, което усложнява отношенията между мюсюлманските училища и държавата и възпрепятства „уважението“ спрямо такива училища. Възпрепятства се тяхното създаване и функциониране. Както мюсюлманските младежи често се сблъскват с неравенства и дискриминация в държавните училища, така и подобна дискриминация се извършва срещу мюсюлманските училища и техните участници в частната система – особено на фона на католическите привилегии – сигнал за подкопаването на френския републиканец ценности на равенство и светски неутралитет (Ferrara, 2023: 96).
Ферара изтъква, че „Полемиката около мюсюлманските училища е много повече заради предаването на мюсюлманската култура и страхове от радикализъм, отколкото поради истинска загриженост за съдържанието на РО“ (Ferrara, 2023: 90).За разлика от тях еврейските училища и католическите училища са удостоени с много по-малко внимание от държавата, освен в случаите на оплаквания от ученици или родители и те много рядко се затварят от властите, независимо от извършените нарушения.
Тези факти показват, че в тази тежка междуетническа ситуация в Европа и Франция насърчаването на религиозната дискриминация има сериозни социални и политически ефекти. Насърчава се обидата и агресията сред малцинствата.
Особеностите в обучението по религия допълнително наслагват усещане за маргинализация и това става основа за агресивност във всякакви форми. Практиките на доминиране често могат да бъдат скрити чрез прогресивна дискусия или в покровителствени приказки.
При „социализма“ се намаляваше дискриминацията по линия на религиозни и етнически малцинствени групи. Днес в България тя е многократно увеличена. Върви се, например, към сегрегирани училища – на българи и роми, на християни и мюсюлмани.
Днес с религиозните празници и промените в образователната система, с текстовете в конституцията, с практиките за осигуряване на привилегировано положение на християнската религия, у етническото и религиозно мнозинство се насажда чувство за превъзходство, за присвояване на държавата. Неравнопоставеното положение на религиите в конституцията, в празничната система, в образованието, избирателното поведение на органите на реда към престъпниците с различни етнически и религиозни характеристики стимулира дискриминационното отношение спрямо мюсюлманите и хората от други религиозни деноминации. Учим децата, че мюсюлманите са втора ръка хора, по-изостанали, дори вражески, сепаратистки настроени.
Все по-разпространено в Европа, в това число и в България, е мисленето, че бежанците мюсюлмани са непременно терористи. Вместо благодарност, че вършат в огромна степен работи, които изтънчените европейци не искат да вършат, те все повече биват стигматизирани, презирани, мразени, убивани. А всъщност те са жертва в масовия случай на агресивната, нехуманна, до голяма степен одобрена от християнските църкви политика по света на европейските страни и САЩ.
С други думи, от една страна, празничната система и връщането на вероучението в училище възпитава децата в религиозност. Това подпомага пренасочването на негативната енергия на голямото количество недоволни и бедстващи хора не към управляващата класа, а към чуждите богове и техните симпатизанти. При намалялото жизнено равнище на огромни маси от населението, при нарастващото разочарование и напрежение сред тях контролираните религиозни конфликти са добре дошли за управляващите елити.
От друга страна, стимулирането на религиозността, в това число чрез празничната система, води до неуважително отношение спрямо невярващите в богове. Нерелигиозните хора са подложени на неуважение, дори презрение по линия на твърденията, че са по-малко духовни от вярващите, и то най-вече вярващите християни. С други думи вярващите се противопоставят на невярващите.
Десекуларизацията на обществените отношения и ислямофобията водят до това, че част от немюсюлманите в България, които не намират действителна закрила в християнската църква, нито в прохристиянските политически субекти, стават мюсюлмани. Такива са например част от българските роми. А част от християните се превръщат в християнски фундаменталисти.
В България като положителен в разглеждания контекст може да се отчете фактът, че процентът на неконформистки вярващите е нисък. Поради тази причина управляващите елити сравнително по-трудно могат да използват религията като средство за противопоставяне и управление. Ваташки твърди, че българският народ не е истински православен. „Според статистиката от последното преброяване 76 % от обявилите своето вероизповедание (а не от населението) се определят като православни, но така стоят нещата само в общ план. Ако видим какво ни казват различни проучвания конкретно, ще видим, че доста по-малка част вярват в Бог, а още по-малко в конкретни християнски вярвания (като безсмъртието или чудесата). „Православието ни“ се изразява в ходене на Рождество и Великден на църква, в „Христос воскресе“ след Възкресение, и с казване на „Бог да прости“ при смъртта на някой близък. Хората напускат този свят само с кръщение и опело (понякога и без него), но без битието на Църквата да стане част от техния живот. Да бъдеш „кръстник“ се е превърнало в една почетна роля, давана като израз на уважение, а не реално духовно наставничество над кръщавания и въвеждането му в християнството. Практика е дори да се избират за кръстници хора, които са невярващи или формално вярващи, понякога дори не са и кръстени (и съответно се кръщават набързо преди „ритуала“, за който са поканени). Като естествен резултат идват и явленията „номинален православен“ или дори „православен атеист“. И в тази връзка са напълно обясними данните, според които едва под 1% от населението изучава религия, а тенденцията през последните 10 години е за намаляване на броя на учещите религия три пъти“ (Ваташки, 2019). Според него слабият интерес към предмета „Религия“ като свободно избираем предмет е едно мерило за интереса на българския народ към самото православие.
В тази връзка е налице интересен политически феномен. Тъй като българските политически партии доведоха ромите до голяма маргинализация, до многократно връщане назад в социалното им развитие, което беше постигнато по време на „социализма“, те все повече се ориентират към гласуване за партията, която през целия преходен период защитава българските мюсюлмани – ДПС. Оттам дойде и преориентацията на една част от тях към исляма, защото не чувстват защита от християнската българска държава и грижещите се предимно за християнството български партии.
В крайна сметка ислямофобията се внушава още от училище, от медиите по линия на информациите за тероризма и темата за бежанците. Вече стана обичайно обикновеният човек да свързва тероризма само с мюсюлманския тероризъм. Прикрива се християнския и други видове тероризъм. Това е структурната ислямофобия. Тя е благоприятно условие за нарастване на индивидуалното насилие, на индивидуалната ислямофобия – нарастват престъпленията спрямо бежанци например. Влошените междуетнически и междурелигиозни отношения водят до увеличаване на престъпността. Изследователите посочват, че като се вземат предвид противоречивите резултати от изследванията върху влиянието на религиозността върху престъпността, трябва „да се изостави предпоставката, че религиозността е предимно индивидуална характеристика, и да се замени с предпоставката, че религията е преди всичко социален феномен. Всъщност,… религиозността има ефект само в поддържащ социално-религиозен контекст“ (Пруцкова, 2023: 107).
Ислямофобията се внушава и чрез отношението към ДПС като към вредна нехристиянска, небългарска партия и демагогските изявления на политици и партии, че не искат да управляват с тази партия /а всъщност винаги управляват заедно с нея/.
Ислямофобията се поддържа и сред еманципираните жени, на които им се внушава, че ислямът не се развива, че еманципацията е принципно неприемлива при доминация на исляма. Прикрива се фактът, че и в страните с доминиращ ислям еманципацията на жените се развива. Прикрива се и фактът, че в страните с доминираща християнска религия до преди не много отдавна не е имало еманципация на жената и че степента на еманципация на жените зависи от много други по-важни социални фактори, а не само и толкова от религията.
Друг източник на страхове сред християнското население, който се стимулира от управляващите, е тенденцията към промяна в съотношението между християни и мюсюлмани. Вместо християните да разгледат критично причините, поради които не раждат и да направят необходимото в тази посока, по-лесно им е да се страхуват от по-високата раждаемост на мюсюлманите. „Независимо от индивидуалната вяра, доминиращата религия и нивото на религиозност в дадена страна може да бъде мощна културна сила, която оформя индивидуалните нагласи и поведение в областта на раждаемостта [Skirbekk, 2022]“ (Пруцкова, 2023: 107).
Когато има социални напрежения и конфликти, подкрепени и от религиозни различия, понякога групите в по-неблагоприятна позиция се ориентират към увеличаване на раждаемостта, за да използват в своя полза промените в пропорциите на населението, да се защитят. А пък мнозинството отговаря на този факт със страх и омраза.
Има „три сценария за това, как ще нараства мюсюлманското население на Европа, изготвени от американския неправителствен социологически институт "Пю" (Pew Research Cente), цитиран от "Дневник".
Данните бяха разпространени в края на ноември и привлякоха вниманието с прогнозата, че сегашните 26 милиона мюсюлмани в ЕС, Норвегия и Швейцария може да се увеличат до средата на века с между 10 и 49 милиона души и могат да достигнат между 36 и 75.6 милиона.
В същото време и в трите сценария немюсюлманското население в анализираните 30 държави ще намалява - до 463-445 милиона души, независимо че над 40% от мигрантите са християни. „Мюсюлманите ще бъдат една четвърт от населението на света през 2030 година, съобщи независимият изследователски център „Пю”. През следващите 20 години мюсюлманското население ще се увеличава с по-голяма бързина от всяка друга религиозна група, каза ръководителят на изследователите Алън Купърман. Броят на мюсюлманите ще се увеличи с 35 процента през следващите две десетилетия, нараствайки от 1.6 милиарда души на 2.2 милиарда през 2030 година. За сравнение, останалото, немюсюлманско световно население ще се увеличи със само 16 процента, или два пъти по-малко”, уточнява Купърман. „Делът на мюсюлманите в Европа се очаква да се увеличи с над 30 процента. От 44.1 милиона през 2010 година до над 58 милиона през 2030, или над 8 процента от цялото европейско население”, казва Брайън Грим. В 10 европейски държави през 2030 година мюсюлманите ще са над 10 процента. Според американската студия тази тенденция ще промени статута на мюсюлманите в обществото. Те ще придобият по-голямо политическо и културно влияние, особено в градовете. Сред десетте европейски държави с най-висок процент мюсюлманско население е и България. Тя ще бъде шеста, с 15.7 процента мюсюлмани през 2030 година. По-висок процент от България ще имат Косово (93.5), Албания (83.2), Босна (42.7), Македония (40.3), Черна Гора (21.5). След България са Русия (14.4), Грузия (11.5), Франция (10.3) и Белгия (10.2). Най-голям и в момента, и в бъдеще ще е броят на мюсюлманите в Русия (нарастване от 16.4 милиона души през 2010 на 18.6 милиона през 2030), където, освен всичко, балансът на населението ще се промени най-рязко поради бързо намаляващото немюсюлманско население, посочва още студията. Причина за това голямо нарастване, според студията, е значително по-високата раждаемост сред мюсюлманките. Никоя друга религиозна група в света няма толкова висок фертилитет, казват изследователите.
Демографите смятат обаче, че поне в Европа тези разлики постепенно ще се стопят. Мюсюлманското население расте, но темпото се забавя, твърди Алън Купърман“ (Каникова, 2011).
Тези настроения между хората от различни религиозни деноминации се пренасят от вътрешните взаимоотношения в отношението към международните процеси и ситуации.
Като пример мога да дам сегашната ситуация в Израел. По линия на противоборството между евреи и палестинци, между немюсюлмани и мюсюлмани отношението към конфликта до голяма степен се предопределя от религиозните симпатии и антипатии. Омразата между мюсюлманите и християните, която се стимулира в европейските страни, води до закономерни оценки на конфликта в Израел. Мразещите мюсюлманите са на страната на Израел, независимо от неговото агресивно и нехуманно поведение. Лошото отношение на много българи към исляма днес полуавтоматично ги кара да се отнасят с омраза към палестинците и техните борби за независимост в ситуацията на конфликта с Израел днес. Те не се опитват да вникнат в справедливостта на техните борби. Мюсюлманите са по-склонни да търсят плюсове в поведението на палестинците и подкрепящите ги мюсюлмански държави. А мнението на невярващите хора се предопределя не толкова от религиозния фактор, а от други по-важни фактори.
Фактът, че българският народ не е толкова религиозен, че религиозността на голяма част от твърдящите, че са религиозни, е формална, непълноценна, конформистка, съдейства за това религиозността им да играе по-малка роля в оценката на събития и хора, на военни конфликти. Но и тук има доста условия за използване на религиозните привързаности като разделително средство и предопределяне на отношението.
В страни и ситуации, когато става дума за много по-масова и по-искрена религиозност, религиозните различия по-лесно могат да бъдат използвани от елитите като фактор за разделяне и омрази между различни части от населението, отколкото в България.
Вероучението в Германия днес играе много по-силна разделителна роля, отколкото по времето на социалната държава преди глобализацията, когато социалната обстановка е била много по-благоприятна за единство между християни и мюсюлмани. Днес междуетнически и междурелигиозни омрази и престъпления са многократно нараснали. Там и отношението към международните конфликти в по-голяма степен се предопределя от религиозната окраска на личността. Не случайно болшинството от германския народ нехае, дори одобрява, когато правителствата му въвличат страната във военни конфликти със страни с предимно мюсюлманско население. Но се чувства по-засегнато, когато е нападната християнска страна като Украйна.
По време на глобализацията второто и третото поколение на гастарбайтерите имат много повече проблеми, страдат от много по-голяма дискриминация и омраза от страна на германските християни и естествено се настройват по-агресивно спрямо тях. Не е нежеланието им за интеграция причина за по-ниската им степен на интеграция, както обикновено твърдят манипулаторите. Основната причина е невъзможността им да се интегрират така, както са били интегрирани техните бащи и майки, които също са мюсюлмани. Различните поколения гастарбайтери са поставени в германската държава при коренно различни социално-икономически условия. И това предопределя разликите в степента им на интегрираност и в отношението им към религиите.
В Европа, в това число в бившите „социалистически“ страни, през последните десетилетия на така наречената глобализация, се увеличи религиозността, в същото време се увеличи и расизмът, нетърпимостта към чуждите вероизповедания, престъпленията спрямо техни представители, гласуването за партии с расистки или фундаменталистки уклони. А това е поредно доказателство, че религиозността не е никаква гаранция за спазването на така наречените общочовешки норми, които религиите обикновено си присвояват като тяхна основна характеристика (Pachkova, 2018).
За спазването или за неспазването на основни морални норми не е причина толкова религиозността, колкото други по-важни обществени явления. Но тя играе допълнителна подгряваща роля в една или друга посока.
В крайна сметка уверено може да се каже, че „религиите допълнително разделят хората по света. Противопоставят ги и им създават проблеми, обосновават много видове насилия. Типичен пример е съвременният религиозно обоснован тероризъм. На ислямския фундаментализъм израелците отвръщат с разцвет на крайните юдеистки течения и политическите им фракции. Българските турци строят джамии, християните – строят параклиси и църкви и издигат кръстове над градове и села. Първите слагат бурки, вторите се кичат с кръстчета. Във Франция забраниха носенето на бурки, но не забраниха носенето на кръстове, което е чиста форма на дискриминация в една от най-демократичните страни. Една от формите на реакция от страна на мюсюлманските жени беше увеличаването на носенето на дрехите, които ги идентифицират като такива.
Отрицателното отношение към мюсюлманската религия у нас се развива. То нараства във връзка с действителната активизация на мюсюлманската църква у нас, с дейността на редица неправителствени организации – наши и чужди. Нараства с нарастването на страха у етническите българи от някои сепаратистки настроения сред българските турци. Това от своя страна стимулира част от българите като опит за отстояване на националната си идентичност наново да развиват религиозното си съзнание и практики, да развиват християнски фундаментализъм. Например около село Момчиловци в Родопите са построени със задружните усилия на населението от селото над 20 параклиса. Населението в това село не се бори активно за повече работни места, за развитие на бизнеса, за решаване на основните си проблеми. Гражданската им активност се концентрира в това направление.
Религиозните различия са свързани с възродените етнически различия. В крайна сметка израз на това става концентрирането на представителите на едни етнически и религиозни групи в едни политически партии, на други – в други. Политическият плурализъм изигра известна отрицателна роля в това отношение. Понякога, идентифицирайки се с някои политически субекти заради етнически или религиозни съображения, тези субекти отдалечават гражданите от социални и партийни субекти, с които биха могли заедно да се борят за правата си.
Религиозните противопоставяния се увеличиха, особено по линия на сепаратистките опасности, дестимулират съвместната гражданска активност на християни и мюсюлмани. По време на протестите в България е налице липсата на единодействие между различните етноси, дори е налице тенденция към задълбочаване на етнофобския характер на гражданските протести в България. Нарастващият расизъм на българите предотвратява по-сериозното включване в гражданските активности и на ромското население. От всичко това печелят само монополите и техните закрилници (Пачкова, 2015: 311).
Във връзка с опасността от ислямизация на Европа поддръжниците на диалога между различните религии и църкви все по-често биват обвинявани в подкрепа на ислямския фундаментализъм. Страховете на религиозните мнозинства увеличават предпоставките за дискриминация на религиозните малцинства.
Всъщност „парадигмата за секуларизацията, която беше основна в научния подход към религията през по-голямата част на 20-ти век, днес, в епохата на глобализацията търпи сериозна ревизия“ (Богомилова, 2010: 15). Доказателство за това е последователната и донякъде ефективна политика за развитие на религиозността на хората през този период.
От друга страна, като резултат от осъзнаването на опасностите от религиозните деления в Европа, във връзка с провала на мултикултурализма в Европа се надигат все повече гласове в защита на увеличаване на светскостта на обществото, в защита на нов етап на секуларизация. Европейските елити понякога осъзнават, че задълбочаването на конфликтите между различните деноминации води до прекалено големи противоречия между големи части от населението, до все по-големи политически напрежения, до увеличаване на условията за терористична активност и т.н. Осъзнават, че поддържането на религиозността на населението понякога донася по-малко изгоди, отколкото вреди от гледна точка на управлението на масите. Все по-често се сещат, че мнозинството от населението на западните европейски срани е нерелигиозно или само формално религиозно и че трябва да защитават и неговите интереси. „Днес само 21% от европейците посочват, че религията играе първостепенна роля в живота им – според анкета, направена от Gallup в 32 европейски държави“ (Тодорова, 2006: 67). Налице е променлива тенденция към намаляване на броят на вярващите хора (Богомилова, 2005: 16).
В някои европейски страни елитите се питат дали и доколко трябва да се доразпалват етническите и религиозните противоречия. Според Богдана Тодорова „днес две от монотеистичните религии – християнството и ислямът, принуждават европейците да се борят за светското, както никога преди“ (Тодорова, 2006: 66).
Западът в момента преживява и секуларизация, и сакрализация (Heelas, 2005).
Библиография
Богомилова, Н. 2010. Религиозното разнообразие в културата на съвременна Европа, С. (Bogomilova, N. 2010. Religioznoto raznoobrazie v kulturata na syvremenna Evropa, S.)
Богомилова, Н. 2005. Религия, право и политика на Балканите в края на ХХ век, Изд. „Изток-Запад”, С. (Bogomilova, N. 2005. Religija, pravo i politika na Balkanite v kraja na ХХ vek, Izd. „Iztok-Zapad”, S.)
Борецкая, В. 2016. Изучение религии в школе в ситуации поликонфессиональности белорусского общества // Беларусазнаўчыя даследаванні, 10 (Boreckaja, V. 2016. Izuchenie religii v shkole v situacii polikonfessionaljnosti belorusskogo obshtestva // 10)
Ваташки, Ат. 2019. Задължителното вероучение и мисията на Църквата, Posted на 17/05/2019 // Задругата /блог/ (Vatashki, At. 2019. Zadylzhitelnoto verouchenie i misijata na Cyrkvata, Posted na 17/05/2019 // Zadrugata /blog/)
https://zadrugata.com/2019/05/17/%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D0%BB%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BE%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B8-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/
Денев, Ив., Д. Киров, А. Кръстев, 1998, Религия, София (Denev, Iv., D. Kirov, A. Krystev, 1998, Religija, Sofija)
Каникова, С. 2011. Всеки шести в България – мюсюлманин, 28.01.2011 (Kanikova, S. 2011. Vseki shesti v Bylgarija – mjusjulmanin, 28.01.2011),
https://www.dw.com/bg/%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%BA%D0%B8-%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D1%8E%D1%81%D1%8E%D0%BB%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD/a-14801436
Кожухаров, В. 2006. Размисли за религиозното образование и вероучението // Православие.бг, 25/01/2006 (Kozhuharov, v. 2006. Razmisli za religioznoto obrazovanie i verouchenieto // pravoslavie.bg, 25/01/2006),
https://www.pravoslavie.bg/%D0%9E%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8/
Надыршин, Т. М. 2019. Место религии в системе школьного гуманитарного образования
Республики Башкортостан // Религиоведение, № 3 (Nadyrshin, T. M. 2019. Mesto religii v sisteme shkoljnogo gumanitarnogo obrazovanija Respubliki Bashkortostan // Religiovedenie, № 3), DOI: 10.22250/2072-8662.2019.3, 89-99
Неделчева, Т. 2019. Ислямо“фобията и стигматизирането на бежанците // Политически хоризонти, бр. 1 (Nedelcheva, T. 2019. Isljamo“fobijata i stigmatiziraneto na bezhancite // Politicheski horizonti, br. 1)
Пачкова, П. 2010. Теорията за държавния капитализъм - недолюбвана и неизползвана // Международна политика, 3 кн., Благоевград (Pachkova, P. 2010. Teorijata za dyrzhavnija kapitalizym - nedoljubvana i neizpolzvana // Mezhdunarodna politika, 3 kn., Blagoevgrad)
Пачкова, П. 2015. Преход и десекуларизация // Преструктуриране на политическото и идеологическото пространство в България, Европа и света, УНСС, София, (Pachkova, P. 2015. Prehod i desekularizacija // Prestrukturirane na politicheskoto i ideologicheskoto prostranstvo v Bylgarija, Evropa i sveta, UNSS, Sofija) стр. 303-314
Пачкова, П. 2016. Грешната посока // Неофашизмът, С., Земя (Pachkova, P. 2016. Greshnata posoka // Neofashizmyt, S., Zemja), 143-155
Проданов, В. 2018. Системни цикли и бъдещето на историята: накъде върви светът?, Изд. «Захарий Стоянов», С., (Prodanov, V. 2018. Sistemni cikli i bydeshteto na istorijata: nakyde vyrvi svetyt?, Izd. «Zaharij Stojanov», S.) стр. 289
Пруцкова, Е. В., И. В. Павлюткин, О. Н. Борисова. 2023. Связь религиозности и рождаемости в России на фоне других европейских стран: эффект социального контекста // Мониторинг общественного мнения: экономические и социальные перемены, № 2 (174), март — апрель, (Pruckova, E. V., I. V. Pavlyutkin, O. N. Borisova. 2023. Svyaz religioznosti i rozhdaemosti v Rossii na fone drugih evropejskih stran: effekt socialnogo konteksta // Monitoring obshestvennogo mneniya: ekonomicheskie i socialnye peremeny, № 2 (174), mart — aprel) DOI: 0.14515/monitoring.2023.2.2359
Симаворян, Ар., В. Овян. 2013. Религиозная толерантность в современном обществе // 21 век, № 1 (26) (Simavorjan, Ar., V. Ovjan. 2013. Religioznaja tolerantnostj v sovremennom obshtestve // 21 vek, № 1 (26)
Сосновских, Е. Г., Политика В Сфере релиГиозноГо образоВания: иСторичеСкий оПыт и СоВременноСть (на материалах челябинСкой облаСти), DOI: 10.14529/ssh190208 Вестник ЮУрГУ. Серия «Социально-гуманитарные науки» 61, 2019, т. 19, № 2 (Sosnovskih, E. G., Politika V Sfere reliGioznoGo obrazoVaniya: iStoricheSkij oPyt i SoVremennoSt (na materialah chelyabinSkoj oblaSti), DOI: 10.14529/ssh190208 Vestnik YuUrGU. Seriya «Socialno-gumanitarnye nauki» 61, 2019, t. 19, № 2)
Тодорова, Б. 2006. Религията днес и европейските страхове // Понеделник, кн. 9-10 (Todorova, B. 2006. Religijata dnes i evropejskite strahove // Ponedelnik, kn. 9-10), стр. 66
Heelas, P., Woodhead, L. 2005. The Spiritual Revolution. Why Religion is giving way that spirituality. – Oxford, Blackwell
Ferrara, C. 2023. Religious education in French private schools: Categories, conflations, and inequities, British journal of religious education, VOL. 45, NO. 2, 86–99, https://doi.org/10.1080/01416200.2022.2131735
Pachkova, Р. 2018. Religion and Universal Values // Studies in Humanities and Social Sciences, Center for Open Access in Science, Belgrade, Serbia, p. 133-141, file:///D:/petia/knigi%20i%20statii%20na%20drugi/S%20moi%20tzitati%20i%20publ/E-conference-Belgrad.pdf