Културата като ресурс за устойчиво развитие

 

Културата като ресурс за устойчиво развитие

Иво Пешунов

Югозападен университет „Неофит Рилски“, Благоевград

e-mail: ivo_peshunov@abv.bg

 

Въпросите  за устойчивото развитие не са новост. Те са обект на широк и задълбочен изследователски интерес, както и интегрална част на политическата и законодателната практика в национален, международен и глобален мащаб. Стремежът към устойчивост вече не е само модерна тенденция, а фактор който в значителна степен засяга стабилността на земните екосистеми и на самия живот на нашата планета. Същевременно разбирането за културата като инструмент на устойчивото развитие е сравнително ново явление, което макар  отскоро, се проявява и у нас.  От една страна то е резултат на холистичната  визия на концепцията за устойчивото развитие, от друга именно културата се припознава като търсеното неизвестно във формулата за устойчивост. Концепцията за устойчиво развитие претърпява значително развитие през 70-те и 80-те години на XX век, когато оформя и своя холистичен характер, а именно осъзнаването на взаимозависимостта и взаимодействието на екологичната, икономическата и социалната системи. Едва по-късно нараства необходимостта от по-прецизно дефиниране на културното измерение в устойчивото развитие (Сазонова 2014). Смисловата натовареност на понятието за култура обаче определя различни виждания и тълкувания относно това какво всъщност е самата култура, как и защо тя трябва да бъде част от подхода за изграждане на устойчивост на фона на множество предизвикателства, неизбежни промени, сътресения и рискове. Целта на настоящия доклад е да представи различни разбирания за културата, които детерминират съответно различни визии за нейната роля и функция в устойчивото развитие.

  Културата е неделима част от развитието на обществото и е вплетена във всички социални системи. В класическите социологически теории културата се тълкува като неразривно свързана с обществото, осигуряваща неговата стабилност и функции. Така културата и обществото се оказват двете страни на една и съща монета. Изследването и разбирането на обществото е в своята същност изследване на неговата култура. Културата е механизмът, който задвижва обществото, а не отделен нормативен конструкт, който съществува изолирано от него.  Развитието на обществото е неразривно свързано с неговата културата като вътрешно ценностен ориентир  и като неделим аспект от социалното действие. Разбирането за културата като ресурс за устойчивото развитие може да се разглежда като част от същата теоретична конструкция на взаимосвързаност на културата и обществото.

  Един от основните резултати от доклада на ООН за опазване на околната среда и за развитие (т.нар. Брундтландски доклад) е превръщането на устойчивото развитие в глобална политика. Документът интерпретира ролята на културата в един твърде обширен контекст, без изрично да я припознава като съществен инструмент за създаване и укрепване на устойчивостта. Независимо от това, най-често цитираното определение на Брундтландския доклад за устойчивото развитие, което „удовлетворява нуждите на настоящето поколение без да подлага на риск способността на бъдещите поколения да удовлетворяват своите нужди“ (Доклад на ООН „Нашето общо бъдеще“ 1989), имплицитно изразява разбирането за изграждане на устойчивостта като специфичен културен механизъм. Сегашното и бъдещето поколение са поставени в непосредствена зависимост и връзка, а устойчивостта се тълкува като процес във времето, но връзката между културата, социалното действие и промяна не е пряко изведена.

   Интересна е концепцията за културата като четвъртия стълб на устойчивостта на Джон Хоукс, чиято професионална кариера е тясно свързана с културата и културните политики на Австралия. Според Hawkes (2001) културата отразява и означава социалното производство и предаване на идентичности, значения, знания, вярвания, ценности, спомени, навици и разбирания. Тя е средството и съобщението, защото съдържа всички тези ценности, както и начина и резултата от тяхното социално изразяване, и тъй като културата е присъща на всички аспекти на човешката комуникация и взаимодействие, тя се разбира и като техен присъщ механизъм. Чрез нея ние придаваме смисъл на нашия живот и среда, на нашите общи ценности и на предизвикателствата пред които се изправяме. „Тя е основна потребност – камъкът, върху който е изградено цялото общество“ (Hawkes 2001: 3).  Културата е двигател на  развитието, защото пронизва човешката дейност във всички нейни социални аспекти. Чрез нея ние изразяваме своите ценности и потребности. Така според Хоукс  „Тя включва нашите ценности и стремежи, процесите и средствата чрез които се развиваме, приемането и предаването на тези ценности и стремежи, материалните и нематериалните прояви на същите тези ценности и стремежи в реалния свят“ (Hawkes 2001:3). В това определение на Хоукс се съдържат и двете значения, вплетени в понятието за култура, които обикновено разграничаваме, а именно култура като продукт на изкуството и творците и култура като набор от ценности, които са в основата на социалното действие, негово съдържание и продукт. Изкуството, материалната култура, културните индустрии са само един от начините, чрез които обществото може да се движи в посока на целите си, докато  културата като набор от ценности легитимира тези цели. Хоукс отбелязва, че повечето политики са построени върху разбирането за култура като автономен творчески процес, но само ценностите носят устойчивост в себе си. Устойчивото развитие въплъщава желанието бъдещите поколения да наследят един свят, който е толкова изобилен колкото е днешният – смисъл на човешкото съществуване, отразено в общите човешки ценности. Как да стигнем до такъв свят е въпрос на дебат. Дебат на и за ценности, следователно културен дебат. Устойчивото общество зависи от устойчива култура, и ако  тя се дезинтегрира, ще се дезинтегрира всичко останало. Така изплува необходимостта културата да бъде основата, върху която да се изгражда стабилно бъдеще и без която нито икономиката, нито социалното равенство, нито опазването на околната среда сами по себе си биха ни дали шанс да постигнем устойчивост. „Културният капитал е лепилото, което държи обществото цяло, социалният капитал е смазката, която му позволява то да се развива гладко” (Hawkes 2001:11). Оттук произтича и необходимостта културата да присъства във всички политики. Тя е интегрираща и балансираща. Всяка прилагана политика трябва да бъде подлагана на оценка за културно въздействие. Културата обхваща в себе си останалите три стълба на устойчиво развитие и следователно тя трябва да бъде основният критерий за ориентация на което и да било социално действие. Бидейки смислообразуваща, самата тя не трябва и не може да се обособява в самостоятелен четвърти стълб, а само да определя перспективата от и чрез която всяко социално действие и неговото влияние да биват оценявани. Тя е основата на трите стълба на устойчивото развитие и „покривът“, който ги поддържа заедно. Тя е калейдоскоп. Точно това има предвид Хоукс, когато определя културата като смисъл сам по себе си, смисъл, който придаваме на живота изобщо, и който прозира във всяко наше действие – от начина, по който възпитаваме поколението, до начина, по който почиваме и прекарваме свободното си време, начина, по който работим, по който произвеждаме блага. Тази иначе блестяща метафора  на Хоукс за културата като четвъртия стълб на устойчивото развитие твърде често бива погрешно разбрана и свързвана именно с обособяването на културата като отделен стълб, различен от останалите три стълба. Както подчертава Хоукс, това не е необходимо, тъй като културата ( разбирана като набор от ценности) е тази, която обхваща, пронизва и свързва останалите три стълба.

  Подобна визия за ролята на културата в устойчивото развитие откриваме и при Стyрe Пакален. В неговата статия от 2010 година „Култура и устойчивост“, Пакален отбелязва, че ценностите и жизнените модели, идентичността, търсенето на икономическа печалба, постиженията ни в областта на науката, образованието, технологиите, са културно дефинирани. Ясната дефиниция за културата е изключително важна, защото без такава, ние маргинализираме нейното участие в устойчивото развитие или изобщо не я разбираме като важен инструмент. Тя определя и начина, по който взаимодействаме и изграждаме диалог с останалите. Може да бъде разбирана като едно междинно пространство, в което се реализират всички действия, свързани с постигането на устойчивостта. Така културният аспект е базата, на която почива и се изгражда устойчивостта (Packalen 2010). Tе не могат да се разглеждат отделно едно от друго. Устойчивостта е възможна, само ако я разглеждаме като културно-трансформиращ проект на цялото общество. Според Packalen (2010) устойчивото развитие принадлежи на сферата на нормативното и поради това много често може да загуби своята виталност, превръщайки се в сбор от закостенели политики. Културата е тази, която осигурява неговата пластичност и виталност, благодарение на които то може да привлича и осигурява участието на различни социални групи и актьори, не само на експертите и специалистите, свързани професионално с него. Като  пространство на диалог, културата осигурява базата на устойчивостта посредством преосмисляне и рефлексия върху ценностите и социалните ни норми, но и създава предпоставки за нова култура – култура на устойчивостта. Както в концепцията на Хоукс, така и в концепцията на Пакален културата е основата, върху която се изгражда и почива устойчивостта. Отличителната черта при Пакален е концептуализацията на културата като поле на социален и културен диалог.

   Като известни представители на тази нова култура – културата на устойчивостта – могат да се посочат Джеймс Густав Спет и Херберт Жирарде. Те достигат до идеята за тази нова култура на устойчивостта по-различен начин. Спет е известен адвокат и еколог в САЩ, чиято работа обхваща много екологични инициативи и правни дела срещу индустриални предприятия. Херберт Жирарде стъпва именно на неговото разбиране за културата на устойчивостта. В сърцевината на тази нова култура лежи разбирането, че преодоляването и разрешаването на климатичните промени, на социалните неравенства, както и трансформирането на икономиката в такава, която стимулира растеж, достъпен за всички, е възможно чрез културна (ценностна) трансформация на цялото общество. Тази промяна следва не само да създаде по-голяма и широка обществена чувствителност към глобалните предизвикателства и рискове. Настоящата глобална ситуация отразява проблеми от културен и ценностен аспект. Тези културни (ценностни) проблеми са свързани с начина, по който социалното знание за успех и благополучие е разпространявано и предавано от поколение на поколение. Културното развитие е съществен аспект на устойчивото развитие. То трябва да предостави на обществото възможността да развива своя потенциал и креативност (Girardet 1999:70),  идея, която може да открием още при Ернст Шумахер и неговият бестселър „Малкото е голямо“. Технологичното развитие и иновации са не по-малко важни, но те имат второстепенно значение. Така Жирарде заключава, че устойчивото развитие изисква преди всичко културен контекст, без който то не би било възможно. При Густав Спет културата на устойчивостта се свързва с нов тип социално съзнание, с различна от настоящата етика и ценности. Преходът към устойчивостта отново означава културна (в своята същност ценностна) трансформация (Speth 2008: 199-203).

   Аурелио Печеи не използва понятието култура на устойчивостта, но успява да достигне до сходни заключения и имплицитно да отрази същото значение и съдържание, което откриваме по-късно при Жирарде и Спет. Настоящата ситуация на неустойчивост и нестабилност е не друго, а културна криза на цялата цивилизация. Нейните корени Печеи забелязва в християнската религия, дръзнала да обяви човек за господар на природата и всички твари по земята, да го отдалечи от самата природа, от която той е неизменна част. Това в значителна степен ни прави по-малко приспособими към промените, които в крайна сметка са част от всяко развитие. Печеи категорично отхвърля, че състоянието на криза, в което се намираме, се корени в човешката природа или в някаква присъща на човека слабост. Проблемите произтичат от самата цивилизация и от пътя за развитие, който тя избира да следва. Този порочен кръг на кризи, бедност, опустошена природа и ресурси, които използваме по най-безотговорен начин не е необратим. Посоката на развитие е обратима, твърди уверено Печеи (Печеи,А.& Икеда, Д. 1997). Той твърдо вярва, че възможностите ни са много по-големи, отколкото предполагаме, и че притежаваме всички качества и умения, за да се справим с всякакви предизвикателства. Един нов подход към проблемите трябва да се основава на отговорността. Нашето бъдещо развитие изисква нов морален и социален субект – качеството човек. Човек, който разбира своята отговорност, осъзнава тревожното състояние на света и избира промяната. Тази трансформация носи белезите на своеобразна социална и културна революция. Не може да става дума за спасение или промяна на човечеството, ако самите ние не претърпим своеобразен морален и духовен катарзис, ако не сме готови да подложим собствените си ценности на ревизия. Материална цивилизация може да бъде променена само с адекватни човешки качества  в световен мащаб. В това се състои човешката и културна революция като път към едно жизнеутвърждаващо бъдеще, което е възможно, „преди да е станало твърде късно“. Всъщност, човечеството като че никога не е имало по-подходящи условия от утрото на двадесетия век, за да поеме пътя към постигане на идеалите си: обещаващ прогрес, край на бедността и достоен живот за всички (Печеи 1987: 23).

   Важно е да се отбележи, че посочените автори не изчерпват въпроса за културата на устойчивостта. Освен като теоретичен конструкт, тя може да бъде проследена в социален аспект. Като специфичен социален отговор и противопоставяне на неустойчивостта се зараждат и оформят редица социални групи, които изразяват идеята за нерастеж (degrowth), за разумно и екологично-щадящо използване на наличните ресурси, за повече социална справедливост, за трансформация на консуматорското общество в общество на равни възможности, на екологична сигурност и стабилност, на икономически растеж и трудова заетост. Хората вече припознават себе си не само като консуматори, а като социални субекти, чието поведение има не само социални, но и политически резултати. Освен чисто икономическите аспекти на развитието, като важни се припознават социалната кохезия и устойчивост, отношенията между отделните социални агенти и групи. Именно в такива условия се раждат инициативите за микрокредитиране и социален бизнес, които изразяват различна ценностна (културна) ориентация и философия за развитието и неговите цели (Brunori 2019). Културата отново се разбира като социалното поле за комуникация и взаимодействие на отделните социални актьори, като предпоставка и условие за договаряне на общи цели, без които не може да има устойчивост и стабилност в развитието.

   Ролята на културата като инструмент за изграждане на устойчивост е отразена в международното законодателство и множество документи на ЮНЕСКО. Емблематичен в това отношение е „Дневен ред за култура 21“, който припознава културата за същностен аспект на устойчивото развитие и социалния прогрес. Връзките между културата и устойчивото развитие не винаги са ясни и уловими, но  без културата развитието не притежава „душа“. В духа на Джон Хоукс „Дневен ред за култура 21“ отбелязва, че тя трябва да присъства във всички обществени политики. Културното разнообразие и интеркултурният диалог оформят онова специфично виждане за културата като поле на диалог и комуникация при Пакален като елемент от взаимодействието и подход към другите, без което не може да съществува съгласие, договорени цели, споделени ценности, обща визия и сътрудничество. Социалното развитие не е индивидуален акт или процес, то включва и засяга всички нас по един или друг начин, означава представеност, ангажимент и участие на различни социални групи и агенти. Не можем да говорим за устойчиво развитие ако то не включва ценностите, нуждите, разбиранията, вярванията, стремежите на всички социални групи. Поради това интеркултурният диалог и културното разнообразие намират своето място в „Дневен ред за култура 21“. Интересен е и подходът на Европейския съюз по отношение на културата в условията на пандемията от Ковид 19. Тогава културата бе обявена за ресурс и част от мерките за преодоляване на кризата. Редица музеи работеха в онлайн среда и представяха своите колекции за широка публика, редица образи от киното, музиката или дори футбола ни призоваваха да си останем вкъщи уверявайки ни, че всичко ще бъде наред. Редица музикални шедьоври събуждаха опустелите площади на Рим или Кремона. В тези примери намираме сливане на различни културни елементи и функции.

   Чарлс Ландри говори за културата като хранилище и извор на нови идеи и визия за развитие, защото тя задава стабилността в условия на неизбежните промени и предизвикателства, пред които се изправяме (Landry 2000). Културата е не само нашето минало, но е и тясно свързана с нашето бъдеще. Тя показва, че имаме история, която носим със себе си и която искаме да разкажем пред света. В условията на турбулентни икономически, социални и технологични промени в един глобализиран свят чрез културата ние запазваме своята идентичност. Ландри разглежда културата още като щит спрямо негативните ефекти на промяната. Активната и витална локална култура и идентичност ограничават въздействието на културната хомогенизация. Културата може да ни разкрие нов начин, по който да използваме наличните ресурси или да открием нови технологии за това (Landry 2000). Централно понятие в това отношение за Ландри е креативността. Тя е присъща на човешката дейност и неразривно свързана с културата. Креативността означава способността да мислим и реагираме по-различен начин, да „правим нещата“ иначе. В контекста на множество комплексни предизвикателства, креативното мислене и подход биха могли да предоставят възможност за по-ефективни решения. В исторически аспект креативността е необходим инструмент за развитие и прогрес, както и специфично проявление на самата култура. Освен че креативността е неизчерпаем ресурс, както слънцето и вятъра, тя е прерогатив на човешкото действие; универсална човешка способност, чиито корени Ландри открива именно в културата (Landry 2000: 39). Като извор на нашата идентичност, която задава увереността и стабилността в бъдещето, както и посредством креативността като специфично нейно проявление, културата се превръща в двигател на промяната и устойчивостта.

Представените тук теоретични концепции са само малка представителна, но далеч не изчерпателна част от едно широко дискурсивно поле, което се фокусира върху културата. И го прави по специфичен начин. Темата за културата като двигател в развитието не е нова тема, но нейната функция е била тълкувана като чисто икономическа – брой културни институции, продадени билети за културни събития, работни места и заетост в сферата, туризъм и доходите от него. Това е чисто рационалният контекст, който може да измери една субективна форма в нейната обективна рефлексия. В ретроспективен план този контекст предшества формирането на друг по-задълбочен диалог, който се поражда тогава, когато концентрацията на множество заплахи от най-различен характер, драматичните промени и предизвикателства са значителни и комплексни. Защото устойчивото развитие идва като алтернатива и противопоставяне на неустойчивата и рискова Модерност. От друга страна научната, но и политическа еволюция в разбирането за това какво е устойчивото в развитието и как се случва то, протича на фона на все по-изразено смислово, структурно и съдържателно обогатяване, което предоставя възможност за нови ракурси. Съвсем естествено тогава се променя и визията за културата, за нейните по-дълбоки измерения и същност. Традиционното описание на устойчивостта като холистично развитие на екология, икономика, общество не само просъществува сравнително кратко, но се оказва твърде статично, линейно и в някакъв смисъл недостатъчно ефективно. Този процес се манифестира все по-ярко, намирайки своя категоричен израз и заряд в това да обособи културата като самостоятелна цел в структурата на седемнадесетте цели на устойчиво развитие на ООН, а не като елемент, който прозира навсякъде без да става ясно как функционира като нормативен и ценностен елемент в  развитието. “Културата работи за развитието. Културата движи развитието. Културата позволява развитието. Културата е това, което сме. Културата оформя нашата идентичност. Юнеско и Програмата за развитие на ООН работят по света, за да утвърдят културата като средство, което затвърдява уважението и толерантността между хората, като начин за създаване на работа и подобряване живота на хората, като начин да включим останалите и да ги разберем. Културата помага да запазим нашето наследство и придава смисъл на нашето бъдеще. Културата овластява хората. Нека поставим културата в дневния ред сега!“ (UNESCO 2012. “Let`s put culture on the agenda now”).

В този процес на еволюция в тълкуването на културата обаче има и слаби страни. Ако тя може да реши едва ли не всеки проблем, пред който се изправяме, все пак какви са нейните граници и потенциал? Може ли културата сама по себе си да разреши проблема с необратимото глобално затопляне, нарастващите неравенства и бедност, несигурност и тревожно бъдеще? В такава ситуация не съществуват универсални решения и инструменти. Ако се проследи и анализира концептуализацията на културата от първите опити за нейното самостоятелно присъствие в целите на устойчивото развитие до днес, то бихме наблюдавали точно такъв процес на непрекъснато обогатяване на нейното значение и капацитет, който да внесе промяната и да я удържи. Нито едно от двете едноизмерни разбирания за културата като творчески материален продукт и като набор от ценности не биха могли да представляват и изчерпват нейния потенциал, но същевременно обединяването на двете значения не внася повече яснота. За да можем да проверим и измерим потенциала на културата като социално трансформиращ инструмент, следва да намерим необходимите индикатори, които да отчитат промените. Но именно обективирането на ценностното разбиране за културата поставя сериозни ограничения и проблеми. Как бихме могли да „измерим“ ценностите? Несъмнено ясната дефиниция за културата се оказва необходимото условия за нейното припознаване и използване като инструмент в постигането на устойчивостта, а отсъствието на такава дефиниция отваря възможността както да принизим нейния смисъл и потенциал, така и да ги разберем и интерпретираме като неограничени. Целият диалог за същността и измерението на културата все пак е не само необходим, но и успешен, доколкото успява да допринесе за нейното тълкуване като социално поле за диалог, включване и взаимодействие с другите.

  

Библиография

Печеи, А. 1987. Качеството човек. София: Земиздат. (Pechei, A. 1987. The human quality. Sofia: Zemizdat. [In Bulgarian].

Печеи, А. & Икеда, Д. 1997. Преди да е станало твърде късно. София: Фондация „Елена и Иван Дуйчеви“. (Pechei, A. & Ikeda, D. 1997. Before it is too late. Sofia: Foundation “Elena and Ivan Duychevi”). [In Bulgarian].

Сазонова, Л. 2014. Културни аспекти на устойчивото развитие. Щрихи от Женския пазар. София: Фондация Фридрих Еберт. [viewed april, 04.2026] Available from: https://www.researchgate.net/publication/349138717_Fondacia_Fridrih_Ebert_Buro_Blgaria_Analizi [In Bulgarian].

UNESCO, 2012. Let`s put culture on the agenda now. [viewed april, 04.2026). Available from: https://www.youtube.com/watch?v=mWS3UPqm9iU

 United Cities and Local Governments (UCLG). Comittee on Culture, Agenda 21 for culture.2008. [viewed april. 03.2026]. Available from:https://www.agenda21culture.net/sites/default/files/files/documents/multi/ag21_en.pdf

Brunori, L. 2019. La citta` ideale. Tra psicologia, neuroscienze ed economia, alla ricerca di una formula win-win della convivenza. Milano: FrancoAngeli. [In italian].

Speth, J.G. 2008. The bridge at the edge of the world. Capitalism, the environment, and crossing from crises to sustainability. New Haven and London: Yale university press.

Girardet, H. 1999. Creating sustainable cities. Totnes, Devon: Green books.

Hawkes, J. 2001. The forth pillar of sustainability. Cultural`s essential role in public planning. Melbourne: Common ground publishing.

Landry, C. 2000. The creative city. A toolkit for urban innovators. London: Earthscan.

Packalen 2010: Packalen, S. 2010.  Culture and sustainability. In Corporate social responsibility,Vol.17.118-121. [viewed april. 05. 2026] Available from: https://onlinelibrary.wiley.com/doi/10.1002/csr.236  [In English].