Поезия

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ

 

МОЛИТВА

 

Ако трябва сега да се моля за нещо,

няма да е за здраве –

изядох си здравето, изпих го и ще е грешно,

ако това забравя.

 

Няма да се моля и за любов – стига –

лъжите си сменят кожите.

Любовта си описах в няколко книги

и повече не мога.

 

Няма да се моля за хляб и за вино –

от виното ми прилошава,

а хлябът е толкова сух и изстинал,

че само за камък става.

 

Няма да се моля за път и пътека –

стига лутане и голи баири.

Лека-полека, лека-полека –

от ходене човек умира.

 

Няма да се моля за простор и надежди –

не ми се говорят глупости.

И няма да се оплитам в мрежите

на „Господи, колко си хубава“.

 

Няма да се моля за реалност и сънища

и за убийствени истини.

Моля се снегът да затрупа къщата

и да е дълбоко и чисто.

 

И се моля да има дърва за печката

и жито – за кокошките и врабците.

И се моля да угасне токът довечера

и над къщата да се виждат звездите.

 

 

ВРАБЧЕ

 

Изправи си главата, мое сиво врабче,

изправи си главата!

Дъжд вали и слънце пече,

а ти гледаш и ровиш в земята.

 

Ех, трохите – тези малки трохи

са най-важното нещо в живота.

Но се мръква и над тебе трепкат звезди,

и са толкова нависоко.

 

И се съмва. Една най-голяма троха

свети цялата в злато.

Изправи си главата, моя малка душа,

мое слънчице пернато!

 

Изправи си главата, мое златно врабче,

погледни ме – да те видя красиво!

Дъжд вали и слънце пече,

идва вятър и ти си отиваш.

 

И край мене остава едно перце –

аз какво да го правя перцето?

Изправи си главата, мое малко сърце,

мое врабче на небето!

 

 

ПРОЛЕТ

 

В долината пролетта е разхвърляла своите дрехи –

съвсем гола е.

А на връх планината снегът се спотайва и свети

и гледа надолу.

 

В долината душите на всички растения стават цветни

и леко замаяни.

А на връх планината снегът през глава се преметна

и се търкулва отчаяно.

 

В долината има къщици и от време на време – човеци

забравени.

А на връх планината са слънцето и месецът

и ветровете в безкрая.

 

В долината петелът е мъж, а звездите в небето – жени –

това е.

А на връх планината е Господ и надолу върви

и си стяга сандалите.

 

И се чува как в долината тича козле

и как спира задъхано.

Пролетта е разхвърляла своите дрехи и цветове

и е постлала на Господа пътя.

 

СЛЪНЧИЦЕ

 

Огрей ме, слънчице, влез ми под кожата –

огрей ми думите, устните, пръстите,

блесни в очите ми и ако може,

не ходи никъде, стой с мен до късно.

 

Седни до мене, надникни в пазвата,

виж ми сърцето, стопли кръвта ми…

Слънчице, слънчице, нощта полазва

като гъсеница – тъмна и сънена.

 

Нощта полазва, слънчице глупаво,

слънчице мое – от сутрин до вечер,

ти ще си цяло, а аз ще съм счупен

на много пръснати малки парчета.

 

Слънчице, слънчице – майко и татко,

лельо и вуйчо, бабо и дядо,

изгрейте всичките и сладко-сладко

седнете в двора да си говорим.

 

Слънчице, слънчице – внуци и внучета,

жени, любови, врабчета и врани,

блеснете отвсякъде – от всички пролуки

огрейте небето в Балкана.

 

Огрявай ме, слънчице, и с дъжд ме огрявай,

и с облака, който като пуяк се дуе,

и не казвай на никого, даже на мама,

че треперя от студ. Нека мама не чуе.

 

НЕ МОЖЕ

 

Не може теб да те боли душата, а пък мене – не.

Отварям си устата да изпия тази болка.

И знаеш ли, аз ще загина от любов – като сърце,

което почва да трепери, ако ти не си наоколо.

 

Не може мен да ме боли душата, а пък тебе – не.

За нашата любов инфарктите и лудостта са норма.

И знаеш ли, ти ще загинеш от любов, но няма да умреш,

защото аз ще съм край теб наоколо…

 

 

ОБАДИ МИ СЕ

 

Обади ми се незабавно и тъжно!

Обади ми се с думи,

които не помниш, че знаеш!

Подреди ги така,

че да чувам как дишаш

от страх

и мълчиш,

и долиташ при думите.

 

Подреди ги така,

че да бъдат като ябълки обли,

като шипки червени,

като охлюви влажни и сребърни,

като свраки навсякъде,

като тъмни бръшляни

и внезапни води,

като дълги ливади

от билки

и отровни понятия.

 

Обади ми се незабавно и тъжно!

И недей да подреждаш словореда си

никак,

освен може би само така –

да те чувам.

 

СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ЛЮБОВ

 

Кажи кого носиш – кого носиш в главата си, за кого мислиш,

кажи кой ти е пред очите, пред очите затворени…

Не е истина, казвам ви, не е истина, не е истина –

най-много се обича най-мразеният.

 

Най-мразеният, най-мразената, единственият, едната –

кажи кого носиш в главата си, глупако!

В любовта липсва конкретика, освен може би луната,

която е осветената страна на мрака.

 

Ще се пръсна от мъка, от превземки и жестове,

ще се пръсна от мъка, от лъжи и заблуди…

Отпуснете се, отпуснете се, дишайте леко,

кажете кого обичате и кой искате да ви буди.

 

Признайте си, признайте си и го кажете открито –

кажете името на любовта и си отворете очите.

Любовта е имен ден за имената в небето

и имен ден на сърцето, до което спите.

 

Имен ден на сърцето – неговото и нейното…

Прегръщате ли сърцето си, прегръщате ли го навсякъде?

Признайте си, че изгарянето от любов е ненадейно,

и си признайте, че замръзването от любов нас чака.

 

Признайте си кого обичате, но само на вас – самите,

и повтаряйте, че сте хубави, ама наистина хубави.

И не казвайте, че някога не са цъфтели липите

и не сте падали под тях – пияни и влюбени.