Записки по един дебютен роман

Записки по един дебютен роман

Нонка Богомилова

Дебютният роман на Андреа Владова Записки на една наивна дама (издателство Neofeedback, 2020 г.) неслучайно се самоопределя още с интересното си заглавие като  „записки”. Този оригинален формат дава възможност на авторката да се докосне до разнообразни теми; свободно, без предварителни схеми да ги разположи върху „територията” на романа; да ги „забравя” и после отново да се връща към тях; да борави с език, богат на емоционална наситеност в шеметни амплитуди; да бъде откровена с читателя така, както е откровена със съкровените си записки – дневника, наречен от нея „Ема”, сякаш е жив събеседник.

Впрочем „живите” събеседници и персонажи в романа не са много -  жанрът „записки”, „дневник” дава възможност на авторката преди всичко да разкрива в задъхан монолог вътрешния си мисловен и емоционален свят, ту омаян от красотата и очарованието на Париж и хората му, ту отчаян и потресен от проявите на цинизъм и лицемерие в човешките отношения. Това са и двете доминиращи теми, проправящи си път сред разнообразието от впечатления, случки, преживявания, в които един мислещ млад човек, попаднал в дълго мечтания Париж, намира богат материал за вълнения и  размишления. Приказният Париж в романтичния унес на сетивата и въображението, и прозаичният Париж, приютил в себе си и един свят на фалшиви ценности, на заучени клишета и забравени каузи, на опразнена от любов майчина утроба, превърнала се  в място на детеубийство.

Дисонансното звучене на тези две коренно различни емоционални и словесни тоналности в „записките” на Андреа Владова (отчасти умишлено търсено като „музикален/литературен” прийом, отчасти естествено продуцирано от двете контрастни линии в романа) не дразни „ухото” на читателя, а го прави  по-чувствително, по-открито към вслушване в този дисонанс. И към размисъл върху налагащото се от „записките” впечатление за уязвеност, за дълбока нараненост на нашата европейска, световна култура, на която Париж е само метафора. Авторката докосва смело и откровено  някои от тези линии на уязвеност, на лицемерие (медии, избори, свобода, права, феминизъм), но нейната чувствителност е най-заострена и представата й за морал, за добро и зло най-силно предизвикана от уязвената, от наранената майчина утроба -  „пандемията” от изкуствено прекъснати бременности в името на незначителни, прагматични цели, откровено наречена от нея „детеубийство”. В бунтовния размисъл по тази тема тя използва различни интелектуални и емоционални прийоми: разсъждава върху понятията „човешко същество”, болка, убийство; разобличава лицемерието на различни субекти и институции, заместващи тези откровени понятия с по-приемливи или омаловажаващи  драмата на човешкото същество, която стои зад тях; спори разпалено с хора, които ги подкрепят.

Естествено, в този страстен „обвинителен акт” на младата душа трудно може да се намери спокойствие и търпение за рационално размишление върху разнообразието от  мотиви и основания, върху дълбоките причини и реалния изход от тази драматична ситуация, базиран върху комплексен ценностен и експертен анализ. Но същевременно заразяващата емоция на прочита води душата на читателя към отклик и съпричастие с тази заострена чувствителност към нараненото човешко, към уязвените ни културни достояния.

Принципния извод, който авторката прави и в който търси корена на тези явления, е тревожната днешна тенденция към лишаване на мъжко-женските отношения и въобще на човешките отношения от духовност, от морал, от човечност. И към свеждането им до физиологичното, следствие на загубения усет за цялостността и сложността на човешкото, за неотменимото място на духовното и нравственото в него.

Всяка една от тези линии в романа – романтичната, омаята на Париж, и уязвената, наранената култура, Андреа Владова ословесява с различен език, оцветява с различна емоция: в първия случай са намерени най-топлите, най-красивите думи, епитети, метафори, а във втория – езикът става остър, ироничен, саркастичен, на места  дори груб и циничен. Емоцията на критиката, на бунта, на отрицанието и омразата клокочи във всяка дума и звук, изригва като дълго тлеяла жарава от този друг, различен език, сякаш произнасян от друг, различен човек.

Тези две контрастни авторски лица, тези две противостоящи си словесни материи, озвучаващи две крайни, екстремно страстни душевни състояния сякаш намират своето умиротворение, своето разрешение и позитивен изход в една трета линия в „записките”, която звучи като приглушен, но постоянен и упорит полутон. Това е линията на реалните житейски случки, на случайните срещи и разговори с хората на Париж, на техните малки и по-големи човешки жестове, с новите запознанства и с новите приятели, споделящи желанието да направят нещо, макар и малко, но реално градът да стане по-чист и приветлив.

И с тази знаменателна, фатална, незабравима и кратка среща с усмихнатия парижанин, който сякаш пречиства душата и сърцето й, дарява ги с умиротворение и смисъл.

Тръгнала си от България, водена от недоволството и неудовлетворението на младия човек, мечтаещ да прави добро, да има кауза и да намери по-добро място и по-добър начин да реализира тази мечта, авторката на „записките„ може би  открива шанс точно в тези малки, прозаични, случайни, ежедневни, но реални неща. Но тях ги има навсякъде, стига да ги търсиш и да ги познаеш.

Записки на една наивна дама е наистина роман с позитивна кауза – каузата на доброто, на човешкото, макар и авторката да я утвърждава и чрез метода на критиката и отрицанието – на злото, на нечовешкото. И макар да е издаден преди няколко години, неговите послания  звучат все така силно и действат все така заразително за тези, които имат „ухо”, за да ги чуят.