Професор Божидар Ивков твърди, „че трябва да си много луд, за да правиш това, което правя аз.”

Професор Божидар Ивков, български учен от София, занимаващ се с философия на медицината твърди, „че трябва да си много луд, за да правиш това, което правя аз.”

 

Проф. д-р хаб. Александър Вожни, Висше училище за професионално обучение във Вроцлав, Вроцлавски университет

 

Защо е толкова важно за лекарите това, за което пише професор Божидар Ивков? Важно е затова, защото той е познал в дълбочина измерението на страданието и болката, причинени от болестта, което е недостъпно за много от нас. Защото, съчетавайки ролите на учен и пациент, той е превърнал сам себе си в обект на своите изследвания, достигайки до дълбините на страданието и болката на болната душа и болното тяло, дълбини, за които нито философите, нито много лекари някога са мечтали. Защото, обхващайки всяко измерение на човешкото съществуване с изследователския си хоризонт, той показва всеки ден, защото всеки ден пише в своя дневник във Facebook, как болестта, особено хроничната, от която самият той страда от половин век, прониква във всяка проява на дейността на болния човек:

„Някои материали в моя блог съдържат елементи на автоетнография. Научих се да говоря за своята болка и заболяване. Без опасения, без страх, просто с мисълта, че такъв текст може да помогне на човек в трудна ситуация. С други думи, отдадох своя „магазин за човечност”, както казва починалият от рак американски литературен критик Анатол Бройар в своята книга „Опиянен от болест“.

За тринадесет години Божидар Ивков е публикувал близо 1600 текста в блога си. На преден план излизат текстове за хора с увреждания, произтичащи главно от ревматологични и автоимунни заболявания. Има описания на преживяванията на пациенти, на които са поставени погрешни диагнози, и често на такива, чиито заболявания са били игнорирани от лекарите – трогателни случаи на неразбиране на страданието им от собствената им среда и дори от най-близкото им обкръжение, усещани като болезнени свидетелства на изключване. Активността на автора на блога не се ограничава само до представянето им. Професор Ивков ги споделя със своята аудитория, но същевременно прецизно ги описва, интерпретира и предоставя коментари от допълващи се гледни точки. Перспективата на социологията на болката и социологията на инвалидността често е съпътствана от анализа на философа и медицинския антрополог.

Отделна група текстове е посветена на терапевтичната роля на литературата, включително на наративната медицина. Тук често доминира много личен тон – авторът признава, че болестта на Бехтерев, от която страда от години, го е лишила от възможността да участва в много културни събития. Професор Ивков никога не се оплаква, въпреки че добре знам колко дълбоко преживява това изключване. В този контекст е показателна неговата история за предизвикателството, пред което е изправен цигуларят с увреждания Ицхак Перлман. Историята на младия цигулар беше основна тема на работата, която проф. Ивков представи през 2013 г. на конкурс, обявяван ежегодно от престижния Европейски алианс на асоциациите по ревматология, организация, обединяваща както ревматолози, учени и здравни работници, специализирани в ревматични заболявания, така и самите пациенти.

По време на концерт, Ицхак, който страдал от полиомиелит, внезапно скъсал една от струните на цигулката си, но момчето не прекъснало изпълнението си. Въпреки привидно невъзможната задача, той продължил да свири, адаптирайки музиката към своята „ранена“ цигулка. А след концерта скромно казал: „Знаете ли какво, понякога задачата на един музикант е да прави музика с това, което му е останало.“ Да твориш с това, което ти е останало, е и собственото мото на самия Ивков, който въпреки болестта, болката и страданието, намира в себе си сили всеки ден, когато сяда да пише в блога, да подаде ръка на своя читател, човека до себе си, за да може и той да постигне своята малка победа в живота. Както самият той признава: когато падне, когато му се скъса струна, когато лекарите и медицината се провалят, винаги има кръг от верни приятели. Това са Аристотел, Монтен, Паскал и Ницше, Балзак, Достоевски и Дикенс. Философия и литература. И читателите на блога, които винаги са наблизо, на една ръка разстояние като цигулката на Ицхак.

Преди три години, на 29 август 2023 г., в публикация в блога си той зададе въпроса: „Защо правя това, което правя?“ Но преди да даде отговор на себе си и своите читатели, той сподели: „Отдавна се питам: защо водя блог, след като малко хора го четат и още по-малко го разбират? Защо продължавам да работя, когато никой не ми е платил за това и няма да ми плати и стотинка за целия ми труд? А това е висококвалифицирана работа.“ След което, отговаря точно и остроумно, като от време на време провокира читателя. Първо, защото това му позволява да не мисли за проклетата болка, която не го напуска нито за миг. Второ, защото е сигурен, че това, което прави, е смислено и заедно с намаляването на болката, го предпазва от депресия. Трето, защото воденето на блог задоволява ненаситния му глад за нови знания. И четвърто, защото това е може би най-добрата профилактика срещу старческа деменция или болестта на Алцхаймер.

Авторът на блог, който изисква много усилия от читателя, няма илюзии: той напълно осъзнава, че някои публикации ще достигнат само до един или най-много до двама читатели, но въпреки това продължава да пише, защото, както признава, „това може да помогне на един или двама мислещи хора“. Той продължава да води блогърския си дневник от години, който, както самият той пише, е  „резултат от малък експеримент“. „Една вечер, почивайки си след изтощителен ден, прекаран в проучване и анализ на определен проблем, реших да опитам да събера някои от публикациите си във Facebook и да видя какво ще се получи. И се оказа, че ми харесва. Събрах умно-глупавите си произведения на едно място и сега ви давам възможност да ги видите и да им се радвате, или – защо не – да ме смъмрите по някаква си ваша причина (хейтъри, болка във Facebook)."

Патосът тук е съпоставен с ирония и самоирония. Изповедта на философ, който осъзнава необходимостта постоянно да придава смисъл на живота си, белязан от болка и страдание, се преплита с отношението на клоун, подиграващ се на дейност, предприета единствено, за да бъде осребрена. Диалогичното слово, насочено към читателя, се превръща едновременно в провокация, отправена към публиката, която е привидно пренебрегната, но въпреки това нетърпеливо очаквана – все пак авторът предлага помощ, дори ако блогът има само един или двама читатели. Дори тогава си струва да се пише, но при условие – и тук отново хвърлено камъче в градинката – че читателят е мислещ човек.

В играта, която Божидар Ивков играе с читателя на блога, се чува ехото на карнавалната култура на смеха, със смесицата от сериозност и клоунада, типична за нейните жанрове. Като предлага на читателя своите „умно-глупави произведения“ и се излага на „мъмрене“, той вписва блога си в традицията на познатия от древността стил на сериозния смях, съчетавайки възвишени теми с хумор, подигравки и пародия. Да не забравяме, че професорът не е обикновен блогър. Той е преди всичко философ, който постоянно се съмнява, задава въпроси, поставя под въпрос установени истини и подкопава авторитети. Подобно на лудия от притчата на Ницше, изпитващ радикална различност, луд, който от векове непрекъснато провокира философите да задават трудни въпроси. Но луд само от гледна точка на хората на пазара, луд, който в действителност разкрива собствената им глупост. Не ни ли напомня той, с фенера си посред бял ден, за Диоген, който показа на хората, че тяхната Светлина всъщност е тъмнината на невежеството?

Развиваната от професор Ивков философия на медицината, в която болестта и болката се разглеждат като фундаментален опит в оформянето на човека, неговата личност и идентичност, е в съзвучие с размислите на Бюнг-Чул Хан – един от най-значимите съвременни философи. Бюнг-Чул Хан съжалява, че сме се научили да избягваме изкуството да търпим болката, и обяснява, че освобождавайки се от традиционните кодове на културата, сме се подчинили през XIX век на властта на физиолозите и анатомите, които отхвърлят християнския наратив. Редуцирайки живота до биологичен процес, те доказваха безсмислието на болката. Днешната широкоразпространена алгофобия (страх от болката) е съпроводена с наративна атрофия, загуба на способността да се говори за болестта. Диагнозата на корейския философ, преподавател в немски университет, съпоставям с отбелязана в блога на българския мислител рефлексия: „Някои материали в моя блог съдържат елементи на автоетнография. Научих се да говоря за своята болка и заболяване. Без опасения, без страх, просто с мисълта, че такъв текст може да помогне на човек в трудна ситуация. С други думи, отдадох своя „магазин за човечност”, както казва починалият от рак американски литературен критик Анатол Бройар в своята книга „Опиянен от болест“.” Идеята за саможертва за човечеството се проявява в творчеството на професор Ивков: тежката болест дава възможност за преоценка на собствения живот и за откриване на изгубената човечност. Разбирането на смисъла на болката, твърди Божидар Ивков, а към него се присъединява Бюнг-Чул Хан, изисква говорене – без него това е невъзможно. А ние сме отхвърлили изкуството на разказа, вече не умеем да разказваме, живеем в постнаративни времена, в които побеждават sms-ът, имейлът или емотиконът. На нашата култура, по-бедна заради трудното изкуство на разказване за страданието и болката, българският философ противопоставя наративната медицина. През последните няколко години я популяризираме заедно с професор Ивков, който преведе на български две мои книги, посветени на тази медицина, а в представянето на една от тях написа за мен: „Благодарение на него наративната медицина, която през последните години придобива популярност по целия свят, става все по-известна и в Полша и все повече лекари участват във водените от проф. Вожни обучителни семинари”. В обръщение-стих към лекарите, съдържащо послание на наративната медицина, на която напоследък посвещава много време, той написа:

 

Лекарю! Ти знаеш ли, че

със слова можеш да възкресяваш и

с думи да убиваш?

 

Лекарю! Ти знаеш ли, че

също си смъртен и толкова крехък,

колкото пациентите си? И, че

със слова може да бъдеш възкресен и

с думи може да бъдеш убит.

 

Лекарю! Не съди своите пациенти,

за глупостта или невежството им,

за агресивността или примирението им,

които са родени в болка и страдание.

 

Подай им ръка и ги поведи по

пътя на изцелението им или смъртта им.

Бъди с тях до край.

Само тогава ще можеш да се наречеш и Лекар,

и Човек“.

 

Българският последовател на наративната медицина много цени полските ѝ предшественици, както Антоний Кемпински, така и Анджей Шчеклик. Нарича краковския хуманист мъдрец, „последният мохикан“ на великата полска школа по философия на медицината, а когато изброява най-големите световни центрове по философия на медицината, включва и полския, който – според него – по нищо не отстъпва на американския или британския. Ето защо в отделна публикация той преведе най-изявените представители на нашата философия и социология на медицината, а в началото на тази година в Издателството на Българската асоциация на философите по медицина излезе „Полска философия на инвалидността“, сборник с произведения на класиците на тази дисциплина, преведени на български от Божидар Ивков. В момента превежда – както обикновено без никакви субсидии, включително и от полска страна – знаменитото, макар и все още твърде малко известно, произведение на Лудвик Флек „Възникване и развитие на научния факт. Въведение в науката за мисловния стил и мисловния колектив“, полски философ, лекар и микробиолог, който по време на войната работи в гетото на Лвов над иновативна ваксина срещу тиф.

Когато миналата година исках да поканя професор Ивков във Вроцлав на Националния конгрес по история на медицината по случай стогодишнината от Първата среща на полските историци, той ми написа: „Знаеш ли, скъпи Алекс, когато трябваше да откажа поканата ти, си спомних два текста, публикувани наскоро в моя блог: „Хроничната болест като културен агресор” и „Хроничната болка като екзистенциален агресор”, и се почувствах много тъжен заради още една сериозна загуба, причинена от моята болест и болка. Но такъв е животът. Има една много хубава българска поговорка: „Когато не мога, както искам, искам, както мога”. Много често се ръководя от нея в живота. Всъщност моят девиз е: „Няма: не мога. Има: как мога?”

Пристигането във Вроцлав се оказа невъзможно, защото проф. Ивков има сериозни проблеми с придвижването и се нуждае от грижи по време на пътуване, за което тогава още не знаех. Той обаче изпрати писмо до участниците в конгреса, което аз имах честта да прочета по време на неговото откриване в аула Леополдина на Вроцлавския  университет. Ето най-важната идея на посланието, адресирано до участниците в симпозиума:

„Уважаеми дами и господа! Уважаеми колеги!

Със сигурност знаете по-добре от мен, че историята на научната дисциплина или на научната област, в този случай медицината, е жива памет за нейното раждане, развитие, напредък, както и за трудностите и проблемите, преодолявани с течение на времето. Жива памет, без която нито човешкият род, нито неговите творения могат да се развиват. Защото именно в историята подреждаме и записваме със златни букви нашите постижения, които са основата на нашето по-нататъшно развитие.”

Това послание е в духа на Лудвик Флек, а най-важният постулат на Божидар Ивков изразява копнеж по този етап на медицината, в който ще стане очевидно за всички, че доброто лечение зависи от добрата комуникация с пациента, от установяването на добър контакт с него, а добър лекар е този, който трябва не само да лекува, но и да помага на пациента да не загуби заради болестта си смисъла на живота и чувството за собствена идентичност.

Вече беше споменато, че блогът на Божидар Ивков рядко среща разбиране от страна на адресатите, но все пак има коментари, които напълно компенсират годините на глас в пустинята. Такива, като коментарът на Тони Апостолова от Сдружението на пациенти, страдащи от кисти на Тарлов: „Благодарна съм, че има такива учени, които същевременно са хора с добри сърца, като проф. Божидар Ивков, които се опитват да погледнат с очите на страдащите, болни хора и да разберат душата им! Нещо повече – които искат да покажат на света, че съществуваме! Още веднъж благодаря“

 

превод от полски език:

доц. д-р Веселин Босаков