Care under Conditions of Segregation: Boundaries of Institutional Responsibility in Roma Ghettoized Urban Structures

Care under Conditions of Segregation: Boundaries of Institutional Responsibility in Roma Ghettoized Urban Structures

Kamelia Petkova

Institute of Philosophy and Sociology at the Bulgarian Academy of Sciences
kamelia.petkova@ips.bas.bg

Увод

В съвременните градове достъпът до грижа, сигурност и публични ресурси остава неравномерно разпределен между различните социални и пространствени общности. Ромските гетоизирани градски структури традиционно се разглеждат през призмата на бедността, пространствената сегрегация, социалното изключване и ограничените възможности за достъп до образование, здравеопазване и трудова заетост. В голяма част от изследванията сегрегацията се интерпретира като форма на пространствено концентриране на социални неравенства, която възпроизвежда трайни механизми на маргинализация и ограничена социална мобилност (Wacquant 2008; Wilson 1987). Значително по-рядко обаче ромските квартали се анализират като пространства, в които се проявяват специфични режими на грижа, институционално присъствие и морална отговорност. Настоящата статия предлага подобна перспектива, като разглежда сегрегацията не само като пространствено и социално отделяне, но и като форма на неравномерно разпределение на обществената грижа. Подобен подход се основава на концепцията за етиката на грижата, развита от Carol Gilligan и Joan Tronto, според която грижата следва да бъде разбирана не единствено като индивидуален морален акт, а като обществено организирана система от отношения, практики и отговорности, чрез които се поддържа социалният живот (Gilligan 1982; Tronto 1993). В този контекст достъпът до инфраструктура, здравни услуги, образование и сигурна жизнена среда може да бъде интерпретиран като част от институционално гарантираната грижа, чието отсъствие води до натрупване на социални уязвимости. Съвременните критически изследвания върху града и социалното неравенство подчертават, че определени пространства се превръщат в територии на ограничено институционално присъствие, в които публичните ресурси и социалната защита функционират фрагментарно и неравномерно (Harvey 2008; Marcuse 1997). Подобна перспектива е особено релевантна при анализа на ромските гетоизирани квартали, където липсата на базова инфраструктура, ограниченото качество на публичните услуги и високите нива на икономическа зависимост поставят жителите в ситуация на постоянно компенсиране на структурни дефицити чрез индивидуални и общностни стратегии за оцеляване. В този смисъл сегрегацията може да бъде разгледана като форма на институционално оттегляне от грижа. Тук е особено полезно понятието „зони на морална деформация“ (moral crumple zones), въведено от Madeleine Clare Elish, което описва ситуации, при които отговорността за системни дефицити се прехвърля върху социални актьори с ограничени ресурси и възможности за действие (Elish 2019). В условията на сегрегация жителите на ромските квартали често поемат функции, свързани с компенсиране на липсваща инфраструктура, ограничен достъп до услуги и отсъствие на ефективни публични политики, което превръща грижата в предимно частна и общностна практика.

Настоящото изследване има за цел да анализира границите на институционалната отговорност в ромските гетоизирани градски структури чрез емпирични данни от национално представително количествено изследване сред респонденти, живеещи в ромски квартали в България. Чрез показатели, свързани с достъпа до инфраструктура, здравни и образователни услуги, икономическата сигурност и социалните взаимодействия, статията изследва как структурните дефицити на грижа формират специфични модели на социално изключване и неравномерно разпределение на отговорността. Основната теза на статията е, че ромските гетоизирани градски структури не представляват единствено пространства на бедност и социална изолация, а територии, в които институционалната грижа функционира ограничено, селективно и фрагментарно. В този контекст преосмислянето на грижата като публична и колективна отговорност се явява ключово условие за ограничаване на устойчивите социални неравенства в съвременния град. В настоящата статия понятието „ромски гетоизирани градски структури“ се използва за обозначаване на пространствено сегрегирани градски територии с преобладаващо ромско население, характеризиращи се с инфраструктурни дефицити, ограничен достъп до услуги и висока степен на социална изолация. Понятието „ромски квартали“ се използва като по-кратък описателен еквивалент в отделни части на текста.

 

Теоретична рамка

Концепцията за грижата заема все по-важно място в съвременните социални теории, особено в контекста на нарастващите социални неравенства, социалната уязвимост и кризите на публичните системи за подкрепа. Етиката на грижата възниква като критика на универсалистките и рационалистични модели на моралното действие. Тя поставя акцент върху взаимозависимостта между хората, моралната отговорност и значението на човешките отношения в обществения живот (Gilligan 1982). Впоследствие концепцията е развита от Joan Tronto, която разглежда грижата не само като морална практика, но и като политически и институционален процес, свързан с разпределението на ресурси, социална власт и обществена отговорност (Tronto 1993). Според Tronto функционирането на демократичните общества може да бъде оценявано и чрез начина, по който се организира достъпът до грижа и защита за социално уязвимите групи.

В този контекст грижата следва да бъде разбирана не единствено като междуличностна подкрепа, а като комплекс от обществени механизми, чрез които се осигуряват условия за поддържане на живота като достъп до инфраструктура, здравеопазване, образование, сигурност и социална защита. Липсата или ограничаването на тези ресурси може да бъде интерпретирано като форма на структурен дефицит на грижа, който засяга неравномерно различните социални групи (Sevenhuijsen 1998).

Подобна перспектива е особено релевантна при анализа на социалната и пространствената сегрегация. В критическата урбанистична теория сегрегацията се разглежда не само като териториално концентриране на бедност, но и като резултат от неравномерното разпределение на публични ресурси, инфраструктура и институционално присъствие (Harvey 2008). Loïc Wacquant подчертава, че съвременните маргинализирани градски пространства функционират като „територии на напреднало социално изключване“, характеризиращи се с отслабено институционално присъствие и ограничен достъп до социални услуги (Wacquant 2008). В подобни пространства държавата често присъства предимно чрез контролиращи механизми, а не чрез политики на социална интеграция и подкрепа. Тази логика се вписва и в по-широките дискусии за трансформацията на социалната държава и прехвърлянето на социални рискове към домакинствата и местните общности (Bauman 2000; Castel 2003). Според Zygmunt Bauman късномодерните общества се характеризират с процеси на индивидуализация на социалните рискове, при които отговорността за справяне с несигурността все по-често се прехвърля върху отделните индивиди и общности (Bauman 2000). В подобни условия грижата постепенно се трансформира от публично гарантирана система за подкрепа в индивидуална стратегия за оцеляване.

Важен аналитичен потенциал за настоящото изследване има и понятието „зони на морална деформация“ (moral crumple zones), въведено от Madeleine Clare Elish (Elish 2019). Концепцията описва ситуации, при които отговорността за структурни институционални дефицити се прехвърля върху социални актьори с ограничени ресурси и възможности за действие. Макар понятието първоначално да е разработено в контекста на автоматизираните технологии, неговата аналитична логика е приложима и при изследването на социално сегрегирани пространства. В условията на ограничено институционално присъствие жителите на маргинализирани квартали често поемат функции, свързани с компенсиране на липсваща инфраструктура, ограничен достъп до услуги и отсъствие на ефективни публични политики.

Изследванията върху ромските гетоизирани градски структури в България през последните години очертават нарастващ интерес към пространствените, социалните и институционалните измерения на сегрегацията. Значителна част от тези анализи подчертават, че ромските квартали не могат да бъдат разглеждани единствено като територии на бедност, а като специфични социално-пространствени образувания, формирани в резултат от дългосрочни процеси на икономическа маргинализация, институционално дистанциране и ограничен достъп до градски ресурси (Илиева и Ботева 2023; Ilieva, Kazakov and Varadzhakova 2024). 

Според Надежда Илиева ромските гетоизирани структури в България се характеризират с ясно изразена пространствена изолация, инфраструктурни дефицити и ограничена функционална свързаност с останалата градска среда (Илиева, Цветков и Ботева 2023). Пространствената сегрегация се проявява не само чрез териториално отделяне, но и чрез неравномерен достъп до образование, здравни услуги, транспортна инфраструктура и публични пространства. Подобна перспектива поставя акцент върху връзката между градската морфология и възпроизводството на социалните неравенства.

Изследванията на Илона Томова още през 90-те години показват, че социалното изключване на ромските общности в България е свързано както с икономическа уязвимост, така и с ограничено участие в институционалния живот на обществото (Томова 1995). Тази линия на анализ остава актуална и в съвременните изследвания, които показват, че институционалното присъствие в сегрегираните квартали често функционира фрагментарно и непоследователно.

Съвременните български изследвания върху ромските квартали подчертават и значението на пространствените характеристики на гетоизацията. Анализите показват, че гетоизираните структури се отличават с периферно разположение, ограничен достъп до градски ресурси, висока плътност на застрояване и слаба инфраструктурна обезпеченост (Kazakov et al. 2023). Тези характеристики създават условия за възпроизводство на социални неравенства и ограничават възможностите за социална мобилност и интеграция.

Особено значение за настоящото изследване има и разбирането за гетото като пространство на морално и символно изключване. Красимир Асенов разглежда гетоизираните структури като „архитектура на изключването“, в която пространствената изолация постепенно се превръща в социално нормализирана форма на дистанциране между различни групи в града (Асенов 2025). Подобна перспектива позволява сегрегацията да бъде интерпретирана не само като жилищен или икономически проблем, а като процес на ограничаване на достъпа до обществено признание, сигурност и грижа. Сходни процеси се откриват и в анализите на Румяна Стоилова, която подчертава, че социалните неравенства следва да бъдат разглеждани и през призмата на неравния достъп до обществени ресурси, възможности и социална справедливост (Стоилова 2022). В този контекст ромските гетоизирани градски структури могат да бъдат разглеждани като пространства, в които институционалната грижа функционира ограничено, селективно и фрагментарно. Настоящото изследване стъпва именно върху разбирането, че социалната сегрегация следва да бъде анализирана не само като пространствено отделяне, но и като процес на диференциран достъп до обществена грижа и институционална подкрепа. Подобен подход позволява по-задълбочено разбиране на механизмите, чрез които социалните неравенства се възпроизвеждат и легитимират в съвременния град.

 

Методология

Настоящият анализ се базира на данни от национално представително количествено социологическо изследване, проведено сред лица, живеещи в ромски гетоизирани градски структури в България. Изследването е реализирано в рамките на научен проект: „Пространствени модели на ромските гетоизирани градски структури в България“ (КП-06-Н65/7 от 2022 г.), финансиран от Фонд „Научни изследвания“ към Министерството на образованието и науката. Количественото изследване е реализирано през 2024 г. чрез стандартизирано интервю „лице в лице“ по предварително разработен въпросник, обхващащ основни измерения на социалната, пространствената и икономическата сегрегация. Въпросникът включва индикатори, свързани с инфраструктурната обезпеченост, достъпа до здравни и образователни услуги, трудовата и икономическата ситуация, социалните взаимодействия, както и субективните възприятия за сигурност и удовлетвореност от жизнената среда.

Извадката обхваща респонденти от 147 града в България, включително много малки, малки, средни и големи градове. Изследването е насочено към идентифициране на социалните и институционалните характеристики на ромските гетоизирани градски структури, както и към анализ на връзката между инфраструктурните дефицити, ограниченото институционално присъствие и ежедневните практики на грижа. В рамките на настоящия анализ специален акцент е поставен върху няколко основни групи индикатори. Първата група включва показатели, свързани с инфраструктурната грижа – наличие на канализация, достъп до вода, сметосъбиране и участие в общински програми за подобряване на жизнената среда. Втората група обхваща достъпа до здравна и образователна грижа чрез показатели за наличие на личен лекар, посещения в здравни заведения, здравно осигуряване и образователна сегрегация. Третата група индикатори е свързана с икономическата уязвимост и трудовата несигурност, а четвъртата  със субективните възприятия за сигурност, удовлетвореност и принадлежност към жизнената среда. Методологическият подход съчетава описателен статистически и сравнителен анализ, чрез които се проследяват основните тенденции, социални характеристики и връзки между отделни социални и пространствени показатели в изследваните общности. Данните се интерпретират през теоретичната перспектива на етиката на грижата, която позволява социалната сегрегация да бъде разглеждана не само като пространствено и икономическо явление, но и като форма на неравномерно разпределение на институционална грижа и публична отговорност.

 

Резултати

Анализът на емпиричните данни позволява да бъдат проследени различните проявления на институционалната грижа в ромските гетоизирани градски структури в България. Вниманието е насочено към няколко основни измерения: инфраструктурната обезпеченост, достъпът до здравни и образователни услуги, икономическата сигурност и субективните възприятия за принадлежност и сигурност. Разглеждани в тяхната взаимовръзка, тези измерения очертават специфични форми на социална уязвимост, свързани с ограничено институционално присъствие и неравномерен достъп до публични ресурси. В този контекст социалната сегрегация се проявява не само като пространствено отделяне, но и като различна степен на включване в системите на обществена грижа и подкрепа.

 

Инфраструктурни дефицити и институционално отсъствие

Едно от най-ясните проявления на институционалната грижа в градската среда е свързано с наличието на базова инфраструктура и устойчив достъп до публични услуги. Данните от изследването показват, че в значителна част от ромските гетоизирани градски структури в България подобна грижа функционира ограничено и неравномерно. Натрупването на инфраструктурни дефицити разкрива не само материални лишения, но и отслабено институционално присъствие в ежедневния живот на жителите. Особено показателни в това отношение са данните за канализационната инфраструктура. Само 16.1% от респондентите посочват, че в целия квартал има изградена канализация, докато 60.3% заявяват, че такава съществува само в отделни части на квартала. Почти една четвърт от анкетираните (23.6%) посочват пълна липса на канализация. Тези резултати показват, че достъпът до базова санитарна инфраструктура остава силно неравномерно разпределен. В контекста на етиката на грижата подобни дефицити могат да бъдат интерпретирани като ограничен достъп до институционално гарантирани условия за поддържане на живота и здравето.

Пространствените различия в инфраструктурната обезпеченост се проявяват с различна интензивност според типа населено място. Най-високи нива на липса на канализация се наблюдават в малките градове с население между 10 и 30 хиляди жители (31.2%) и в много малките градове до 10 хиляди жители (29.2%). Значително по-нисък е делът в големите градове с население между 100 и 200 хиляди жители, където едва 3.4% посочват липса на канализация в квартала. Умерената стойност на коефициента на Крамер (Cramer’s V = 0.239) показва наличие на отчетлива зависимост между типа населено място и инфраструктурната обезпеченост на ромските гетоизирани градски структури.

Сходни тенденции се наблюдават и по отношение на достъпа до вода. Макар 64.4% от респондентите да посочват, че имат течаща вода в жилището си, при 34.6% достъпът до вода е ограничен единствено до двора на къщата. Макар случаите на пълна липса на вода да са сравнително редки (1%), данните показват съществуването на различни степени на инфраструктурна несигурност. Това разкрива важен аспект на сегрегацията, а именно, че формалното наличие на инфраструктура не означава непременно равностоен достъп до базови условия на живот. При достъпа до вода пространствените различия остават значително по-слабо изразени в сравнение с канализационната инфраструктура и сметосъбирането. Делът на домакинствата, които разполагат с течаща вода в жилището, варира между 60.9% в големите градове с население между 100 и 200 хиляди жители и 70.1% в много големите градове над 200 хиляди жители. В много малките градове този дял достига 64%, а в малките и средните градове съответно 69.6% и 67.7%. Наред с това значителен дял от респондентите посочват, че достъпът до вода е ограничен единствено до двора на жилището. Най-високи стойности се наблюдават в големите градове (36.8%) и много малките градове (36%), докато в много големите градове този дял е по-нисък (28.6%). Пълната липса на вода остава сравнително рядко срещана, макар единични случаи да се регистрират предимно в по-големите градски центрове. Сравнително ниската стойност на коефициента на Крамер (Cramer’s V = 0.101) показва слаба зависимост между типа населено място и достъпа до вода. Това предполага, че водоснабдяването остава по-равномерно разпределен инфраструктурен ресурс в сравнение с канализацията и сметосъбирането. Въпреки това различията в качеството и непосредствения достъп до вода показват, че дори при наличие на базова инфраструктура условията на ежедневна грижа и жизнена обезпеченост продължават да се различават между отделните типове градска среда.

Особено силен индикатор за ограничено институционално присъствие са данните за сметосъбирането. Едва 7.6% от анкетираните посочват, че боклукът се събира поне два пъти седмично, докато при 39% сметосъбирането се извършва по-рядко от два пъти седмично, а при 21.8% липсва редовно сметосъбиране. Подобни резултати показват, че значителна част от ромските квартали функционират в условия на ограничена поддръжка на жизнената среда. В този контекст инфраструктурните дефицити придобиват не само материално, но и символно значение, тъй като демонстрират различна степен на институционална ангажираност към отделните градски територии.

Пространствените различия при сметосъбирането се проявяват значително по-ясно в сравнение с достъпа до вода и канализация. Най-висок дял на респондентите, които посочват, че боклукът се събира по-рядко от два пъти седмично, се наблюдава в средните градове с население между 30 и 100 хиляди жители (48%). В много малките градове този дял достига 40.4%, а в малките градове – 28.8%. В големите градове с население между 100 и 200 хиляди жители стойността е значително по-ниска (34.9%). Същевременно най-висок дял на респондентите, които посочват редовно сметосъбиране поне два пъти седмично, се наблюдава в много големите градове над 200 хиляди жители (22.4%). В малките градове този дял е едва 2.2%, а в средните – 3.5%. Данните показват, че регулярната поддръжка на жизнената среда остава значително по-ограничена в по-малките типове градска среда. Сравнително по-високата стойност на коефициента на Крамер (Cramer’s V = 0.329) показва отчетлива зависимост между типа населено място и регулярността на сметосъбирането. Това превръща сметосъбирането в един от най-ясните индикатори за неравномерно разпределение на институционалната грижа в ромските гетоизирани градски структури. В този контекст ежедневната поддръжка на жизнената среда се очертава като видима форма на публично присъствие, която варира съществено между различните типове градове.

Данните за общинските програми допълнително потвърждават наличието на ограничена публична грижа в ромските квартали. Едва 4.4% от респондентите посочват, че през последните пет години е имало програми, подпомагащи строителството или ремонта на жилища в квартала, докато 63% заявяват, че не е имало никакви подобни инициативи. Подобна тенденция се наблюдава и при проектите за подобряване на училищата, здравните услуги или пътната инфраструктура. Повече от половината респонденти (50.7%) не отчитат наличие на нови проекти или промени в квартала. Тези резултати показват, че инфраструктурните дефицити в ромските гетоизирани градски структури не представляват изолирани технически проблеми, а част от по-широк модел на неравномерно разпределение на институционалната грижа. В подобни условия жителите често са принудени самостоятелно да компенсират отсъствието на публични ресурси чрез индивидуални и общностни стратегии за адаптация. По този начин грижата постепенно се трансформира от публично гарантирана отговорност в локализирана практика на оцеляване, зависеща от ограничените ресурси на самите общности.

 

Неравен достъп до здравна и образователна грижа

Достъпът до здравеопазване и образование представлява едно от най-важните измерения на институционалната грижа, тъй като именно чрез тези системи се осигуряват условия за социална защита, човешко развитие и участие в обществения живот. Данните от изследването показват, че в ромските гетоизирани градски структури този достъп често остава ограничен, фрагментарен и неравномерно разпределен. Особено показателни са резултатите, свързани със здравната грижа. Близо 60% от респондентите (59.8%) посочват, че нямат личен лекар. Само 3.5% заявяват, че имат личен лекар с кабинет в квартала, а при 34.7% личният лекар се намира извън ромския квартал. Тези резултати показват, че значителна част от жителите са поставени в условия на ограничен или затруднен достъп до първична медицинска помощ. В подобен контекст физическата дистанция до здравни услуги се превръща и в социална дистанция, която задълбочава усещането за институционално отсъствие.

Ограниченият достъп до здравна грижа се потвърждава и от честотата на посещенията в здравни заведения. Над половината от анкетираните (51.2%) посещават здравни заведения по-рядко, а 22% посочват, че никога не посещават подобни институции. Едва 6.7% заявяват, че посещават здравни заведения веднъж месечно. Подобни резултати разкриват натрупване на здравна несигурност, при която достъпът до профилактика и своевременна медицинска помощ остава ограничен. В условията на сегрегация здравната грижа започва да функционира не като универсално право, а като ресурс, зависещ от икономически възможности, мобилност и степен на институционална включеност. Особено тревожни са данните за здравното осигуряване. Повече от 61% от респондентите посочват, че не са здравно осигурени. Това показва наличието на устойчиви бариери пред включването в системата на общественото здравеопазване и създава предпоставки за задълбочаване на социалната уязвимост. В подобна ситуация здравната грижа постепенно се измества от институционално гарантирана система към индивидуални стратегии за справяне с болестта и несигурността. Сходни тенденции се наблюдават и при участието в програми за здравна превенция и повишаване на здравната култура. Само 1.7% от анкетираните заявяват, че са участвали в такива програми, а при 40.8% липсва дори информация за съществуването на подобни инициативи. Данните показват, че институционалната грижа не се изчерпва единствено с формалното наличие на здравни услуги, а включва и достъпа до информация, превенция и публична подкрепа.

Неравномерният достъп до грижа се проявява и в сферата на образованието. Макар делът на респондентите, които пряко са се сблъсквали с отказ за записване на дете в училище, да е сравнително нисък (2.3%), резултатите разкриват наличието на сегрегирани образователни пространства. Сред респондентите, които имат деца в училищна възраст, 34.4% посочват, че децата им учат предимно с ромски ученици, докато едва 2.7% учат предимно с български ученици. Макар най-голям дял да имат смесените училищни среди (62.3%), данните показват, че образователната сегрегация продължава да бъде част от социалната организация на градското пространство. В контекста на етиката на грижата тези резултати разкриват, че институционалната подкрепа в ромските гетоизирани градски структури функционира неравномерно и често остава ограничена до формално присъствие на услуги без гарантиран реален достъп до тях. По този начин здравето и образованието постепенно се превръщат в сфери, в които социалната уязвимост се възпроизвежда и натрупва, а отговорността за справяне с последиците от институционалните дефицити се прехвърля върху самите общности.

 

Грижата като стратегия за оцеляване

Данните от изследването показват, че в условията на ограничено институционално присъствие значителна част от жителите на ромските гетоизирани градски структури са поставени в ситуация, при която ежедневното поддържане на живота зависи предимно от индивидуални и семейни стратегии за адаптация. В подобен контекст грижата постепенно се трансформира от публично гарантирана система за подкрепа в практика на оцеляване, основана на нестабилна заетост, неформални доходи и социални трансфери. Особено показателни са данните, свързани с безработицата и икономическата несигурност. Сред респондентите, които не работят, над 40% посочват, че са безработни повече от една година, а близо същият дял заявява, че никога не е работил. Подобни резултати разкриват наличие на трайно изключване от пазара на труда, при което икономическата несигурност престава да бъде временен риск и се превръща в устойчиво социално състояние. В условията на продължителна безработица възможностите за самостоятелно осигуряване на базови жизнени ресурси остават силно ограничени, което задълбочава зависимостта от семейни и общностни форми на подкрепа.

Икономическата уязвимост ясно се проявява и в структурата на доходите. Почти една трета от респондентите (29.7%) разполагат с месечни доходи под 500 лева, а 35.6% посочват, че нямат никакви доходи. Делът на лицата с доходи над 1500 лева е минимален. Данните показват, че значителна част от домакинствата функционират в условия на постоянен материален дефицит, при който ежедневното възпроизводство на живота е свързано с висока степен на несигурност и ограничени възможности за планиране на бъдещето. Резултатите сочат също, че икономическите стратегии в ромските квартали често се основават на комбиниране на различни източници на доходи. Най-разпространен източник остават трудовите възнаграждения, посочени от 58.7% от анкетираните. Наред с това значителен дял от респондентите разчитат на пенсии (26.1%), доходи от улична търговия (21.4%) и доходи, свързани с миграция и работа в чужбина (32.8%). Данните показват, че формалната заетост често се допълва от неформални или нестабилни икономически практики, които функционират като компенсаторен механизъм в условията на ограничена социална защита. Особено важен аспект на икономическата уязвимост е пространствената ограниченост на трудовата мобилност. Сред работещите респонденти повече от половината посочват, че работното им място се намира на по-малко от 1.5 километра от квартала, в който живеят. Едва една пета работят на разстояние над 15 километра. Това показва силна локализация на трудовата активност, при която възможностите за включване в по-широки сегменти на пазара на труда остават ограничени. Подобна пространствена затвореност допълнително затруднява социалната мобилност и възпроизвежда икономическата зависимост в рамките на самите сегрегирани територии.

В контекста на етиката на грижата тези резултати показват, че значителна част от жителите на ромските гетоизирани градски структури поддържат ежедневния си живот в условия на отслабена институционална подкрепа и висока икономическа несигурност. При ограничен достъп до стабилна заетост, социална защита и устойчиви доходи грижата за домакинството и семейството се превръща в непрекъснат процес на адаптация към дефицити и рискове. По този начин отговорността за справяне с последствията от социалното изключване постепенно се прехвърля върху самите общности, които са принудени да компенсират ограниченията на публичната грижа чрез локални стратегии за оцеляване.

 

Субективни измерения на грижата и усещането за принадлежност

Освен чрез инфраструктурни и институционални дефицити, социалната сегрегация се проявява и на равнището на ежедневните възприятия, усещането за сигурност и отношението към жизнената среда. Данните от изследването показват, че жителите на ромските гетоизирани градски структури често живеят в условия на противоречиво съчетание между силни локални социални връзки и ограничено чувство за сигурност и стабилност. Подобна комбинация разкрива специфични форми на адаптация към среда, в която институционалната грижа остава непълна и неравномерно разпределена.

Резултатите показват сравнително ниски нива на удовлетвореност от жилищните условия и кварталната среда. Малко над половината от респондентите (50.5%) заявяват, че не са доволни от жилището, в което живеят, а 51.7% посочват неудовлетвореност от квартала като цяло. Тези данни показват, че значителна част от жителите възприемат жизнената си среда като пространство, белязано от дефицити и ограничения. В този контекст неудовлетвореността не се свежда единствено до материални условия, а отразява и натрупано усещане за изоставеност и ограничено институционално внимание към квартала. В същото време резултатите разкриват сравнително висока удовлетвореност от отношенията със съседите – 73.3% от респондентите посочват, че са доволни от хората, с които живеят. Подобни данни показват значението на локалните мрежи на взаимопомощ и социална близост в условията на сегрегация. В ситуации на ограничено институционално присъствие именно кварталната общност често изпълнява компенсаторни функции на подкрепа и грижа. Това потвърждава тезата, че в сегрегираните пространства грижата постепенно се прехвърля от публичните институции към семейството и локалната общност.

Пространствените различия при субективните оценки на жизнената среда остават значително по-слабо изразени в сравнение с инфраструктурните показатели. Удовлетвореността от жилището варира в относително тесни граници – от 44.8% в големите градове с население между 100 и 200 хиляди жители до 55.8% в малките градове. В много големите градове над 200 хиляди жители делът на удовлетворените достига 50.3%, докато в средните градове е 47%. Ниската стойност на коефициента на Крамер (Cramer’s V = 0.065) показва слаба зависимост между типа населено място и удовлетвореността от жилищните условия.

Сходна тенденция се наблюдава и по отношение на отношенията със съседите. Най-висок дял на удовлетвореност се регистрира в много малките градове (78.9%) и големите градове (79.3%), докато в малките и много големите градове стойностите остават по-ниски – съответно 67.9% и 72.7%. Ниската стойност на коефициента на Крамер (Cramer’s V = 0.080) показва относително слаба връзка между типа населено място и оценката на съседските отношения. По-ясно изразени различия се наблюдават при удовлетвореността от квартала, в който живеят респондентите. Най-висок дял на удовлетвореност се наблюдава в много малките градове (50.9%) и много големите градове (50.3%), докато в средните градове преобладава неудовлетвореността (57.1%). Стойността на коефициента на Крамер (Cramer’s V = 0.119) показва по-осезаема, макар и сравнително слаба зависимост между типа населено място и субективната оценка на кварталната среда.

Особено показателни са данните за желанието за преместване. Почти половината от анкетираните (48.9%) заявяват, че биха се преместили в друг квартал, ако имат възможност. Подобни резултати разкриват наличието на противоречиво отношение към мястото на живеене: едновременно силна локална социална свързаност и усещане за ограничени перспективи в рамките на самия квартал. Желанието за преместване може да бъде интерпретирано и като индикатор за ограничено чувство за пълноценна принадлежност към градската среда и стремеж към по-добър достъп до сигурност, услуги и жизнени възможности. Данните за усещането за сигурност допълнително разкриват натрупването на социална несигурност в условията на сегрегация. Повече от половината респонденти (55.7%) посочват, че не се чувстват сигурни в квартала, в който живеят, а 59.5% не се чувстват сигурни по отношение на имуществото си. В същото време значително по-висок е делът на хората, които се чувстват сигурни в града като цяло (70.6%). Тази разлика показва, че усещането за несигурност е силно локализирано и е свързано преди всичко с непосредствената жизнена среда. По този начин сегрегираните квартали започват да функционират като пространства на концентрирана социална уязвимост, в които ограниченият достъп до институционална грижа се преживява и като ежедневна несигурност.

В контекста на етиката на грижата тези резултати показват, че социалната сегрегация има не само материални, но и емоционални и символни измерения. Липсата на устойчиво институционално присъствие формира специфични усещания за изоставеност, несигурност и ограничена принадлежност към градската общност. В същото време локалните мрежи на близост и взаимопомощ функционират като важен компенсаторен механизъм, чрез който жителите се опитват да поддържат социалната устойчивост на ежедневния живот в условията на ограничена публична грижа.

 

Дискусия

Ромските гетоизирани градски структури не могат да бъдат разглеждани единствено като пространства на бедност или етническа концентрация. Натрупването на инфраструктурни дефицити, ограниченият достъп до здравеопазване и образователни ресурси, както и високите нива на икономическа несигурност очертават по-дълбок процес на неравномерно разпределение на институционалната грижа. В този смисъл социалната сегрегация придобива не само пространствени и икономически, но и морални измерения. Подобна перспектива се вписва в разбирането на Joan Tronto, според което грижата следва да бъде разглеждана като обществено организирана практика, свързана с разпределението на ресурси, отговорности и политическо внимание (Tronto 1993). В рамките на сегрегираните квартали инфраструктурната обезпеченост, достъпът до здравни услуги и институционалната подкрепа функционират фрагментарно и неравномерно. Това създава специфични територии на социална уязвимост, в които поддържането на ежедневния живот остава зависимо предимно от ограничените ресурси на самите домакинства и локални общности.

Анализът се вписва и в критическите урбанистични интерпретации на Loïc Wacquant, който разглежда съвременните маргинализирани градски пространства като „територии на напреднало социално изключване“, характеризиращи се с отслабено институционално присъствие и ограничен достъп до публични ресурси (Wacquant 2008). В подобни пространства държавата често присъства предимно чрез административен контрол и епизодични интервенции, а не чрез устойчиви политики на социална подкрепа и интеграция. Именно такава форма на частично и селективно институционално присъствие се откроява и в ромските гетоизирани градски структури в България. Особено значимо е натрупването на различни форми на несигурност като например,  инфраструктурна, здравна, икономическа и символна. Подобно пресичане на уязвимости може да бъде интерпретирано през концепцията на Judith Butler за „диференцирана уязвимост“, според която социалните групи са поставени в различна степен на достъп до защита, сигурност и обществено признание (Butler 2004). В ромските квартали уязвимостта не се свежда до материални лишения, а включва и ограничен достъп до институционална подкрепа, социална сигурност и възможности за пълноценно участие в градския живот. Същевременно локалните социални мрежи придобиват особено значение като компенсаторен механизъм в условията на ограничена публична грижа. Високите нива на удовлетвореност от отношенията със съседите показват, че кварталната общност изпълнява функции на взаимопомощ, подкрепа и социална стабилизация. Подобни процеси могат да бъдат разгледани през концепцията за „социален капитал“ на Pierre Bourdieu, според която социалните връзки функционират като ресурс за справяне с несигурността и ограничените жизнени възможности (Bourdieu 1986). В контекста на сегрегацията тези мрежи не преодоляват структурните дефицити, а по-скоро ограничават част от негативните последствия от институционалното отсъствие.

Разглеждането на ромските квартали през призмата на грижата позволява по-широко интерпретиране на социалната сегрегация като форма на морална дистанция между различните части на града. Ограниченият достъп до инфраструктура, здравеопазване, сигурност и публични инвестиции показва, че отделни градски пространства остават частично изключени от системите на институционално внимание и обществена защита. Подобна перспектива се доближава и до разбирането на Nancy Fraser, според което социалната справедливост изисква не само икономическо преразпределение, но и равностоен достъп до обществено признание и участие (Fraser 2008). В българския контекст тези процеси се вписват в анализите на Надежда Илиева и Илона Томова, които подчертават, че пространствената сегрегация на ромските квартали е свързана с дългосрочни процеси на институционално дистанциране, инфраструктурна изолация и ограничен достъп до градски ресурси (Томова 1995; Илиева и Ботева 2023). В този смисъл гетоизираните структури могат да бъдат интерпретирани като пространства на диференцирана грижа, в които публичната подкрепа функционира ограничено, селективно и фрагментарно. Подобен подход позволява социалната сегрегация да бъде разглеждана не само като урбанистичен или социален проблем, а като въпрос на социална справедливост и институционална отговорност. Именно тук се откроява и основният принос на настоящото изследване – интерпретирането на грижата като неравномерно разпределен обществен ресурс, чието отсъствие възпроизвежда устойчиви форми на социална уязвимост и градско изключване

Заключение

Ромските гетоизирани градски структури в България представляват не само пространства на социална и пространствена сегрегация, но и територии на неравномерно разпределена институционална грижа. Натрупването на инфраструктурни дефицити, ограниченият достъп до здравеопазване и образование, високите нива на икономическа несигурност и усещането за локализирана несигурност очертават среда, в която публичната подкрепа функционира частично, фрагментарно и селективно. Разглеждането на сегрегацията през призмата на етиката на грижата позволява преосмисляне на ромските квартали отвъд традиционните интерпретации, фокусирани единствено върху бедността или етническата изолация. В този контекст инфраструктурата, достъпът до услуги и институционалното присъствие могат да бъдат разбрани като форми на обществено признание и социална отговорност. Ограниченият достъп до тях поставя жителите на сегрегираните квартали в условия на натрупваща се уязвимост, при която значителна част от функциите на грижата се прехвърлят към семейството и локалната общност. Същевременно локалните мрежи на взаимопомощ и социална близост функционират като важен компенсаторен механизъм в условията на ограничено институционално присъствие. Те обаче не могат да заместят устойчивите публични политики, свързани с инфраструктурната обезпеченост, здравната и образователната интеграция, сигурността и достъпа до градски ресурси. В този смисъл грижата не следва да бъде разглеждана единствено като индивидуална или семейна отговорност, а като публично организиран ресурс, свързан със социалната справедливост и равноправното участие в градския живот. Основният принос на настоящото изследване се състои в интерпретирането на ромските гетоизирани градски структури като пространства на диференцирана грижа, в които социалното изключване се възпроизвежда не само чрез икономически и пространствени механизми, но и чрез неравномерно институционално внимание към различните части на града. Подобна перспектива разширява анализа на сегрегацията, като я поставя в полето на моралната и политическата отговорност на съвременните общества. Преодоляването на устойчивите форми на градско изключване предполага не само инфраструктурни интервенции и социални програми, но и преосмисляне на самата идея за грижа като универсално право, а не като селективно разпределян обществен ресурс.

 

Библиография/ References

Асенов, К. 2025. География на отчаянието: гетото и гетоизираните градски структури – архитектура на изключването и синдромът на отнемането. // Проблеми на географията, 3–4, 131–150. (Asenov, K. 2025. Geografiya na otchayanieto: getoto i getoiziranite gradski strukturi – arhitektura na izklyuchvaneto i sindromat na otnemaneto. // Problemi na geografiyata, 3–4, 131–150). Available from: https://doi.org/10.7546/PG.3-4.2025.06 [In Bulgarian].

Илиева, Н. & Ботева, И. 2023. Последствия от пространствената сегрегация. // Проблеми на географията, 3–4, 77–88. (Ilieva, N. & Boteva, I. 2023. Posledstviya ot prostranstvenata segregatsiya. // Problemi na geografiyata, 3–4, 77–88). Available from: https://doi.org/10.35101/prg-2023.3-4.7 [In Bulgarian].

Илиева, Н., Цветков, К. & Ботева, И. 2023. Пространствени и социални измерения на гетоизираните ромски структури в гр. Видин. // Проблеми на географията, 3–4, 89–105. (Ilieva, N., Tsvetkov, K. & Boteva, I. 2023. Prostranstveni i sotsialni izmereniya na getoiziranite romski strukturi v gr. Vidin. // Problemi na geografiyata, 3–4, 89–105). Available from: https://doi.org/10.35101/prg-2023.3-4.8 [In Bulgarian].

Стоилова, Р. 2022. Равенство на възможностите, неравенства и социална справедливост. В: М. Грекова, М. Минева, Л. Вайсова & Д. Благоев (съст.). Социологията като граждански ангажимент. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 408–423. (Stoilova, R. 2022. Ravenstvo na vazmozhnostite, neravenstva i sotsialna spravedlivost. – In: M. Grekova, M. Mineva, L. Vaysova & D. Blagoev (Eds.). Sotsiologiyata kato grazhdanski angazhiment. Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, pp. 408–423). [In Bulgarian].

Томова, И. 1995. Циганите в преходния период. София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия. (Tomova, I. 1995. Tsiganite v prehodniya period. Sofia: Mezhdunaroden tsentar po problemite na maltsinstvata i kulturnite vzaimodeystviya). [In Bulgarian].

Bauman, Z. 2000. Liquid Modernity. Cambridge: Polity Press.

Bourdieu, P. 1986. The Forms of Capital. – In: J. Richardson (Ed.). Handbook of Theory and Research for the Sociology of Education. New York: Greenwood Press, pp. 241–258.

Butler, J. 2004. Precarious Life: The Powers of Mourning and Violence. London: Verso.

Castel, R. 2003. From Manual Workers to Wage Laborers: Transformation of the Social Question. New Brunswick: Transaction Publishers.

Elish, M. C. 2019. Moral Crumple Zones: Cautionary Tales in Human-Robot Interaction. // Engaging Science, Technology, and Society, 5, 40–60. Available from: https://doi.org/10.17351/ests2019.260

Fraser, N. 2008. Scales of Justice: Reimagining Political Space in a Globalizing World. New York: Columbia University Press.

Gilligan, C. 1982. In a Different Voice: Psychological Theory and Women’s Development. Cambridge, MA: Harvard University Press.

Harvey, D. 2008. The Right to the City. // New Left Review, 53, 23–40.

Ilieva, N., Kazakov, B. & Varadzhakova, D. 2024. The Theory of the Ghetto through the Prism of the Bulgarian Reality (A Case Study of Harman Mahala, Plovdiv). // GeoStudies, 1, 89–104. Available from: https://doi.org/10.3897/geostudies.1.e137361

Kazakov, B., Lyubenov, T., Ilieva, N., Petkova, K., & Ravnachka, A. 2023. Spatial and Social Dimensions of Roma Segregation in the Town of Kyustendil. // Sotsialno-ikonomicheski analizi, 15(2), 1–20. Available from: https://doi.org/10.54664/AZBT7107

Marcuse, P. 1997. The Enclave, the Citadel, and the Ghetto: What Has Changed in the Post-Fordist U.S. City. // Urban Affairs Review, 33(2), 228–264. Available from: https://doi.org/10.1177/107808749703300206

Sevenhuijsen, S. 1998. Citizenship and the Ethics of Care: Feminist Considerations on Justice, Morality and Politics. London: Routledge.

Tronto, J. 1993. Moral Boundaries: A Political Argument for an Ethic of Care. New York: Routledge.

Wacquant, L. 2008. Urban Outcasts: A Comparative Sociology of Advanced Marginality. Cambridge: Polity Press.

Wilson, J. 1987. The Truly Disadvantaged: The Inner City, the Underclass, and Public Policy. Chicago: University of Chicago Press.