Идентичността като процес: системното мислене и ролевата онтология на Морено

Идентичността като процес: системното мислене и ролевата онтология на Морено

Радостина Минина,

ИФС към БАН, секция: „Знание и реалност – модели, методологии, евристики“

radostina.minina@ips.bas.bg

Въведение

Въпросът за идентичността обикновено се поставя в психологията или философията на субекта. Тази статия го поставя другаде — в системното мислене и теорията на сложността. Изходната й теза е, че редица теории от XX век, разработени в различни дисциплини и с различни цели, съдържат обща структурна импликация, а именно: идентичността не е субстанция, предшестваща процесите, а тяхна производна.

Статията проследява тази импликация през кибернетиката на Норберт Винер и Стафорд Биър, рефлексивната епистемология на Хайнц фон Фьорстер, биологията на познанието при Умберто Матурана и Франсиско Варела, термодинамиката на нестабилността при Иля Пригожин, теорията на сложността при Стюарт Кауфман и философията на потоците при Жил Дельоз и Феликс Гатари. Въпреки различните им речници, всички тези теории се обединяват около един въпрос: как нещо се поддържа като разпознаваемо единство в динамичен, нелинеен и релационен процес?

Именно тук статията въвежда психодрамата на Якоб Морено като неочакван, но концептуално продуктивен събеседник. Психодрамата е метод за групова психотерапия, разработен от Морено в първата половина на XX век, който заимства техники от театъра. При него участниците не разказват за своя опит, а го разиграват чрез конкретни роли, в конкретни ситуации, в присъствието на другите. Моренo не говори на езика на системното мислене, но неговото разбиране за Аза като произлизащ от ролите е структурно паралелно с онова, до което разгледаните теории стигат по съвсем различни пътища. Статията твърди, че тази конвергенция е теоретично значима. Тя позволява психодрамата да бъде разбрана отвъд терапевтичния контекст, а системното мислене — да придобие практическо измерение.

Кибернетика и пренареждането на мисленето за системите

Първите систематични формулировки на системното мислене като динамични процеси възникват в рамките на кибернетиката през средата на XX век. Работата на Норберт Винер поставя основите на тази перспектива, като въвежда идеята, че разнообразни по своята природа системи — биологични, технически и социални — могат да бъдат разглеждани чрез общ принцип: механизма на обратната връзка (Wiener 1948: 11–12). Идеята се заражда в контекста на Втората световна война и е резултат от съчетаването на математически изчисления, инженерни задачи и биологични наблюдения. В своя по-достъпен за широката публика труд The Human Use of Human Beings: Cybernetics and Society  Винер изрично формулира, че обществото може да бъде разбрано единствено чрез изучаване на съобщенията и комуникационните средства, които му принадлежат (Wiener 1950: 9). В този смисъл кибернетиката не предлага просто нова теория за управление — тя предлага нов начин на мислене. Той позволява явления от различни области да бъдат разбрани в обща рамка. В нея живият организъм и комуникационната машина се разкриват като системи, които правят едно и също нещо – противодействат на разпада и хаоса (ентропията), като непрекъснато получават информация за собственото си поведение и се коригират въз основа на нея чрез механизма на обратна връзка (Wiener 1948: 26).

Тя се оказва ключова. Чрез нея системите поддържат своята организация. Вместо да бъдат управлявани отвън чрез централен контролен орган, те функционират чрез непрекъснат обмен на информация между своите компоненти. Поведението на системата не е предварително зададено, а възниква в процеса на взаимодействие, при който резултатите от действията се връщат обратно в системата и влияят върху бъдещите ѝ състояния. Така системата не просто реагира на външни стимули, а активно се саморегулира, като използва собствените си резултати като основа за корекция и адаптация.

Тази промяна има съществени последици за разбирането на контрола и организацията. Ако в класическите модели контролът се мисли като централизирана функция, упражнявана от ясно дефиниран субект или структура, то в кибернетичната перспектива той се разпределя в самата система. Контролът вече не е локализиран, а разпределен, и се реализира чрез множеството локални взаимодействия между компонентите. В този смисъл стабилността на системата не е резултат от външно наложен ред, а от вътрешна динамика на саморегулация.

Тази линия на мислене е развита и конкретизирана от Стафорд Биър, който прилага кибернетичните принципи към организационни и управленски структури. В своя основен труд той показва, че сложни социални системи, като предприятия или институции, могат да функционират ефективно без централизирана власт, при условие че са изградени по начин, чрез който да могат да обработват информация и да се адаптират на различни нива (Beer 1972: 163). Биър въвежда Модела на жизнеспособната система (Viable System Model), в рамките на който управлението се мисли не като налагане на решения отгоре надолу, а като поддържане на условия за саморегулация. Всяка жизнеспособна единица в системата е автономна, но остава координирана с по-високите нива чрез обратна връзка (Beer 1972: 131). В по-достъпния си труд Designing Freedom той формулира директно: обществото не е обект, характеризиращ се с повече или по-малко ограничения, а динамична жизнеспособна система, чийто изход е свободата (Beer 1974: 33). Така управлението се превръща не в налагане на решения, а в поддържане на условия, при които системата може да се саморегулира.

Съществено разширение на кибернетичната перспектива предлага Хайнц фон Фьорстер, който въвежда т.нар. кибернетика от втори ред. Докато кибернетиката от първи ред се определя като кибернетика на наблюдаваните системи, кибернетиката от втори ред е кибернетика на наблюдаващите системи (von Foerster 1974: 1). Фон Фьорстер показва, че наблюдателят не може да бъде мислен като външен спрямо системата — самото наблюдение е неотделима част от процеса, който се описва. В своя сборник Observing Systems той формулира директно, че ако се елиминират свойствата на наблюдателя, не остава нищо — нито наблюдение, нито описание (von Foerster 1981: 258). Оттук произтича и ключовата му теза, изразена в Understanding Understanding: обективността е илюзията, че наблюденията могат да се правят без наблюдател (von Foerster 2003: 283). Това води до разбиране за системите като рефлексивни — такива, които не само реагират на средата, но и включват собственото си наблюдение в процеса на функциониране. Фон Фьорстер формулира и съответния етичен императив: „Действай винаги така, че да увеличаваш броя на възможностите" — принцип, произтичащ пряко от рефлексивната структура на системите от втори ред (von Foerster 2003: 227).

Рефлексивността въвежда ново ниво на сложност. Системата вече не просто обработва входове и генерира изходи, а може да променя начина, по който самата тя обработва тези входове. С други думи, тя може да модифицира собствените си правила на функциониране. Това води до циклични, рекурсивни процеси, в които действие, наблюдение и корекция се преплитат в непрекъснат поток.

В този смисъл кибернетиката предлага фундаментално пренареждане на мисленето за системите. Те вече не се разбират като статични структури, организирани йерархично и управлявани отвън, а като динамични процеси, поддържани чрез обратна връзка, адаптация и непрекъснато взаимодействие. Това пренареждане отваря възможност да се мислят сложни явления — включително социални и когнитивни процеси — като самоорганизиращи се системи, в които редът възниква не чрез централизирано управление, а чрез координация на множество взаимодействащи елементи.

Биология, сложност и възникването на ред

Паралелно с развитието на кибернетиката, изследванията в областта на биологията и теорията на сложните системи задълбочават разбирането за самоорганизацията като основен принцип на природните и живите системи. Докато кибернетиката поставя акцент върху обратната връзка и регулацията, теорията на сложността изследва условията, при които нов ред може да възникне спонтанно, без да бъде предварително зададен.

В този контекст работата на Иля Пригожин има ключово значение. Удостоен с Нобелова награда за химия през 1977 г. именно за разработването на теорията на дисипативните структури, той показва, че системи, намиращи се далеч от термодинамично равновесие, не просто се разпадат под влияние на нестабилността, а могат да преминат през процеси на спонтанна реорганизация (Prigogine 1980: 103). Такива системи — наречени дисипативни структури — поддържат своята организация чрез постоянен обмен на енергия и материя с околната среда: взаимодействието на системата с външния свят, нейното вписване в неравновесни условия, може да се превърне в изходна точка за формирането на нови динамични състояния на материята (Prigogine, Stengers 1984: 143). В този процес нестабилността не се явява като отклонение от нормата, а като необходимо условие за възникването на нови, по-сложни форми на организация. Критичните точки на бифуркация — моментите, в които системата губи предишната си стабилност — отварят възможност за качествена трансформация и преминаване към нов режим на функциониране: основният механизъм на еволюцията се основава на взаимодействието между бифуркациите като механизми на изследване и селекцията на взаимодействия, стабилизиращи определена траектория (Prigogine, Stengers 1984: 176).

Подобна перспектива се развива и в изследванията на Стюарт Кауфман, който въвежда концепцията за „ръба на хаоса" като специфичен режим, в който сложните системи проявяват едновременно устойчивост и способност за промяна. Самият Кауфман формулира хипотезата така: живите системи съществуват в наредения режим, близо до ръба на хаоса, а естественият отбор постига и поддържа това балансирано състояние (Kauffman 1995: 26). В този междинен диапазон — между прекалено твърд ред и пълна случайност — системата запазва достатъчна структурна цялост, за да не се разпадне, но същевременно остава достатъчно гъвкава, за да може да се адаптира и еволюира. Геномните мрежи в режим близо до ръба на хаоса — тази симбиоза между ред и изненада — изглеждат най-способни да координират сложни дейности и да еволюират (Kauffman 1995: 26). Именно в тази зона възникват сложни, координирани форми на поведение, които не могат да бъдат редуцирани нито до детерминистични правила, нито до случайни процеси. Така сложността се разбира не като степен на усложненост, а като специфичен режим на организация — голям компромис между структура и изненада — в който редът и вариацията съществуват в динамично напрежение (Kauffman 1995: 15).

Допълнително измерение към това разбиране добавя биологичната теория на познанието, разработена от Умберто Матурана и Франсиско Варела. В центъра на тяхната работа стои концепцията за автопоезиса — дума, която самите те въвеждат, за да заменят израза „кръгова организация" и да уловят централната особеност на живото: неговата автономност (Maturana, Varela 1980). Автопоетичните системи са определени като самосъдържащи се единства, чиято единствена референция е към самите тях — автономни, самореферентни и самоконструиращи се затворени системи (Maturana, Varela 1980). За разлика от механичните системи, функциониращи чрез външно зададени цели и структури, автопоетичните системи са организационно затворени: те сами определят правилата на своето функциониране. В същото време, макар организационно затворена, системата не е откъсната от средата си, а се намира в постоянно взаимодействие с нея чрез процес, наречен „структурно свързване" — средата може само да задейства или да избере промяна на състоянието, но не и да я определи (Maturana, Varela 1987: 75). Живите системи са когнитивни системи, а животът като процес е процес на познание — тази теза, разгърната в The Tree of Knowledge, разширява понятието за автопоезис отвъд клетъчната биология към разбирането на познанието като фундаментално биологичен феномен (Maturana, Varela 1987: 174).

Тази двойственост — затвореност на организацията и отвореност към средата — води до фундаментално пренареждане на отношението между система и среда. Вместо да се разглеждат като отделни и предварително дадени реалности, те се мислят като взаимно конституиращи се в процеса на взаимодействие. Системата не просто реагира на външни стимули, а активно формира границите си чрез т.нар. структурно свързване със средата. Това означава, че всяка промяна в средата има значение за системата само дотолкова, доколкото тя може да бъде интегрирана в нейната собствена организация.

В този контекст редът не се явява като предварително установена структура, а като резултат от множество локални взаимодействия, които се стабилизират във времето. Самоорганизацията не предполага централен план или външна координация, а възниква като ефект от вътрешната динамика на системата и нейната непрекъсната връзка със средата. Така сложните системи могат да бъдат разбрани като процеси на постоянно възникване и пренареждане, в които стабилността е временна, а трансформацията — структурно заложена възможност.

Континентална философия и преосмислянето на субекта

„Философските разработки на Жил Дельоз и Феликс Гатари предоставят концептуален език, който радикализира системното мислене, пренасяйки го в областта на социалното, културното и субективното. Ако кибернетиката и теорията на сложността преосмислят системите като процеси на взаимодействие и самоорганизация, то Дельоз и Гатари поставят под въпрос самата идея за субекта като стабилен център на действие и смисъл. Tе въвеждат понятието за желаещо производство (desiring-production) като универсален първичен процес, лежащ в основата на природното, социалното и психологическото — процес, който не е антропоцентричен, а е самото сърце на света (Deleuze, Guattari 1972: 7). Индивидуалните изказвания никога не съществуват самостоятелно: всяко изказване е продукт на машинен ансамбъл, с други думи — на колективни агенти на изричане (Deleuze, Guattari 1980: 37). Субектът вече не се схваща като отправна точка на смисъл, а като ефект от динамични процеси на сглобяване (assemblage) и потоци на желание. Детериториализацията и ретериториализацията са понятия, чрез които двамата автори описват непрекъснатото разграждане и преизграждане на идентичности, форми и структури (Deleuze, Guattari 1980: 88).

В тяхната философия субектът престава да бъде мислен като първичен източник на намерение и контрол. Вместо това той се явява ефект на по-широки динамики — на желания, социални структури, езикови практики и материални процеси, които го надхвърлят. Така класическата представа за автономен, самотъждествен „аз“ отстъпва място на разбирането за субективността като процесуална и релационна.

Централно място в този подход заемат понятия като множественост, поток и ризома. Множествеността обозначава форма на организация, която не може да бъде сведена до единен принцип или център: тя не е множество, произведено от Едното, нито е Едното плюс нещо, а е съставена не от единици, а от измерения, или по-скоро от посоки в движение (Deleuze, Guattari 1980: 21). Потокът подчертава динамичния характер на реалността, в която стабилните структури се разглеждат като временно стабилизирани движения, а не като фиксирани същности. Нещо, което Дельоз и Гатари описват чрез образа на детериториализацията и ретериториализацията като непрекъснати процеси на разграждане и преизграждане (Deleuze, Guattari 1980: 88). Ризомата, от своя страна, предлага образ на нецентрирана, нейерархична система без Генерал и без организираща памет или централен Аз, определена единствено от циркулацията на състояния (Deleuze, Guattari 1980: 21). Тя няма нито начало, нито край — винаги е в средата, между нещата (Deleuze, Guattari 1980: 25).

В рамките на този модел идентичността не е фиксирана характеристика, а възниква като ефект на отношения, взаимодействия и процеси на свързване. Тя не предшества тези процеси, а се формира в тях и чрез тях. Това означава, че позициите, от които се действа и й се придава смисъл, са подвижни и контекстуално обусловени, а не стабилни и универсално валидни.

Този философски подход позволява да се мислят системите не просто като функционални структури, подчинени на определени правила, а като динамични полета, в които значения, позиции и форми на действие се конституират в движение. В такъв контекст границите между елементите на системата стават порьозни, а връзките между тях — определящи за самото им съществуване. Реалността се явява не като съвкупност от обекти, а като процес на непрекъснато свързване и пренареждане.

В резултат социалните и културните процеси могат да бъдат разбрани като нелинейни и разпределени, без стабилен център на организация. Действието не се извежда от един субект, а възниква в пресечната точка на множество сили и отношения. По този начин философията на Дельоз и Гатари не просто допълва системното мислене, а го радикализира, като поставя под въпрос самите категории, чрез които традиционно се мислят субектът, структурата и действието.

Как се поддържа единството в динамичните системи: импликации за идентичността

Нито един от разгледаните автори не поставя въпроса за идентичността като централен. И все пак всяка от техните теории има структурни импликации за него. Въпросът, който се реконструира в тази статия, е следният: как нещо се поддържа като разпознаваемо единство в динамичен, нелинеен и релационен процес? Именно тази структурна конвергенция позволява да се говори за обща теоретична проблематика, без да налага изкуствено единство върху материала.

Винер поставя основата, като показва, че живият организъм не е статична субстанция, а динамичен модел, поддържан чрез обратна връзка с околната среда. Информацията е съдържанието на онова, което се обменя с външния свят в процеса на приспособяване към него — и именно тя е онова, което поддържа организма като разпознаваемо себе си. „Ние не сме вещество, което пребивава, а модели, които се самовъзпроизвеждат" (Wiener 1950: 96). Имплицитната теза за идентичността тук е: тя е не субстанциална, а процесуална — произвежда се и се поддържа непрекъснато, не е дадена веднъж завинаги.

Фон Фьорстер радикализира тази позиция от епистемологична страна. Ако Винер показва, че организмът поддържа своя модел чрез обратна връзка, Фон Фьорстер показва, че самото наблюдение на тази поддръжка е вградено в нея. Обективността е илюзията, че наблюденията могат да се правят без наблюдател (von Foerster 2003: 283). Следователно единството, което наблюдаваме, никога не е независимо от акта на наблюдение — то е рефлексивно конституирано. Имплицитната теза за идентичността тук е: тя е рефлексивна операция, а не предварително дадена същност.

Матурана и Варела затварят тази логика от биологична гледна точка. При тях единството на живата система е нейната организационна идентичност — онова, което се запазва дори когато всички компоненти се сменят. Живите системи са организационно затворени: те се самопроизвеждат и по този начин поддържат своята идентичност като разграничение от средата (Maturana, Varela 1980: 78). Тази идентичност не е дадена отвън — тя е оперативна граница, произведена от самата система. Варела е единственият сред разгледаните автори, при когото идентичността става експлицитна концептуална категория: в статията „Patterns of Life: Intertwining Identity and Cognition" той твърди, че идентичността и познанието са неразделни — организмът познава света именно защото поддържа своята идентичност в него, и обратно (Varela 1997: 72).

Пригожин и Стенжерс добавят термодинамичното измерение. Единството не е статично равновесие, а динамична структура, поддържана от постоянен обмен на енергия с околната среда. Взаимодействието на системата с външния свят може да се превърне в изходна точка за формирането на нови динамични състояния на материята (Prigogine, Stengers 1984: 143). Имплицитната теза за идентичността тук е: тя е по-скоро събитие, отколкото факт. Тя се случва в процеса на поддържане, а не го предшества.

Кауфман развива тази идея в еволюционен принцип. Живите системи съществуват в наредения режим близо до ръба на хаоса — балансирано, но винаги оспорвано и преформулируемо състояние (Kauffman 1995: 26). Имплицитната теза за идентичността тук е двойна: тя изисква едновременно стабилност и пластичност — достатъчно стабилна, за да се разпознава, достатъчно пластична, за да се адаптира. Именно това двойно изискване характеризира онова, което тук назоваваме идентичност.

Варела обобщава тези идеи с понятието „безсебено себе" (selfless self). С него той описва субекта като нещо, което функционира като кохерентно цяло, тоест частите му работят заедно, но той няма фиксирано местоположение и не може да бъде открит никъде конкретно. Въпреки това „азът" изпълнява важна роля – да свързва отделните преживявания и да им придава смисъл като единно цяло (Varela 1991). Въпросът, с който се занимава през целия си живот, е защо емерджентните „аз"-ове, виртуалните идентичности, непрестанно изникват навсякъде, създавайки светове и защо тези „аз"-ове се основават на процеси, толкова подвижни и неустойчиви, че между солидността на онова, което се явява, и неговата безпочвеност съществува привиден парадокс (Varela 1995). В The Embodied Mind той и съавторите му конкретизират тази теза: когнитивните структури и процеси възникват от повтарящи се сензомоторни модели, а познанието не може да бъде сведено до предварително зададено решаване на проблеми, защото самата когнитивна система едновременно поставя проблемите и определя необходимите действия (Varela, Thompson, Rosch 1991: 173). Идентичността не предхожда системата, тя е нейн ефект, реален, но виртуален, функционален, процесуален.

Дельоз и Гатари добавят социалното и политическото измерение. За тях това, което изглежда като стабилна идентичност, всъщност е резултат от процеси на субективизация (subjectivation), тоест от начините, по които обществото непрекъснато произвежда субекти. Идентичността не е нещо фиксирано, а временна форма, която се появява от пресичането на социални, културни и политически сили. По същия начин изказванията не са продукт на отделния индивид — всяко изказване носи в себе си колективни гласове: на езика, на институциите, на културата (Deleuze, Guattari 1980: 37). Следователно идентичността не е дадена. Тя се произвежда. И именно защото се произвежда, може да бъде оспорена и трансформирана.

Морено и ролевата структура на Аза: операционален отговор на проблема за идентичността

Разгледаните теории бяха отнесени към проблема за идентичността от биологична, термодинамична и философска страна. Морено не поставя същия въпрос, но все пак предлага отговор на него, формулиран в съвсем различен речник и произлизащ от съвсем различен контекст. Не произлиза от теоретичната биология или философията на потоците, а от конкретната практика на терапевтичното действие.

Централната теза на Морено е формулирана лаконично и радикално: „Ролевото възникване предхожда възникването на Аза. Ролите не произлизат от Аза, а Азът може да произлезе от ролите" (Moreno 1953: 76). Това твърдение има директни импликации за проблема за идентичността: ако Азът произлиза от ролите, а не обратното, тогава идентичността не е субстанция, която предшества взаимодействието. Тя е негов резултат. И е произведена, а не дадена.

Морено дефинира ролята като реалните и осезаеми форми, които Азът приема (Moreno 1961: 519). Тази дефиниция е методологически ключова: вместо да пита какво е Азът като вътрешна същност, Морено пита как се проявява, в какви конкретни форми, в какви конкретни ситуации, в какви конкретни отношения. Ролята е единицата, в която идентичността става видима и достъпна за наблюдение и трансформация. В този смисъл тя изпълнява при Морено функцията, която организационната затвореност изпълнява при Матурана. Тя е оперативната граница, чрез която Азът се различава от средата и се поддържа като разпознаваемо единство.

Всяка роля е сплав от частни и колективни елементи. Тя се състои от колективни знаменатели и индивидуални диференциали (Moreno 1953: 76). Това разграничение е теоретично важно, защото ролята не е нито чисто индивидуална, нито чисто социална. Тя е точката на пресичане между двете. В нея се срещат онова, което е споделено с другите, и онова, което е специфично за конкретния индивид. Именно тази двойствена структура прави ролята подходяща единица за мислене на идентичността като едновременно релационна и лична, споделена и неповторима.

Идентичността при Морено не се изчерпва с нито една роля — тя е съвкупността от всички роли, разгърнати в различни контексти и отношения – т.нар. ролеви репертоар. Три типа роли конституират този репертоар: психосоматичните — физиологични роли, свързани с телесното съществуване и първични за развитието (ролята на спящия, на хранещия се, на дишащия, на плачещия); психодраматичните — роли, разгърнати в психичното и въображаемото пространство (ролята на мечтателя, на страхуващия се, на детето, което вярва, че е супергерой, на човека, който в мислите си води разговора, който никога не е провел); и социалните — роли, конституирани в отношение с другите и с обществото (ролята на майката, на сина, на учителя, на приятеля, на работника, на гражданина) (Moreno 1961: 63). Тяхното взаимодействие е онова, което произвежда идентичността като динамична цялост. Никоя от тях поотделно не е идентичността. Тя е в тяхната съвкупност и взаимодействие.

Тук се открива структурен паралел с онова, което Кауфман описва като режим близо до ръба на хаоса: достатъчно стабилна, за да се разпознава, достатъчно пластична, за да се адаптира. При Морено това двойно изискване е изразена чрез идеята за ролева гъвкавост. За него идентичността е здрава не когато е фиксирана, а когато разполага с достатъчно широк ролеви репертоар, за да реагира адекватно на различни ситуации. „Никоя роля не ни определя изцяло. Азът произлиза от комплекса от роли, които играем. Колкото повече роли имаме, толкова по-гъвкави ставаме" (Moreno 1953). Гъвкавостта на ролевия репертоар е функционалният еквивалент на адаптивността в теорията на сложността.

Ключово е, че при Морено идентичността не е само теоретичен проблем, тя е обект на практическа работа. Психодрамата е методът, чрез който ролевият репертоар се изследва, разширява и трансформира. Чрез техники като дублиране, огледало и размяна на роли участникът не само описва своите роли, а ги разиграва. Именно в разиграването те стават достъпни за промяна. Това е онова, което останалите разгледани теории не предлагат. Не само описание на това как идентичността се произвежда, но и практика за нейното трансформиране.

Морено не говори за идентичност в термините на разгледаните теории — нито за дисипативни структури, нито за автопоезис, нито за субективизация. Той говори за роли, ролеви репертоар и спонтанност. И все пак неговото разбиране за Аза като процесуален, релационен и динамично поддържан е структурно паралелно с онова, до което разгледаните теории стигат по съвсем различни пътища. Именно тази конвергенция между теоретичната реконструкция на идентичността в системното мислене и практическия й отговор в психодрамата е теоретичният принос на настоящата статия.

Системните теории и теориите на сложността показват убедително, че идентичността не може да бъде мислена като субстанция, но те не предлагат отговор на въпроса какво я прави толкова стабилно преживявана. Варела стига най-близо до него с понятието за „безсебеното себе", но и при него преживяването остава трудна за концептуализиране извън биологичния и феноменологичния регистър. Пригожин описва как динамичен ред се поддържа термодинамично, но няма концепция за това как той се носи от конкретен участник в конкретна ситуация. Дельоз и Гатари показват как идентичността се произвежда социално, но производството при тях е анонимно, без носител, без преживяване.

Именно тук Морено предлага нещо, което останалите теории нямат: идентичността не само се произвежда в и от процеси. Тя се произвежда в конкретното взаимодействие между конкретни хора, в конкретен момент, в конкретни роли. Ролята при Морено е едновременно процесуална като дисипативната структура, релационна като структурното свързване при Матурана и произведена като субективизацията при Дельоз. Но за разлика от всички тях, тя е и преживяна от конкретен участник, който я носи, разиграва и може да я трансформира. Ролевият репертоар е онова понятие, което позволява да се мисли идентичността едновременно като динамична и като преживяна, като релационна и като лична, като произведена и като способна на трансформация.

Системното мислене дава концептуалния апарат за разбиране на идентичността като процес, но се нуждае от практическо поле, в което този процес да бъде не само описан, но и работен. Психодрамата предоставя точно такова поле. Този метод разполага с богата практика на трансформация на идентичността, но от своя страна й липсва теоретична рамка, която да обясни защо тя работи отвъд терапевтичния контекст. Системното мислене предоставя именно тази рамка. Двете заедно позволяват да се мисли идентичността като едновременно теоретичен проблем и практическа задача — нещо, което нито едната, нито другата традиция е успяла да направи самостоятелно.

Заключение

Настоящата статия тръгна от наблюдението, че системното мислене и теорията на сложността предлагат нещо повече от нов научен метод, те предлагат различна онтология, в която реалността се разбира като процес на взаимодействие, а не като съвкупност от фиксирани обекти. Проследявайки тази онтология от кибернетиката на Винер и Биър, през рефлексивната епистемология на Фон Фьорстер, биологията на познанието при Матурана и Варела, термодинамиката на нестабилността при Пригожин и Стенжерс, теорията на сложността при Кауфман, до философията на потоците при Дельоз и Гатари, статията се опита да покаже, че зад различните речници и дисциплини разработки стои един и същ структурен въпрос: как нещо се поддържа като разпознаваемо единство в динамичен, нелинеен и релационен процес?

Този въпрос беше реконструиран като проблем за идентичността, не защото авторите го назовават така, а защото това е валидна структурната импликация на техните теории. Идентичността, в светлината на разгледаните позиции, не може да бъде мислена като субстанция, предшестваща процесите, тя е тяхна производна. Тя е реална, но не фиксирана. Разпознаваема, но не дадена. Произведена е в динамично взаимодействие и именно затова е способна на трансформация.

Именно тук психодрамата на Морено се намесва. Не като терапевтична илюстрация на теоретични постановки, а като самостоятелна концептуална рамка с директни импликации за проблема за идентичността. Идеята на Морено, че ролите предхождат Аза, а не обратното, е структурно паралелна с онова, до което разгледаните теории стигат по съвсем различни пътища: идентичността не е основа на действието, а негов резултат. Ролевият репертоар — съвкупността от психосоматични, психодраматични и социални роли — е онова понятие, което позволява да се мисли идентичността едновременно като динамична и като преживяна, като релационна и като лична, като произведена и като способна на трансформация.

Теоретичният принос на тази конвергенция е двустранен. От едната страна, системното мислене предоставя концептуален апарат, в чиято светлина психодрамата може да бъде разбрана отвъд терапевтичния контекст — като практика, която работи с идентичността именно защото тя е процесуална, релационна и динамично поддържана. Ролевата реверсия, дублирането и огледалото не са просто терапевтични техники — те са методи за достъп до онова, което системните теории описват като структурно свързване, организационна пластичност и емерджентно себе. От другата страна, психодрамата предоставя на системното мислене онова, което му липсва: практическо поле, в което идентичността не само се описва, но и се работи — в което абстрактното разбиране за процесуалността на Аза придобива конкретна, въплътена, преживяна форма.

Оставащият въпрос, който тази статия само очертава, е как тази конвергенция може да бъде развита в конкретни изследователски и практически насоки. Какво означава да се проектира психодраматична практика, съзнателно насочена от системното мислене? Как понятията за емерджентност, ролеви репертоар и структурно свързване могат да обогатят разбирането за терапевтичната промяна? И обратно — какво може системното мислене да научи от конкретната практика на ролевото взаимодействие, от наблюдението на това как идентичността се произвежда, поддържа и трансформира в реалното присъствие на другите?

Тези въпроси остават отворени. Но самото им формулиране е възможно само защото двете традиции — теоретичната и практическата, системната и психодраматичната — са поставени в диалог. Ако системното мислене ни показва, че идентичността се случва, психодрамата ни показва как да се намесим в това случване.

Литература

Beer, S. (1972). Brain of the Firm: The Managerial Cybernetics of Organization. London: Allen Lane / John Wiley & Sons.

Beer, S. (1974). Designing Freedom. Toronto: CBC Learning Systems / London: John Wiley & Sons.

Deleuze, G., Guattari, F. (1972). L'Anti-Œdipe: Capitalisme et schizophrénie. Paris: Les Éditions de Minuit. [Англ. превод: Anti-Oedipus. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1983.]

Deleuze, G., Guattari, F. (1980). Mille plateaux: Capitalisme et schizophrénie 2. Paris: Les Éditions de Minuit. [Англ. превод: A Thousand Plateaus. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1987.]

Kauffman, S. (1995). At Home in the Universe: The Search for the Laws of Self-Organization and Complexity. New York: Oxford University Press.

Maturana, H. R., Varela, F. J. (1980). Autopoiesis and Cognition: The Realization of the Living. Dordrecht: D. Reidel Publishing Company.

Maturana, H. R., Varela, F. J. (1987). The Tree of Knowledge: The Biological Roots of Human Understanding. Boston: Shambhala.

Moreno, J. L. (1953). Who Shall Survive? Foundations of Sociometry, Group Psychotherapy and Sociodrama. Beacon, NY: Beacon House.

Moreno, J. L. (1961). The role concept, a bridge between psychiatry and sociology. American Journal of Psychiatry, 118, 518–523.

Prigogine, I. (1980). From Being to Becoming: Time and Complexity in the Physical Sciences. San Francisco: W. H. Freeman.

Prigogine, I., Stengers, I. (1984). Order Out of Chaos: Man's New Dialogue with Nature. New York: Bantam Books.

Varela, F. J. (1991). Organism: A meshwork of selfless selves. В: Tauber, A. I. (ed.). Organism and the Origins of Self. Dordrecht: Kluwer Academic Publishers.

Varela, F. J. (1995). The emergent self. В: Brockman, J. (ed.). The Third Culture: Beyond the Scientific Revolution. New York: Simon & Schuster.

Varela, F. J. (1997). Patterns of life: Intertwining identity and cognition. Brain and Cognition, 34, 72–87.

Varela, F. J., Thompson, E., Rosch, E. (1991). The Embodied Mind: Cognitive Science and Human Experience. Cambridge, MA: MIT Press.

von Foerster, H. (ed.) (1974). Cybernetics of Cybernetics. Urbana, IL: University of Illinois.

von Foerster, H. (1981). Observing Systems. Seaside, CA: Intersystems Publications.

von Foerster, H. (2003). Understanding Understanding: Essays on Cybernetics and Cognition. New York: Springer.

Wiener, N. (1948). Cybernetics: Or Control and Communication in the Animal and the Machine. Cambridge, MA: MIT Press.

Wiener, N. (1950). The Human Use of Human Beings: Cybernetics and Society. Boston: Houghton Mifflin.