Text-Desire: Radosvet Kolarov with François Laruelle

Text-Desire: Radosvet Kolarov with François Laruelle

Stanimir Panayotov,

Paisii Hilendarski University of Plovdiv,

panayotov@uni-plovdiv.bg

Сравнение и повторение

В основата на своята книга Повторение и сътворение: Поетика на автотекстуалността Радосвет Коларов полага няколко фундамента, подлежащи на възгледа му за повторение, чиято стъпаловидна и внимателна оригиналност заслужава бърз преглед. Преди да пристъпя към целеположеното сравнение с ползвания от Коларов (пък макар и по маргинален начин) Франсоа Ларюел за целите на една демонстрация, по същество много различна от намеренията на въведеното тук сравнение [1], са нужни няколко ключови подстъпа към изследването, за да отчленя и онези елементи от прочита на двамата автори, които заблуждават с привидна съизмеримост.

В „Увода“ към Повторение и сътворение (Kolarov 2009) [2] авторът заявява, че за него „[п]овторението се разглежда като самоповторение“ (ПС, 7): самото повторение е въведено като рекурсивно средство, за което няма външно, сведено до драматичен инструмент на иманентната критика. Паралелно на това определение Коларов си поставя и задачата да отговори на въпроса „как се създават нови текстове от ‚следите‘ на вече съществуващи?“ (ПС, 9) Възгледът на автора не е, че даден текст не може да съществува всякога без някаква нова генеративност и учредяване на текста, а по-скоро подчинява задачата на идеята, че повторението никога не е просто едно отложено начало, а заварена ситуация на наличното – при това орбитиращо около „желанието“. В този контекст са достигнати няколко внимателни, но драматични извода от автора спрямо проблематиката на автотекстуалността и автоцитатността (и особено що се отнася до разграничението творба/творчество), като те имат пряка връзка с възгледа му за повторението – възглед, който е универсално интензивен и надхвърля залозите на постструктуралисткия дебат и в локално, и в глобално отношение. Това е особено тактилно по отношение въпроса за „смъртта на автора“ – ако и Коларов да изразява една частична негова „реабилитация“, макар и заявлението „[т]еоретическият конструкт ‚автор‘ никога не е бил погребван“ (ПС, 32) да звучи умишлено некоректно. Той несъмнено оспорва по внимателно квалифициран начин някои средищни (към 2009 г.) клишета на постструктурализма, с цялата аисторичност на термина. Например, на различни места той отправя следните твърдения:

"Доминирането на езика над субекта е „общо място“ […] да се премахне авторът означава текстът да се отвори за неограничена интерпретация… (ПС, 15) […] [авторът] става излишен придатък към текста, който безболезнено може да бъде отстранен (ПС, с. 16) […] Смъртта на Автора се съедини със смъртта на Литературата". (ПС, 18)

Това са смели и откровени тези. С не по-малка интензивност по отношение на „текста“ пък, особено в смисъла на „творба“, той открито твърди, че „създаденият вече текст не може да бъде заобиколен“ (ПС, 72) – възглед, който прилага въведеното свеждане на повторението до свое рекурсивно самоприложение. Като интегрира дълбинно в разбирането си за повторение някои Дельозови позиции от Различие и повторение, чрез литературоведските си анализи Коларов достига до амбициозното приложно заключение, че „[п]овторението не се възвръща назад като унил рефрен, то е устремено към реализиране на своята изначална програмираност в идеята“ (ПС, 53), така утвърждавайки въпроса за производството на новото като жизнен, универсален и интензивен проблем на литературознанието. Коларов сравнително дипломатично атакува социалния конструктивизъм [3] на постструктурализма и неговия „пълен детерминизъм“ (ПС, 30), като полемизира с автори като Фуко, Дерида и други техни йеродякони, по-конкретно от англосаксонската академия, изнамирайки в процеса и техните критици (например когнитивиста Дъглас Хофстатър). Тази внимателна и почтителна критика е разгърната като собствено постструктуралистка теория-критика, която не се самоопределя негативно просто като външна на канонични жестове в тази традиция на четенето. Александър Кьосев представя в изключително сгъстен и четивен пасаж амбицията на Коларов по следния начин:

"Коларов не подминава тезата за „смъртта на автора“, но без да отрича траещата ѝ методологическа значимост, внимателно раздипля и критикува постмодерната ѝ реторика. [...] Стъпка по стъпка авторовата фигура е реабилитирана. Коларов подчертава, че неговата рефлексивна концепция за авторство не ни връща обратно към стари литературоведски идеи и навици: тя не повторя наивно похватите на биографичния позитивизъм, нито свежда значенията на литературния текст до „трансцендентното означаемо“ на авторовата интенция. Авторовата фигура вече е схваната по друг начин – тя не представлява хетерогенен „външен фактор“ спрямо текста, а е станала съизмерима с другите форми на текстуалност. [...] „авторът“ се оказва инстанция, която, от една страна, е мост към/от историческия, социалния и психологическия контекст, а от друга – генеративен принцип на текстови връзки, единства и корпуси от текстове". (Kiossev 2024: 333-4)

В своята рецензия на книгата Сирма Данова на свой ред правдиво отбелязва, че освен, че авторът полага понятието в „разтеглена ситуация“, че освен, че автотекстуалността подлежи на „широко дефиниране“, Коларов работи оперативно в един размах „с памет от структурализма до деконструктивизма“. (Danova 2010) Данова също забелязва, макар и в по-превратна лексика, „неоконсервативната вяра“ на книгата „както в съществуването на автора, така и в наличието на единството ‚творчество‘. […] Радосвет Коларов като че ли възобновява и отново втвърдява статуса на самия автор.“ (пак там) В същото време това завръщане към автора, отново, не е повтаряне авторитета на автора като „трансцендентен оператор“ – oт една страна, реабилитацията не е разказ за завръщане към автора преди постструктурализма, а от друга страна, авторът е подложен като своеобразен транзитивен център на преосмисляне на ценността на творбата като ансамбъл от текстове, сякаш функциониращи отвъд център, дори и отвъд „оператори“: „В постановката на изследователя интегралният текст е творба без център.“ (пак там) Нещо повече, трудът на Коларов, както твърди Клео Протохристова, освен че е научно събитие е и „откривателско начинание, фундаментално изследване, интердисциплинарен проект или метатеоретическа перспектива“ (Protohristova 2011: 108) [4], достигащо дори до нивото на „метаепистемологията“ (пак там: 109) във вихъра на генеративното си начинание. Реабилитацията на автора не противостои на подозрително постструктуралистките мотиви като „творба без център“ или пък това, че „[се] отменя схемата на субект-обектното противостоене, за да се настрои към органиката на литературния текст и да проникне във вътрешните му механизми.“ (пак там: 107) Амбициозният стремеж да се постигне едно привидно непостижимо „недуално мислене“ въобще в западното мисловно пространство, да се излъчат „универсални модели“ (пак там: 110) изглежда постигнат чрез комбинативното успоредяване именно с едновременна памет „от структурализма до деконструктивизма“ и с това, което Протохристова акцентира: че „[т]рудът рационализира творческия процес по радикално нов начин“, а именно – преход от типология към нещо като „феноменологията на лирическото изживяване“ (пак там: 108), [5] дълбинно-квантово съизживяване на анализирания текст в неговата съпротяжност с различни оператори (като например „мотивна мрежа“ или „авторова памет“).

Тези критични места са до голяма степен безотносителни на последващия анализ, но те имат особена паралелна важност за разбирането на някои мотиви в преследваното попътно сравнение, особено що се отнася до свеждането на деконструкцията до трансценденталност и през желанието, за които ще стане дума по-долу. В цитатния жест на Коларов към творчеството на Франсоа Ларюел, който изследвам, няма опит за пряко общуване със залозите на формулираната от последния „не-философия“ [6] – а и това е автор, който предхожда посочваните от Коларов проблеми на деконструктивната критика и въпроса за автора с повече от тридесет години. Именно в процес на ретроспективно-интегративна критика Коларов попътно се позовава на Франсоа Ларюел на две места (ПС, 166, 250-51), които ще анализирам в подробности по-долу. На свой ред ще се възползвам от тези недоразвити препратки, за да квалифицирам допълнително Коларовите употреби на Ларюел, с цел да предложа едно продуктивно приближение към генеративната връзка между желанието и текста – ансамбъл, който има пряка връзка с проблематиката на автотекстуалността и въпроса за генерирането на „новото“. В този смисъл задачата на този текст оттук насетне обаче не е да коригира и поправя творчески неточности у Коларов, а да потърси продуктивното пресрещане между двамата в две изненадващо несъстояли се референции в Повторение и сътворение. Смисълът на това сравнение произтича от едновременната поразяваща близост и недотеоретизирана едностранност у двамата автори по отношение на това, как текстът и желанието се срещат в една изумително иманентна генеративност – нещо, което пулсира на междата между желанието и текста, межда, която е творчески генеративна за самата автотекстуалност.

Терминология и цитатност

Чрез демонстрацията на цитатността спрямо Ларюел тук ще се фокусирам върху едно продуктивно сравнение на два възгледа за пораждащата връзка между желанието и текста у Коларов и/чрез Ларюел, което може да бъде условно наречено „желание-текст“: двойно съставно съществително, с което може да се регистрира напрежението между две осъзнатости за пораждането на новото в-и-като „текст“. От една страна, желанието като генеративен регистратор на изначално-дълбинните основания на текста в неговата предсемантична, предсъзнавана фаза; от друга страна, текстът като мотор на-и-зад желанието за себе си, текстът като повторение, което е винаги вече себеповторение – генеративност, съдържаща себе си в преддискуривните си елементи, желанието и текста. Това е най-интензивно показано у Коларовото разбиране за автотекстуалността като форма на вътрешна генеративност в творчеството на даден автор, основаваща се на т.нар. „дискурсивно желание“ – а самото желание е функция на повторението, доколкото „[н]а повторението са признати свързваща и композиционна функция“ (Danova 2010). Но „дискурсивното желание“ при Коларов е поразително полярно на употребеното от Ларюел понятие „либидо-на-писмеността“ и донякъде на „желаещо функциониране“ в Текстови машини: Деконструкцията и либидото на писмеността (Laruelle 1976) – в тази си книга авторът изчерпателно разглежда въведеното от него понятие „либидо-на-писмеността“, както и дефинира понятието „текстово повторение“ като „машинно“, отчасти за да опише критиката си на деконструктивисткия метод и критика. Първо, ще покажа че има спонтанна връзка между генеративно и машинно, връзка, която има различни последици за деконструкцията, но и общ корен на мислене. Второ, ще покажа, че Коларов използва евристично Ларюел по начини, които нямат пряка връзка нито с атаката срещу деконструкцията, нито пък свързват пряко „дискурсивното желание“ с „либидото-на-писмеността“, но имат споделен залог – производството на новото в текста и автоцитатността. Ще завърша с опит да обясня една възможна връзка между двете разбирания на Коларов и Ларюел между текст, либидо и желание, отговаряйки на въпроса с какво разбирането на последния може да подпомогне теоретичния фундамент на първия спрямо проблематиката на автотекстуалността. Не описват ли един и същ процес: отместването на желанието вътре в текста с думи като „желание“ и „либидо“? Да: съединявайки желание-текст в единна и едностранна [7] посочна машина на производство на повторението, и двамата дават превес на желанието като примат на генеративността на текста, винаги вече разбиран като самопозоваващо се желание.

Използвайки понятийно две сякаш свързани думи – желание (много повече при Коларов и почти навсякъде у Ларюел) и либидо (почти никъде у Коларов и навсякъде у Ларюел) – и двамата автори, макар и по различни причини, сякаш си поставят аналогична задача: да извършат някаква възстановителна работа, реконструкция на субекта зад писането и текста, реконструкция, която има пряка връзка с деструкцията и деконструкцията на трансценденталния субект, детрониран от мисълта на текстуални мастодонти като Дерида, който е обект на централно обсъждане и у Коларов, и у Ларюел. Имайки предвид това, желанието (особено това на Коларов) да се идентифицират моделите на повторението вътре в текста изглежда несъпоставимо с общата традиция на „постструктурализма“ – в Повторение и сътворение иманентността на автотекстуалността по-скоро не е поставена под въпрос. Има основания да се твърди, че Ларюел, който самият полемизира деконструкцията на трансценденталния субект у/през Дерида, в желанието си да опише деконструкцията като трансцендентално съзнание за желанието си, може да се съположи по аналогия с намеренията на Коларов да подчини автотекстуалността и нейната генеративност на т.нар. „дискурсивно желание“, което е отприщено в силите на повторението. Оттук насетне ще се опитам да покажа как се случва това – особено с оглед на употребата на понятизирани думи като „желание“ и „либидо“, които имат пряка връзка както с въпроса за трансценденталния субект, така и с иманентността на автотекстуалността. И така, не описват ли един и същ процес – отместването на желанието вътре в текста с думи като „желание“ и „либидо“?

Нека първо изложа ключовата терминология, която и двамата автори ползват, и която ми се струва изненадващо съизмерима. След това ще разгледам двете места, на които Коларов цитира Ларюел, и ще квалифицирам употребата им. В следната таблица представям по аналогия сравнително равностойни термини [8], употребявани в Повторение и сътворение и Текстови машини:

Илюстрация 1. Съпоставителна терминология у Коларов и Ларюел.

Освен, че двамата автори делят ключови аналогични понятия, особената двойна употреба на „текстуално“ у Ларюел заслужава по-разгърнато внимание, тъй като изисква и преводаческо решение на български език за целите на този текст тук и по-надолу – решение, което добавя допълнителен заряд към възможната дискусия по аналогия. Във френския оригинал прилагателното „текстово/текстуално“ се използва по два начина– като „textuel“ и „textual“. Ако „textuel“ е просто прилагателното „текстово“, то изменението от „e“ към „a“ при „textual“ е понятийно изобретение на Ларюел, която цели да разколебае чрез една омофонична интервенция осъзнатата представа за вътрешната структура на текста – по-конкретно в иконоборческия период на деконструкцията, но и в този на самия Ларюел от 1976 г. [9] Изобретението работи като понятийна мимикрия спрямо понятието „différance“ [10] у Дерида – ако в структурно-описателната работа на „différance“ се извършва определено отлагане на смислообразуването, у „textual“ последното бива подложено на постоянно отложен а-означаващ коментар над текстовата кохерентност в процедурите на деконструктивното четене, при което, чрез редукцията на „е“ до „а“ – буквите и фонетичната колебливост, на които разчита и понятийната амбивалентност на „différance“ – Ларюел подсказва, че текстът се разроява до безкрай като отлагане на отлагането. Тази интервенция е знаменателно регистрирана от Тейлър Адкинс, един от английските преводачи на Текстови машини [11], където той добавя в бележка под линия относно преводаческото си решение („textuale“):

"Here I have added an e, rather than substituting the a/e (like in différance), in order to render explicit in English this silent play on language (which is a Derridean move). Spelling it this way, too, has the added benefit of being identical to the feminine adjectival spelling in French". (Adkins in: Laruelle 2013: n3)

В духа на това решение на Адкинс, при което обаче играта между „е“ и „а“ не може да бъде предадена адекватно на български, тук ще предавам френското „textual“ с думата „текстѝално“. Основанията ми за това са следните. От една страна, с решението „текстѝално“ предавам с ударено ѝ скрития женски род в решението на Ларюел чрез използването на притежателно местоимение в женски род, което донякъде предава и отбелязаната от Адкинс употребата на прилагателната форма в оригинала; от друга страна, при това българско решение разчитам на споделената етимология на думите „текст“ и „текстил“ (textilis от латинския глагол taxere, и textus произлизащ от същия глагол), запазена и в славянската езикова група, като две съществителни, отразяващи антропичната дейност по сплитане и вплитане на различни материи/материали; накрая, удареното ѝ в „текстѝално“ като притежателно местоимение в женски род указва и припомня и силната женска идентификация на текстилните практики и думата „текстил“ като нещо принадлежащо на женственото и оженственото (не просто присъщо на „женското“), скрито в омофоничния жест на френската дума, свеждаща едната гласна до другата. Разбира се, недостатъкът на това преводаческо решение е, че то не отразява никаква чисто материална реалност, подсказана от асоциативността между „текст“ и „текстил“, но традиционната арахнологична връзка [12] все пак успява да предаде „женския“ жест на звуковата редукция, акцентирана у Ларюел – на отлагане-като-запазване, но и като изменение.

В Повторение и сътворение Коларов ползва Ларюел само два пъти. Както вече отбелязах, това не са знаменателно важни употреби; по-скоро важността им идва от една пропусната и възможна полза по аналогия, която ще представя в разгърнат коментар по-долу след като покажа и коментирам цитатите. Представям цитатите в табличен вид в отделна илюстрация: от една страна, тъй като тази употреба е донякъде изменена в английското издание на книгата от 2021 г. (един от цитатите не влиза в това издание, тъй като някои части на книгата са пропуснати), а от друга страна – в съпоставка с френския оригинал, доколкото той, от своя страна, не е бил съпоставен с вече наличните англоезични преводи отново към 2021 г. Ще покажа и един пропуск на Коларов, който ми се струва важен.

Илюстрация 2. Съпоставително цитиране на Ларюел в българското и английското издания на Повторение и сътворение.

Нека разгледаме двата цитата поотделно: те очевидно имат две различни функции и важност за Коларов. Първият до голяма степен има илюстративна функция, а вторият – по-аналитична, доколкото Ларюел е ползван като част от анализа на огледалото в литературоведския анализ, на свой ред фигура на повторението.

Първият цитат от главата „Креативната памет. Паметта срещу машините“ (ПС, 166) цели да илюстрира постмодерната теория като самоосакатяващ се текстови механизъм, лишил себе си от ауратичността и автентичността на творбата – защитата на oeuvre срещу work. Той е от въведението към книгата на Ларюел „Introduction: De la pratique déconstructrice à la libido-d'écriture“ („Въведение: за деконструктивната практика в либидото-на-писмеността“), въведение, което отворено отъждествява деконструкцията с практики на либидото като механизъм. Именно от такъв механизъм Ларюел иска да защити и самия текст, като предлага една горчива и нелицеприятна за деконструкцията диагноза на метода-практика у Дерида. Предложението му да се замести „антропологическата тема“ с понятието „функциониране на желанието“ е донякъде недоразбрано у Коларов. На първо място, преводът на „fonctionnement désirant“ с „функциониране на желанието“ преобръща логическите места на членовете на понятието – Ларюел има предвид „желаещо функциониране“ (което е доловено и в превода на Адкинс – „desiring functionality“). Дори и в английското издание в превода на Пламен Гаптов на Повторение и сътворение става дума за „functioning of desire“ – оригиналът и неговата значимост е сведена до една значителна концептуална реверсия. У Ларюел описанието на деконструкцията като механизъм за разгръщане на писмеността е и креативно, и критическо: не желанието функционира в деконструктивната практика на/д текста, а самото функциониране на метода е желаещо. В резултат на това самата деконструкция функционира в полусъзнателен режим на генеративно творческо самоповторение, често автономно спрямо обективирания прочит на текст. Нещо повече, Ларюел казва, че това желаещо функциониране е присъщо за текстѝалните машини („spécifique des machines textuales“), а не за текстовите, както е в превода на Коларов на български (но и в превода на Гаптов на английски: „specific to textual machines“). Ала в този цитат на не-философа вече се описва критическа практика по не-философско реконституиране на текста, а не, както употребата на Коларов и неговия английски преводач подсказват, симптоматична екстензивност на деконструкцията-като-постмодерност. Но встрани от това концептуално дефокусиране Коларов подлага Ларюел на едно еретично подвеждане под бойното знаме на „постмодернизма“ без мимоходом най-малкото да подскаже, че Ларюел води абсолютно открита и еретична на свой ред екстремно-теоретична война с деконструкцията още преди тя да бъде маркетизирана от англосаксонската рецепция на Дерида като постмодернизъм par excellence: той казва, че „[п]остмодерната теория охотно предпочита втората роля на машината“ – т.e. изброеното от Пол Силие „отсъствие на субекта“, метонимизирано под фигурата на компютъра като машината също par excellence – машината като „машина за писане, която се движи от само себе си, като ‚на колела‘“. И продължава: „Типичен представител в това отношение е Франсоа Ларюел“ – нещо, което е твърде далеч от радикалната истина на съкровената война, водена от Ларюел срещу буквално всички нео- и постметафизични проекти във френската философия, твърдение, което погрешно приписва на Ларюел мисията машината „да се остави тя на своята анонимност и самодвижение“. Не това тревожи Ларюел в Текстови машини, а механизацията на деконструкцията като практически метод за проприетарно колонизиране на мисълта за всякакъв автентичен текст, подложен на деконструктивен прочит. В този смисъл заключението, че постмодернистите и Ларюел като техен симптом „застават на страната на съвременната власт на технологията“ (пък макар и неохотно и мнимо) е доста огрубена интерпретация на един прочит на деконструктивния метод, който самият не е интерпретация, а нов и креативен текст и жест, манифестиращ желанието зад деконструктивното писане/писмо/писменост като опасно сляпо за собствения си метод. И именно за да регистрира тази слепота Ларюел прибягва до използването на понятието „либидо“. Овладяването на ролята на машината като машина на самодвижението не е цел – по-скоро целта е довеждането до абсолютна крайност механичния инстинкт на анализ на текста като желание-либидо, като желаещо функциониране не просто на анализирания текст, но и на самото либидо. Съвсем вярно е разбирането на Коларов, че за Ларюел „операторите“ на машините са проблем за отстраняване („non pas des techniques de la déconstruction, mais un procès machinique, non pas des opérateurs, mais des machines“) – но с уговорката, че Ларюел говори за трансценденталните оператори на самата деконструкция-като-метод и далеч преди да се превърне в синоним на „постмодернизъм“ в днес далечната 1976 г.; с уговорката, че споменатите оператори са вече операторите не на текстовите, а на текстѝалните машини. В този смисъл Ларюел абсолютно осъзнато предлага в своето „Въведение“ към книгата нещо като сляпо крайно ускорение на деконструкцията, разбиваща се в либидото на своя възвишен резултат – т.нар. текстѝални машини. В един по-оптимистичен прочит Коларов вероятно цели да покаже, че дори и изобретението на Ларюел е давление в услуга на новите технологични господари на света, епонимизирани в образа на компютъра; но доколкото объркването на текстово и текстѝално е демонстрирано на два пъти (на български и английски), този прочит си остава по-скоро пожелателен.

Вторият цитат от главата „Херменевтична автотекстуалност. Творбата експликатор“ (ПС, 250-51) е далеч по-функционален и е разпръснат в своите части в по-общ пасаж от Коларов относно ролята на огледалото в литературоведския анализ, доколкото самото огледало е фигуративно изражение на повторението и автотекстуален мултипликатор. Коларов се съсредоточава върху употребата на понятията за удвояване (redoublement) и раздвояване (dédoublement) в два съседни пасажа от Пети раздел на Текстови машини, а именно, „Sujet-de-l’écriture et sujet-du-désir; La transcendance spéculaire et le supplément de réduction“ („Субект-на-писмеността и субект-на-желанието; Огледална трансцендентност и допълнението на редукцията“). В на свой ред два съседни пасажа Коларов инструментализира пътьом Ларюел по особено изобретателен начин, за да покаже ролята на огледалото като дълбоко теоретична драма на текста и повторителната му структура. [13] Ключово за разбирането цитатите на Ларюел тук (ПС, 250) е съполагането на удвояването и раздвояването спрямо „преобръщането“ (renversement) – т.е. преобръщането на образа, на мисълта, на мисълта-като-образ, произтичащ от огледалната трансцендентност, налична за субекта. В тези страници Ларюел вече не говори за Дерида; тук той разкоства каквото е останало от тази трансцендентност в екстремистки опит да покаже теоретичната нищета на субекта-като-желание след деконструкцията, след и в текстѝалните (ѝ) машини, вече автоматизирали деконструктивното желание-на-писмеността. Но за самия Коларов акцентът пада върху огледалото като образ (бил той и десубективиран) на вътре- и автотекстуалността, която манифестира окончателните предели на прочита (на текстѝалното): „Привичните ни асоциации, свързани с огледалото, негласно ни подтикват да си представяме отражението по-скоро като произвеждане на копия, репродукции, удвояване, и по-малко като процес на вътрешна диалогичност“ (пак там). Раздвояването е раздвояване на преобръщането, т.е. на вътресубектното и автосубектното/автоафективно преобръщане на отразеното вече вътре в огледалото на трансценденцията. За Ларюел удвояването, удвоеният образ на преобърнатото в отразеното е „пародия“ на „действителното отразяване“ – и под това французинът има предвид всички дискурсивни процедури, на които е подложено отразеното в отразяващото го, но в строго квалифицирания смисъл на т.нар. едностранност, а тук – огледализирана едностранност. В тази глава Коларов много вещо регистрира тревогата на Ларюел в своите инак доста различни литературоведски задачи: да реконституира важността и достойнството не на спекулативното (в смисъла на отражение между битие и мислене), а на огледализираното и отразеното, чието логическо място бива пропуснато в драмата на трансенденцията в името на едно съхраняващо, но и осакатяващо човека огледало. Той правдиво акцентира върху „вътрешната диалогичност“ на огледалото и в този смисъл и на текста като регистратор на самото огледало, текста, който в смисъла на Ларюел прави от пародията „действителното раздвояване“ като възможно. Сякаш това раздвояване вече не е достатъчно драматично за човека (антропологическата тема), за Ларюел пародията добавя още сол в раната на огледализацията. Като епигон на автотекстуалното достойнство на текста, тук Коларов ползва Ларюел като пазител на една предтрансцендентна операция по низвергваща спекула на „субекта“. Неслучайно Коларов подчертава, че „[в] разсъжденията на Ларюел върху у-двояването като раз-двояване несъвпадението между тезиса и неговото мнимо копие придобива драматична форма“ (ПС, 251). От особена важност е и че Коларов пряко асоциира Ларюел със „съвременното научно мислене“ (макар и да липсва квалификацията на „наука“ в тесния смисъл на „не-философията като наука за философията“ – квалификатор, който все още не е изцяло наличен с появата на Текстови машини). Но в крайна сметка Коларов изследва огледалото, защото то е литературоведска фигура на повторението и само в този смисъл открива у Ларюел правдивия потенциал поне откъслечно да възстанови автономията на (автотекстуалната) творба, докато идентифицира механизмите на огледализация, чрез които огледалният образ обещава на спекулацията, че ще възстанови отразеното като нещо повече от отражението на една реалност, че ще отиде отвъд образа на една реалност, „comme si le miroir venait après-coup, après le renversement“ („сякаш огледалото е дошло впоследствие, след преобръщането“) (Laruelle 1976: 270). Ала когато илюстрира повторението като „фрактура“, Коларов пропуска, че Ларюел говори за „двойник“ – двойникът, който на свой ред става „допълнение“ (по-точно – в смисъла на редукция) – допълнение, което на свой ред се еманципира от „оригиналната теза“ (тази за от-разяването на преобръщането като раздвояване) – и при това тази теза е „разбита [фрактурирана] в самия момент на своето функциониране в преобръщането“. Това „свое функциониране“ е подвластно именно на желаещото функциониране: момент на генеративна текстова еманципация, водеща към новото.

Ларюел сякаш помага на Коларов да от-рази раз-биването на една първопроходна позиция-теза за преобръщането-като-раздвояване, което е на свой ред депотенциализирано в момента на своята среща с функционализирането си. В този смисъл учлененото от Ларюел описание на повторението в смисъла на „двойник на допълнението“ [14] има функцията да дефункционализира допълнението, което у Дерида е така или инак нещо външно (чуждо на това, което следва да му е чуждо) – в един агонистичен опит да покаже как деконструктивното либидно писмо е оголено до своя трансцендентален минимум, в ситуация на своята тотална радикализация („фрактура, която тезисът претърпява в момента на своето преобръщане“ [ibid.: 271]). Ако за Дерида това, което следва да бъде отчуждено постоянно генерира себе си в логиката на повторението на допълнението, у Ларюел допълнението е вече-допълненото като отразено-фрактурираното – при това в една саморазбиваща се машинна функция, която работи само в единствения и кратък момент, в който фрактурата е реална. Генеративното за Ларюел е машинно точно в този смисъл на единствена веднагичност. Ако за Дерида допълнението разкрива вътрешния дефицит на допълваното като нещо, което никога не е самодостатъчно, в тези пасажи Ларюел иска да разкрие, че допълнението (като повторение) срича само на собствения си език на деконструктивна самодостатъчност. Разбира се, Коларов тук не се интересува от антагонизма на не-философа с деконструктора; при все това инструменталното му използване на първия помага да се разбере до голяма степен логиката на операционализирането и функционализирането на повторението като огледало/рефлексия на всичко, което може да бъде трансцендентно – и на текста, и на субекта на желанието на деконструкцията.

Уви, Коларов оставя у читателя впечатлението, че Ларюел по-скоро е представител на постструктуралистката теория и философия. Този объркващ цитатен импресионизъм може донякъде да бъде обяснен с твърде придирчивото вглеждане в контекста на времето, в което е публикувана цитираната от Коларов книга на Ларюел Текстови машини, а именно – 1976 г. От публикуването на фундаменталния труд на Жак Дерида Покрайнини на философията са минали едва четири години (1972 г.), от лекцията на Мишел Фуко „Що е автор?“ – шест години (1969 г.), а от есето на Ролан Барт „Смъртта на автора“ – седем години (1967 г.). Реабилитацията на автора в Повторение и сътворение се случва до голяма степен на фона на френско-англосаксонските рецепции на тези повратни теоретични точки, но не и на фона на ранната екстремистка критика на Ларюел към епитомизирания трансцендентален субект на деконструкцията – нещо, което смятам, че Коларов и Ларюел делят в нормативните си визии зад „дискурсивното желание“ и „желаещото функциониране“/„либидо-на-писмеността“. И ако Фуко и Барт са преки интерлокутори за проекта на Коларов, то Дерида дори не е представен като антагониста на ранната фаза на развитието на не-философията на Ларюел, характеризираща се от иконоборческото разграничение на последния от френските хайдегерианско-ницшеански проекти на времето. В този смисъл маргинално-попътната употреба на Ларюел има особена тежест – за да не кажа подвеждаща лекота – в книгата на Коларов, която има заблуждаваща демонстративна вместо парадигмална функция по отношение въпроса за генеративността на текста от желанието на автора, именно в смисъла на Ларюеловото „желаещо функциониране“. От една страна, тази употреба подвежда Ларюел като едва ли не деконструктивистки представител на автономията на текстуалното през понятието за „машинно“ (заето от Феликс Гатари), като иманентна автоматизация на новото в текста, от своя страна сведено до генеративното; от друга страна, дори и в тази подвеждаща интерпретация той не е отграничен като радикален критик на Деридианската текстова критика и последващата му англосаксонска рецепция с мащабните ѝ претенции от порядъка на иманентната критика и близкия прочит. Нещо повече, Ларюел дори не е представен като пряк свидетел и актьор на сцената на френската философия от епохата. Коларов със сигурност знае, че въведената от него цитатност на не-философа е непълно отражение на важен дебат за статуса на творбата като продукт на едно аксиоматизирано желание (по Ларюел) за текста, но неотрефлектираната разлика с деконструктивната критика създава творчески вакуум, който тук ще се опитам да запълня. Попътната употреба на Ларюел със сигурност оставя впечатление за аисторичност – отново, тази употреба донякъде се дължи на факта, че Текстови машини излиза във време, в което Ларюел де факто скъсва своята интелектуална и донякъде следовническа връзка с Дерида.

Взети заедно, тези два цитата на Ларюел в Повторение и сътворение не делят много. Те показват, от една страна, че Ларюел може да бъде недоразбран твърде лесно, но и че дори и в този случай Коларов дели с Ларюел някакъв споделен опит – да се оголи и демонстрира вътрешната сила на текста да произвежда своя свят отвъд своя автор и изначален господар даже и в режима на реабилитирането на автора. Това си личи с особена яснота в един почти регистриран паралел между Коларов и Ларюел, който не е проследен в книгата на Коларов, паралел, към чието достойно място и към чиято аналогическа сила ще се обърна в следващите редове.

Дискурсивно желание и либидо-на-писмеността

Поразително и изненадващо: само така мога да охарактеризирам пропуснатата полза в Повторение и сътворение Коларов да съпостави своя възглед за „дискурсивно желание“ с този за „либидо-на-писмеността“ [15] от същата книга на Ларюел, която и цитира – нещо, което отбелязах в схематичен вид в Ил. 1. Нямам за цел да критикувам този „пропуск“ на Коларов, който е такъв само в очите на един по-посветен читател на Ларюел, какъвто авторът на Повторение и сътворение не е обещавал да бъде. Тук ще повторя Коларов дотолкова, доколкото това му повторение ще помогне да илюстрирам и теоретичното сътворение на Ларюел спрямо деконструкцията, което той нарича нейно „либидо“ – и което се чете лековато в едно преплитане с понятизираното от Коларов „желание“.

Самият Коларов манифестно заявява, че „дискурсивното желание е моторът на автотекстуалността“. На няколко места в Гл. 1.3: „Основни понятия. Дискурсивното желание: Поетика на повторителността“ [16] той квалифицира това желание по следните начини. [17] Преди първото сериозно използване на възгледа, Коларов отбелязва, че „[т]екстовото желание е желание за достигане до финала, движено от нагона за смърт,“ (ПС, с. 48) [18], сякаш самият текст се е сдобил с афективната автономия да прави неща със себе си и своите разгръщащи се протагонисти – но това „текстово желание“ няма връзка със „субекта-на-желанието“ като разпръсната анонимно-мрежова автономия. За дискурсивното желание на автора/текста е важна тезата, че „повторението има свързваща функция и е механизъм на текстуалността“ (ПС, 48) – повторението се движи вътрешно от нещо като нагон и стремеж, а този стремеж изисква обяснение не само като „механизъм на текстуалността“. Затова авторът въвежда и терминологията:

"[…] можем да означим стремежа към повторителност, демонстриран чрез текстовете на Вазов, с термина дискурсивно желане. Желанието за разлика от интенцията не визира пътя и стратегията на постигане, а насладата от задържането и възпроизвеждането на изказа, осигурено чрез определен езиково-стилистичен ресурс. Повторението разгъва и изразходва определено дискурсивно желание, повторението е само един от неговите аспекти, от удоволствието и стремежа към изказ и изразяване. (ПС, 51) […] В примерите от Вазов семемата работеше на принципа на дискурсивната кондензация, която се разрежда чрез синтагматично разгръщане. Нарекох желанието за това разреждане „дискурсивно желание“. (ПС, 60)

До някаква степен описанието на дискурсивното желание напомня психоаналитична ситуация на принуда, на примитивен нагон. От друга страна, в нещо като упражнение по семиотична психоанализа Коларов говори за интимната връзка между семема и повторение в смисъла на желание за „разреждане“, на разпръскване, което има функцията не просто на механизъм на текстуалността, но на автономизация на автотекстуалността, в смисъла на автокогнитивна и автопоетическа система. Разгръщането-разреждане на повторението се разпростира извън авторовата функция, но и „[д]искурсивното желание се разпростира по оста на времето“ (ПС, 64), която няма как да бъде изцяло оперирана от авторството – автотекстуалността във вътрешната мрежа от текстове на автора устоява като отдèлен механизъм, като механистичен нагон за повторението. Но при дискурсивното желание най-централна е неговата функция да надскача себе си, да създава условията за новото в нормализирания вътрешно приет механизъм на повторението. Така Коларов достига до следните заключения:

"Дискурсивното желание открива същото в разгръщане на различните възможности, в множествената идентичност на идеята, в широкия спектър от варианти, които понякога […] са неузнаваемо отдалечени един от друг. Може да се каже и по друг начин: дискурсивното желание възобновяващо намира повторителността там, където на пръв поглед царят само различията. От друга страна, дискурсивното желание разслоява различия в същото, повтаряйки същото, открива неговото друго, което дава ресурс на новата идея. И в двата случая дискурсивното желание е механизъм на креативността, в частност на създаването на нови текстове в търсене на следите на старите". (ПС, 75)

Това „възобновяващо намиране“ на различното, откривано чрез дискурсивното желание гарантира, че понятието дискурсивно желание има за функция да проследи логическата свързаност на често асоциативното съдържание в корпуса на даден автор в смисъла на „творби“, без да се разгръща някаква психоанализа на повторението като самопринуда към същото или различното, т.е. без творбата да е принудена да трябва да играе ролята на психоаналитичен оператор и категория. В този смисъл повторението не е проява на инстинкт или нагон, а по-скоро на множество потенциални контингентности от неатомизирани факти на творчеството. Този контингентен характер е ключов за пораждането на „новата идея“ като „механизъм на креативността“: това е механизъм, доколкото творбата/творчеството е и автоматизирано от интратекстуалната памет на авторовия текст/канон. При все това, ако „дискурсивното желание възобновяващо намира повторителността там, където на пръв поглед царят само различията“, това категорично не означава да се отъждестви повторението със самата категория на тъждеството. Именно в това желаещо разминаване посред контингентностите на фактическите творби се поражда „новото“.

Може да се каже, че Коларовото конципиране на дискурсивното желание има за цел да оправдае един механизиран, универсално повтарящ се и свръхамбициозен възглед: този за автогенеративността на творбата като нещо ново, като изобретение на отместения в текста субект, но субект, който не е изчезнал в гънките на автоцитатността, а такъв, който желае повторението и автогенеративността, отлагайки субектността в контингентността на текста, без да има конкретен хоризонт за творческия инстинкт към новото. В този контекст, ако съм прав, е важно допълнително да се квалифицра употребата на Ларюел, особено по отношение на първия цитат от Увода на Текстови машини „De la pratique déconstructrice à la libido-d’écriture“. Нещо повече, Ларюел борави с указаното в Ил. 1 „либидо-на-писмеността“. Именно едно особено приближение при използването на това понятие в цитираната от Коларов книга на не-философа ще ни върне към въпроса за връзката между желание и текст у двамата.

Каква е задачата на Ларюел в тази книга – втората книга на 39-годишния тогава автор, – която се помества по средата на т. нар. Философия 1 от периодизацията на неговото творчество ? Самата книга е опит за разчистване на терена с егологията и трансценденталния субект в пика на Деридианската деконструкция (да отбележим, че възрастовата разлика между двамата французи е седем години). Отново, от За граматологията са изминали едва девет години, а от Покрайнини на философията – едва четири. Ларюеловата книга е най-свирепата и най-ранна атака (доколкото въобще има други дотолкова остри такива във Франция) срещу деконструкцията, която днес е позната единствено заради късната му англосаксонска рецепция от последните петнадесет години: в продължение на дълги години тази атака ще остане в изключително езотерична изолация от френския теоретичен живот. По същество задачите на Ларюел, както са описани в „Увода“, са следните. Ларюел свежда деконструкцията до два основни ницшеански мотива, които имат стряскаща връзка с Коларовото повторение: вечното завръщане и волята за власт, които той нарича съответно „генерализирано повторение“ и „интензивно либидо“: „Вечното завръщане на текста […] е нашият фактум. […] То предполага трансформацията […] на проблематиката на текстовете-външност.“ (Laruelle 1976: 250) Идеята на проекта е едновременно да предостави анализ на техниките на деконструкцията и да ги измести в „съседни региони“, като междувременно покаже, как повторението се превръща в машина и машинен процес за производство на текст в и прочит вътре на самата деконструкция. Макар и да търси уж дружеско съседство, Ларюел попътно се фокусира много по-усърдно върху втория мотив на волята за власт – като „интензивно либидо“; очевидно е, че Ларюел желае да предпостави някаква патология на желанието в деконструкцията чрез психоаналитичното понятие. На фокус неизбежно се явява самият Дерида като автор – или като вероятно неудобство на пожеланото съседството. Ларюел се опитва „да отнесе деконструкцията до принцип на функционалност а) който я преобразува в либиден процес на текстово производство; б) който претендира да повтори, дори да задейства ефекти-на-деконструкцията от нейно име.“ (Laruelle 2013) Тази функционалност според Ларюел следва да се идентифицира и като трансцендентална, и като машинна. Сключването между двата мотива образува „теоретичен и практически (желаещ) диспозитив на суверенност или безразличие към знаци“ (ibid.). В една стряскаща прилика с Коларовото изследване на повторението като възвръщане на/към новото, по отношение на така впримчената деконструкция Ларюел пита: „как се извличат нови ефекти от трансценденталното без човек да бъде трансцендентален философ?“ (idem) Поразителните прилики с дискурсивното желание у Коларов продължават въпреки липсата на структурна аналогичност и телеология. Ако според не-философа деконструкцията перформира трансцеденталност в машинен режим на желаещо производство на своя текст, който поражда безкрайни вариации на итеративна деконструкция, то последната има и логоцентрични форми на функциониране, за които ще се говори от нейно име. В деконструкцията Ларюел открива не механизъм, а машинност, машинно повторение на текста и критиката, която обръща срещу тях самите: „Машинното […] обозначава функционалност на нагони и несъзнаваното…“ (idem) Въоръжен с разграничението между текстово и текстѝално, Ларюел започва процедура по диагностика волята за власт на деконструкцията в процедурите на нейното желание, симптоматизирани като „либидо“. Приложено към тези процедури, „textuel“ означава чисто лингвистичната репрезентация на текста, докато „textual“, в една имитативна омофония а ла Дерида, сочи към „а-означаващите машини на текста“, или общата текстуалност в своята „трансцендентална“ функционалност. Оголването на последната е крайната творческа цел на Ларюел, който по-скоро осъзнава, че иконоборческата му критика не може да е нито деструктивна, нито не-творческа и така повторителна.

Вероятно това води и него самия до собствено определение на „текстово повторение“: „иманентната критика на знака […] има власт на авто-крѝтика, иманентна на знака […] но според ъгъла на повторението…“ (Laruelle 1976: 249) Някакво разстояние между деконструкцията и текста би позволило разгръщането не преобразуващо повторение-пространство, което Ларюел предлага чрез разбирането си за „а-текстово“: това е „активното безразличие на генералността на писмеността към текста; или процеса по детекстуализация, който е другата страна на текстовото производство, когато е свързано с интензивно либидо“ (Laruelle 2013). Тази „друга страна“ е опит за творческа абдукция на текстуализирания оригинал в сянката на волята за власт на деконструктивния текст – не на прочита, а на текста като интензивно либидо на създаващия. Тази инфраструктурна инверсия на деконструктивната текстуалност изисква „дейно безразличие“ към текста именно в смисъла на оригинален прочит.

Тук е и разликата на не-философията с Деридианската деконструкция като корпус-текст: не машинно-трансцендентално желание и повторение, а дейно безразличие към и на текста в последиците на прочита. Оттук насетне въпросът на Ларюел е: кой деконструира? А какво да кажем за желанието му? За него въпросът не е в несъзнаваното на деконструктора – както и при Коларов, повторението не е въпрос просто на нагон, но у Ларюел то е интерпретирано през либидото като машина. [19] Тук можем да видим и едно изкусително и творческо приближение на Ларюел към Коларов: поставеният въпрос е за „текстовата генеративност като действено и утвърждаващо производство, въпроса за желанието, понеже желанието кара текста да функционира като авто-деконструкция“. (Laruelle, 2013) Ако за Коларов повторението е механизъм спрямо дискурсивното желание, то у Ларюел желанието се реализира под формата на либидна авто-деконструкция, едновременно диагностика и авто-диагностика. Какво е нужно, за да може не-философията да идентифицира тези процедури? Това, „[д]а се подпъхнат текстуалността в желаещите машини, текстовото производство и възпроизводството – в либидно производство и възпроизводство“ (ibid.). Малко по-късно Ларюел ще заяви криптично: „Не трябва да подпъхваме ‚знака (на) знака‘ в никакво ядро на значението“ (Laruelle 1976: 251), ако искаме да избегнем вече декларираната диагностика на трансценденталното ядро в деконструкцията; и точно в този смисъл на вярност към примитива на означаването не-философът продължава: „Всяка критика на значението е характеристика, извлечена от крайно-безкрайния дълг на разлачието в знака.“ (ibid.: 252) Знаците на деконструкцията извличат едно безкрайно-аксиоматично задължение на текста към деконструктора, интензивното му либидо става притегателна ос на анализирания текст, на текстѝалното като дълг към издължилата се на текстуалността деконструкция в нейната безкрайна разлачност.

В този контекст се явява и първия цитат на Коларов: „антропологическата тема“, която той свързва с автора, по-скоро има връзка с желаещата функционалност на деконструктивисткия текст. Идеята е да се проследи прехода от текстова практика до либидо-на-писането, а чрез припознаването на последното деконструкцията да бъде разказана като патология на трансцендентална генеративност. Съответно, първата задача пред Ларюел е да покаже, че „синтаксисът на деконструкцията е такъв на общото повторение и че, в резултат на това, проблемът за властта или желанието на субекта на писането не е произволен“. (Laruelle 2013) Това е изключително сериозно обвинение с висок залог, на който Ларюел посвещава по-голямата част от Текстови машини. Тезата на Ларюел е, че предпоставените термини, средствата на деконструкцията – онова, с което е приключено при идентификацията на либидото, и което е преобразуващо надмогвано – се съхраняват в нея именно в процедурното отъждествяване на волята ѝ за власт като трансцендентална егологична машина. Но самата теза е не просто диагностична, а има за цел да усили доловената трансформация на деконструкцията като текстови процес на общата писменост в машинен процес като либидо-на-писането, бълващо авторски текстове до безкрай. Това се има предвид, например, в твърдението, че „една ‚аналитика‘ на производството на ‚общия текст‘ самата тя трябва, от своя страна, да произведе процеса на практико-теоретически функционирания на текстовото реситуиране“. (Laruelle 2021b)

Идентификацията на Ларюел съвпада с неговото собствено желание да преобразува интензивното желание на деконструкцията в текстѝална машина – отново, това значи а-означаваща машина на текста, – която може да авторегистрира повторителните структури на неидентифицираните трансцендентални остатъци в процедурите на текстовото повторение в „общия текст“ на деконструктора. И ако това може да се стори на някои крайно, то екстремистката атака на Ларюел дори не е започнала по същество. Той смята, че у Дерида „либидото никога не е репрезентирано“, че „либидото е производство на разлачие“ (т.е. нещо много повече от творческото му изнамиране в даден прочит), че става дума за „автентично (текстѝално, а не текстово) либидо-на-писането“, до което да се сведе деконструкцията и нейните техники – и, в крайна сметка, „една машинна и желаеща версия на функционалността на общата текстуалност“. (Laruelle 2013) За Ларюел тази теза е единственият начин да се квалифицира деконструкцията като легитимна техника на писмеността: сведена до своето желание, усилена в а-означаващата си завихрена неосъзнатост, тя е неспасяем проект на разлачието като неѝн продукт. Идентификацията на желанието-на-писмеността в деконструкцията с либидото на машинната ѝ функционалност не поставят под въпрос метода, а въпроса за повторението като въпрос за трансцендентално съзнание на деконструктора: единствено в своето само-съзнание повторението на либидото може да а-означи безкрайната вярност на деконструктора към текста.

Но това автентично текстѝално либидо, провидяно като желателна процедура в деконструкцията, е просто другата страна на „едно интензивно и желаещо утвърждаване на усилията на Дерида – почин на насилствено признание“ (ibid.). Малко по-надолу в „Увода“ Ларюел казва и че „[к]олкото по-насилствено е повторението, толкова по-трудно е признаването на дълга“ (idem), на крайно-безкрайния дълг на деконструктора към знака. Че някакво насилие спрямо знака се извършва от Дерида за Ларюел е аксиома, доколкото той смята, че зад знака се крие една недовършена егологична експертиза. Така деконструкцията е доведена до влудяваща я крайност – сякаш през 1976 г. не е била достатъчно крайна за своите откриватели, – като „се храни, като изхранва всички текстове, като унищожава себе си като деконструира всички текстове“ (idem). Тази крайност Ларюел счита за „признание“ дълга на деконструкцията към знака, и съответно за генеративност, за генерализирано повторение, което продължава напред само като забравя конститутивната егология на единствено признатото от нея. Това „генерализирано повторение“ се разглежда като „пластичен“ принцип и функционалност в служба на метода, а зад функционалността е желанието – не за текста, а за повторението на текста, в смисъла на изначална текстова машина. Тук се вижда и крайната насилствена теза, истинската крайност на диагностичния прочит на Ларюел на интензивното либидо:

"това либидо е единствената енергия, в достатъчна степен налична в метаморфоза, че да урежда [agencer] несъзнаваните разлачни синтези на който и да било знак, в това число и на знака „текст“: без-разлачието на разлачието, точката, в която разлачието се добира до безразлачието, представлява самата власт на машинното либидо…" (idem)

„Безразлачието“ на разлачието? Това се явява самодареното място на контингентно спокойствие и застиналост у деконструкцията; то е скрита точка на машинизираното повторение, гарантиращо безвъпросното възпроизводство на разлачие за деконструкцията, което може необезпокоявано да прилага разлачния прочит над всеки знак – и така да произвежда до безкрай текстови машини. То не е друго на разлачието, а „подпъхнатото“ желание-либидо за текста у Деридианския текстуален фантазъм на прочита. Властта на деконструкцията да метаморфозира до едно съхраняващо я самоунищожение, като деконструира себе си като всички налични текстове, се квалифицира като машинна текстова (воля за) власт, изригваща в интензивно либидо.

В този контекст едва ли може да става дума за „крѝтика“: за Ларюел няма критика на общото повторение (т.е. на вечното завръщане), няма критика на всяка възможна критика (idem), а става дума за една нахална трансформация по съседство. Ако либидото е воля за власт, единият от двата мотива на деконструкцията, то тогава самото либидо е „дейно безразлачно към материалите“ – то е „текстови сили“. Най-важно за Ларюеловата теза и нейното прилагане е това,

"да се накара либидото, специфицирано като писменост, да функционира в такива условия, че да преминава през производствените агенти на текстуалността, но също и да не се свежда до последните, тъй като собственият синтаксис на либидото е такъв на несъзнавано, което надиграва [déjoue] самото означаващо пределно". (idem)

Възглавените и изконсумирани машини са нещо в деконструкцията, което той обобщава като „текстѝални машини като желаещи“ машини, преминали отвъд репрезентацията на знака като градиво на текста.

В още едно възможно особено приближение до Коларов Ларюел казва, че „[р]азлачната същност на знака или на текста е интензивно разлачие: то е не просто а-означаващо, а а-текстово“ (idem). Несъмнено авторът нарочно се опитва да произведе собствени условия за собствена крайна версия на деконструкцията, с намерението да я накара да служи на „знака“ като нещо, подчинено на една „а-текстова“ незадълженост към него, в процес, който ще подчини деконструкцията на един безразлачен към нея предхождащ текст. Така, ако човек въобще възприеме преобразуващата теза на Ларюел, той има претенцията да избави деконструкцията от логоцентричните останки на самия деконструктивен текст, нещо, което не-философът нарича „деструкция на стихията на репрезентацията или на логоцентризма на предела на означаващото като означаващо“ (idem). Ако деконструкцията може да се формализира в условията на една позитивна функционалност на волята за власт като (машинно) желание, то това поне ще ѝ гарантира „желаещо epoche“. Ларюел няма претенцията нито за „критика“, нито за някакво „освобождение“ на деконструкция от самопричинена слепота. Той извършва пряк опит за формализация в условията на либидно детерминирана трансценденталност: тезата му изисква идентификацията на строгото подчинение на текста на либидото, само от което може да произтече формалното законодаване на разлачието. Това превратно изискване той очертава в следната строга дефиниция на субекта на деконструкцията: „Деконструкцията функционира като писане-на-субекта […] под единственото, но строго условие, че субектът е либидно разлачие.“ (idem) И именно като либидно разлачие повтарянето на този субект изисква машинна структура на възпроизводство, което да оконтури волята за властта на деконструктора – сиреч силите на повторението (на текста) – като гарант на дълга към безкрайността на знака. Инак повторението е просто досаден механизъм за неосъзнатото разлачие на деконструктора – диагноза, от която Ларюел няма никакъв интерес.

Още една особена и последна споделена стратегия с Коларов, която можем да открием у французина, е „интензивният“ прочит, какъвто Ларюел претендира да има на/д деконструкцията. У Ларюел този прочит е особен с това, че той не трябва да става „желаещо въз-производство на деконструкцията“, а да ѝ се позволи да произвежда повторения в осъзнатото си машинно либидо-на-писмеността. По особен начин тази умишлено постна версия на деконструкцията е съзвучна с Коларовото реабилитиране на автора. Ларюел претендира, че повтаря това, което симптоматично нарича „Делида/Дерьоз“ – „собствени имена“ в смисъла на „либидни интензивности и заряди“ (idem: n12) – като „деконструкция в знаците на интензивно производство“, като просто вписва наново едно заскобено трансцендентално – желанието и „утвърждаването на Вечното завръщане в текстуалността“. В Гл. 1 Ларюел казва, че става дума просто за „аналитика на повторното вписване“ чрез интензификация – „аналитика“ се използва в смисъла на „генерализирано прерязване [re-fente]“. Ако Ларюел се труди да произведе система на текстовото повторение, симптоматизирана от двете системи на разлачието у Дерьоз/Делида, то това е, за да демонстрира стила на системата като „изцяло трансформирана‚ трансцендентална аналитика“. А това на свой ред той цели, тъй като повтарянето на текстовото разлачие, като стихията на деконструкцията, е самото то процедура на повтаряне на трансценденталност – Ларюел счита, че има не-субектно не-репрезентационистко понятие за него, предложено под формализацията на осъзнато-желаното „текстѝално“.

Накрая, нека отбележа и странното сходство между интензивността, характеризираща повторението, самото то движено от „дискурсивното желание“ у Коларов, и интензивността на либидото у Ларюел. Да отбележим и някои сходства в критиките към „постструктурализма“ общо и Дерида в частност. Коларовият обект на критика не е иманентизацията, а по-скоро „божият трик“ на анонимността и разсубективацията на текста без оригинал:

"Строгият, авторитарен дискурс, изваждайки в името на свободата на текста автора от позицията на трансцендентно присъствие, осъзнато или не, подпъхва на изпразненото място друг вид трансцендентност. (ПС, 22) […] Парадоксално е обаче, че теориите, проповядващи анонимността и обезличаващи авторството, няма как да не залагат на авторовата институция". (ПС, 23)

При Ларюел проблемът е идентифициран по подобен начин, като във формалните му ограничения на една иманентистка деконструкция той поставя като условие за функционирането ѝ завръщането не на/към трансценденталното само по себе си, а на субективното фокализиране: „Проблемът е коректно да се ситуира това иманентно трансцендентално функциониране на деконструкцията, като се защити от завръщането към субективни форми на трансценденталното.“ (Laruelle 2022) Предпоставя се, че разлачието е трансцендентално – то е „производително извън условията на репрезентацията – и е произвеждащо репрезентация […] като изключва всяка конституираща функция на субекта. […] окончателното дамгосване на термина ‚трансцендентално‘ изглежда по-притеснително за онзи, който го произнася, а не за онези, които са обекта му“. (Laruelle 2021b) Така по-големият проблем на Ларюел е да изведе от деконструкцията нейната „собствена власт на повторението“ за целите на текстово-машинно производство. По сходен начин изглежда и че Коларов вменява интензивното желание към анонимност като нагон на авторството към определена формализация по анонимизация на егологията, а не като творческо желание към обезличаване на самата творба.

Но самото повторение за Ларюел в Текстови машини „е трансцендентална власт, то вече навсякъде функционира като генерална система“ (ibid.). Самото разлачие е „мисъл на ‚общо‘ разлачие“, загубило автономията на своята двустранност (деконструиран-деконструиращ текст). „Генералността на повторението е генералността на производството“ (idem), заявява Ларюел, и то аксиоматично завършва във формализация на властта-като-либидо-на-писмеността, или дори за-писмеността. В крайна сметка Ларюел вижда в деконструкцията генерализирано повторение на Вечното завръщане като разлачие; а самото разлачие вижда като най-властната и могъща система на самозахранващо се повторение, възвишаващо се в генерализация и производство. Системата на децентриране функционира чрез разпръскване и разгръщане на производството на субекти-на-желанието и тяхното машинно-интензивно либидо, което по систематичен начин овладява желанието като текст.

Coda: Свобода и прочит

Точно в този смисъл връзката между текст, либидо и желание у Ларюел се разкрива като фундаментален вход към повторението: общото (деконструктивно) либидо-на-писмеността, разголено като разлачна стратегия към новото, оголва и новото като авторски почерк и система на трансценденталното производство. Самата стратегията на тази не-философска аналитика се състои в това да се генерализират процедурите на деконструкцията, като тя бива повтаряна като „текстова миметика на общо повторение“ (idem). Дали нейните последици имат за резултат – както е при дискурсивното желание на Коларов – нещо „ново“ е по-скоро амбивалентно, понеже целта е предимно изобличителна. Ларюел по-скоро цели да изкара наяве функционирането на деконструктивното желание-като-текст, което сякаш винаги приключва в генерализирано повторение на метода, а не на анализа като строго научен обект на мислене.

Макар и в никакъв случай да не е водещ, мотивът за „освобождение“ на деконструкцията не е изцяло пропилян. Ларюел заявява, че това повтаряне на самата деконструкция, с помощта на самата нея, ще „разчисти [degager] иманентните трансцендентални машини на текстуалността, вписани като генерални. Този машинно-трансцендентален елемент неизбежно е потискан…“ (idem) (от самата деконструкция). Малко по-късно заявява: „Повторението стратегически кара означаващото да се намеси, но за да освободи знака от неговата идеалистка/емпирицистка концептуалност и преоценъчна структурност“. (Laruelle 1976: 251) Тук Ларюел формулира проблема като проблем за желанието като „енергия“ на деконструкцията – и съответно въпросът се свежда до решението да се завърнем към „една теория-практика на текстѝалното производство на причиняването на най-властното повторение“. (Laruelle 2021b) Достигането до либидото-на-писмеността, не-философското му формализиране, минава само през (а-текстуалното) повторение на деконструктивния метод. За да не се провали този метод, слагайки маската на Същото, и имитирайки Разлачието, е нужно нюансиране на текстѝалното производство в неговата трансцендентална генералност. А това е възможно, ако деконструкцията може да бъде на свой ред детерминирана от власт и желание, желанието следователно е разобличено като текстуална генералност на прочита. Изключителната систематичност на Ларюел помага екстремистката му стратегия да бъде разбрана правилно дори и при най-злонамерен прочит. Процедурата по формализация на деконструкцията като генерална текстуалност започва от обективирането ѝ не като разобективиране на присъствието, а като обективиране на присъствието на самата деконструкция:

"[…] не тръгваме от репрезентация към нейната деконструкция, а започваме от деконструкцията на репрезентацията към машинната и либидна система като генетичната или текстѝална стихия на сцената на писмеността. Следователно, проблемът е: как, чрез повторение на деконструкцията, се преминава от деконструкция към процес на текстѝално производство, и как функционират не-техническите машини на общата текстуалност?" (ibid.)

Става дума за „насилствени, агресивни намеси“ и „насилствени, необратими последици“. Защото самата деконструкция „има трансцендентално значение, почиващо в автономията на едно авто-производство“ (Laruelle 2022). Най-силното оръжие на деконструкцията е да изважда себе си от „моделите и материалите, които извлича отвътре на традицията“ (ibid.) – деконструкцията трябва да намери своите условия, в които да притежава „суверенен процес“ на доминация над логоцентризма като „трансцендентална, а не техническа доминация“ (idem). Но практиките на Дерида не позволяват това, защото той „иска да е без генеалогия“ – деконструкцията предлага „система на де-генеалогия“ – това е, което Ларюел нарича „закона за ‚авто‘-афекцията на декконструкцията“ (idem). Търси се „разлачно прекъсване“, различно от „нарушението на нарушението“. Ето затова деконструкцията е повлияна реверсивно от ефектите, които произвежда. Затова и Ларюел предлага „интерпретация на логоцентризма като разширение“ – разлачието да се потопи в един „нов логос“ (idem).

Докато чрез либидото-на-писмеността се цели да се покаже наяве как деконструктора е вгънат в разлачното движение към генеративността на новото, на прочита, при дискурсивното желание целта е по-скоро да се реконституира как новото, вписано в генеративността на автоцитатността, оголва авторското начало като фундаментално желание за дискурс, текст и мрежи на разпръснатост, сводими към интертекстуалната мрежа на текстовете. И в двете движения желанието/либидото (свързано с писмеността и/или дискурса) не е директно самият текст; текстът не е желанието/либидото само по себе си на свой ред. Макар това да е сравнително видно у Коларов, макар дискурсивното желание да е учленено, за да покаже разпръскването на знака и семемата като подчинени на волята за власт на автора, няма пряко отъждествяване на желанието и текста, доколкото и двете и произвеждат, и методически прикриват автора си. И ако у Ларюел се явява един екстремистки мотив на изобличение спрямо деконструктивните машини на писмеността, то той също не стига дотам да отъждестви либидото и писмеността или текста – инак самата книга Текстови машини би приключила някъде в началото. Ларюеловото отработване на връзката желание-текст се явява една по-ранна паралелизация на реконструкцията на желанието-деконструкция към текста-автор, кулминиращо в перфидна автотекстуална генеративност. Коларовото реконституиране на автора е негово регенериране, доколкото автотекстуалността се явява машина за анонимизация именно на междата между желание и текст. До каква степен ще поставим под въпрос междинното пространство между двете е продукт на идентификацията между двете като обща цялост и генеративност на мотива за новото. Желанието-текст е въпрос на свобода и измъкване от примките на самата генеративност и затова и заслужава работа по припомняне – която не е необходимо да върши работата на аналогията, а на паралела и паралелния прочит.

Бележки

[1] За отбелязване е, че книгата на Коларов е един от малобройните източници в българската хуманитарна книжнина, позоваващи се на Ларюел.

[2] Позоваването към книгата на Коларов в този текст ще е в скоби със съкращението ПС, последвано от номер на страница.

[3] В книгата прозира свеждането на „конструктивизъм“ до „деконструкция“, а често – и обратното. Ако и това да е възможно и е практически проблем на прилагането на конкретни инструменти специално в литературознанието, свеждането (и съответно свиването на понятийния обхват) не е особено коректно по отношение (социалния) конструктивизъм. Известно летаргично отношение към последния се вижда и то донякъде пречи на автора там, където залозите на критиката на „постструктурализма“ (именно като съчетание от „конструкция“ и „деконструкция“) действително имат универсален заряд.

[4] Още за „метатеоретическата перспектива“: пак там.

[5] Оставам скептичен към идеята, че феноменологичният подход към „творбата“ сертифицира нейната автотекстуална съпротяжност спрямо „творчеството“, доколкото авторът е сведен до стремежа, а не до постижението на недуалното мислене – ако приемем това за идеал и постижение в книгата. „Проникването във вътрешните механизми на текста“, за което говори Протохристова, се случва чрез едно оголване „органиката“ на текста, или по нейни думи – процес, който изисква остра онтологическа аналитика на желанието за автотекстуалност (каквато не е отбелязана), а не просто възстановяването ѝ.

[6] За някои общи положения на не-философията, вж. единствения до момента превод на Ларюел на български: Ларюел, 1991.

[7] Понятието едностранност у Ларюел защитава идеята, че Реалното не е обратимо спрямо познавателните способности на съзнанието и че самото Реално има едностранен достъп до човека, но обратното е вярно само отчасти.

[8] Тъй като използвам активно и частичните налични преводи на Текстови машини на английски език, добавям и англоезичните преводи на терминологията.

[9] Творчеството на Ларюел се дели на пет периода, обозначавани като Философия 1 до 5, описващи и прехода от „не-философия“ към „не-стандартна философия“. В случая става дума за Философия 1.

[10] Тъй като в някои цитирани по-долу пасажи Ларюел дейно ползва „différance“ и прилагателната му форма, ще ползвам българското преводаческо решение „разлачие“ на Димитър Камбуров и производното му (като „безразлачно“) вместо това на Ирена Кръстева и Владимир Градев – „от/раз-личаване“, въведено в българския им превод на Различие и повторение от Дельоз през 1999 г., и вместо това на Красимир Кавалджиев от превода му на Гласът и феноменът на Дерида от 2007 г. – „различие-отсрочка“. Вж. Тeнев, 2013, с. 88, бел. 1.

[11] Другият преводач е Джеръми Р. Смит. Той предава на английски „textuel“ директно без намеси. Наличните англоезични преводи на Текстови машини, които използвам, включително и за съпоставително представяне на някои цитати в сравнение с френския оригинал, са следните: Laruelle 2013; Laruelle 2021a; Laruelle 2021b; Laruelle 2022. Цитатите от Текстови машини в този текст са предадени или в мой превод там, където не съвпадат с английските преводи на откъси от книгата, или в превод от английския след сверка с френския оригинал.

[12] За връзката на мълчанието с изплитането като тема, символизирана от Арахне – връзка, която ползвам частично като аргумент за това преводаческо решение – вж. работата на Йелена Петрович: „The process of weaving implies, among other things, the absence of voice, so silence is metaphorically equated with a feminist concept which points on the one hand to the silencing of women’s voices, which has figured throughout history in the context of each new politics of memory, while on the other hand it refers to the subversive creation of textual space that is open to all ‚others‘ – those that have continually been excluded from the inaccessible textuality of hegemonic and dogmatic power structures.“ (Petrović 2017)

[13] Нека само пътьом отбележа, че в тези пасажи вече не се обсъжда теоретизираното по-рано либидо-на-писмеността, към което ще се насоча по-долу – то бива оголено до субект-на-писмеността и на-желанието в смисъла на една дълбоко огорчена от механизацията интерпретация на деконструктивната интерпретация на текста.

[14] Където „допълнението“ е ключово понятие за деконструкцията, взето от анализа на Русо в За граматологията на Дерида от 1967 г.

[15] Както поясних по-горе, „функциониращо желание“ има много тесен и специфичен обхват по отношение приложението на не-философския прочит спрямо деконструктивния метод.

[16] Коларов тук по-скоро мисли не за повторението като repetition, а за iterativity (повторителност) като систематично повтаряне на функции.

[17] За отбелязване е, че възгледът му е иновативно-каноничен, доколкото най-бистрата формулировка е извлечена от анализа му на Вазовия "Под игото".

[18] Този коментар е насочен към работата на Питър Брукс.

[19] Tова не е препратка към Дельоз и Гатари, а към прагматиката на Йелмслев, имитирана по-специално от ранния Гатари.

БИБЛИОГРАФИЯ

Данова, С. 2010. „Физика на автотекстуалността: Рецензия на Радосвет Коларов, Повторение и сътворение: Поетика на автотекстуалността“. Литературен клуб, 13.09.2010. [Danova, S. 2010. „Fizika na avtotekstualnostta: Retsenziya na Radosvet Kolarov, Povtorenie i satvorenie: Poetika na avtotekstualnostta.“ Literaturen klub, 13.09.2010.] https://www.litclub.bg/library/kritika/sdanova/kolarov.html. [In Bulgarian] [последно достъпен на 03.06.2026 г.]

Kоларов, Р. 2009. Повторение и сътворение: Поетика на автотекстуалността. София: Просвета. [Kolarov, R. 2009. Povtorenie i satvorenie: Poetika na avtotekstualnostta. Sofia: Prosveta.] [In Bulgarian]

Kьосев, А. 2024. „Андрей Платонов: Биография и автотекстуалност“. Лингвистика, интерпретация, концепции 1(2), 332 – 385. [Кiossev, A. 2024. „Andrei Platonov: Biografiya i avtotekstualnost.“ Lingvistika, interpretatsiya, kontseptsii 1(2), 332 – 385.] DOI: 10.69085/linc20242332. [In Bulgarian]

Ларюел, Ф. 1991. „Различие и тъждество: Бъдещето на мисълта“. Превод Иванка Райнова. Философска мисъл 1, 101 – 103. [Laruelle, F. 1991. „Razlichie i tazhdestvo: Badeshteto na misalta.“ Translated by Ivanka Raynova. Filosofska missal 1, 101 – 103.] [In Bulgarian]

Протохристова, К. 2011. „Рецензия на Радосвет Коларов, Повторение и сътворение: Поетика на автотекстуалността“. Славянски диалози VIII(12), 105 – 111. [Protohristova, K. 2011. „Retsenziya na Radosvet Kolarov, Povtorenie i satvorenie: Poetika na avtotekstualnostta.“ Slavyanski dialozi VIII(12), 105–11.] https://dialozi.uni-plovdiv.bg/?p=2476. [In Bulgarian]

Тенев, Д. 2013. Отклонения: Опити върху Жак Дерида. София: Изток-Запад. [Tenev, D. 2013. Otkloneniya: Opiti varhu Zhak Derida. Sofia: Iztok-Zapad.] [In Bulgarian]

Kolarov, R. 2021. Repetition and Creation: Poetics of Autotextuality. Translated by Plamen Gaptov. Abingdon, Oxon: Routledge.

Laruelle, F. 1976. Machines textuelles: Déconstruction et libido d’écriture. Paris: Seuil.

———. 2013. Introduction [to Textual Machines: Deconstruction and Libido of Writing]. Translated by Taylor Adkins. Speculative Heresy, 01.09.2013. https://speculativeheresy.wordpress.com/2013/09/01/translation-of-f-laruelles-introduction-to-textual-machines. [последно достъпен на 03.06.2026 г.]

———. 2021a. „The Immanent Critique of the Sign“. Translated by Jeremy R. Smith. Endemic Theory, 29.05.2021. https://endemictheory.wordpress.com/2021/05/29/translation-of-francois-laruelle-the-immanent-critique-of-the-sign-from-machines-textuelles-1976. [последно достъпен на 03.06.2026 г.]

———. 2021b. „The Problem of Textual Repetition as Machinic and Transcendental“. Translated by Jeremy R. Smith. Endemic Theory, 04.11.2021. https://endemictheory.wordpress.com/2021/11/04/translation-of-francois-laruelle-the-problem-of-textual-repetition-as-machinic-and-transcendental-from-machines-textuelles-1976. [последно достъпен на 03.06.2026 г.]

———. 2022. „The Genealogy of Deconstruction and the Differantial Break“. Translated by Jeremy R. Smith. Endemic Theory, 19.07.2022. https://endemictheory.wordpress.com/2022/07/19/translation-of-francois-laruelle-genealogy-of-deconstruction-and-the-differantial-break-from-machines-textuelles-1976. [последно достъпен на 03.06.2026 г.]

Petrović, J. 2017. „Arachne’s Web of Resistance“. Kadist. Archived at: https://web.archive.org/web/20171003043353/www.kadist.org/arachnes. [последно достъпен на 03.06.2026 г.]