Заратустра-Ницше: философско-пойезисна романтизация откъм героизиращия епос

Заратустра-Ницше: философско-пойезисна романтизация откъм героизиращия епос

Ивайло Лазаров,

Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“, filosofivo@abv.bg

Възможно ли е романтизираният от Ницше образ на Заратустра – първият пророк на откровението – да е по-автентичен от онзи, който се поднася откъм преданието [1]? При случая с книга [2], представяща изповед преди да се превърне в проповед – да, защото не е жив пророк този, който остава разбран и обичан от тълпата. Известни са множество истории за светци и пророци, ставали обект на присмех, подигравки, неразбиране от широката човешка маса, понеже никое учение, което е от Бога, не се дарява, за да угажда на хората, а за възвисяване именно на самия Избраник Божий [3] като конкретната и жива индивидуационна съборност. Онова, което се проповядва пред множества, са обикновено трохите, хлябът е другаде. Заратустра-Ницше е пълнокръвен жив образ, а не легенда – и философията, в подразбиращо се първо лице единствено число, разкрива непосредствено страданието на героя, преди да си позволи да опосредява героичното като „състрадание към хората“. Защото няма друга обозримост, освен откъм гледащия, но само в един случай имаме привилегията на истината в присъствието – когато гледащият удържа гледането, а не онова, което вижда. Пророкът, оказва се, не е пророк за себе си, защото през цялото време, когато не е сред тълпите и оставайки насаме, той е несигурен и оспорва собствените си твърдения, съмнява се, непрекъснато извътре на себе си пита Бога и опитва огъня на изпитанията, давани му свише. Затова впрочем и няма пророк в собствената си родина – колкото по-близо до себе си, толкова си по-другояче от „идеалите“ на хората [4]. „Човекът на Бога не е човек на публичността.“ (Pasi 1991: 8) Така не толкова реално-исторически, колкото романтично-пойезисно, т.е. лиро-епически, чрез Ницше, със средствата на афористичната философска изповед, ни е даден шансът да видим света през вътрешното сетиво и умозрението на самия екзистенциално автентичен Заратустра, а не просто да вземем предвид онова, което повърхностно и отвън са нахвърляли като сведения през вековете хронистите за него, за да се окажат полезни за хората. Ето защо, изхождайки от поглед през синоптикума на истината, т.е. отвътре навън, пророкът, както забелязва Исак Паси, е „антидогматичен“, и само антидогматикът е достигнал нивото и отвоювал правото на мъдреца, когато все пак проповядва на тълпите, да говори с догми. И пак през истината погледнато, недолюбван от и недолюбващ всякакви външни, показни аристократи, само пророкът на истината е аристократът на словото, чиито думи биха запалили надеждата в народа към доброто. „Проповедите за равенство са отрова“ (Ibid., 11), обаче такова откровение е преди всичко екзистенциален зов за самосъбуждане, – и отново не толкова като проповед, колкото като изповед, – защото човекът на истината бива формиран и сублимиран в богосиновния себе си като пролог към „Царство Божие“ или поне като Ницшевия свръхчовек, уви, тласнат към този статус тъкмо от народна/демократична непоносимост към истината, а не от народната буна за добро и справедливост. Изобщо това е книга от друга модалност: за Заратустра-Ницше и мъдреци като него винаги е по-важен въпросът как е възможно преданието, а не какво представлява то в своето конкретно-емпирично съдържание. Затова и „себепревъзмогването на Заратустра като образец изобщо на себепревъзмогването на човечеството – в полза на свръхчовека“ (Nietzsche 1991: 396) – ето какво истински интересува автора и неговия герой, пресъздавайки себе си в лицето на своя герой. „А за това е необходимо преодоляване на морала“ (Ibid.), което е автентичният начин на представянето на учението, който обаче си остава изповеден. За пред тълпата, в плоскостта на човешките истории, учението може да бъде представяно по разбираемия начин, с подсилен дуализъм между доброто и злото, който обаче интересува посланието на книгата и нейния автор само дотолкова, доколкото мъдрите да схванат, че отровата спрямо истината в крайна сметка си остава именно при ония, които ще продължават да мечтаят за равенство, тривиална наместеност сред нещата и фалшив уют, а не за решително прекрачване „отвъд доброто и злото“. Защото само „най-силните тялом и духом са и най-добрите – (това е – б.м., И.Л.) постулат на Заратустра. От тях (той – б. пак м.) извлича по-висшия морал, този на твореца. Да претвори човека по свое подобие, това иска той (Заратустра-Ницше, т.е. този, който не просто моли Бога, а го превъплъщава – б.м.), това е неговата почтеност.“ (Ibid., 402) „За Заратустра геният е осъществяване на неговата мисъл.“ (Ibid.) Няма щастие в проповедите на един исторически подразбиран герой, там има скука. Щастие има само там, където непосредствено присъства истината – в самия герой, и изговорена със словото на самия него и спрямо самия него. Ето защо „Заратустра може да дарява щастие едва след като се възстанови йерархичният ред (спрямо истината – б.м.). Най-напред трябва той да се научи“ (Ibid., 410), а това е дело на цял един живот, доколкото умът на мъдреца (обича да) ловува единствено поуки към себе си, познаване на себе си, и в този смисъл, си остава като дзен-будисткия „ум на начинаещ“ (Suzuki 2012), именно защото е проницателен. И там, където царува проницателният ум, там всичко външно вече се иманентизира, за да се разграничи от нещата и света, а не от истината и душата. И в това отношение нямаме никакво противоречие с духа на учението, Бог не учи хората да си остават хора, а как да си помогнат да станат богове: „Аз ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да се превъзмогне“ (Nietzsche 1991: 23). Ала автентичната история за предаността на Заратустра към истината в един паднал свят, завладян от Ариман, е изказана от Ницше несвоевременно, като книга, отправена не към оня народ там и тогава, а от-тук и сега, в най-интимно откровение за всеки, а не за всички, като „книга за всички и никого“. Именно от дистанцията на възстановената йерархия откъм истината, прозрението на Заратустра-Ницше „Обичта към добродетелите ни, ни погубва“ (Ibid.) няма да погуби никого с все пак мекото острие на скрития си парадокс, защото, каквото и да си говорим, няма случайно попадащи в храма на самия себе си. В тази връзка, нека припомним нееднократното предупреждение, срещано в „Тъй рече Заратустра“: „свръхчовекът е само средата на Пътя“ (Junger 2019), което още един път потвърждава верността към завета на Ахура-Мазда – голяма (хилядолетно дълга) е продължителността на периодите до пълното освобождение на човека от Ариман, а днес от нас зависи ще сме достойни ли да докараме себе си поне до средата на пътя, творчески преодолявайки ариманически падналия човек в себе си с неговата традиционна окованост сред собственическо-консуматорско-декадентските шаблони на дихотомиите и отчуждението. Ариман е срещу нас, за да низвергнем стария човек чрез свръхчовека, а не да го обновяваме с приемственост. За това ни е нужен пророк, ала забелязан в качеството му на философ, свободен боготърсач, не на догматичен проповедник: „Най-злото (на света – б.м.) е потребно за най-доброто на свръхчовека“ (Pasi 1991: 9). Поради което, вече от йерархията на несвоевременния си духовен аристократизъм, Заратустра-Ницше прокламира: „Мъдрият трябва да бъде твърд и суров към себе си и към другите“ (Ibid., 13). Словото, което пали огън и го поддържа, всякога е дело на мъжество – да подемаш свръхчовека с воля за власт и с всяка следваща стъпка на нихилизиращо неизоставане в тъмнината на Ариман, с всичките му идоли и привички на тълпите. Заратустра-Ницше е не просто образ, а нещо като праобраз-таро, архетип, екзистенциал на съпротива, гещалт на мъжествената личност, водеща битки преди всичко за себе си, а не за някакви непознати и чужди хора и сили. Този архетип все по-настоятелно и изповедно ще разсейва тъмнината като лъча на морски фар: „Щастието на мъжа гласи „Аз искам“. Щастието на жената гласи „Той иска“ (Nietzsche 1991: 84). Заратустра-Ницше не доверява на женски религии. Полът в духовните дела – не толкова като външни белези, колкото като решителност на воля и мотиви към преборване за истината – тласнат от примордиално ангажираната символика на Ницше, – се настанява на слога между изповедното и проповедното, предопределяйки потенциалите на философско и религиозно, свръхчовек и човек, Аз и Той, динамика и статика, синоптикум и паноптикум, трансцендентално и емпирично, екзистенциално и социално, аристократично и демократично. И собствено творческото винаги ще се оказва мъжествено/логосно нагнетено към самопронизващо обожествяване на себе си (своята си самопородена, самоизнурена и самоотнемана девственост [5] в най-конкретизираната изява на живота. Заратустра, това е танц, така както Ницше – това е дълбинна музика на словото. При историческия Заратустра все още магията е мощно превръщана в яснота, за да оцеляват хората, а покрай техните грешки – да тържествуват демоните (даевите) на Ариман. При Заратустра-Ницше такъв компромис повече не е възможен, доколкото вътрешната проектория откъм саморазтварящата се душа на пророка чрез неговата екзистенциална изповед превръщат, по думите на Ст. Цвайг, процитирани от Pasi (1991: 3) „яснотата в магия“; и това е не просто ново начало, това е, както споделя предтечата-философ, „средата на Пътя“ и заедно с това нещо безкрайно мъдро (подобно на будисткия „Среден път“ [6]), което бележи в самото творческо действие и началото на края на Ариман.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Зороастрийският маздеизъм представлява една по-абстрактна и подчертано философска област, съдържаща странно космологизирана символика на своята морална насоченост. Религиозната философия на Заратустра, изложена в свещената книга Авеста, обособява боговете на ранната протоиндоиранска традиция. Ако като начало вземем предвид допускането, че чрез Ницше сме склонни да залагаме на някакъв романтизиран философски образ на древноперсийския пророк, представяща го като мъдра и най-вече силна личност, все пак не можем да отречем, че в зороастрийското учение говорим за философия с акцентирано обективистки, теологично ориентирани особености на изповядваната метафизика. Това, разбира се, е следствие и на откровенческия характер на тази древна религиозна доктрина.

2. Става въпрос за философския опус-шедьовър на Фридрих Ницше „Тъй рече Заратустра“.

3. Впрочем единственият, който въпреки всичко изпълнява само Волята Божия, поради което е и умеещ да бъде отговорно-свободен.

4. Прочут афоризъм на Заратустра-Ницше: „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда“.

5. Отново забележителен афоризъм от Заратустра-Ницше: „От всичко написано, най обичам написаното със собствената кръв…“

6. Тълкуван именно като самоотписваща нихилизация, а не избор между две крайности, както биха могли да си помислят дилетантите.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Книги:

Ницше, Фр. 1991. Тъй рече Заратустра. София: Хр. Ботев // Nietzsche, Fr. 1991. Tuy reche Zarathustra. Sofia: Khristo Botev Ed. [in Bulgarian]

Судзуки, Ш. 2012. Зен-ум, ум на начинаещ. София: Сиела // Suzuki, Sh. 1991. Zen-um, um na nachinaesht. Sofia: Siela [in Bulgarian]

Предговор на книга:

Паси, И. 1991. Философия и проповед. В: Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. София: Хр. Ботев // Pasi, I. 1991. Filosofiya i Propoved. In: Nietzsche, Fr. 1991. Tuy reche Zarathustra. Sofia: Khristo Botev Ed. [in Bulgarian]

Уебстраница:

Юнгер, Фр.-Г. 2019. Сверхчеловек. (Посетено на 11.07.2024 г.). Налично на: https://www.nietzsche.ru/look/xxa/under/?curPos=3 // Junger, G.-Fr. 2019. Sverhchelovek. [in Russian] (Viewed July 11, 2024) Available from: https://www.nietzsche.ru/look/xxa/under/?curPos=3