Понятията „полиморфна сексуалност“ и „добавъчна репресия“ в идеологията на освобождението на Херберт Маркузе

Понятията „полиморфна сексуалност“ и „добавъчна репресия“ в идеологията на освобождението на Херберт Маркузе

Гергана Попова, ЮЗУ „Неофит Рилски“, gerp@abv.bg

Възобновяването на интереса към трудовете на Херберт Маркузе в последните години е очевидно. Преобладаващите съвременни изследвания върху него се разгръщат в две основни концептуални направления: едното прилага вече класическите разсъждения върху конформизма, едноизмерното мислене, фалшивите потребности в опит за осмисляне на тенденциите на неолибералното общество (Harris 2022; Serby, Cohan 2021), другото осъвременява възгледите му за ролята на технологията в контекста на развитието на интернет, дигиталните технологии и социалните мрежи (Fuchs 2016, Muris, Ronda, Ikhsano, 2025). Представеният текст ще се съсредоточи върху по-различен аспект от творчеството на Маркузе – теорията за освободителната роля на сексуалността, разгърната най-вече в „Ерос и цивилизация“ (1955), но и имплицитно прокарана в „Едноизмерният човек“ (1964)  и „Есе за освобождението“ (1969). Тя най-общо може да се редуцира до следното: основна характеристика на репресивната цивилизация е потискането на либидото, канализирано в институцията на моногамното семейство, от една страна и в цикъла на изтощителния труд, от друга. В подобен план освобождаването на сексуалността от труда и семейството се явява основата на една потенциално възможна нерепресивна цивилизация, която, твърди Маркузе, в никакъв случай не трябва да се разглежда, и съответно, изгражда като общество на обсебени от сексуалното задоволяване индивиди; тя ще стане възможна едва след специфична трансформация на либидото чрез развитието на полиморфна сексуалност, т.е. чрез извличане на наслада от всички органи на тялото. Тогава удоволствието ще присъства както в труда, така и във всички междуличностни връзки, които ще бъдат скрепени чрез процес на нерепресивна сублимация.

            Актуализирането на тази теория е подчинено на една изходна интуиция. След сексуалната революция от края на 60-те години на миналия век западните общества се характеризират с безпрецедентна сексуална свобода. Наред с това обаче редица съвременни изследвания говорят за възход на тоталитарното мислене (Desmet 2023), за повишаване на чувството за тревожност, на депресиите, психичния дистрес, делинкветното поведение и др., разглеждайки упадъка на семейните отношения и съответно атомизацията на индивида като едно от основанията за тези състояния и нагласи (Auersperg et al. 2019; Gaysina et al. 2017, Kroese et al. 2020; Kuby 2019). Безспорно обяснението на проблемите на настоящето през концепцията на Маркузе представлява груб теоретичен детерминизъм. От друга страна обаче, този текст защитава позицията, че трасирането на своеобразна генеалогична линия между привилегироването на сексуалността като константен параметър в обещанието за щастие за сметка на други екзистенциални и социални фактори и разрушаването на семейството с възможните последици, до които този процес води, е оправдано. Затова тук – със съзнанието за привнесените от гледната точка на съвременността предразсъдъци и ориентации – теорията за освободения ерос на Маркузе ще бъде тематизирана в нейната цялост, но и с особен акцент върху нейните основни елементи.               

Първият от тях е терминът „полиморфна сексуалност“, въведен от Зигмунд Фройд; вторият – политизирането, или поне историзирането, на базисната за фройдистката метапсихология теза за изначалното противоречие между човешките нагони и изискванията на културата. Следващите параграфи първоначално ще разгледат мястото на тези понятия и идеи в психоанализата на Фройд, за да се спрат после на концептуализациите им от страна на Маркузе.

 

Понятието „полиморфна сексуалност“ в теорията за детското либидо на Зигмунд Фройд.

Израза „полиморфна сексуалност“ Фройд въвежда в анализа си на перверзиите и в пряка връзка с изследванията на детската сексуалност. Както е известно, според него сексуалният живот на детето започва практически от самото раждане, като, разбира се, той има своите специфики. Инфантилната сексуалност е до голяма степен автоеротична – детето търси и намира обектите си в собственото тяло. Смученето е най-ранната проява на автоеротично удовлетворение, което кърмачето открива, докато бозае от майчината гръд и затова в началото сексуалното удоволствие е преплетено с удовлетворяване на потребността от храна (Freud 1993а, 21). Постепенно обаче те се отделят, а споменът за изпитаната наслада кара детето да търси нови начини да я получи. Тогава в обект се превръщат части от собственото му тяло – не само чрез смученето, но и чрез аналното отделяне, а и най-вече при откриването на удоволствието от дразненето на гениталиите.

 Наред с това, при детското либидо – термина, който Фройд предпочита вместо понятието сексуалност – функционират редица частични нагони, които се стремят към наслада независимо един от друг, отчасти чрез собственото тяло, отчасти чрез външен обект. Така в ранното детство освен автоеротичните действия се появяват и редица компоненти на либидото, които са насочени към външен обект – причиняването на болка на друго лице – садизъм, или пасивният му аспект – мазохизъм, воайорството и ексхибиционизмът (Freud 1993б, 40-50, Freud 1990, 309-317). С израстването тези частични влечения, всяко от което е независимо от другите и е насочено единствено към получаването на удоволствие, биват подчинени на гениталната зона, като този процес завършва с половата зрялост, когато започва да доминира възпроизводителната функция на сексуалността. Също така, постепенно автоеротичният компонент започва да избледнява за сметка на центриране на либидото върху външен обект.

При нормалното съзряване в така наречения латентен период на развитие на либидото, който следва изживяването на едиповия стадий и предшества окончателното формиране на зрялата сексуалност в пубертета, се образуват душевни сили като срама, моралните и естетични норми, отвращението. Тези сили, наречени реактивни образувания, са препятствията и задръжките, които впоследствие ще подпомагат процеса на изтласкване и ще потискат и нормализират сексуалните нагони. Интересно е, че в „Детската душа“ Фройд изрично посочва, че сексуалните задръжки са органично обусловени, затвърдени по генетичен път и могат да се проявят независимо от възпитанието, което „не излиза извън отредената му сфера на влияние, като се ограничава само с това, че допълва органично предопределеното и му придава само по-ясен и по-чист израз“ (Freud 1993a, 16).  От друга страна, Фройд в никакъв случай не омаловажава ролята на възпитанието за канализиране на сексуалността. Всъщност разсъжденията му оставят място за интерпретация относно генетичния или социалния произход на задръжките. В „За психоанализата“ той пише: „Още преди периода на пубертета някои определени нагони под влияние на възпитанието са подложени на изключително енергично изтласкване и тогава именно възникват такива душевни сили като срама, отвращението, морала, които като пазачи задържат изтласкването. Когато в периода на пубертета се надига вълната на половата потребност, тя среща преграда в така наречените реактивни образувания и съпротиви, които я карат да се излее по така наречените нормални пътища и препятстват възкръсването на претърпелите изтласкване влечения“. (Freud 1993б, 46)

Това развитие понякога се оказва патологично – невинаги частичните нагони се подчиняват на гениталната зона, също така невинаги автоеротичният компонент или първоначалното възприятие на двата пола като равнозначни в ролята на обект биват надживяни. Именно тогава според Фройд се появяват перверзиите или техния негатив – неврозите. Перверзиите представляват връщане или фиксация на либидото върху проявите на инфантилната сексуалност откъм избор на обект – при хомосексуални, фетишисти и т.н. или сексуална цел – при садисти и мазохисти, воайори и ексхибиционисти и др. „Накратко казано перверзната сексуалност не е нищо друго освен уголемената, разложена на отделни импулси инфантилна сексуалност“. (Freud 1990, 301). Макар че Фройд отбелязва, че има случаи, в които липсват обективни фактори, обуславящи перверзните склонности, основните причини за перверзиите са прекалено големи пречки пред нормалното задоволяване, дължащи се на случайни обстоятелства и на социални норми. (Freud 1990, 300)

 

Изначалното нещастие на индивида в културата.

Темата за възпитанието присъства още в ранните текстове на Фройд за неврозите и потискането на детското либидо. Наред с това обаче тя е и част от неговата метапсихологическа концепция за появата, развитието и начините на функциониране на културата. Още в един от ранните си текстове “Тотем и табу” (1913) Фройд полага съвременните му антропологични изследвания на примитивни общества и теорията на Дарвин за произхода на човека в парадигмата на психоанализата, за да предложи следната хипотеза за възникването на културата и обществото: В началото си човечеството е живяло като първобитна орда, управлявана от един брутален ревнив баща, който обсебва всички жени – включително дъщерите си и прогонва подрастващите си синове. Тази тирания води до бунт на синовете, които се обединяват, убиват и изяждат баща си, като така слагат край на неговата власт в ордата.

Бруталният баща е обект едновременно на възхищение и завист и на любов и омраза от синовете. С акта на разкъсване и изяждане те поглъщат част от него, идентифицирайки се с неговата сила. След като го отстраняват и задоволяват омразата си, идва ред и на техните нежни чувства към него. Това става под формата на разкаяние и чувство за вина. Мъртвият баща бива обожествен, а това, на което той приживе е пречел, сега го забраняват самите синове, налагайки си въздържание по отношение на своите майки и сестри. Така се налагат двете табута на първобитното общество, както и оттук нататък на всяко цивилизовано общество въобще – табуто върху убийството на бащата и табуто върху инцеста.

Второто табу има сериозни прагматични основания, тъй като сексуалните чувства на синовете към техните сестри и майки ги тласкат към нови вражди. Братята се съюзяват, за да убият бащата, но остават съперници по отношение на жените. Затова, за да могат да живеят заедно, те нямат избор освен да наложат забрана на кръвосмешението. По този начин те спасяват своя съюз и формират началата на обществото (Freud 1991a, 216-225).

В този метафоричен разказ Фройд смесва собствените си анализи на едиповия комплекс с антропологическите наблюдения. От тази схема е очевидно, че колективното чувство за вина се проявява в областта на културата така, както Свръхазът с неговите норми се формира при индивидуалното развитие на индивида. Колективното детство на обществото, протичащо чрез потискане на най-силните нагони, съответства на начина, по който в детството културните норми и ценности се интериоризират чрез отказа от кръвосмешение и по-нататъшното идентифициране с бащата в инстанцията на Свръхаза. В основата и на двете – и на културата, и на израстването на индивида – стои отказът от задоволяване и потискането на желанията.

Това схващане е развито в по-късните работи на Фройд: „Бъдещето на една илюзия“ (1927) и „Ерос и култура. Неудовлетвореността от културата“ (1930), където той обсъжда въпроса дали вече изследвания от него антагонизъм между индивидуалните потребности и изискванията на обществото е заложен в самата същност на човека, или трябва да се търси в недостатъците на исторически установени културни форми, които подлежат на промяна. Въпреки известна амбивалентност в разсъжденията му по тази тема, най-вече засягащи прекомерната репресивност на западната култура (Freud 1991б, 41-42), неговото заключение е, че желанията са в непрестанен, изначален и неразрешим конфликт с нормите, институциите и забраните на което и да е човешко общество: „По-скоро – пише той – ни се струва, че всяка култура се създава по принуда и чрез потискане на първичните потребности; дори не може уверено да се твърди, че при липсата на принуда болшинството от човешките индивиди биха се съгласили да се нагърбят с работата, която е необходима за придобиването на нови материални блага. Според мен трябва да се съобразяваме с факта, че всички хора притежават разрушителни, следователно първобитно общинни и антикултурни тенденции и че у по-голяма част от хората те са достатъчно силни, за да определят тяхното поведение в човешкото общество“ (Freud 1993в, 289). В този план е необходимо да се посочи, че за да постигне целите си, културата се базира не само върху потискането на инстинктите, но и върху принудата към труд, който в перспективата на Фройд представлява израз на победата на принципа на реалността над принципа на удоволствието. На свой ред, отклоняването на физическа енергия в труда води до още сериозни щети за сексуалния живот (Freud 1991б, 41). В крайна сметка Фройд достига до извода, че животът според принципа на удоволствие и съответно щастието за човека са невъзможни, тъй като всяко потискане на нагона, всяко отлагане на задоволяването води до страдание (Freud  1991б, 21).

Въпреки това той е недвусмислен в твърдението си, че културата не трябва да се отрича, доколкото тя представлява всички успехи на човечеството, с които то се отличава от животните, обслужвайки две основни цели – да защитава човека от природата и да регулира човешките отношения. Така тя предпазва от още по-голямо страдание и саморазрушение. Очевидно в този план, за Фройд отношенията общество-личност, труд-удоволствие, културни норми-първични потребности са отношения на противопоставяне и като че ли правят ситуацията на човека безизходна – за да оцелее, индивидът трябва да живее в общество, обществото обаче го принуждава да се труди и да потиска своите основни нагони  – както агресията, така и либидото.

Все пак в „Неудовлетвореността от културата“ е предложена една нова теза, която донякъде смекчава радикализма на изложените по-горе съждения, като представя Ерос не само като жертва на културата, но и като поддържащ обществото фактор. Фройд говори за „раздор в „света“ на либидото“ (Фройд 1991б, 75) – от една страна, както беше проследено, то е обект на потискане, от друга обаче, в края на тази късна своя книга той загатва за наличието на „алтруистичен“ стремеж към обединяване с другите в либидно свързана общност, който стои в основата на културата. Тази промяна на възгледите на Фройд е важна, доколкото в подобна перспектива културата започва да се мисли не само през призмата на репресията върху човешките потребности или през противоборството на инстинкта към смъртта – и двете, продиктувани от необходимостта – но и като образувание, възникнало върху естествена човешка потребност: „В органичния свят все още се наблюдава борба на различни сили, резултатите от които постоянно се изменят. Така, както двата стремежа – за индивидуално щастие и за включване в общността, в отделния индивид се намират в борба помежду си, двата процеса – на индивидуално и общокултурно развитие, трябва да се противопоставят враждебно един на друг и взаимно да оспорват правото си на съществуване. Но тази борба между индивида и обществото вероятно не произтича от непремиримото противоречие между първичните инстинкти – Ероса и Смъртта. Тя означава раздор в „света“ на либидото, сравним с борбата за поделяне на либидото между Аза и обектите. Тази борба в крайна сметка допуска уравновесяване в човешкия индивид, както, надяваме се, и в бъдещето на културата, колкото и да затруднява в днешно време живота на всеки един от нас“. (Фройд 1991б, 74-75).

 

Ревизията на Маркузе.

„Ерос и цивилизация“ – произведението, което носи неутралното подзаглавие „Философско изследване на Фройд“, но реално представлява марксистко тълкуване на  фройдистката метапсихология – започва с историзиране на схващането на Фройд за репресивния характер на обществото чрез концептуализиране на разграничението основна-добавъчна репресия. Всъщност в интерпретацията на Маркузе теорията на Фройд е имплицитно натоварена със социологически и исторически значения – филогенетичните реконструкции на произхода на цивилизованото общество от братския съюз, заменил първобитната орда и господството на бащата деспот, представлява генеалогия на историческо развитие, което поради своята универсална наличност е превърнато в биологична константа. „В този смисъл – пише Маркузе – нашето следващо разглеждане е „екстраполация“, която извлича от теорията на Фройд понятия и положения, подразбрани там само в онази конкретна форма, в която историческите процеси се явават като естествени (биологични) процеси.

Терминологично тази екстраполация изисква удвояване на понятията: термините на Фройд, които не диференцират адекватно биологичните от социоисторическите превъплъщения на истинктите, трябва да бъдат придружени от съответни термини, обозначаващи специфичния социоисторически компонент“ (Marcuse, 1993, 50).

Именно в този контекст се появява терминът „добавъчна репресия“, под която Маркузе има предвид ограниченията на конкретен тип социално господство за разлика от основната репресия – „модификацията на инстинктите, необходими за увековечаването на човешкия род в цивилизация“. (Marcuse, 1993, 50). Придържайки се към концепцията на Фройд, Маркузе приема, че всяка форма на организиран живот изисква трансформацията на принципа на принципа на удоволствието в принцип на реалността и съответно модификация на човешките нагони, при което животното-човек се превръща в мислещо същество. Той посочва, че макар първоначалният източник на ограниченията върху инстинктите да е необходимостта или недоимъкът, в рамките на този процес човешкото същество получава възможността да преобразува биологичните си нужди в индивидуални потребности и желано задоволяване, което „по-скоро засилва, отколкото ограничава задоволяването“ (Marcuse 1993, 53).    

Върху филогенетичните ограничения на основната репресия при историческото развитие на човешките общества се наслагват ограниченията на различни типове господство, които чрез специфични институции, форми на икономическа организация, ценности и културни нагласи налагат допълнителни контроли върху инстинктите – така например, модификациите на инстиктивната енергия, необходими за осъществяването и поддържането на моногамното семейство или за съвременната организация на трудовите отношения се явяват инстанции на добавъчната репресия. Подобна гледна точка, както е очевидно, позволява на Маркузе да намери изход от затворения кръг на Фройд: нещастието на човека в обществото се дължи не на основната, а на добавъчната репресия, затова е принципно възможно да бъдат задоволени индивидуалните потребности, без това да доведе до варварство. Неговите трудове предлагат именно такъв опит – да се разграничат инстанциите на необходимата и вторичната репресия, да се набележат възможности за премахване на последната, да се намерят начини за изграждане на нерепресивна цивилизация. 

            Маркузе дефинира съвременната модификация на принципа на реалността като принцип на производителността, който пронизва както организацията на труда, така и тази на семейството чрез доминацията на функцията на възпроизводството. Според него в съвременното общество потискането на инстинктите е засилено от принуди, наложени от йерархичното разделение на труда, като принципът на удоволствие е детрониран не толкова, защото пречи на „прогреса в цивилизацията, но и защото е воювал срещу конкретна цивилизация, чийто прогрес увековечава господството и изнурителния труд“ (Marcuse 1993, 55). Трудът е отчужден, тъй като е работа за апарат, който хората не могат да контролират и представлява отрицание на удоволствието – отрицание, превърнало работното време в мъчително бреме. Агресивните инстинкти са подчинени на борбата по овладяване на природата, но най-силна репресия търпят сексуалните нагони с тяхната неконтролируемост и преследване на самоцелно удовлетворение: „Либидото е отклонено към общественополезни изяви, в които индивидът работи за себе си само доколкото работи за апарата, въвлечен в дейности, повечето от които не съвпадат със неговите собствени способности и желания“ (Marcuse 1993, 60). Този нещастен труд не цели производствени резултати, доколкото такива могат да бъдат лесно постигнати при съвременното развитие на технологиите, а поддържане на реда заради самия ред. Така индустриалната цивилизация превръща човек от господар на средствата на производство в техен придатък (Popova 2020).

Реципрочно на отклоняването на либидото в труда, принципът на производителността канализира сексуалните инстинкти в рамките на семейството и репродуктивната организация на сексуалността. Следвайки анализите на Фройд върху онтогенетичното развитие на индивида и инфантилната полиморфна сексуалност, Маркузе дефинира гениталния принцип на „централизиране“ на либидото като репресивен. „Последният е особено оперативен в „унификацията“ на различните обекти на частичните инстинкти в един либиден обект на противния пол и в установяването на генитално първенство. И в двата случая унифициращият процес е репресивен – така да се каже частичните инстинкти не се развиват свободно в „по-висока“ степен на задоволяване, която да запазва техните цели, а са орязани и сведени до съдействащи функции“ (Marcuse 1993, 63). При този процес либидото бива редуцирано откъм време и пространство, съответно тялото се десексуализира, подготвяйки се за инструментализирането си в труда.  

Спецификата на съвременния репресивен модус на обществено устройство е, че той не предизвиква бунт, тъй като канализирането на инстинктите в труда води до поддържане и обогатяване на живота и съответно до отслабване на съпротивата на индивида. Също така, модерната цивилизация увеличава не само достъпа до блага, но и възможностите за сексуално задоволяване. Привидната сексуална либерализация обаче не означава реално освобождение на либидото. В концепцията на Маркузе тя се явява модус на репресивна десублимация, която „разширява свободата, като в същото време интензифицира господството“ (Marcuse, 1997, 104). Съвременното индустриално общество безспорно предоставя варианти за сексуално удовлетворение, но това е, на първо място, удовлетворение на частичната локализирана сексуалност, дееротизиращо тялото, и на второ – удовлетворение в социално приемливи форми, което премахва необходимостта от сублимация, като размива конфликта между принципа на реалността и принципа на удоволствието. Следствията от подобна „контролирана десублимация“ могат да се търсят в ограничаването на човешката  автономия, доколкото именно в акта на сублимация става ясен конфликтът между желанието и реалността (Marcuse 1997, 108) и оттам – в пораждане на нещастното съзнание, което не различава свобода от потисничество и затова лесно се примирява с репресивната същност на индустриалната цивилизация [1].

Понятието „контролирана десублимация“ Маркузе използва и за да промени аксиомата на Фройд за обратнопропорционалната зависимост между засилването на либидото и намаляването на агресивността. Маркузе, без открито да оспорва тази теория, я ревизира, като във формулата, предложена от него: „общественото и допустимо освобождаване на частичната и локализирана сексуалност“ води до „нагнетяване на еротичната енергия“, което не е несъвместимо „с нарастването на несублимираните, както и на сублимираните форми на агресивността“ (Marcuse 1997, 111). Така той обяснява повсеместната агресия, която според него се наблюдава в съвременността както между индивидите и отделните социални групи, така и спрямо природата.

Заключението на Маркузе e, че съвременното общество е тоталитарно. То е предоставило различни удобства и възможности за сметка на разпростирането на ограниченията във всички социални сфери, включително и в частния живот, който преди се е изплъзвал от контрола на обществото. От друга страна обаче, анализите в „Ерос и цивилизация“ и „Едноизмерният човек“ предлагат хипотезата, че индустриалната цивилизация е достигнала тази степен на зрялост, която умножава принудите, но и диалектично съдържа потенциала за свобода. Технологичният прогрес в идеологията на освобождението на Маркузе е рационалната предпоставка на едно нерепресивно общество. Затова според него отчуждението в труда вследствие на механизацията не трябва да се разглежда само негативно – като досада от еднообразната дейност и отделяне на човека от продуктите, които произвежда. То позволява тази дейност да бъде поета от машините, освобождавайки инстинктивна енергия от детерминацията на принципа на реалността: „Колкото по-пълно е отчуждението на труда, толкова по-голям е потенциалът от свобода – пълната автоматизация би била оптимумът“ (Marcuse 1993, 166; Виж още 104 - 108). Ирационалността на съвременната цивилизация обаче се корени в положението, че макар обективните условия за нейната радикална трансформация да са вече налични, тя увековечава господството заради самото него, без това да се налага от реална необходимост. Запълването на свободното време с безсмислени развлечения, създаването на лъжливи потребности и подтикът към консумация, индоктринацията от страна на рекламата и продуктите на масовата култура в този смисъл представляват политически механизми, удържащи съпротивата срещу системата (Popova, 2020). Все пак, в контекста на изходната си гледна точка за историческия характер на добавъчната репресия, от една страна и за механизацията като рационална основа за премахването ѝ, от друга, Маркузе смята, че социално устройство, при което са удовлетворени същинските нужди на индивида, е хипотетично осъществимо.  

Както беше проследено, в неговата концепция репресивното общество се базира върху потискането на сексуалността в буржоазното семейство и репресивната ѝ сублимация в отчуждения труд, от друга. Затова той разглежда нейното освобождаване едновременно като фактор за и резултат от промяната на господстващия ред – фактор, доколкото потоците човешка енергия се захранват предимно от либидни пълнежи; резултат, защото деканализираното от цикъла на труда либидо ще намери проявление в нови форми, подчинени не на необходимостта, а на насладата. Култивирането на сексуалността с любов и привързаност в семейните отношения, което според Фройд обуславя всеки цивилизован живот на цената на деинтензифициране на сексуалното удоволствие, според анализите в „Ерос и цивилизация“ се оказва ненужно при един нерепресивен ред, основан върху логиката на удовлетворението. След ликвидирането на инстанциите на добавъчна репресия тялото, преди овеществено в труда и в семейството, ще може отново да се сексуализира, превръщайки се „в инструмент на удоволствието“... Тази промяна в ценността и обхвата на либидалните отношения би довела до разпадането на институциите, в които били организирани частните междуличностни отношения, особено в моногамното патриархално семейство“ (Marcuse 1993, 211).

Маркузе въвежда термините „самосублимация на сексуалността“ (Marcuse 1993, 214) и „либидална рационалност“ (Marcuse 1993, 209). Тези понятия изцяло променят фройдистката либидна икономика и му позволяват относително лесно да разреши класическия конфликт между принципа на удоволствието и принципа на реалността. В случай че либидото притежава свойството да се самосублимира, тогава както семейството, така и повечето норми, регулиращи сексуалността, стават излишни [2] – еросът сам ще генерира нов тип човешка организация отвъд принципа на производителността. При подобна предпоставка, това, което би изглеждало като инстинктивна регресия от перспективата на репресивното общество, всъщност ще бъде снето в прогреса на цивилизацията като тъждество на свобода, щастие и изобилие.

Съответно, ако за Фройд животът според принципа на удоволствието е възможен единствено в предкултурния период от филогенетичното развитие на човека или – от друга страна – в играта на фантазията, Маркузе полага тази възможност не като реминисценция или утопия, а като постижимо следствие на зрялата цивилизация. В онтогенетичен план архетипът на този живот се явява предедиповата сексуалност. Премахването на „гениталното върховенство“, което за него сякаш корелира с патриархалното господство в семейните отношения, е необходимото условие за цялостната еротизация на личността и впоследствие – за изграждане на нови либидни връзки между индивидите. Либидото не просто трябва да бъде освободено, а трансформирано чрез възраждане на инфантилната полиморфна сексуалност – схващане, което предлага нова гледна точка към темата за перверзиите. Според Фройд перверзиите не са нищо повече от връщане или фиксация на либидото към някои от стадиите на развитието му. Все пак, доколкото при нормалното съзряване тези стадии отмират по естествен път, перверзиите представляват сексуална патология. Маркузе изцяло преобръща този възглед ­– присъщото състояние на сексуалността е да е „филоморфно-перверзна“ [3] и съответно – гениталната ѝ централизация е следствие не на естествен процес, а на репресивната организация на либидото. „Срещу общество, което използва сексуалността като средство за полезна цел, перверзиите отстояват сексуалността като самоцел; така те разполагат себе си извън владението на принципа на производителността и се противопоставят на самата му основа. Те установяват либидни връзки, които обществото трябва да отлъчи, защото заплашват да обърнат назад процеса на цивилизация, превърнал организма в инструмент за труд. Те са символ на това, което трябва да бъде потиснато, така че това потискане да може да преобладава и да организира все по-ефективното господство на човека и природата – символ на деструктивното тъждество между свобода и щастие“ (Marcuse 1993, 65).

Действително Маркузе признава, че някои перверзии са несъвместими не само с нормите на репресивното общество, но и с тези на всяка цивилизована общност (Маркузе 1993, 212). Това разграничение обаче не бива дефинирано, за разлика от друго, което представя перверзиите като болестно състояние единствено в света на репресията. В един нерепресивен ред те представляват естественото и свободно проявление на либидото. „...функцията на садизма не е една и съща, посочва Маркузе, в свободната либидна връзка и в действията на СС отрядите. Нечовешките, принудителни, насилнически и деструктивни форми на тези перверзии като че ли са свързани с всеобщата перверзия на човешкото съществуване в една репресивна култура, но переверзиите притежават инстинктивна субстанция, различна от тези форми; и тази субстанция, може също така да се изрази в други форми, съвместими с нормалността на висшата цивилизация“ (Marcuse 1993, 213).

Маркузе илюстрира тази концепция чрез образите на Орфей и Нарцис, които символизират протеста срещу западната култура в двата ѝ основни пункта – утвърждаването на труда като основна ценност и налагането на моногамната сексуалност. Предлагайки една своеобразна интерпретация на мита за Нарцис, а и базирайки се върху късните тълкувания на нарцистичния автоеротизъм от Фройд като океанично усещане, Маркузе се противопоставя на разбирането на нарцисизма като егоистично отдръпване от реалността. Обратно – в него вижда именно сливането с вселената, фундаменталната връзка с реалността като основа за нов екзистенциален ред (Marcuse 1993, 178). По същия начин Орфей отхвърля един Ерос, за да се отдаде на друг; той примирява човека с природата и „установява един по-висш ред в света, в който липсва репресията” (Маркузе 1993, 179). Персонажите на Орфей и Нарцис са символи на загърбените от европейската култура ценности като самоцелната наслада, радостта и удовлетворението, живота в хармония с природата – ценности, които Маркузе теоретизира не само като препратка към един митологичен Златен век, но и като обещание за бъдещо щастливо общество, съградено на базата на освободения Ерос: „Класическата традиция свързва Орфей с въвеждането на хомосексуалността. Подобно на Нарцис, той отхвърля нормалния Ерос. Също като Нарцис той протестира срещу размножителната сексуалност. Орфическият и нарцистичният Ерос е изцяло отрицание на този ред – „Великият отказ“. В света, символизиран от културния герой Прометей, това е отрицание на целия ред, но в това си отрицание Орфей и Нарцис разкриват една нова реалност, със свой собствен ред, управляван от други принципи“. (Marcuse 1993, 181).   

Реалният протест срещу системата на репресивното общество Маркузе вижда в бунта на аутсайдерите: безработните, декадентите и малцинствата – сексуални или расови, тези, които се изплъзват от рамките на буржоазното семейство, а и – по една или друга причина – отказват или не са способни да участват в процеса на труда (Marcuse 1997, 317-319) [4]. „Новата бохема, битниците и хипитата, движенията за мир – всички тези „декаденти” сега вече са станали това, което декадентството винаги е било – окаян подслон на опозорената хуманност...” заявява политическият предговор към „Ерос и цивилизация” от 1966 г. (Marcuse 1993, 13) Тази езикова игра с термина „хуманност“ е продължена в „Есе върху освобождението” (Essay on Liberation), където Маркузе иронизира чистотата, здравето, реда като несъществени ценности на една иначе нехуманна цивилизация, на която са противопоставени „комунистите и хипитата с техните дълги коси и бради и мръсни панталони – тези, които са промискуитетни и си позволяват волности, отказани на чистите и подредените, които остават чисти и подредени дори когато убиват, бомбардират или подпалват (Marcuse 1969, 54).

 

Заключение

 Вече беше отбелязано, че в късните си трудове Фройд допуска съществуването на органична алтруистична склонност към създаване на човешки общности, която макар да не премахва страданието в културата, поне донякъде го смекчава. В подобен аспект човешката ситуация е видяна от Фройд в нейната двойнственост, в трагизма на невъзможното щастие, но и в потенциала на едно частично удовлетворение или по неговите думи на „уравновесяване в човешкия индивид“ (Фройд 1991б, 75). В парадигмата на Маркузе подобен компромис е недостатъчен и нежелан. Концепцията за самосублимация на сексуалността и наличието на либидална рационалност, от една страна, и тази за добавъчната репресия, от друга, правят ненужни повечето културни институции, потискащи и нормализиращи либидото, основната от които е семейството.

В известен смисъл това вече е осъществено, но обещанието за тъждество на свобода и щастие в нерепресивния либиден ред очевидно се отлага, ако се съди от увеличаването на емоционалните, психични и характерови патологии, споменати в началото. Безспорно тезата за евентуална връзка между тях и делегитимацията на семейството, включително и благодарение на теорията на Маркузе, е изказана с ясното съзнание за нейната уязвимост. На първо място, етиологията им включва множество различни фактори, чийто анализ излиза извън рамките на това изследване. Също така, от гледната точка на Маркузе сексуалната либерализация в западния свят може да се разглежда като форма на „репресивна десублимация“, като контролирано освобождение на сексуалните нагони и включване на либидото в актове и дейности, които не влизат в противоречие с нетрансформираните репресивни институции на съвременните общества, между които и организацията на труда.

Мисленето в подобна перспектива обаче е лоша безкрайност. Също така, хуманитарните теории не би трябвало да бъдат оценявани като уравнения, при които верният резултат зависи от равновесието между техните членове; в конкретния случай – условието за освобождаването на сексуалността от повечето традиционни регулации е до голяма степен изпълнено, без другото, за деканализирането на либидото от труда и преобразуване на трудовите отношения в труд-игра, да е постигнато или изобщо постижимо. Всъщност нито посочването на несъответствията и слабите места, нито разговорът за последствията могат да променят факта, че идеологията на сексуалното и политическо освобождение на Маркузе е сред най-жизнените метаразкази на нашата епоха.

 

Бележки:

1.      Терминът „репресивна десублимация“ се използва от Маркузе и в анализите му на масовата култура, за да покаже как продуктите на съвременната литеретура, киното и телевизията утвърждават господстващия ред вместо да предлагат негови алтернативи, каквато е функцията на изкуството. За повече по тази тема виж Popova 2020.

2.      Чистотата, постоянството, чистоплътността и възпроизвеждането, изисквани от принципа на производителността, естествено не са норми на която и да е зряла цивилизация (Marcuse 1993, 213)

3.      Първоначално сексуалният инстинкт не е имал външни времеви и пространствени ограничения в своя субект и обект; сексуалността по природа е „филоморфно-перверзна“. Обществената организация на сексуалния инстинкт табуира като перверзии практически всички негови прояви, които не служат или не подготвят възпроизвеждащата функция (Marcuse 1993, 63).

4.      Тяхната опозиция удря по системата изотвън и следователно не е пречупена от системата; тя е елементарна сила, която нарушава правилата на играта и правейки това, я разкрива като нагласена игра... Фактът, че започват да отказват да играят играта, може би е фактът, който бележи началото на края на един период (Marcuse 1997, 318).

 

References:

Десмет, М. 2023. Психология на тоталитаризма. София: Изток-Запад. (Desmet, M. 2023. Psihologiya na totalitarizma. Iztok-Zapad).

Куби, Г. 2019. Глобалната сексуална революция. София: Омофор (Kuby, G. Globalnata seksualna revolyutsiya. Sofia: Omofor).

Маркузе, Х. 1997. Едноизмерният човек. София: Христо Ботев (Marcuse, H. 1997. Ednoizmerniyat chovek. Sofia: Hristo Botev).

Маркузе, Х. 1993. Ерос и цивилизация. София: Христо Ботев. (Marcuse, H. 1993. Eros i tsivilizatsiya. Sofia: Hristo Botev).

Попова, Г. 2020. Психологически и философски аспекти на темата за потреблението в трудовете на Херберт Маркузе и Ерих Фром. Съвременни проекции // NotaBene, 48 (2020)  (Popova, G. 2020. Psychological and Philosophical Aspects of the Topic of Consumption in the Works of Herbert Marcuse and Erich Fromm. Contemporary Resonance) NotaBene, 48) https://notabene-bg.org/uploads/articles_pdf/notabene-bg_org-read974.pdf.

Фройд, З. 1990. Въведение в психоанализата. София: Наука и изкуство. (Freud, Z. 1990. Vavedenie v psihoanalizata. Sofia: Nauka i izkustvo).

Фройд, З. 1991a. Тотем и табу. София: КХ. (Freud, Z. 1991a. Totem i tabu. Sofia: KH).

Фройд, З. 1991б. Ерос и култура. Плевен: ЕА (Freud, Z. 1991b. Eros i kultura. Pleven: EA).

Фройд, З. 1993а. Детската душа. Плевен: ЕА (Freud, Z. 1993a. Detskata dusha. Pleven: EA).

Фройд, З. 1993б. За психоанализата. Във: Фройд, З. 1993. Тайната на живота. Плевен: ЕА, 5-57. (Freud, Z. 1993b. Za psihoanalizata. Vav: Freud, Z. 1993. Taynata na zhivota. Pleven: EA, 5-57).

Фройд, З. 1993в. Бъдещето на една илюзия. Във: Фройд, З. Тайната на живота. Плевен: ЕА, 1993, 286-342 (Freud, Z. 1993v. Badeshteto na edna ilyuziya. Vav: Freud, Z. 1993. Taynata na zhivota. Pleven: EA, 286-342).

Auersperg et al. 2019. Long-term effects of parental divorce on mental health - A meta-analysis. // https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/31622869/

Gaysina et al. 2017. Long-term influences of parental divorce on offspring affective disorders: A systematic review and meta-analysis. // https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/28463711/

Marcuse, H. 1969 An Essay on Liberation.

https://www.marxists.org/reference/archive/marcuse/works/1969/essay-liberation.pdf..

Fuchs, C. 2016. Herbert Marcuse and Social Media // Radical Philosophy Review 19 (1):111-141.

Kroese et al. 2020. Growing up in single-parent families and the criminal involvement of adolescents: a systematic review //

https://www.tandfonline.com/doi/full/10.1080/1068316X.2020.1774589#abstract

Muris, D., Mirza, R., Ikhsano, A. 2025. The Power Of Algorithms In Social Media: Beyond Herbert Marcuse's One-Dimensional Man // International Journal of Progressive Sciences and Technologies (IJPSAT) Vol. 49 No. 2 March 2025, pp. 512-523

Harris, N. 2022. The pathological normalcy of what? Towards a Fromm-Marcuse synthesis. In: Critical theory and social pathology. Manchester University Press.

Serby, B., Cohan, J. 2021. The Two Souls of Marcuse’s One- Dimensional Man // Catalyst, Vol.5(2), 09/01/2021.