Диагноза на бъдещето или бягство от свободата по Достоевски

Диагноза на бъдещето или бягство от свободата по Достоевски

Надя Генадиева-Виденова, ЮЗУ „Неофит Рилски“, nadia_genadieva@abv.bg

Един човек и много образи. Кой е Достоевски - реалист, романтик, националист, майстор на психологическия роман, публицист, човекът в дъното на европейския екзистенциализъм или майстор на психологическия роман, изтъкан от много съмнения? Абсолютно съвършена, необозрима и недостижима фигура и личност. По един необикновен начин Достоевски успява да предвиди бъдещата действителност, събитията които ще се случат, хваща обстоятелствата в зародиш, усеща тенденциите и реагира, с усет. Идеите, които прокрадва, откъснати от морала и духовността, превръщат хората в обладани, непредвидими и разрушителни личности, лутащи се и търсещи спасение. Превръща ги в същества, които спират да различават свободата и я превръщат в зависимост.

Темата за Достоевски може да започне за всеки човек, в различно време, но това е моментът, в който човек вземе в ръцете си неговите произведения. Когато и да е тази първа среща, героите на Достоевски разкриват един необхватен свят, в който се раздират бездните на съзнанието, в който човек опитва да се осъзнае и да се справи със собственото си съществуване. Достоевски може да промени живота на всеки, който го е чел и се е докоснал до неговото творчество, като събужда нови мисли, друго съзнание, разтърсвайки из основи личността му. Героите му не са просто образи на една художествена измислица, те носят в себе си идеи, конфликти, които пораждат диалози, раждащи различни истини, философии и гледни точки. Той е автор, изтъкан и борещ се с лични демони и бесове, разнищващ терзания, душевни рани,  престъпления... Тези теми са и в центъра на творчеството му. Героите му се извисяват в спасението на наказанието, спасението на християнството, на Господ и в същото време се отричат от всичко това. Свободата е трагична и противоречива. Героите жадуват за нея и едновременно се страхуват от абсолютната свобода. Свободата е дар, но тя е и бреме. Може да те извиси, но може да те тласне в пропастта. Плавното преминаване от едното към другото те оставя в плен на сюжета и поставя много въпроси. Достоевски е ненадминат в това, че отваря една нова страница, в която разтваря безконечната бездна на съзнанието. Неговите герои са неизчерпаеми и с края на произведението не идва техният края. Напротив чрез техните съдби той ни посочва един път, в който можем да открием спасение и да се справим със собственото си съществуване. Открива нов свят към смисъла на живота, на битието, на духа.

Роден на 11.11.1821 година в Москва, в семейството на Михаил Достоевски и Мария Начева, Фьодор е второто от седемте деца в семейството. Баща му е лекар и детството на автора минава близо до болницата за бедни „Марински“, където работи баща му. Родителите му държат на доброто възпитание и образование и още като невръстно дете, едва четиригодишен, майка му го учи да чете и да пише. Библията е неговият буквар, а за малкия Фьодор кръгозорът расте. В ранната детска възраст той се запознава както с руската класическа литература в лицето на Александър Пушкин, Карамзин, така и със западни автори като Шилер, които са част от неговата подготовка. Като дете общува с бедните, болните и онеправдани хора. Чувството за справедливост се заражда още в невръстна възраст. Това неминуемо оставя отпечатък в съзнанието му. По-късно писателят е изпратен в частно училище, в Москва, където се чувства не на място, а след ранната смърт на майка му, заедно с един от братята си учи в Петербургското военноинженерно училище, докато останалите им братя и сестри са настанени в приемни семейства. Въпреки своето нежелание завършва академията. Става чертожник. Здравословните проблеми, страстта към комара и всички човешки слабости, които притежава, се отразяват в творбите му. Така Фьодор Михайлович Достоевски пренася част от своя жизнен опит и път, в своите произведения. Именно неговият мироглед е предпоставка за едно ново начало и един различен поглед върху Русия и дори върху целият свят. Той е един от най-големите автори на всички времена, не само в собствената си страна, но въобще в целия литературен свят. Страстта към рисуването пренася и в произведенията си, рисувайки реалистични картини, които отвеждат читателя в един свят, различен от времето, в което Достоевски „рисува“. За него Николай Бердяев казва: „Достоевски е не само велик художник, но и велик мислител и велик ясновидец. Той е гениален диалектик, най-великият руски метафизик. Идеите играят огромна, централна роля в творчеството на Достоевски.“ (Бедряев; 1992: 36).

Действително, освен психологизмът, основното, което придава специфика на романите му и поставя Достоевски в редицата не просто на великите писатели, но в тази на големите мислители, е сблъсъкът на идеи. Той борави с интелектуални идеи, като чрез героите си изследва значимостта им, тяхното въздействие и резултати, довеждайки ги до крайност. В сюжетите си разиграва сериозни теми и идеи на своето време – нихилизма, живота без бог, морала без трансцендентни основи, свръхчовека, който налага волята си, преоценката на ценности, политическата свобода и свободата на желанията, лишена отново от трансцендентен критерий. За него образът на човека не е случаен. Той е в центъра на битието и всичко се случва заради него. Човекът е загадката и самият отговор. А отговорът за Достоевски е в това, че загадката за човека е загадката за Бог. Идейният свят на Достоевски е необхватен и това отразява противоречивостта на руския дух и на самият народ. „Характерът на руския народ се отвращава от формализма на европейската култура, той му е чужд. Руският човек притежава незначителна формална надареност. Формата внася мярка, тя съдържа, поставя граници, укрепва средината.“ (Бердяев; 1992: 41). Творчеството му е така е конструирано, че не емпиричната действителност и бита са реални, а духовността, „реалната съдба на човешкия дух“ (Бердяев;1992:45). Създава една реална картина на духовната глъбина на човек, на човешкия дух, на истинската реална съдба на човека. В същото време, не може да се каже, че самите романи като завършени такива са толкова реалистични. Според Бердяев, Достоевски и цялото му творчество граничи с духовната действителност, метафизичната реалност и само се докосва до емпиричния бит.  Връзката и отношението между човека и Бог, между човека и дявола е реална. В този смисъл, за Достоевски истинската реалност е не толкова емпиричната реалност, колкото една метафизична реалност, в центъра на която е човешкия дух. Идеите с които живее са истински и видими. В основата на романите се открива раздвоението на човешкия дух. Дуалистичното се открива почти на всяка страница. „Хората ги свързва не само с онези отношения и връзки, които се виждат при дневна светлина на съзнанието. Съществуват по-тайнствени отношения и връзки, навлизащи в дълбочината на подсъзнателния живот.“ (Бердяев;1992: 45). Няма случайности и случайни срещи, случайни отношения между герои, както казва Лев Шестов „Всичко което е станало е трябвало да стане, и нищо, което не е станало не е могло да стане.“ (Шестов;1993:10).

Достоевски е автор, чиито герои са с изградени характеристики не на действителността на самите герои, а са въплътени чертите на тяхното самосъзнание. Той открива нови светове, които са в непрекъснато движение и именно това движение определя съдбите на героите. „Руският душевен строй е най-трудният за културно творчество, за историческия път на народа. Народ с такава душа едва ли може да бъде щастлив в своята история. Апокалиптичното и нихилизмът от противоположните краища на религиозното и атеистичното еднакво отхвърлят културата и историята като среден път.“ (Бердяев; 1992:50). Майсторски преоткрива духовността в човека. Онази духовност отдадена на „трансцеденталната шир“ (Бердяев;1992:51). Човекът и духът са едно цяло. Нито духът е извън човека, нито човека е извън духа. Посочва пътят към свободата.“ Той открива Христос в глъбините на човека, чрез страдалчески път на човека, чрез свободата“. (Бердяев; 1992:52). Дори в изграждането на религиозното съзнание Достоевски е в непрекъснато движение. Той преминава през всичко: свободата, човекът, богочовекът и човеко-богът, любовта...Теодицеята и обяснението на Достоевски за нея. Неговите герои търсят по-широко обяснение на човешкото битие, като надхвърлят границата на индивидуалното съществуване. „Изживявайки“ личните съдби на своите герои ги превръща в огледало и отражение на дълбока и историческа криза. Те предугаждат идването на един различен нов свят, в който досегашните морални и духовни ориентира се разпадат и изчезват. На страниците на своите романи, Достоевски „рисува“ и предусеща новия свят, не като конкретно събитие, а като промяната в човешкия дух, разпознавайки механизмите на душевната и духовната криза, както и неспособността на човека, да я избегне.

Романите на Достоевски са дълги и са въз основа на  заплетени сюжети, пълни с диалози между героите. Връзките са сложни, като чрез тях се поставят и разплитат много религиозни и философски въпроси. През сложните пътища на персонажите си Достоевски  анализира човешката психика, тежестта на греха, на вината, едноизмерната свобода на желанията. Разкрива трагичните последици, които могат да последват от това да загубиш духовен ориентир, да избегнеш и да разрушиш моралните ценности и неутихващия стремеж на човек, да избяга от тежестта на свободата. Героите и дилемите, пред които ги изправя Достоевски, имат много общо с проблематизациите на философската антропология. Дълбоките психологически разкази са в основата на разглеждането и изучаването на човешката природа и съществуването. Духовното измерение, пътя към свободата и моралните устои са основни въпроси, които търсят своя отговор. Достоевски описва и прави опит да достигне до цялостното разбиране на човека. Като пример за такова цялостно разбиране биха могли да се приемат героите от „Братя Карамазови“, които в своите постъпки, срещи, диалози, размисли търсят отговори на въпросите за моралната свобода, същността на злото в света, свободата на волята, възможността да се примириш с Бог, а чрез своя герой Иван и разказа за Великия инквизитор, Достоевски прави най-силните си разсъждения над свободата на човека. Четейки този роман, се усеща вътрешното раздвоение, съчетаването на противоположните сили. От една страна се открива стремежа към доброто от друга порива на силата на злото. Стремежа да получи своята независимост и желанието за подчинение.

Братя Карамазови разкриват различни философски принципи, които много точно описват взаимоотношенията на човека с останалия свят. Разколников от „Престъпление и наказание“ търси вътрешно освобождение на духа и прозрение в борбата си с вътрешните демони. Ставрогин също е противоречив герой - той е човек с високи амбиции, образован, със сложен характер, който иска да изпробва границите на свободата си, пренебрегвайки всички Божии и човешки правила. Тази му „гениалност“ намира израз в борбата му със самия себе си, защото различни идеи намират място в съзнанието му. Така става пример за раздвоението на човек при изразяването на свободата и личната отговорност. Различните „бесове“, които обсебват и разкъсват душата. Разяждат отвътре и постепенно подчиняват. Достоевски не е от „експлицитно“ философстващите автори. В творчеството му трудно могат да бъдат открити рефлексивни размисли с философски понятия. Философията в романите му обаче е вътрешно вплетена в нишките на сюжета. В срещата на героите му, в живота им, постъпки, разсъждения идеите оживяват. Въпросите за смисъла на човешкия живот и съществуване, за свободата на волята и ограниченията ѝ, за източника на морала и съвестта, за вярата и разума, които са и универсални философски въпроси от времето на зараждането на философията, органично пронизват произведенията на Достоевски. Свободата не е само идеал, той я превръща в изпитание. Свободата не е просто избор, а тежка отговорност, която човек не може да понесе. Човек желае свобода, но получавайки я той се страхува от последствията. Собственият свободен избор води след себе си чувството за вина, съмнение, страдание. Бъдещето при Достоевски е времето, в което хората ще търсят външен авторитет пред това да поемат морална отговорност. „Има три сили, единствени три сили на земята, които могат навеки да победят да пленят съвестта на тези слабосилни бунтовници, в името на собственото им щастие тези сили са чудото, тайната и авторитетът“ (Достоевски,1984:322).  Според Великият инквизитор, човек иска свободата, но не е готов да понесе тази свобода, защото ако станеш свободен, ти самият трябва да направиш избора, сам да носиш отговорността и съмнението. Човек подсъзнателно търси средство, чрез което да подчини съвестта си. Доброволното отказване от свободата и свободната воля е опасност, но и цената, която трябва да се плати заради сигурността и удобството да се освободи от тежкия товар на отговорността и последствията, които ще последват. Опасността се крие в това, че отказвайки се от собствената си съвест, губи човешкия образ и човечност. Слабият човек оставя някой друг да решава вместо него, освобождавайки се от отговорността да носи отговорност за последиците.

В „Мирогледът на Достоевски“ Бердяев пише: „Достоевски взема човека, отпуснат на свобода, изтръгнал се от закона, отпаднал от космическия ред и изследва съдбата му на свобода, открива неизбежните резултати от пътищата на свободата.“ Свободата се възприема като висша ценност, но в модерното общество, в което живеем тази свобода все повече се оказва източник на тревожност, несигурност или вътрешен конфликт. Свободата е отговорност, грижа, обвързване, ангажимент…. Това, което ни прави свободни, ни поставя постфактум пред отговорности, за които не сме подготвени. В действителност човек не е подготвен, а и никога не е бил подготвен да понесе тежестта на свободата. Свободният избор е дълбок психологически и социален проблем, който се доказва през годините. Поривът на стремежа на човек към свобода често се сменя от доброволния отказ от тази свобода заради сигурността, вземането на решения от друг, заради една фалшива стабилност, която ще получи. Всички герои бягат от своята свобода… Опитват се да я получат, да я намерят, да я задържат като идея като най-висша ценност, но бягат… Бягат, защото не могат да понесат тежестта на тази свобода, често се страхуват от нея, въпреки че човек жадува, сънува я, но в същото време той се страхува. Страхува се от избора, от отговорността от себе си. И така жадуваната свобода се превръща в подчинение, идеология, измама…

 

Образите, които Достоевски създава, преминават през ада и по-точно през личния си ад, на моралните терзания и страданието, за да достигнат своята свобода. За свободата трябва кураж, да я погледнеш в очите и да приемеш, че свободата боли, тя е отговорност може да носи загуби, Тя тежи. „Свободата психологически проблем?“ Така е озаглавена първата глава на „Бягство от свободата“ на Ерих Фром и както посочва самият автор още в самото начало: „Дали с присъщото желание за свобода съществува само едно инстинктивно желание за подчинение?“ (Фром, 2005:16). Точно тук идва и въпросът: Защо искаме да бъдем свободни? Кое ни тласка към тази жажда за свобода, като подчинението, сигурността и бягството от последствията са много по-удобни. Модерният човек неусетно се освобождава от обществените, религиозните и семейните авторитети. Получава „лична свобода“, но в същото време става самотен, несигурен и безсилен, в един свободен, но крайно зависим свят. Няма ни най-малка представа, какво да прави със тази своя свобода и радвайки ѝ се, пропуска своята предопределена съдба, предадената на алгоритъма. Достоевски е предусетил желанието на човек да бъде свободен, но и стремежа да се освободи от тежестта на свободата. Последвалото пълното поглъщане на човека от заобикалящата го среда, изграждането на едно предполагаемо и съществуващо единствено в неговата представа съществуване, загубата на реално виждане за света и случващото се около него. Симулацията на реален живот е все по-осезаема. Постепенно се обезчовечаваме и губим човешкият си облик и същност.

Фьодор Михайлович много майсторки, чрез образа на Великият инквизитор, представя модела на властта не само на религиозната, а на всяка една власт. Прецизно долавя зараждащия се нов свят, в който правенето на пари е в същността и идеята на реалността. Превръщането на човека, в разменна монета и грешната представа, че може да „изиграем съдбата“. Бягството от свободата в днешно време не е форма на подчинение, а несъзнателно и удобно предаване на алгоритъма. Заобикалящата ни среда от кратки, цветни и накъсани клипчета, през които ни се представя действителността е един от ключовете за загуба на истинската представа за реалност и възможността за изграждане на рационално мислене. В свое интервю Мартин Петрушев казва: „80% от мисленето в момента на тези хора е през очите и няма нищо в задтилието, няма задни пластове и ако има, то е от наслояването на такъв тип дигитална шлака, в която съвремието се издавя. Става всичко много първично и много лесно за контролиране. В генеалогията на всички тези неща я има в книгите на Достоевски…“ (Парушев, 2025). В съвременното общество колкото повече информация има, толкова по-малко мислим. Наслояват се образи от реклами, скандали, предусещащи чрез алгоритъма нашите желания и реакции. Неусетно технологията спира да служи на човека, а човека започва да служи на технологията. Многопластовите герои на Достоевски, са изтъкани от съмнения, страх, разум, вяра и съмнение, тази тяхна раздвоеност ги прави свободни. Всеки е свободен, когато успее да се изправи лице в лица с желанието да избяга от отговорността. В днешно време индивидуалностите постепенно се превръщат в „лошо съдържание“ и така свободата става ненужна. Тя не е забранена, отнета насилствено или ограничена, а алгоритъмът прави бягството удобно. Сложността на личността се превръща, в „профил“, предавайки доброволно свободата си, без привидно тя да е ограничена.

В действителност Достоевски не е предвидил конкретен вид технология или самото технизиране на човека и обществото, но той улавя психологическия механизъм на страха, страха от свободата, от тежестта на избора и липсата на готовност на личната отговорност. Диагнозата на му не е конкретна или формулирана, тя не е вид машина или система, диагнозата е инструментът, който ни освобождава от собствената ни свобода. Опасността на бъдещето не е в това, че машината ще стане човек, а в това човекът да започне да се държи според очакванията на машината. Така е създал цяло едно творчество, изградено върху вътрешното противоречие и търсенето на смисъла от човешката свобода, която става систематизирана, предвидима, ограничена, от едно бъдеще открито в миналото, на което може да направи един нов прочит…

Библиография/References

Бердяев, Н. (1992). Мирогледът на Достоевски. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ (Berdyaev, N. (1992). Mirogledat na Dostoevski. Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“).

Достоевски, Ф. (1984). Братя Карамазови. Народна култура (Dostoevski, F. (1984). Bratya Karamazovi. Narodna kultura).

Фром, Е. (2005). Бягство от свободата. Захарий Стоянов (From, E. (2005). Byagstvo ot svobodata. Zahariy Stoyanov).

Шестов, Л. (1993). Достоевски и Ницше. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ (Shestov, L. (1993). Dostoevski i Nitshe. Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“).

Петрушев, М.  (2025). Предсказанията на Достоевски. // Рационална съпротива. Предсказанията на Достоевски с Мартин Петрушев (Petrushev, M.  (2025). Predskazaniyata na Dostoevski. // Ratsionalna saprotiva. Predskazaniyata na Dostoevski s Martin Petrushev) https://youtu.be/iaGlQ6Ir4wk?si=Pfcu3zNzq-K5QEFO.

Петрушев, М.  (2025). Дистопия. // Рационална съпротива. Дистопия с Мартин Петрушев (Petrushev, M.  (2025). Distopiya. // Ratsionalna saprotiva. Distopiya s Martin Petrushev) https://youtu.be/iaGlQ6Ir4wk?si=Pfcu3zNzq-K5QEFO.