Той [Мур] ме впечатлява с това, че притежава силно, независимо и
определено схващане (definite grasp) на фундаменталните проблеми на философията;
и ако неговият извод ми изглежда някак си грубо парадоксален,
това във всеки случай е свидетелство за смелостта при следване насоката
на неговите размишления до техните логически резултати.
Хенри Сиджуик (цит. по: Baldwin 1992: 2)

След трудовета на Майкъл Дамет (1925-2011), очертаващи значението на Готлоб Фреге за възникването на аналитичната философия[1], вече трудно можем да виждаме в нея „философията, която през двайсети век доминира англоезичния свят".

И все пак, доколкото в своя англоезичен, британски, вариант аналитичната философия възниква напълно независимо от Фреге, изследването на нейното начало на острова, и по-специално в Кеймбридж, Тринити колидж, винаги ще е интересно и пълно с интуиции. Тук идеите на двама току-що завършили студенти - Бъртранд Ръсел (1872 - 1970) и Джордж Мур (1873 - 1958) - в края на деветнадесети и началото на двадесети век въплъщават „бунта към плурализъм" (The Revolt into Pluralism)[2] и реализъм. В своята Автобиография Ръсел подчертава, че във философията в тези години неотклонно следва Мур, с което показва кой е водачът в критиката на идеализма тогава. Според изследователите на Мур тази критика в общи линии протича на два етапа - като преодоляване на Кант и неговата трансцендентална философия и като преодоляване на абсолютния идеализъм в неговата брадлианска форма.

По-долу нашият интерес е насочен към идейното развитие на Джордж Мур свързано с началния етап на неговата критика на идеализма до формулирането на първата, и доста груба, форма на т. нар. концептуален реализъм. Според Райл в периода 1896 - 1903 г. Мур формулира устойчива кохерентна система от възгледи, които в следващите години и той, и Ръсел почти напълно изоставят. Нещо от нея обаче, и по-специално от подхода и начина на мислене на Мур, се запазва и затова, като следваме най-вече Болдуин и Райл, трябва да възстановим характерните черти на този най-ранен вариант на аналитично философстване.

1

След като завършва Тринити колидж, светогледните търсения на Мур стават колкото усърдно-ревностни, толкова и болезнени. Макар че е съмнително дали в общия случай понятието „драматизъм" е релевантно към интелектуалното развитие на даден човек, идейната еволюция на Мур от периода 1896 -98 г. ни дава всички основания да я наречем „драматична". Какво се случва тогава? В своята Автобиография той ни казва, че през 1896-та се е справил толкова добре с финалните изпити по морални науки (Moral Sciences Tripos), че преподавателите му го съветват да се конкурира за стипендия на Тринити колидж по философия. Стипендията се дава на базата на представена от кандидата дисертация и затова „след като се консултирах с Уърд, реших да се опитам да напиша дисертация върху Кантовата етика." (Moore 1942: 20) Следващите две години Мур представя не една, а две дисертации, защото първата, от 1897-ма, е неуспешна. Автобиографията разкрива, че „през първата от тези две години се занимавах главно с онази част от Кантовите етически доктрини, които се отнасяха до някои от нещата, казани от него за свободата. Той, струва ми се, казва или подразбира (implyes), че всеки от нас има два „Аз"-а или „Его"-та, едното от които той нарича „ноуменално" Аз, а второто „емпирично" Аз, и, изглежда, той също казва или подразбира, че „ноуменалното" Аз е свободно, докато „емпиричното" Аз не е; и онова, което през първата година написах, според мен в общи линии може да се характеризира като опит да се осмислят тези изключително мистериозни твърдения." (Moore 1942: 20-21)

Първата дисертация Мур започва като „ентусиазиран брадлианец", а последните глави на втората завършва като оформен противник на абсолютния идеализъм. В Автобиографията той си спомня: „Опитах се да аргументирам тази позиция и това, мисля, стана началото на известни тенденции в мен, които накараха някои хора да ме нарекат „Реалист" (Realist), но то бе също и началото на откъсването от вярата във философията на Брадли, на която до този момент и Ръсел, и аз, следвайки Мактагарт, бяхме ентусиазирани почитатели..." (Moore 1942: 21)

Драстичният идеен обрат, който Мур преживява, е изключително важен, защото представя същността на философската революция в Англия. Годините на светогледни търсения несъмнено са били напрегнати и бурни, изпълнени със спорове, колебания, дебати и дискусии, голяма част от които протичат насаме с Бъртранд Ръсел (Moorehead 1992: 85), който не просто е повлиян от Мур, но отблизо го следва по стъпките му. Може да се каже, че критиката на Кант, Хегел и Брадли е тяхно общо дело, чийто резултат е появата на философски светоглед, получил името „Платонов реализъм", „абсолютен реализъм", „наивен реализъм" (Ръсел), „чист реализъм" (Болдуин), а Райл не спестява критиката и дори насмешката си, наричайки го „юношески логически атомизъм" (Ryle 1970: 99). Такава е базата на „революцията във философията", дала първата версия на аналитичния метод, определян като концептуален.

2

В своята автобиография Мур споделя, че от всички преподаватели най-малко е бил впечатлен от Хенри Сиджуик, „непоколебимия критик на идеалистическата етика" (Baldwin 1992: 3), и „че от четиримата мъже, чиито лекции посещавах за изпита по морални науки, смятам, че несъмнено бях най-много повлиян от най-младия, Мактагарт." (Moore 1942: 18). Именно Мактагарт го спечелва и обръща в идеализма, като прави от него „ентусиазиран поклонник на Брадли". В своите студентски години и Мур, и Ръсел са под влиянието на основните доктрини на Брадли и Мактагарт. Самият Мактагарт казва за Брадли, че е „най-великият измежду живите философи"[3], с което дава да се разбере коя е централната фигура в британския абсолютен идеализъм. Мур и Ръсел щателно изучават основните творби на Брадли Принципи на логиката (The Principles of Logic), 1883, и Видимост и реалност (Appearance and Reality), 1893, и в продължение на няколко години страстно се опитват да основат на тях своите възгледи. Провалът на опитите им довежда до „парадоксалната доктрина за истината" (Мур), до светоглед, основан върху „всеядните концепти" (Райл), дали старта на аналитичната философия.

3

Текстът на двете дисертации на Мур почти напълно оцелява и е достъпен за изследователите. Те носят едно и също заглавие - Метафизическата основа на етиката (The Metaphysical Basis of Ethics)- и както Болдуин отбелязва, свидетелстват за философския му преход от идеализъм към реализъм. Първата дисертация, напълно издържана в брадлиански дух, започва с подчертано изразена признателност към Брадли: „Именно на книгите на г-н Брадли The Principles of Logic и Appearance and Reality дължа най-вече моето схващане на фундаменталните проблеми на метафизиката", пише Мур. (цит. по: Baldwin 1992: 4). Първата дисетация е въплъщение на възторженото младежко увлечение на Мур по идеализма. Година по-късно Мур вече е отрезвял. Втората дисертация от 1898-ма също започва с обръщение към Брадли, но тонът е далеч от възторжената благодарност: „За моите метафизически възгледи несъмнено съм главно задължен на Брадли. По толкова много въпроси обаче, и то важни въпроси, вече не съм съгласен с него, че се съмнявам дали мога да посоча някаква специална благодарност." (Baldwin 1992: 20)

Голяма част от дисертацията от 1897 г. е посветена на критическо обсъждане на Кантовите възгледи за свободата. Написаното тук по този въпрос става основа на неговата статия Freedom (Свободата), публикувана в сп. Mind през следващата година. Като изучава възгледите на Кант за свободата, Мур се оплаква от трудния език и „мистериозните му твърдения". „Открих нещо, пише той в Автобиографията, което по това време ми се стори, че им дава някакъв разбираем смисъл, но не се съмнявам, че смисълът, който открих, е толкова далеч, или дори още по-далеч, от всичко, което Кант действително е имал предвид, точно както интерпретацията на Хегеловата „Абсолютна Идея" от Мактагарт е много далеч от всичко, което Хегел е имал предвид." (Moore 1942: 21) Тази самопреценка на Мур за ранните му философски творби е много правилна. Болдуин, който се опитва да анализира двете дисертации на Мур, често пише за „неговата твърде мистична проза" и за „липсата на каквито и да е аргументи за подобна позиция". (Baldwin 1992: 3)

4

В първата дисертация Мур възхвалява Кантовото разграничение на двата свята - на феномените и ноумените - като най-фундаменталното разделение. Реалният свят не е светът, който виждаме и постигаме със сетивата си; напротив - реалният свят е светът на нещата в себе си. За ранния Мур светът е рязко, изначално разделен на „видимост - реалност" (Appearance - Reality). Светът на сетивните, емпиричните, неща е светът на „явяващото се", на онова, което британският идеализъм от втората половина на деветнайсети век нарича The World of Appearance. Райли набляга върху много важна особеност в това разсъждение на младия Мур: основата на създадения абсолютен контраст „реалност - видимост" е времето, темпоралността. Пространството някак си отсъства в тези размишления. Тук Мур е много далеч от студентския епизод с чудовищното твърдение на Мактагарт за времето, описан в автобиографията му.[4] Сега, в съгласие с Брадли, Мур твърди, че пространството и времето не могат да са абсолютно реални, защото са безкрайни. Какъв извод прави Мур от това? Точно както този на идеалистите: щом времето и пространството са нереални, тогава трябва да се отхвърли „общоприетият възглед, съгласно който светът на опита е реален." И това е така, защото „светът като цяло е невъзможна представа, ако обектите на опита се приемат като негови крайни  конституенти (ultimate constituents), защото те по необходимост се възприемат в безкрайните форми на времето и пространството." (цит. по: Baldwin 1992: 2)

От това следва още по-важният извод: „абсолютната причина за всичко, което се явява, което е видимо (appears), трябва да се търси в една свърх-сетивна реалност. Тази свръх-сетивна реалност е светът като цяло." (к.м. - К. Л.) (цит. по: Baldwin 1992: 2) Така Брадли е напълно повторен в първата дисертация.

В статията върху времето, публикувана в Mind през 1898 г. и отново заимствана от първата дисертация, Мур напълно възприема тезата, че времето не е реално: „... аргументите, чрез които г-н Брадли се стреми да докаже нереалността на времето, ми се струват съвършено логични." (цит. по: Ryle 1970: 91) Той подчертано приема и аргументите на Брадли, че темпоралното, „времевото и временното" (the temporal and the temporary), съставляват „по-нисшата реалност" спрямо по-висшата реалност, т.е. онова, което е не-темпорално или извън времето. Според Райли до излизането на Principia Ethica Мур e отявлен брадлианец, който принизява темпоралното vis-a-vis не-темпоралното. През този период епитетите „темпорален", „естествен" (natural), „екзистент" (existent) и „емпиричен" са деградиращи изрази, назоваващи нисши същности. За ранния Мур Етиката и Аритметиката са от висшата реалност. Неща като Истина, Добро, Две или Четири не могат да се дефинират: те прнадлежат към трансценденталния свят, чиито „обекти" не се променят и не стареят; те нямат нищо общо с каквото и да е, което се променя и старее.

За тези „обекти" Мур въвежда и особен език: те не съществуват. Сериозна грешка е да казваме, че съществуват; те имат битие, но не и екзистенцията на емпиричните неща. (Ryle 1970: 92) Те просто са. Защото да съществуваш, означава да съществуваш във и за определено време, какъвто е случаят с „естествените", емпиричните неща, предмет на естествените науки. Дори в Principia Ethica можем да доловим, че за Мур „естествен (natural)" е изобличително име просто защото „естествен" е принизяващо, свързано-с-времевостта прилагателно. Онова, за което етиката говори, гордо е поставено извън орбитата на естествените науки, включително психологията и социологията. Както виждаме, дихотомията между естествените и не-естествените „обекти" Мур навсякъде прокарва по линията на темпоралността. Дефектът на сетивните неща не е, че са просто „видимост" (Appearance). Фундаменталният им недостатък е, че са променливи, скоросмъртни, мимолетни (shortlived). Ръсел напълно приема тази представа и много живо я изяснява в писмо до Маргърет Дейвис, сестрата на своя приятел и състудент Теодор Дейвис. По думите на Грифин писмото съдържа „елегантно, сбито обобщение на неговата философия на математиката": (Griffin 1992: 298)

„Аз съм много доволен, че харесваш статията ми за математиката. Нямам предвид, че обектите на математическите или на другите абстрактни мисли съществуват извън нас, още по-малко, че съществува някакъв универсален или божествен ум, чиито идеи ние възпроизвеждаме, когато мислим. Онова, което имам предвид, е, че обектът на всяка абстрактна мисъл не е мисъл - нито на този, който мисли, нито на който и да е друг, - и че той изобщо не съществува, макар че е нещо. Така в математиката една нова теорема е откритие в смисъл, че откривателят за първи път осъзнава открития факт, който факт притежава безвремево битие (timeless being), а не съществуване (existence). Теоремата обаче е създание (creation) в смисъл, че единственото нещо, което съществува в цялата работа, е знанието, а не онова, което е познато; но знанието се създава от математика. Страхувам се, че всичко това трябва да изглежда като глупава тънкост, но не знам по какъв друг начин да се изразя. Главното е, че нещата, които актуално съществуват или са съществували, или ще съществуват, са само част от нещата, за които можем да мислим. Обаче всичко, за което можем да мислим, трябва да е нещо и трябва да е нещо различно от мисълта за него. А всички математически обекти са сред нещата, които не съществуват. Никой не може да посочи мястото, където (да речем) може да се види как Петият постулат на Евклид расте в саксия." (цит. по: Griffin 1992: 298)

5

Като приема напълно Кантовата дистинкция между емпиричния и трансценденталния свят, в първата дисертация Мур се опитва да изведе всички възможни последици от това положение. Този стремеж се превръща в отличителна черта на ранната форма на аналитичния метод. Колко силно впечатление оставя особеният начин на мислене на Мур, ни казва докладът на рецензента на първата му дисертация Хенри Сиджуик, в който четем: "Той ме впечатлява с това, че притежава силно, независимо и определено схващане (definite grasp) на фундаменталните проблеми на философията; и ако неговият извод ми изглежда някак си грубо парадоксален, това във всеки случай е свидетелство за смелостта при следване насоката на неговите размишления до техните логически резултати." (цит. по: Baldwin 1992: 2) Райл остроумно и точно оприличава създадения от Мур свят на двуетажен замък (two-storey mansion), в който времето тече само на първия етаж. На втория етаж, казва Райл, „няма часовник" (Ryle 1970: 98). Двуетажната доктрина на Мур го тласка към следното заключение: на първия етаж, т.е. в емпиричния свят, няма истини: истинното днес е неистинно утре и това е така по самата природа на света. За този свят можем да изказваме пропозиции, които обаче не притежават стойност по истинност. (Райл 1970: 92)

6

Осмислянето на Кантовата етическа теория в първата дисертация култивира в Мур стремежа максимално да експлоатира всяка интересна мисъл. Кант го впечатлява с категоричността и смелостта на своите твърдения и в това отношение Мур несъмнено се опитва да му подражава.

Има ли „етически последици" Кантовата разделеност на света на „Реалност" (Reality) и „Видимост" (Appearance)? - размишлява той в първата дисертация. Отговорът му е положителен: в смисъла на Кант моралните феномени могат да принадлежат само на „реалността"; в света на „видимостите" те се проявяват като онова, което „трябва да бъде... или, ако възприемем езика на модерния Идеализъм, трябва да е реално." (цит. по: Baldwin 1992: 2)

За Мур е очевидно, че моралният закон, и моралните феномени изобщо, не могат да принадлежат на света на видимостите; те не могат да имат променливия характер на явленията, на преходните, неустойчиви във времето неща. Това означава, че е грешка например да идентифицираме доброто с каквото и да е от света на темпоралните видимости. Следователно, пише в дисертацията Мур, така възниква „грешката, която е присъща на всички емпирични дефиниции на доброто". (Baldwin 1992: 5) С това обвинение за „емпиристка грешка" (empiricist fallacy) Мур повтаря изводите на своя преподавател Сиджуик. Empiricist fallacy очевидно е ранният вариант на известната naturalistic fallacy (натуралистка грешка), която след няколко години отново ще анализира в Principia Ethica.

Още в първата (неуспешна) дисертация Мур критикува Кантовите опити да установи „валидна връзка" между свободата, човешката воля и етическите проблеми. По-долу подробно ще изложа тази критика, защото според мен именно от нея се ражда характерния за аналитичната философия метод, но тук е важно да проследим една по-обща, макар и за кратко просъществувала, представа на младия Мур за етиката и нейния характер. Тази представа е основана на все още брадлианските възгледи на младия си създател и очевидно е много амбициозна, говори за мащаба на намеренията, предприети в дисертацията. Мур, струва ми се, иска да трансформира изцяло главния въпрос на етиката. Как?

От една страна, той приема Кантовото абсолютно разделение на света на „реалност" и „видимост". От друга страна обаче, Мур е убеден, че Кант греши в опита си да свърже двата свята чрез свободата. Свободата и волята, която Кант според Гусейнов „интелектуализира" (Гусейнов, Ирлитц 1987: 457) разбрани като ангажирани с разума и моралния закон, очевидно не могат да принадлежат на света на видимостите. Тогава как възниква връзката между двата свята? И Болдуин, и Райл цитират пасаж от дисертацията, в който Мур подчертава, че „Тази свръхсетивна реалност е свутът като цяло, тя е причината на всичко, което се явява и като такава притежава Свобода." (Ryle 1970: 92) И затова според Мур връзката, която етиката трябва да установи, е следната: „Че онова, което в крайна сметка е реално и ни се явява като причината на всичко, което се случва, е също така и необходимо „добро" и само по себе си абсолютно добро." (цит. по: Baldwin 1992: 4) И Мур действително утвърждава, че е налице точно такава връзка между реалността и доброто. Злото, коментира по-нататък Болдуин, изразявало според Мур по-малко от доброто природата на реалността и повече природата на видимостта. (Baldwin 1992: 4)

Райл и Болдуин набързо проследяват тази теоретична конструкция на ранния Мур, но нейната мащабност и амбициозност несъмнено издават намеренията на заложения в дисертацията проект.

7

Характернай чертой этики долга является интеллектуализация воли.
Гусейнов, Ирлитц (Гусейнов, Ирлитц 1987: 458)

Отношението на Мур към Кант е сложно и преминава през различни фази: в студентските години той е възторжен, всеотдаен, покорен кантианец, вдъхновен от Кантовото прозрение за двата свята и Кантовата вяра в разума. Главната причина за това той изповядва в дисертацията от 1897 г.: „Трансценденталната Дедукция съдържа съвършено валиден отговор на скептицизма на Хюм и по принцип на емпиризма." (цит. по: Ryle 1970: 91) Макар че още в първата дисертация критикува Кант, Мур общо-взето може да сложи знак на равенство между собствените си възгледи и тези на Кант: в сравнение с който и да е друг Кант му давал най-много, за да формира правилни възгледи. (Ryle 1970: 91)

С напредването на работата обаче и особено във втората дисертация от преклонението към Кант не остава и помен. То е заменено от трезво-критично отношение, на което и Болдуин, и Райл обръщат внимание: „Моята цел е да наблегна и защитя .. определени моменти в Кантовата доктрина, за които вярвам, че са правилни, и да критикувам други, за които вярвам, че греши." Ryle 1970: 89). Колкото повече размешлява над Кантовите тези, толкова повече възхищението се трансформира в несъгласие и критика.

Преди да коментирам критиката на Мур към Кант, следва да отбележа, че като всяка „младежка" критика, тя не винаги е обоснована и последователно проведена. Болдуин често го „хваща" в неточности и повърхностно разбиране на Кантовата доктрина. Мислите на Мур са изразени на един сложен и неясен език и коментаторите понякога повече привнасят, отколкото откриват смисъл в написаните от него страници. Впрочем самият Мур е наясно с недосатъците на своите дисертации. С безпощадна откровеност и дори насмешка над себе си, когато през 1942 г., т.е. след повече от четири десетилетия, пише своята автобиография, той има основания да си припомни думите на Сиджуик: „Вярвам, че Сиджуик, който бе представителят за философията в групата на Електорите за стипендия, трябва да си е помислил за моята дисертация същото, което казват, че си е помислил и за дисертацията на Мактагарт (и аз вярвам, че то е автентично): „Виждам, че това е безсмислица (nonsense), но искам да знам дали е правилният вид безсмислица (the right kind of nonsense)."" (Moore 1942: 21)

От гледна точка на нашето изследване обаче недостатъците на Мур при критиката на Кант в известен смисъл не са от значение. По-важно според мен е да се очертаят главните линии на тази критика, задаващи или поставящи основите на аналитичния метод. Критиката на Кант от този ранен етап определено носи най-важните и характерни черти на новия метод във вида, в който по-късно Мур го развива. Ето защо не толкова последователността, логичността или достатъчната аргументираност на Мур са във фокуса на моето наблюдение, а по-скоро подходът и особеностите на неговото мислене, коeто бързо се превръщат в аналитично мислене и аналитичен метод.

8

Кантовская этика является своего рода гимном рациональной всеобщей воле.
Гусейнов, Ирлитц (Гусейнов, Ирлитц 1987: 457)

Централната тема на първата дисертация е проблемът за свободата. Като анализира Кантовите схващания за природната детерминираност на емпиричния свят, Мур заключава, че в него изобщо не може да има свобода. Това е първата критика, отправена към Кант по въпроса за свободата: тук, в емпиричния свят, просто няма място за нея, а още по-малко за някаква връзка между свободата и моралния закон. В писмо до Ръсел през септември 1898 г., като обобщава резултатите от изследванията си върху Кант, Мур пояснява, че връзката между свободата и моралния закон може да се схваща само в контекста на необходимата връзка между реалността и доброто. (Baldwin 1992: 7)

Същевременно в дисертацията строгостта на този извод е някак си отслабена от една „компромисна" интерпретация на свободата. Макар да смята, че Кант е объркан по този въпрос, Мур, изглежда, приема Кантовата постановка, че хората са свободни в един особен смисъл, защото в случая с човека „разумът детерминира волята". Но какво има предвид Кант с тази постановка? Мур твърди, че фразата е „решително двусмислена": дали под „разум" Кант има предвид самия морален закон или мислите за моралния закон? В живота според Мур волята ни се ръководи от мислите за моралния закон и в това отношение Кант става много уязвим. Връзката между волята и моралния закон чрез свободата се оказва просто връзка от рода на естествената причинност (natural causality). Право противоположно на стремежите на Кант. Райл обобщава атката на Мур към Кант като грях на „не-Критическо асимилиране в Трансценденталното на неща, които са просто психологически и следователно са случващи се (occurrent), естествени и емпирични. Думи като „ментален", „съзнание" и дори „воля" за него [Мур] не носят главна буква. (Ryle 1970: 92)

Мур твърди, че объркването при Кант е резултат на едно всеобщо недоглеждане и асимилиране на моралния закон с мислите за него. В крайна сметка обаче именно това недоглеждане според него прави Кантовата теория на външен вид защитима. Дали е прав Мур? Болдуин предлага да не обсъждаме това, а да се вгледаме внимателно в „обърканото асимилиране" на моралния закон с мислите за него. Защото Мур генерализира това оплакване като общо оплакване от Кантовия идеализъм.

Именно тук, при това изследване се слага специфичният метод на мислене на Мур, който получава името „анализ". Мур полага усилия най-вече точно и правилно да се ориентира за какво става дума, какъв е въпросът, който се разглежда, има ли различни аспекти, които могат да внесат двусмислие и нееднозначност на резултатите. Следвайки Кант, Мур се стреми да прокарва строги дистинкции, чиято цел е да намалят бъркотиите и грешките в мисленето и мислите. Освен това Мур наблюдава под микроскоп значението на ключовите думи и понятия, чрез които се изказват проблемите и се формулират резултатите от изследванията. В случая с Кант и неговата етическа теория най-важното понятие, разбира се, е „Разум" (Reason). И колкото повече се опитва да осмисли постановките на Кант за разума, толкова повече Мур го критикува за неговите грешки.

Центърът на атаката на Мур е обвинението към Кант и неговите последователи в прекомерен субективизъм и психологизъм. Какво прави Мур по същество? Според Болдуин опростява Кантовите постановки и след като ги критикува, радикално генерализира анти-психологизма, което е типична черта на брадлианската (и изобщо на идеалистката) критика на емпиризма. Създадената по този начин ати-субективистка линия на аргументиране обаче скоро се обръща и против Брадли, и против самия идеализъм.

Мур критикува Кант за това , че се опитва да изведе силата на моралния закон и неговата връзка с волята от психологически предпоставки. Всъщност приравняването на моралния закон с мисли за моралния закон означава според Мур, че не може да има необходима връзка между волята и моралния закон. Волята се оказва детерминирана от възможността на човека да произвежда мисли за моралния закон. С други думи, една емпирична, случайна възможност на човека да мисли (или да не мисли) за моралния закон. По такъв начин моралният закон или доброто, онова, което съществува в трансценденталния свят, т.е. онова, което според Кант „трябва да бъде желано" (willed), се налага да се извежда от индивидуалните способности на хората. „Да се опитваме да получим тази обективна валидност от „Волята" - това „трябва да се желае" от „Аз или ти, или целият свят наистина желаем, или можем, или трябва да желаем това" - е процедура, която е сходна с това да се опитваме да докажем „това е вярно" от факта, че всички в света го вярват." (цит. по: Baldwin 1992: 8)

Утвърждаването на „доброто" (goodness) с претенцията, че е рационално обосновано - в смисъл, че хората го желаят, - според Мур прилича на утвърждаването на дадена истина поради факта, че хората вярват в нея. Но „първото, пише Мур, няма по-голяма връзка с волеизявата (volition), отколкото второто с познанието (cognition)." (цит. по: Baldwin 1992: 8) В Principia Ethica (глава „Метафизическата етика", сс. 135 - 169) Мур разгръща подробна дискусия върху двата факта и мислите за тях - „Това е вярно" и „Вярвам в това", - като показва, че от втория не следва първия, макар че първият обикновено предполага втория. (Мур 1996: 159)

В какво се състои най-сериозната грешка на Кант според Мур? В допускането на „психологически" смисъл на понятието „рационалност", което за Мур е своеобразно предателство в областта на етическите му изследвания. „В това отношение, пише в дисертацията от 1897 г. Мур, Кант допуска твърде психологическа гледна точка, която, изглежда, никога не е издигал при третирането на епистемологични въпроси въпреки огромните услуги, които е направил на епистемологията, както и на метафизиката на други места... Вероятно е невъзможно да се отстрани терминът „рационален" за онова, което е вярно или обективно, особено след пълното му възприемане от Хегел, но е изключително важно да избегнем объркването на „рационален" в този смисъл, който е фундаментален за Кантовата система, с „рационален" в смисъла на онова, което предполага психологическата способност да се правят съждения и изводи. Разграничението между онова, което е истинно, и онова, в което само се вярва (макар че само едно рационално същество може да вярва), е дистинкция, която нито може да се отстрани, нито да се премахне." (цит. по: Baldwin 1992: 9)

9

Съгласно Болдуин критиката на Кант в дисертациите на Мур почива на твърде субективистична интерпретация на Кант. Исторически обаче тази критика е важна, защото чрез нея Мур очертава своята позиция и развива специфичен начин на мислене. В бъдеще Кантовото обосноваване на моралния закон от психологически предпоставки често ще бъде предмет на критиката на Мур в професионалната му кариера, но по същество принципите на тази критика са развити още в дисертациите. От конкретната атака на Кантовото схващане за свободата и връзката й с волята Мур преминава към критиката на априорните принципи на морала, а оттук към критика на всички априорни принципи на Кант. Във втората дисертация от 1898 г. тази атака е стремително проведена и доведена докрай.

 

Доц. д-р Камен Лозев е преподавател във Философски факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград

 

Литература

Гусейнов, А.А., Ирлитц, Г. 1987. Краткая история этики, Москва: „Мысль"

Мур, Дж., 1996. Основи на етиката, EURASIA ACADEMIC PUBLISHERS

Alice Ambrose and Morris Lazerowitz, ed., 1970. G. E. Moore: Essays in Retrospect, London : Allen & Unwin; Humanities P.

Gilbert Ryle, 1970. Moore's 'The Nature of Judgment', In: Ambrose, A., ed, 1970

Moore, G. E. 1942,: An Autobiography, In: Schilpp, ed., 1942, 3-39.

Moorehead, Caroline, 1992. Bertrand Russell. A Life, London-Aukland-Singapore-Toronto: Sinclair-Stevenson

Nicholas Griffin, ed., 1992. The Selected Letters of Bertrand Russell. The Private Years, 1884 - 1914, Vol. 1: Boston/New York/London: Houghton Mifflin Company

Russell, Bertrand. 1959: My Philosophical Development, London: George Allen and Unwin; New York: Simon and Schuster. (ch. Revolt into Pluralism, pp. 54-65)

Schilpp, P.A., ed., 1942, The Philosophy of G.E. Moore, Library of Living Philosophers, Vol. 4, La Salle: Open Court.

Thomas Baldwin, 1992, G. E. Moore, London and New York: Routledge, Taylor & Francis Group

 

---

[1] Вж. напр. Origins of Analytical Philosophy, 1993; Frege: Philosophy of Language, 1973; Frege: Philosophy of Mathematics, 1991

[2] Така Ръсел нарича в My Philosophical Development (Моето философско развитие) една от най-интересните глави, в която описва бунта против английското неохегелианство, поддържано през втората половина на деветнайсети век от Франк Брадли (1846 - 1924) и редица други последователи на абсолютния идеализъм във Великобритания.

[3] Следният епизод в автобиографията на Мур е показателен за огромното влияние на Брадли: „Спомням си, че веднъж Мактагарт разказа случай, когато срещнал Брадли в Оксфорд и чи когато Брадли влезе „сякаш Платоновата Идея влезе в стаята". (Moore 1992: 22)

[4] Мур пише в своята Автобиография: „Ръсел ме бе поканил на чай в неговите стаи, за да се запозная с Мактагарт и Мактагарт в хода на разговора стигна до добре познатия възглед, че Времето е нереално. Това тогава (както все още и сега) трябва да ми се е сторило съвършено чудовищна пропозиция и аз положих всички усилия да я опровергая. (Moore 1942: 13-14)