Мо Ян на китайски означава „не говори”. Също е и псевдоним на китайски писател, живеещ в Пекин, работещ в института за култура и литература на китайската народна армия. Този писател става известен на Запад с екранизацията на неговия роман „Червената Метличина”. Наскоро Мо Ян публикува „Балада за Чесъна”. Баладата е разказ за китайското село.

 

 

Събитията се развиват през 70-те години. По онова време правителството на Китай започва масирана кампания сред селското население за отглеждане на огромни количества чесън. Но икономическата конюктура на световния пазар за чесън се променя. В резултат на това чесновата реколта изгнива на полето. Много китайски селяни се разоряват, мнозина умират от глад. Има много подобни кампании в епохата на Мао Дзе Дун, тази е последната. После ще започнат реформите на Дън Сяо Пин, които изведоха Китай от мизерията.

 

Горе-долу по същото време и по китайски образец в Куба се провежда „Кампанията на 10-те милиона”. Кубинското правителство поставя задачата да се добият 10 милиона тона захар от захарна тръстика. Годината 1969, пак по китайски образец, е наречена „Година на решителното усилие”, а следващата 1970 – „Година на 10-те милиона”. Количеството планирана захар е двойно по-голямо от полученото през най-добрите дотогава години. Почти цялата обработваема земя на страната е засадена със захарна тръстика. На 27 октомври 1969 Фидел Кастро с присъщата му революционна риторика обявява началото на кампанията: „Това е битка на целия народ! И всеки работник, е ...., като войник в окопа с пушка в ръка, изпълняващ своя дълг.”

 

 

Парализирана е цялата страна, спряна е индустрията, децата не ходят на училище. Всички са на полето - режат захарна тръстика. Въпреки усилията, партийната работа, всенародната мобилизация, кампанията се проваля – добити са малко повече от 8 милиона тона захар. На 26 юли 1970 Кастро е принуден да признае провала. Прави го по своему. На трибуната заедно с него присъстват множество партийни лидери на братски компартии. Най-изтъкнатия гост е другарят Тодор Живков. Речта, както обикновено, е многочасова. По едно време, разгорещен, Кастро възкликва: „По-добре ще е да кажем на народа: търсете друг. (ВИКОВЕ – НЕ!).” След това „оттегляне” от поста Фидел остава на власт още близо 40 години (докато се разболее и отстъпи поста на брат си Раул Кастро през 2008) и провежда още много подобни кампании.

 

Всяка следваща година Куба е един кафкиански спектакъл за оцеляване.

 

 

 

Един вторник вечерта, на 8 март 2005 година, Кастро произнася петчасова реч по държавната телевизия. Тържествено е обявена нова кампания. Куба ще внесе от Китай стотици хиляди тенджери под налягане, които ше бъдат раздадени на населението по субсидирани от държавата цени (около 5 долара тенджерата, които ще могат да се изплатят с удобни месечни вноски). Това е една от мерките на партийния ръководител за решаване на енергийните проблеми на страната. В хаванското пристанище започват да пристигат търговски кораби от Китай, пълни с тенджери под налягане. Има проблеми с разпределението. Случва се понякога двучленни семейства да получат 6-литрови тенджери, а осемчленни семейства да получат 1-литрова тенжера.

 

 

На 15 март 2006 година от китайското пристанище Кинг-Дао тръгва за Куба кораб с 300 хиляди хладилника на борда. Тази първа пратка е друга част от стратегията на кубинското правителство за пестене на електроенергия. В Куба, страна с тропически климат, хладилницие са американски от 40-те и 50-те и руски от 60-те години. Много от тях отдавна не работят. Въпросът е, че за да се получи нов, субсидиран от държавата китайски хладилник, трябва да се предаде стария. При това, за да се избегнат спекулации, старият хладилник трябва да функционира. Така следващите месеци се превръщат в истинска борба на кубинското население за поправка на ненужните хладилници, за които, разбира се, отдавна няма резервни части.

 

 

Но нещата не са така прости, объркаността на Фидел в стопанските дела на Куба често се комбинира с прозорливост в анализа на глобалните икономически процеси. Сегашната световна икономическа криза бе предвидена от Кастро години по-рано. На конференцията в Монтерей (Мексико, 2002) по финансиране на развиващите се страни той казва: „... Световната икономика днес е едно гигантско казино. Скорошни анализи показват, че на всеки употребен в световната търговия долар 100 се използват в спекулативни операции нямащи нищо общо с реалната иконимика.... Необходимо е да се преосмисли създаденото от Бретон Уудс насам. Тогава нямаше истински поглед за бъдещето. Наложиха се привилегиите и интересите на най-могъщия. Като замяна на сегашната криза ни предлагат бъдеще още по-лошо, в което никога няма да се реши днешната икономическа, екологическа и социална трагедия на един свят, който ще е все по-неуправляем, в който ще има все повече бедни и гладни, като че ли една голяма част от човечеството е излишна. Време е за спокоен размисъл на държавните мъже. Идеята, че един икономически и социален ред може да се наложи със сила, е една луда идея. Все по-интелигентните оръжия, които трупат в арсеналите си най-богатите и силните, могат да убият невежите, болните, бедните и гладните, но не могат да убият невежеството, болестите, беднотата и глада. Нещо трябва да се направи за да се спаси света! ”

 

 

На 2 април 2009 година в Лондон ще се състои среща на Г 20, където ще се обсъждат мерки за преодоляване на сегашната икономическа криза. Най-вероятно ще се преразгладат решенията от Бретон Уудс. Ще се търсят начини да се спаси света.

 

Кубинската революция лесно се вписва в хайтовата формула – едно е да ти се иска, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш. Днес, 50 години по-късно, тя е пред провал. Но въпреки болния и остарял лидер, въпреки захарта, която не подслажда, въпреки хладилниците, които не охлаждат, въпреки тенджерите под налягане, които всеки момент могат да гръмнат, революцията остава символ и обект на любов за някои хора.

 

 

 

ЗА ЛЮБОВТА

Силвио Родригес

 

Сега всъщност никой не ме слуша,

но аз искам да изпея песен за моята любов.

Тъй като не съм бил за дълго влюбен,

никой няма да помисли, че за себе си говоря,

когато кажа нещо за прегръдката,

за разделите и целувките.

Възможно е даже целувката за която става дума,

да е целувка с моята китара.

 

Лицата са като сезони,

отминават пълни с жълти страници,

като горещи слънца, като прегърнати ветрове.

Никой сезоните не притежава.

Всички се гушат под топлата им кожа.

Жегата и вятърът играят вън,

истината и лъжата играят вън,

небесните проекти, търпението на времето,

сянката, която мислиш, че е светлина,

но както зората, така и кръстът остават вън.

Въздухът който се диша и който не се диша,

само той остава.

 

 

Ето ме тук, пак така говоря,

за толкова посоки, за хиляда тъмнини,

които са ни послужили да започнем да прегръщаме,

за места, където са се търкаляли толкова тела,

празни и равни.

Защо да описвам косата на любовта,

та косата на любовта сменя формата си.

Защо да произнасям празните щрихи,

с които понякога откривам объркването.

Не казвам, не говоря.

 

Аз не описвам усмивката на любовта,

защото случайно ще кажа, че усмивката изгрява

в добрата сянка на безлюдна улица,

че има едно слънце потънало в нейните ужасни устни

и че моите очи са ръце във тъмнината,

но не:

очи са, въпреки всичко,

очи са моите очи.

 

Моята любов я има и не се реши,

нито се смее, нито гледа.

Любов е само.

Само любов.

 

 

 

PS: Снимките са от пролетта на 2006 година, когато кубинците вече имаха тенджера под налягане и поправяха стария си хладилник, за да си купят нов.