NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Васил Проданов*, УНСС
Гарет Еванс, бивш външен министър на Австралия отбелязва, че „светът днес произвежда повече история, отколкото повечето от нас могат да потребяват".i Затова и откриваме, че на все повече места тя е предмет на специално внимание и контрол. В Държавния департамент на САЩ има специално звено, което се занимава с начина, по който се пише и преподава националната история в различни страни и въздействието върху този процес се разглежда като важен проблем на меката сила и националната сигурност. В разрастващите се геополитически битки в един все по-разделен свят налагането на съответни интерпретации на историята както на една общност, така и на съответните индивиди в нея са основен инструмент за геополитическо господство върху нея чрез „мека сила".
Не е случайно, че в Русия наскоро подготвеният учебник по история на страната за средните училища бе пратен за одобрение от президента Путин.
В Китай има специално създаден институт, които да изследва грешките, довели до разпадането на Съветския съюз и след това на Русия. Един от важните изводи в неговата дейност е, че разпадането на Съветския съюз е станало възможно, защото е била изоставена грижата за каноничната история, формираща идентичността и това е довело да размиване и разпад на общата преди това съветска идентичност.
Тези примери говорят достатъчно силно за огромното значение на контрола върxу интерпретациите на историята за формирането, силата, слабостта, конфликтността на идентичностите и перспективите на една общност. Контролът върxу миналото е гаранция за контрол върxу настоящето и бъдещето на съответната общност.
Известно е, че когато става дума за идентичностите се конкурират два противоположни подхода на тяхното разбиране, обяснение, конструиране. Според натуралисткия подход в различните му версии (премордиалистки, перениалистки, есенциалистки, структуралистки) нашата идентичност има обективен, свързан с дълга история xарактер. Тя не е резултат на субективно самоопределение, а на обективни, независими от отделния индивид процеси. Това може да се обяснява по различни начини: а) с развитието на нацията като многовековен еволюционно-исторически феномен със своята многовековна история, език, психика, култура, първооснователи и пр.; б) социобиологически, свързана с факта, че многовековната история на една и съща общност има отражения и в нейните генетични особености, които могат да бъдат разкрити от историческата генетика. Лев Гумильов например е представител на биосоциалното направление в примордиализма; в) биологически, когато съответните генетични и расови характеристики се разглеждат като определящи и за социалните особености и съответно идентичност на различните общности.
Вторият подход е на конструктивистите и модернистите, според които националната идентичност е изобретение на държавите и xуманитарната интелигенция от началото на модерната епоxа, представлява "въображаема общност". Ключова роля тук играят работите на Бенедикт Андерсън, Р. Бурдиьо, Е.Гелнер, Е.Xобсбаум, обявяващи се против историко-културното утвърждаване за един дълъг исторически период на реалността на етноса и нацията. За тях тя е продукт преди всичко на историците и филолозите, изобщо на хуманитарните науки.
И в двете версии обаче е значимо мястото на историята в създаването и въобразяването на нацията като се има предвид нейната дефиниция чрез език, култура, общо историческо минало. За тази цел формиращите се национални държави създават съвкупност от социални технологии като каноничната история в учебниците, места на паметта и историческата литература, исторически романи и поезия, съвкупност от на публични ритуали и символно наименуване, чрез които се конструират и поддържат съответните идентичности. Социалните кризи може да разрушат действието на тези технологии, да предизвикат кризи в идентичностите, а в някои случаи и тяхното разрушаване и изчезване, както стана например със съветската или югославската идентичности.
От 70-те години на ХХ век в глобален план се наблюдават паралелни процеси, свързани с методологията на историческото познание и с разбиранията за идентичността. И в единия, и в другия случай имаме тенденция, която някои свързват с понятието постмодернизъм. В разбиранията за идентичността нараства ролята на конструктивистите и антиесенциалистите, а в разбирането на историческото познание тотално се отxвърлят позитивизмът, структурализмът и предxодния наивен реализъм. Популярни стават мултикултурализмът и представите, че идентичността е въпрос на индивидуален избор и самоопределение. За тази тенденция допринасят няколко фактора. Първият е кризата на националните държави в условията на неолиберална глобализация, а с тях и на национални идентичности, увеличаващите се дискусии за историческия канон, преподаван в училищата, нарастващото движение на хора по планетата. Вторият е увеличаването на хората, родени в смесени бракове, при които по произход имаме различни идентичности, но те обикновено се самоопределят като свързани с една от тях. Третият е нарастващото количество конверсии - хора, притежаващи една религиозна, етническа, национална, политико-идеологическа принадлежност, които я променят в своя живот. Четвъртият е разпадане на държави и свързани с тях идентичности, което поражда търсене на нови идентичности както стана в СССР, Югославия или във всички бивши социалистически държави, където идентичностите, свързани с комунистическа принадлежност на милиони хора бяха разрушени. В голяма част от източноевропейските държави ускорено започнаха да се изграждат нови идеологически и геополитически идентичности, свързани с така нар. „европейски ценности" и Европейския съюз.
От друга страна обаче протича противоположния процес на своеобразно фундаменталистко „завръщане на историята" и използването й като основен инструмент на „меката сила" на държавите. Това се проявява най-отчетливо в процесите на ресекуларизация и религиозен фундаментализъм. Рязко се засилват дискусиите около „автентичността" на различни видове идентичности. Доколко е например „автентично", т.е. съответстващо на някаква изначална същност някакво ново религиозно или политическо учение или партия. Доколко една лява партия е „автентично" лява или се прави на такава, но реално не е. Във Великобритания във връзка с опитите за референдум за независимост на Шотландия започва дискусия за това какво представлява „британската идентичност" ("brutishness").
Със световната криза след 2007 г. в различни страни на Европа във възход са националистически партии, които наблягат на историческата идентичност на своето население. Икономическата криза и ситуацията на загуба на социален статус на големи маси от хора създава нагласа на носталгия към миналото, на „завръщане на миналото", на търсене на опора в него. Водят се бурни дискусии за автентичността на различни артефакти от миналото, модерна става историческата генетика. Историята се превръща в инструмент за печалба чрез културния туризъм.
Разгръщат се битки за конструиране и промяна на различни идентичности на няколко основни равнища - конструиране на национални идентичности, етнически идентичности, религиозни идентичности, политико-идеологически идентичности. На мястото на разпадналите се съветска и югославски идентичности започват да се изграждат съответни национални идентичности, а с помощта на западни тинк танкове и медии или на ислямски фондации се конструират различни политически идентичности - антикомунистическа, либерална, ислямско-фундаменталистка и т.н. Идеологическите битки или меката сила стават инструмент за конструиране на истории и идентичности, които водят до фрагментизация в етническо, религиозно, политическо отношение на държавите и засилваща се конфликтност между различните идентичности.
Различните партии и идеологии предлагат различни политики на идентичност, а от тук и на разбиране на историята. Консервативните партии и идеологии са близки до натуралисткото, примордиалистко и обективистично интерпретиране на идентичността - ти се раждаш с определена идентичност, тя не е твой субективен избор. Там, където доминират тези политически сили и идеология се налага съответен исторически канон в учебниците и имаме повече или по-малко устойчива идентичност. Такава тенденция имаме например в Русия при Путин. В САЩ неоконсерватори като Самюел Хънтингтън се придръжаха към подобни идеи и виждаха заплаха за американската идентичност, идваща от огромната латиноамериканска имиграция.
Либералните партии и идеологии тръгват от методологическия индивидуализъм и от тезата, че идентичността е въпрос на субективен избор. Тези идеологии са използвани активно във външната политика за разрушаване на колективната цялостност на една или друга общност и подчинението й на целите на съответната западна държава. В България западни либерални организации като Фондация „Фридрих Науман" или списания като „Либерален преглед" много активно участват финансово и пропагандно в този процес, който в крайна сметка има деструктивни следствия за колективната българска идентичност. В условията на съвременния неолиберализъм, свръхакцентиращ на индивидуализма, по-енергично от всякога в историята, определени сили в западните държави прилагат политики на разрушаване и конструиране на идентичности чрез реинтерпретация на историята. Всъщност разрушаването на съветската идентичност стана чрез радикално реинтерпретиране на съветската история по време на перестройката
Либералните неправителствени организации (НПО-та) по света по принцип се използват за разрушаване на традиционните политико-идеологически, религиозни или етнически идентичности, което в крайна сметка предизвиква разпад на обществените структури, хаос. На тази основа се правят опити за манипулиране на самосъзнанието и поведението на големи маси от хора. Така например още в началото на украинската криза американският помощник държавен секретар Виктория Нюланд призна, че САЩ са хвърлили 5 милиарда долара за действия на неправителствени организации, медии, пропагандни структури за реинтерпретация на украинската история и изграждане на украинска, враждебна на руската идентичност е типичен в това отношение. Битката в Украйна се води най-напред в продължение на три десетилетия на културно-идеологическия фронт като дейност по разрушаване на съветската идентичност и създаване на украинска история и идентичност, противопоставящи се на руските идентичност и история. Това противопоставяне се обвързва с по-големи цивилизационни идентичности съответно западноевропейската и евразийската. От миналото се изваждат образи и символи, които противопоставят, а не обединяват. Разрушават се например паметниците на Ленин, за да се сложат портрети или паметници на Бандера. Миналото служи за оправдание на настоящето. Една срещу друга са изправени и водят битка алтернативни истории, въплътени в алтернативни идентичности. А там, където няма обща история, не е възможна и обща държава.
Социалистическите партии и идеологии се опират на методологическия xолизъм, но признават ролята и на субективното самоопределение. Така например обективно по социално-класови характеристики един човек може да е свързан с интелигенцията или буржоазията, но субективно, съзнателно да се идентифицира с пролетариата. Както и обратното, пролетариатът може да бъде „класа в себе си" и да бъде използван обективно от други политически сили. При отделните версии на социализма обаче ще открием различни крайности в интерпретацията на проблемите за идентичността - от акцентирането изцяло на класовата и интернационалистка представа за човека до съчетаването на класовия подход с версии на национализъм. Различните видове марксизми се колебаят от крайния обективизъм на структуралисткия марксизъм до субективизма например на екзистенциалисткия марксизъм, при който съществуването предшества същността. Различните версии на социализма също се колебаят между консервативните и либерални интерпретации. По времето на късния социализъм Тодор Живков с преименуването на българските турци използва една обективна, натуралистическа визия за идентичностите, характерна за консервативни партии и идеологии. Обосновката на смяната на имената не бе личния избор на българските турци, а дефинирането от страна на определени историци на тяхната обективна принадлежност към българската нация като потурчени някога българи. Обратно, през последните десетилетия при социалистите и социалдемекратите в Европа доминира социално либерална тенденция, акцентираща на субективния избор. И отказът от възродителния процес в края на 1989 г. всъщност бе един етапите на прехода на бившата комунистическа партия към либералната позиция на западноевропейските социалдемократически партии по въпроса.
Времето в основните му измерения - минало, настояще и бъдеще - играе ключова роля във формирането и функционирането на идентичности. В различните периоди на ХХ век и в различните общества миналото, настоящето и бъдещето тяхната роля съществено се променя.
Идентичността в повечето социалистически страни до 50-те години на ХХ век се изгражда на основата на определен идеал за бъдещето и в различна степен отрицание на миналото. Различни етнически групи и социални класи се обединяват от общото бъдеще - комунизмът. След това балансът между минало, настояще и бъдеще във формирането на идентичността се променя. В България например до 50-те години има тенденция на нихилизъм спрямо миналото, след това в периода между 60-те и началото на 80-те години се установява определен баланс между миналото, настоящето и бъдещето. Говори се, че социалистическия патриотизъм се опира на гордост от славното минало, от успехите на социалистическото настояще и бъдещото комунистическо общество.
Сходни процеси наблюдаваме и във всички страни, в които доминира модернисткото и прогресистко разбиране на развитието. Настоящето се възприема като по-добро от миналото, а бъдещото - като по-добро от настоящето. Така миналото, настоящето и бъдещето имат различна роля във формирането на идентичностите. От края на 70-те години се появяват тенденции на „завръщане на миналото" като фактор във функционирането на обществата, идеологиите, идентичностите. В много отношения началото на тази тенденция можем да открием в ислямската революция в Иран от 1979 г., представляваща първият голям изстрел по модернистката представа за еднопосочно движение на историята.
Съветската перестройка унищожи визията за комунизма като общо бъдеще и доведе до рязко увеличаване компенсаторно на ролята на миналото в бившите социалистически страни. Разпадът на Югославия и СССР бе предопределен като резултат от унищожаването на общото бъдеще като инструмент, чрез който се обединяваха различни етнически идентичности съответно в обща югославска и съветска идентичност.
В България също извършиха радикални промени с разрушаването на „светлото бъдеще" на капитализма като инструмент за обединение на хората и обръщането за търсене на идентичност в миналото във формата на завръщането на капитализма и унищожаване на достиженията на социализма. Бе унищожено и общото настояще, и общото бъдеще, след което социално-икономически и като интерпретации обществото се върна с половин век назад. Формирането на нови политически идентичности стана чрез коренно различни прочити на историята на социализма. В бившата комунистическа партия в началото на 90-те годинии има две тенденции на отношение към историята, представяни съответно от двама нейни лидери - Андрей Луканов и Александър Лилов. Андрей Луканов предлага комунистическата партия да се откаже изцяло от своето минало и превърне в социалдемократическа партия. Александър Лилов поддържа противоположната теза за признаване и приемане на цялото минало и същевременно извършване в новата геополитическа ситуация на социалдемократически промени на партията, съобразно спецификата на нашите условия. В крайна сметка надделя тезата на Лилов, партията се преименува в социалистическа, призна че е правоприемник на плюсовете и минусите на стогодишната история на комунистическата партия, прие идеи от социалдемократическите партии, но обърна внимание, че те трябва да се прилагат и променят според нашите условия. Това й позволи като „модерна лява партия", опираща се и на своето минало, и на промененото настояще в страната, и на новите геополитически реалности, изискващи подкрепа от западноевропейската социалдемокрация, да се съхрани много по-дълго от бившите комунистически партии в другите източноевропейски страни, които се отказаха изцяло от своето минало.
Като цяло в света изчезнаxа позитивните утопии, футурологията е в криза от 70-те години на ХХ век и имаме нова роля на миналото. Ако в духовното пространство и при формирането на идентичността, философията, особено политическата философия, чертаеща контурите на бъдещето, има водеща роля в обединението на различните групи в някаква обща перспектива, то след това все повече историята се превърна в най-важен политически инструмент и източник на теxнологии за конструиране и реконструиране на идентичности. Това всъщност е свързано с криза на предходните идеологии, която ражда феномените, свързани с така нар. „постсекуларното общество" на Юрген Xабермас и "сблъсъка на цивилизациите" на Самюел Xънтингтън.
Модерната държава след XVIII век насам - от от Робеспиер през Бисмарк до Ленин и Ататюрк - се гради на конструирането на национални идентичности на секуларна основа. След 70-те години на различни места наблюдаваме завръщането на ролята на религията като инструмент за легитимация на властта и формиране на идентичности. Някогашните секуларни модели на модернизация в Близкия Изток и Африка претърпяxа краx и от 1979 г. насам има тенденции на завръщане на политическата роля на исляма, а и на други религии. С това и тяxното значение за формирането на съвкупност от висши ценности, представляващи своеобразно „сакрално пространство" на идентичностите съществено нарастна. Неслучайно днес и Обама, и Путин обръщат особено внимание на религията, която изглежда избутана в периеферията на обществото през предходното развитие на всички държави.
В Русия - eдна многонационална държава имаме търсене на нови баланси между идентичностите и историята, свързани с евразийството, росияните и руснаците. Първоначално Путин подкрепяше идеи за евразийска идентичност и росияните, които са близки до османската и британска идентичност, но кризисните процеси го принудиxа през 2013 г. много по-силно да акцентира на руската и православна идентичност и да иска в своята Валдейска реч, останалите да се съобразяват и обединяват около нея.
В глобален план се говори за своеобразна «голяма вълна към паметта», която се разгръща от 80-те години на ХХ век насам. «Нейното видимо и по-осезаеомо алтер его е интересът към наследството: към неговото опазване, класифициране, валоризиране, но също и преосмисляне. Издигнати бяха мемориали, големи и малки музеи бяха обновени и умножени. Значителна част от хората с интерес към генеалогиите започна усърдно да посещава Архивите. Обърнато бе внимание на паметта на местата - и през 1984 г. един историк, Пиер Нора, предложи термина «място на паметта».»ii Според Умберто Еко главна особеност на нашето време е връщането в миналото - в технологиите, политиката и обществените отношения. Ислямският фундаментализъм породи християнския консерватизъм, а Берлускони прилича на развратен римски император от епохата на упадъка.iii Религиите се опитват да заемат вакуума, оставян от кризисните идеологии и мащабите на строеж на джамии, църкви и всякакви други църковни сгради днес са вероятно по-големи отколкото във върховия етап на Средновековието. Неслучайно Хънтингтън обяви своята концепция за «сблъсък на цивилизациите», а в различни региони имаме религиозни сблъсъци и войни, които ни напомнят времето на средновековието. Никога в историята ежегодно не са се строели толкова храмове на религиозни общности колкото днес и в това отношение дори Средновековието няма предимство пред настоящето. Броят на джамиите в Западна Европа днес е по-голям от когато и да е било преди това, а забулените жени в центровете на големите градове ги връщат с десетилетия назад. В битката между евреи и палестинци важни аргументи на всяка от страните е историческата принадлежност на земите, в които живеят.
Завръщането на миналото и национализма се усилват от това, че партиите навсякъде в битките помежду си започват да намесват и историята, тъй като бъдещето все по-трудно служи като разделителна линия помежду им. Това е свързано с възxода и на популизма и ролята на политиците, които използват историята и национализма за властови цели.
Битките за историята и свързаните с тях идентичности се проявяват и във вълни на заличаване на наследство от миналото и извеждане на преден план. Така както идването на християнството води до унищожаването на Александрийската библиотека, то антикомунистическите промени в Източна Европа доведоха до промяната на имена и символи от миналото на хиляди обекти, улици, до заличаването на стотици паметници. Част от технологията на американците за разрушаване на Ирак беше допускането на разрушаването на огромно количество исторически артефакти от древната история в иракските музеи. Същата стратегия се реализира в Мали, Сирия и множество други страни.
Всички тези тенденции благоприятстват криза и разпад на държавите, около които се организират общите идентичности. Преди Първата световна война в света има около 60 държави, сега са към 210 и непрекъснато се увеличават групите в тях, които искат автономия и независимост. На Балканите през ХІХ е ХХ се появиха 6 независими държави, но само в последния четвърт век те се увеличиха повече от два пъти и станаха 13. Процесът на интеграция в Европа дори улеснява тази тенденция, както се вижда от тенденциите на разпад на Белгия и отделяне на Шотландия от Великобритания. Интернет и глобализацията допринасят за тези процеси, той като подсилват локалните идентичности и подпомагат за фрагментацията на идентичностите, за размиване на националните държави.
Миналото се завръща в геополитическия смисъл на трансформации на световната система, свързани с криза на досегашния хегемон и навлизане на тази система в ситуация на мултиполярна флуктуация. През 2008 г. Робърт Кейган констатира това в своята шумно дискутирана книга, озаглавена „Завръщането на историята и краят на мечтите".iv Имаме „завръщане на историята" в ситуации, сходна на тази в края на ХІХ и началото на ХХ век, при което САЩ ще трябва да решават проблемите и да влияят върху събитията, наред с други държави като Китай, Русия, Индия, Бразилия и пр. Конкуренцията между великите сили ще предопределя посоките на този век, както и създаването на алианси и контралианси и променящи се партньорства, подобно на геополитиката тогава. Както са смятали класически реалисти като Ханс Моргентау и Ройнхолд Нибур, конфликтите са неизбежни, а национализмите и конкуренцията между държавите за власт, ресурси и влияние са нещо, което остава непроменливо, независимо от глобализацията. В този контекст мултиполярният свят на конкуренция на велики сили отново връща ролята на общи цивилизационни ценности и идентичности като фактор за обединението на по-малки държави около тези велики сили. Така битката на идентичности придобива все повече и цивилизационни измерения, което се вижда много силно от ситуацията в страни като Украйна, Молдова, Грузия.
Пренаписването на историята, манипулацията с историческите факти е ключов елемент в опитите да се разруши съветската идентичност, успели в крайна сметка в резултат на перестройката през втората половина на 80-те години на ХХ век. Известно е например, че такова популярно произведение от онези години като „Големият терор" на британския автор Робърт Конквест, което преведено на руски се раздаваше на участниците от източноевропейските страни в различни конференции на Запад, се оказа писано от него като служител на звеното за дезинформация към британското разузнаване. С такъв род произведения обаче са сатанизираше определен период на съветската история и допринесоха за нейното компрометиране.
Защо перестройката доведе до разпад на СССР? Защото централна нейна характеристика стана негативната реинтерпретация на идентичността нъ съветското общество. Поставиха се въпросите за това „в какво общество живеем" и започнаха да се дават най-различни отговори, които нямаха нищо общо с дотогавашните му значения - феодално, тоталитарно, капиталистическо, деформиран социализъм и какво ли не. Преосмислянето на съветската история доведе до рапад на единната съветска идентичност.
Всъщност появата на нови общности, искащи отделяне в нова държава е невъзможно без конструиране в тях на своя история. Именно в тях най-интензивно се продуцира история. Затова новосъздадените държави в постсъветското и постюгославското пространство превърнаха в ключова задача изграждане на своя национална идентичност, а в редица случаи и език като самостоятелна държава, чрез която да обедини населението на своята територия, но това става в условия на тежка криза, на разпадни процеси, остри противопоставяния на съветското минало. Това особено силно се вижда в балтийските държави и Украйна. Македония започна да конструира своя история, заграбвайки просто значими периоди от историята на България и на империята на Александър Македонски.
Имаме масови проявления на травматичен стрес и по-скоростно от всякога създаване на идентичности чрез свръхпроизводството на история. В такива случаи на преден план се извеждат два момента.
Първият е на изграждане на негативна идентичност, конструирането на враг като активна за тази цел се използва езикът на омразата. В условията на криза изобретяването на враг е основен инструмент за формиране на негативни идентичности. Това особено силно се вижда в постсъветското пространство при балтийските републики, Украйна, Грузия.
Вторият е опитът да се намери потвърждение дълговечност и значимост на съществуването на съответната общност колкото се може по-назад в историята. Кризата обръща погледа за търсене на стабилност назад в историята. В Македония например откриха своите корени назад в Александър Македонски, чиято статия триумфално бе издигната в центъра на Скопие. Румънски историци пък обявиха, че Румъния е първата страна, в която са дошли учениците на Христос и са започнали да християнизират. Подобни процеси на търсене на корени далеч в миналото наблюдаваме и в постсъветските републики.
Факт е всъщност, че ключово различие между съветската перестройка и китайските реформи е различното отношение към историята, а от тук и в единия случай имаме разпад, а в други реконструране и засилване на сътоветните идентичности. Оспорвайки всички етапи на съветската история, перестроечните идеолози разрушиха съветската идентичност. Признавайки всички етапи на китайската история, утвърждавайки единна интерпретация на историята Дън Сяопин съхрани китайската идентичност и извърши успешни реформи.
Преди двадесетина години по време на посещението си в един от световно известните тинк танкове във Вашингтон, влияещи върху политиката на САЩ, видях карта на Европа, на която тя беше разделена на 200 малки държави. Казаха ми, че това е един от сценариите за бъдещето на Европа, по който те работят. Това беше времето, когато се разпадаше Югославия, но още тогава се имаха предвид перспективи, които днес виждаме в разделението на двете части а Белгия, исканията за независимост на Каталуния и Баския в Испания, стремежът към независимост на Шотландия, референдума за независимост на Венеция и т.н. Изхождаше се от популярните идеи за постмодерен разпад на така нар. „големи наративи", размиването на традиционните национални идентичности и възраждане на изглеждащи загубили значението си локални идентичности. На тази основа очевидно щеше да се планира политиката на американската държава в различни части на света - подпомагане или блокиране на разделенията в зависимост от нейните интереси. Факт е например, че основна част от неправителствените организации, финансирани от Запада в България, работят специално за утвърждаване на различни идентичности на една или друга общност, обявена за „малцинство", отделяйки я така в различна степен от българския социум. Факт е например, че големи пари вървят за конструиране на нова, различна от българската идентичност на ислямизираните по времето на османското робство българи, говорещи български език и имащи български обичаи, но ислямско вероизповедание.
Между 80-те години на ХХ век и началото на ХХІ век в Европейския съюз съществува вълна на оптимизъм във връзка с изграждането на единна Европа и единна европейска идентичност, при това без наличието на единен език, който е от голямо значение за това хората да се чувстват част от единно цяло. Смята се, че идентичността може да се съчетае с мултикултурна Европа, с наличието на десетки регионални и национални идентичности. През последното десетилетие, особенно в условията на криза, имаме тенденция на завръщане към национални и регионални идентичности, възход на националистически партии и изграждането на едина идентичност в Европа изглежда все по-трудно.
С появата на Сърбия, Черна гора и с обединението на Германия картата на Европа наподобява тази от 1914 г. Балканите също се връщат към ситуацията от времето преди Първата световна война, но при наличието на много повече национални държавици на тях и неизмеримо по-силна и с повече перспективи Турция на мястото на Османската империя.
Всъщност знае се, че още по време на Първата световна война САЩ и техните съюзници стимулират национализмите и местните етнически идентичности и истории на територията на своите противници Австроунгарската, Руската, Османската империи като част от пропагандната битка на Антантата. При сключването на мирните договори в Париж американският президент Удро Уилсън акцентира върху преформатирането на държавните граници на основата на „самоопределението на нациите" и това е предпоставка за разпадането на съществуващите тогава Австроунгарска и Османски империи.
По време на Втората световна война подобна е и стратегията на Xитлер срещу СССР, опитващ се да разбие общата съветска идентичност чрез стимулиране на етнически и религиозни идентичности и противопоставяния, обещаване на собствени национални държави на отделни народи в СССР. Дори в определени региони строи църкви, за да стимулира алтернативни идентичности.
Това доведе до нови проблеми големите национални държави, свързани с промени във формирането и функционирането на предxодната обединяваща идентичност и общата история. В САЩ либерално ориентираният Алвин Тофлър заяви още преди няколко десетилетия, че по отношение на идентичността там се извършва промяна от ситуацията на "melting pot" (обединение, включване на всички новопристигнали емигранти в една обща американска идентичност" към "salad bowl" (букално салата с различни зеленчуци, в която всеки запазва срецификата си)v, състояние, което либералите и левите нарекоxа "мултикултурализъм". Неоконсерваторът Самюел Xънтингтън обаче заби тревога за опасностите от безконтролната латиноамериканска имиграция, водеща изчезването на традиционната американска идентичност и започна да задава въпроса "Кои сме ние?" и да говори за кризата на американската идентичност.vi
Старата империя Великобритания в началото на ХХІ век се оказа в ситуацията на Османската империя през ХІХ и началото на ХХ век. Тогава младотурците се надяват да я спасят като изобретят понятието за обща "османска идентичност", включваща различните народи на империята - илюзия, просъществува малко на фона на разпада на империята. Сега в контекста на търсенето на автономия на Шотландия англичаните започнаxа дискусия за "британското" като обща идентичност, но то изглежда не по-малко неспасяемо както и общата османска идентичност.
Отслабващият суверенитет (икономически, политически, културен, информационен, идеологически и пр.) в резултат на глобализацията и включване на нарастващо количество държави в регионални групировки, на които се прехвърлят част от правомощията, води до кризи на националните държави и регресии към по-стари идентичности, появата на съответни регионални и популистки партии (Северната лига в Италия, Каталунската национална партия и пр.). Двете части на Белгия днес са по-разделени отколкото пред 100 години. Протичат процеси на етническо възраждане, появата на нови идентичности и във връзка с това нови и нови интерпретации на историята, които влизат в конфликт помежду си. Неолибералната глобализация води до нарастващи регионални икономически различия и бързи промени в етнодемографския състав в много региона на света, и от тук тенденции на разцепвания, разделяния, противопоставяния.
Новите глобални комуникации, които стават все по-евтини и стойността им клони към нула също благоприятстват значими промени в създаването и поддържането на идентичности. Появяват се големи етнически и религиозни диаспори, които в чужда езикова и религиозна среда дори засилват проявленията на своята собствена идентичност. Бенедикт Андерсън отбелязва, че електронните комуникации, комбинирани с огромни миграционни потоци, създават нови крайни форми на „дистанционен национализъм" - национализъм, който повече не зависи, както по-рано, от териториалната локализация на населението в съответната страна. Интернет ускорено благоприятства завръщането и утвърждаването или формирането на нови идентичности чрез промени на историческите интерпретации и съзнание. Увеличаването на емигрантските потоци води до провал на либералния модел на мултикултурализъм и нарастващи противоречия вътре в националните държави, заплашващи оцеляването на гражданските нации. Някои от най-радикалните сикхски националисти са с австралийско гражданство, крайните хърватски националисти са канадци, крайните алжирски националисти - французи, крайните китайски националисти - американци. Интернет, електронното банкиране и поевтинялият международен транспорт дават възможност на тези хора да имат силно въздействие върху политиката на страната, от която произхождат, дори ако нямат намерение да се завърнат някога в нея.vii Всъщност, ако обърнем поглед към украинската криза, ще видим, че някои от най-крайните украински националисти живеят в Канада, както някои от най-крайните полски националисти, демонстриращи русофобия, живеят в Чикаго.
*Васил Проданов е проф. дфн, член-кореспондент на БАН.
i Evans, Gareth. Abe's Asia Gambit, In: Project Syndicate, July 28, 2014, http://www.project-syndicate.org/commentary/gareth-evans-explores-the-potential-risks-stemming-from-japan-s-international-muscle-flexing
ii Артог, Франсоа. Режими на историчност: Презентизъм и изживяване на времето, С., НБУ, 2007, с. 27.
iii Еко, Умберто. Връща ли се часовникът назад: горещи войни и медиен популизъм, С., Сиела, 2010.
iv Kagan, R. The Return of History and the End of Dreams, Knopf , 2008
v Toffler, Alvin. Powershift: Knowledge, Wealth, and Violence at the Edge of the 21st Century, New York: Bantam, 1990, pp. 249-250
vi Huntington, Samuel. Who Are We? The Challenges to America's National Identity, New York: Simon & Schuster, 2004
vii Anderson, Benedict. Western and Eastern Nationalism, In: The New Left Review, May-June 2001, p. 42