NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Камен Лозев*, ЮЗУ „Неофит Рилски"
Abstract. The article is focused on two possible approaches to investigate diplomatic culture. The first one implies the consideration of diplomatic culture as "encounter culture" and examines the consequences of this view. The second approach envisions diplomatic culture in its natural development and outlines different phases of its creation emphasizing on th"classical diplomatic culture". At the end conclusions are drawn related to the current state of diplomatic culture, the challenges with which it has to cope and the perspective of its survival and proliferation.
Is there a specific, distinctive diplomatic culture?i
Kishan S. Rana (Rana 2004: 381)
... culture appears to be at the centre of contemporary discussions
of international relations.ii
Paul Sharp (Sharp 2004: 362)
1
Някои изследователи на дипломатическата култура открито и непосредствено задават въпроси от рода на: Има ли изобщо такава? „До каква степен съществува независима дипломатическа култура, която позволява на дипломатите да упражняват своето влияние върху воденето на международните отношения? Ако такава култура съществува, как изглежда тя, дали е нещо добро и ако е така, как можем да я утвърдим?" (Sharp 2004: 361), или „Съществува ли независима дипломатическа култура в смисъла на обща съвкупност от преживявания, общ източник на спомени, начин на мислене, разсъждаване и общуване? Ако наистина съществува, е ли тя от значение?" (Kappeler 2004: 358).
2
Подобни въпроси намирам за риторични. Издигането им е най-малкото странно, защото няма съмнение, че дипломацията е една от най-древните професииiii и ако действително няма основания да се съмняваме в реалността на дипломацията именно като професия - възникнала, оформена и дошла до нас през вековете със своята собствена специфика, - едва ли ще намерим и основания сериозно да си задаваме подобни въпроси. Всяка професия с дълголетна история оформя своя специфична култура. Дипломацията не прави изключение.
3
Предвид на гореказаното възниква, естествено, въпросът дали понятието „професионална култура на дипломата" е еквивалентно на понятието „дипломатическа култура". Отговорът ми е отрицателен. Макар че в много отношения се припокриват, двете понятия не съвпадат нито по обем, нито по съдържание - професионалната култура на дипломата е менлива (Rana 2004: 381), в различните епохи тя е различна, докато дипломатическата култура според мен е нещо по-устойчиво и фундаментално. Тя е породена от практикуването на дипломацията и същевременно е самостоятелен израз на дипломацията. Схващам я като своеобразен синтез на фундаментални начала, които в крайна сметка оформят физиономията на „идеалния дипломат" (the ideal diplomatist), по Никълсънiv, и като практика, и като знания и светоглед, и като личностни качества в съответствие с изискванията на професията.
Изясняването на отношението между двете понятия - професионална култура на дипломата и дипломатическа култура - би ни отвело към дефиниции и твърде теоретични дискусии, които не са предметът на статията. За нейните цели по-скоро ще разчитам на интуитивната, непосредствена представа на читателя за дипломатическа култура, която в хода на изложението неизбежно ще бъде обогатена.
4
Нека отново подчертая, че схващам дипломатическата култура като резултат и изразител на дипломацията. И точно както дипломацията е сложно, многостранно явление, така и дипломатическата култура - като неин изразител - носи природата й. Съответно, както можем да анализираме дипломацията от различни гледни точки, така и при изследването на дипломатическата култура можем да прилагаме различни подходи.
I.
5
Първият подход към дипломатическата култура, който ще представя, е основан на идеята, че тя се появява в резултат на опита, свързан с осъществяването на отношенията между народи, които се самосъзнават като отделни, различни, разграничени един от друг. В тази представа за дипломатическата култура - като породена от опита при воденето на отношенията между различни народи - е важно да наблегнем на факта, че в случая дипломацията се мисли като дейност, която свързва народи, живеещи със съзнанието, че са различни един от друг. Ето защо, както след малко ще видим, в този подход дипломатическата култура ни се представя като „култура на срещата" (encounter culture) (Sharp 2004: 371).
5.1
Кои са характерните черти на дипломатическата култура, схваната като култура на срещата? Като редица други професионални култури дипломатическата култура е преди всичко култура на симпатия (culture of sympathy). С други думи, първите й две характеристики се свеждат до това, че хората, носители на тази култура, възприемат себе си като носители и изпълнители на националния интерес на своите държави по начина, по който техните политически лидери го дефинират. Освен това те възприемат себе си като членове на сложни организации с присъщите им организационни и бюрократични интереси. Тези две характерни черти са израз на всяка професионална култура на симпатия. Можем да ги открием например в културата на военните, на адвокатите или на футболистите. Офицерите на две противоборстващи армии може да споделят едни и същи възгледи за живота в армията например, но въпреки това остават преди всичко опоненти или врагове. На срещи между военни делегации те ще се обръщат един към друг като Dear colleagues! (Уважаеми колеги!), което е израз на симпатия и общност на професионалната им култура, но това не им пречи да бъдат на различна страна на барикадата. Същото важи и за културата на адвокатите и футболистите.
5.2
Компонентите на собствено дипломатическата култура обаче отиват отвъд чувството и израза на симпатия към „колегите", с които може да сме ангажирани в работа по общи проекти или по даден голям проект. Третият елемент на дипломатическата култура се отнася до поддържането на условията, които правят възможна дипломатическата работа. Очевиден пример за това е ангажираността, подкрепата и спазването от дипломатите на принципа за дипломатическия имунитет, както и идеята, че като група дипломатите са призвани да постигнат определени цели и в този смисъл те са отделна част от обществото и човечеството. Четвъртият елемент на дипломатическата култура се състои в общата отговорност на дипломатите процесът на комуникация помежду им да не се превръща в източник на нежелано напрежение и конфликти. С други думи, този четвърти елемент набляга върху ясното разграничение на личните отношения между дипломатите от политическите отношения между онези, които те представляват. Така възниква професионалният акцент върху точността, любезността, учтивостта в общуването между дипломатите. Петият същностен елемент на дипломатическата култура можем да видим в присъщия стремеж на дипломатите дълбоко да разбират онова, което се случва в другата държава, както и защо се случва то от гледна точка на хората, които живеят в нея. Този пети елемент съществува като тенденция и своеобразна "професионална рефлексия" на дипломата, но както след малко ще видим, той не е задължителен. И последната важна черта на дипломатическата култура, разбрана като култура на срещата, включва предпочитанието за мирно разрешаване на всички спорни въпроси (Sharp 2004: 370). Т.е. в сравнение с останалата част на човечеството дипломатите наистина са призвани да бъдат наследници на ангелите. Дипломатическата култура ги задължава да са такива. За нещастие те не винаги са в състояние да работят съгласно високите стандарти на своята култура, защото твърдо, недвусмислено са подчинени на политическите си лидери и трябва да изпълняват водената в момента външна политика. Разбира се, те могат да влияят, и наистина влияят, върху процеса на нейното изработване, но в крайна сметка са подчинени на други. Колко е драматична понякога тази ситуация, ни показва примерът с Удроу Уилсън, който дори в качеството си на президент се оказва безпомощен да преодолее изолационистката външна политика на Съединените Щати в определен исторически момент.v
5.3
Трябва да се има предвид, че макар и отделена и по принцип ясно професионално разграничена, дипломатическата общност съвсем не е хомогенна. В рамките на дипломатическата култура можем да доловим множество нейни варианти с оглед на политическите режими в различните държави - династични, абсолютистки, републикански, либерално демократични и пр., - всеки от които внася нюанси в културата на своите дипломати. Те трябва да представляват съответния режим с най-подходящите средства за защита на неговите интереси. А характерът на „най-подходящите средства" обикновено зависи от политическите режими на страната, която изпраща дипломата, и на страната, която го приема.
5.4
Описанието на дипломатическата култура от гледна точка на изложения първи подход ни позволява да я схванем като еманация на нещо по-дълбоко от нуждата за среща между различни народи. Идеята е на Дер Дериан, според когото нуждата от дипломация не е породена от нуждата на народите да общуват помежду си, а по-скоро е резултат от факта, че хората живеят в организирани, политически разграничени единици. Като разрешава различни проблеми, дипломацията всъщност непрестанно възстановява и възпроизвежда фундаменталното условие за собственото си съществуване - именно, разделеността, разграничеността между народите (Sharp 2004: 373). В този смисъл всеки път, когато дипломатите се опитват да съгласуват националните позиции, независимо дали става дума за бъдещето на дадена територия, за размера на квотите за риболов или за ограниченията върху производството на въглероден двуокис, предпоставката, върху която те оперират, подпомага възпроизводството на един свят, в който позициите по тези и други въпроси са както многобройни, така и национални. Дипломацията от тази гледна точка не само се справя с последиците от факта на разделеността между народите, но и непрестанно възпроизвежда тази разделеност. Това е в нейната природа и съответно дипломатическата култура отразява тази природа.
5.5
Съгласно тази представа за дипломатическата култура тя действа в посока запазване на отчуждеността (estrangement) между народите. Именно това измерение на дипломатическата култура, схващана като encounter culture (култура на срещата), става основната идейна ос за едно специфично, но важно разбиране на природата на дипломацията. Дипломатическата дейност, интерпретирана като дейност, която запазва степента на отчужденост между народите и същевременно удовлетворява нуждата им от общуване за решаване на проблемите между тях, съвсем не е дейност за „сближаване" и „премахване" на различията между хората и техните култури. За дипломацията това не е цел, която може да оправдае съществуването й. Дипломатическата култура не може, и не трябва, да се формира, като се изхожда от подобни максималистично-хуманистични цели. Струва ми се, че именно в този смисъл Харолд Никълсън предупреждава: „ Дипломацията не е система на моралната философия... Най-лошият вид дипломати са мисионерите, фанатиците и адвокатите, а най-добрият - това са разсъдителните и хуманните скептици." (Nicolson 1939: 42)
5.6
Така изграденият модел на дипломатическата култура ни позволява да се върнем назад през вековете и да проследим зараждането на дипломатическата култура като encounter culture, започнала да се оформя още при неизбежните премествания на големи маси от хора към нови непознати земи и области, където действат различни, чужди системи от правила и конвенции и господства властта на други богове и авторитети. И тъкмо в тези ситуации възникват най-важните въпроси и практики, оформящи една encounter culture: Как да се говори с чужденците и странниците? Или с хората от граничната зона между „нас" и „тях"? Може ли, и до каква степен, да заимстваме нещо от „тях" в името на едно разбирателство и общуване?
Тези първоначала на дипломатическата култура от древността се развиват във времето и особено в епохата на европейската колонизация на света, когато практиката на дипломацията действително е изпълнена със срещите с „другия". Тогава европейският свят, където дипломацията и съответно дипломатическата култура интензивно се развиват, снабдяват дипломатическата култура с най-важните й принципи.
И тук трябва да наблегнем на една от главните черти на дипломатическата култура като encounter culture, която, струва ми се, е европейско постижение. А именно - умението, способността при наличието на често пъти шокиращи разлики в начина на живот на „другите", тези разлики да бъдат приемани, признавани - без да бъдат разбирани. Дипломацията, и съответно дипломатическата култура, е развила този много важен принцип, който прави възможна срещата и отношенията между различни групи хора. Без наличието на този принцип срещата - the encounter - е изначално невъзможна. Този принцип предполага да се признава онова, което е важно за другата страна, без да се задава въпросът „Защо?". Дипломатът в този смисъл е човекът, който е убеден, че може да изпълнява своите функции или да постигне целите си, като приема, уважава и активно въвлича в своята работа „другия" като различен от него, без да се стреми да го разбира докрай.
5.7
Дипломатическата култура като encounter culture вижда в дипломатите посредници от особен тип. Те са хората, които се стремят не да преодолеят различията между тези, които представляват, и „другите", нито дори да търсят и намират някакви измислени „общи основи за разбирателство" с тях. Дипломатическата култура е прагматична, култура на непосредствения интерес като начин на провеждане на отношенията между хора, които поддържат непокътнати собствените си възгледи. В този смисъл централна задача на дипломацията е да дефинира едно специфично пространство между различните култури. В него дипломатите, носителите на своите собствени национални култури, търсят и намират начини да разговарят помежду си, но не за да „сближават народите" или за да „снемат отчуждението" между тях, а в името на взаимно открит или общ интерес.
5.8
Дипломацията не възниква - така да се каже - „на голо поле". Преди да се появят дипломатическите контакти, пространството между започващите да общуват народи е изпълнено с различни взаимодействия, които създават собствени общности на първоначално разбирателство. Дипломацията идва, след като са налице друг тип контакти - най-често търговски и икономически. Затова да определяме дипломатическата култура като предимно „култура на срещата", е относително. Спецификата на дипломацията, и съответно на дипломатическата култура, идва най-вече от факта, че в дипломацията срещата е среща за представяне и отстояване на интереси на държави или на онези, които към момента изразяват държавните интереси.
В много често привежданите примери с плочките от Амарнаvi посланиците на Египет и другите ханаански държави заедно пътуват по търговските маршрути на керваните, които вече са били установени, точно както правят и представителите на европейските сили, когато контактуват с различни племена и народи по света, които колонизират. Легациите до Високата порта възникват от търговските дружества, които вече са установени на място. За първи път системата на постоянни посолства възниква именно поради местния и непрекъснат характер на отношенията между градовете-държави в Северна Италия през Ренесанса. Ето защо в този подход на изследване и дефиниране на дипломатическата култура можем да почувстваме онова вдъхновение и насърчение, което тя получава от контактите до момента: След като търговци, скотовъди, странници са намирали начин за среща и удовлетворяване на общи интереси, защо и дипломатите да нямат успех?
Така разбрана, спецификата на дипломатическата култура полага акцент върху умението да се приема непознатото и необяснимото и въпреки това да се работи за решаване и постигане на взаимния интерес.
II.
6
Вторият подход при изследването на дипломатическата култура не залага на някаква най-важна или единствена нейна характеристика, а по-скоро внимателно проследява формирането й чрез еволюцията на самата дипломация като явление в социалния живот на хората. Ето защо можем до го наречем еволюционен. Методологически подходът е плодотворен, защото разгръща основните периоди в развитието на дипломацията като професия и практика и така проследява развитието и на придружаващата я култура. Успешно използван от Харълд Никълсънvii, подходът недвусмислено показва, че за формирането на дипломатическата култура не всички етапи в развитието на дипломацията са имали еднакво значение. Капелер например (Kappeler 2004: 354) говори за формирането на „класическа дипломатическа култура" (classical diplomatic culture), доминираща в определен период дипломатическата практика, чието значение днес, както ще видим, вече е несравнимо по-малко.
Еволюционният подход, макар да очертава етапи в развитието и на дипломацията, и на дипломатическата култура, се стреми да ги схване в тяхното непрестанно движение. С подобна изследователска нагласа съм съгласен, защото дори в периодите, когато е използвана просто като „инструмент за увеличаване на военно-политическата мощ" (Никълсън) и още по-лошо, когато се е ползвала като синоним на изкусна заблуда или „почетен шпионаж"viii, дори и в тези моменти дипломацията се е развивала, черпейки от изворите на отрицателните примери и антипатичните свои описания.
За еволюционисткия подход времето е най-важната величина и в този смисъл можем да го наречем хронологически подход, който с еднакво внимание изследва всеки етап в развитието на дипломатическата култура, вграждайки го като необходима част от общата рамка на нейната поява и еволюция. Това ни задължава да позиционираме зародиша на дипломатическата култура при първите наченки на дипломация, каквито откриваме още в най-древните времена.
6.1
Тогава в стремежа си да осигурят своето съществуване човешките групи, живеещи в един и същ район, влизат в контакт помежду си. В началото контактът несъмнено има ожесточено-враждебен характер и обикновено завършва с прогонването на по-слабите групи. С времето обаче групите стават все по-големи и все по-многобройни, борбата им за територия се ожесточава още повече и вероятно тогава настъпва моментът на първите "дипломатически" контакти между тях. Тази „първа дипломация" сигурно е имала за цел временното прекратяване на битката, за да се помогне на ранените и се погребат убитите. Но още тогава нашите предци са били наясно, че преговорите ще са трудни, ако посланикът на едната страна бива изяден или убит от другата, преди да предаде своето послание. Така дори в най-отдалечената от нас епоха се осъзнава необходимостта да се предоставят на посланика определени права и привилегии, каквито воините не притежават. Личността на посланика или на вестоносеца, ако по надлежен начин е упълномощен, в някакво отношение се смята за свещена. От тези обичаи възникват неприкосновеността и привилегиите, на които се радват съвременните дипломати. (Nicolson 1939: 23)
Първите „дипломати" вече притежават и показват определена „култура": те трябва да са достатъчно смели, за да отидат при врага без оръжие, трябва да имат ясен и звучен глас, за да предадат високо и отчетливо своето послание, а когато се наложи, да използват убеждаване, за да постигнат целите си.
Ненасилствените контакти между племената довеждат до обмен на стоки, животни и дори на пленници от предишни сблъсъци. С времето позитивният ефект на тези ненасилствени контакти се увеличава и за да стане той устойчив, се развиват първите техники за сключване на споразумения.
Хилядолетия преди Христа древните империи разработват спектър от дипломатически техники за регулиране и улесняване на общуването помежду си. Плочките от Амарна, намерени в Египет, дават представа за начина, по който през второто хилядолетие пр. Хр. египетското царство поддържа и ръководи отношенията си със съседите и с по-далечните държави от Близкия изток.
В тези времена възниква и практиката да се държат заложници от семействата или обкръжението на владетеля, с който е сключен договор, като своеобразна гаранция за изпълнението на задълженията. Тази практика допринася за развитието на дипломацията и дипломатическата култура, защото заложниците отблизо се запознават с културата на своите домакини-пазители и след като са освободени, започват да играят важна роля в отношенията между своята държава и тази, в която принудително са пребивавали.
В античния период гръцките градове, и особено Атина, развиват и практикуват най-интензивно дипломацията, но трябва да отбележим, че по това време в далечен Китай и Индия тя също се развива. Големият държавник и учен Каутиля (Kautilya), „индийският Макиавели", който живее и твори 1800 години преди великия флорентинец, написва прословутата Arthashastrа, компендиум и наръчник на държавното управление по време на династията Maurya (Kappeler 2004: 354). Важна част от творбата е посветена на международните отношения и дипломацията и това ни подсказва огромното значение, което те са имали тогава. В случая следва да отбележим, че със своя труд Каутиля се опитва да култивира изкуството на дипломацията. С други думи, той е бил наясно, че дипломатическата култура е въпрос не само на опит, но и на целенасочен, съзнателен труд, на обучение, за което, естествено, се изискват книги. Каутиля сигурно е вярвал, че поне отчасти дипломатическата култура може да се предава, възпроизвежда, съхранява и култивира сред учениците като ценна инвестиция. Налице е нещо от рода на Томас Куновата „научна парадигма" и нейното излагане в учебниците, която се усвоява от младите учени и така се възпроизвежда до налагането на новата парадигма (Кун 1996). Днес тази важна идея е опредметена в дейностите на дипломатическите академии и институти.
Античните източници показват как потребностите, извикали на живот дипломацията, с времето довеждат до модели на поведение и мислене, които формират същността на дипломатическата култура.
6.2
В сравнение с Гърция преди нея и Византия след нея Римската империя не дава особен принос към развитието на дипломацията и съответно на дипломатическата култура. Нейната сила е в разработването на закони и най-вече в тяхното налагане във вътрешен и външен план. Едва към края си, преди рухването, империята усеща неизбежно нуждата от водене на преговори и разгръщане на ефективна дипломатическа дейност. За сметка на римляните византийските императори достигат върхове в тази област. За да предпазят границите на огромната държава, те изобретяват три основни метода: първия - отслабване на варварите, като се разгарят раздори между тях; втория - сдружаване с пограничните племена и народи чрез подкупи и ласкателства; и третия - обръщане на варварите в християнската религия. Като прилага изкусно трите метода, Юстиниан разпростира своето влияние върху Арабския полуостров и Абисиния и държи в страх племената около Черно море и Кавказ. (Nicolson 1939: 28)
По време на Византийската империя настъпват важни промени в дипломацията и съответно в дипломатическата култура. За да разгарят вражда между деспотите на съседните държави, правителствата в Константинопол имат нужда от точна информация за честолюбивите им замисли, слабости и ресурси. Ето защо посланиците на византийските императори получават поръчение не само да представят интересите на империята пред чуждите владетели, но подробно и редовно да донасят за вътрешното положение в тези държави и за взаимоотношенията между тях. Очевидна става необходимостта от хора наблюдателни, с богат опит и разумна преценка. Така постепенно се развива типът професионален дипломат, чиято култура далеч надраства културата на предшествениците. Както вестоносецът отстъпва място на оратора, така ораторът на свой ред бива изместен от опитния наблюдател (Nicolson 1939: 31).
6.3
Големият принос на Византия към дипломацията и дипломатическата култура обаче се състои във факта, че изгражда и поддържа първата дипломатическа служба. Венеция и Светият престол бързо заимстват модела и превръщат Ренесанса във време на интензивна дипломатическа дейност. През тринадесети век, след периода на изключителен разцвет и културни постижения, Арабският халифат се разпада и образуваните в резултат на това политически единици се ангажират в активна дипломация помежду си, както и с Византийската империя и други християнски владетели.
Така тръгналата от Византия вълна на интензивна и мащабна дипломация, подета и развита от Венеция, Светия престол и други италиански градове-държави, постепенно оформя съществените черти на дипломатическата професионална култура. Представляването на владетеля и неговите интереси в страната на акредитация наистина става професия, която изисква и същевременно оформя професионалния дипломат.
Още в зората на този процес става ясно колко двусмислено, несигурно и много деликатно е положението на дипломата, колко много интелигентност, съобразителност и такт, съчетани със смелост, твърдост и опит се изискват от него. Той непрестанно е между Сцила и Харибда: когато ревностно защитава интересите на своя владетел в страната на акредитация, пред лицето му е опасността във всеки момент да бъде обвинен в шпионаж и груба намеса във вътрешните работи, подклаждане на заговори, бунтове и убийства. От друга страна, ако развие близки отношения с местния владетел и управляващия елит, той се изправя пред опасността собственият му владетел да го обвини в държавна измяна. Така личността на дипломата е средоточие на особени напрежения, несъмнено характерни и за днешната дипломатическа професия. Те показват колко висока е цената на всеки успех в дипломацията, колко много усилия, напрежение, морални и интелектуални качества предполага дипломатическата кариера и формирането на успешния дипломат. Всичко това обаче е много плодотворно за установяването на класическата дипломатическа култура.
6.4
Нейното зараждане според Капелер трябва да отнесем към Ренесанса. Появата й е резултат от постоянните дипломатически мисии (permanent diplomatic missions). (Kappeler 2004: 354) Доколкото мога да преценя, краят на нейното влияние настъпва в началото на миналия век, когато според Капелер наблюдаваме „първата културна революция" (Kappeler 2004: 355).
Класическата дипломатическа култура се налага под натиска на обстоятелствата. Тя означава кристализиране на основните правила на поведение на дипломатите и поява на принципите на дипломатическия протокол. Това става в резултат на струпването на няколко мисии на едно и също място и острата нужда от регулация, свързана с появата на първите версии на дипломатическия корпус. С времето част от правилата се променят, но съществените принципи остават „класически".
Класическата дипломатическа култура оформя физиономията на дипломата: той все по-малко е „личното назначение" на владетеля и все повече „публичната фигура" с нарастваща роля за резултатите на външната политика. Така в общественото съзнание се оформя и налага представата за професията „дипломат", а описваната от нея траектория се превръща в желана, привлекателна кариера.
Тази кариера обаче не е за всеки. От гледна точка на класическата дипломатическа култура дипломатът по принцип е човек от елита. Той трябва да е завършил най-добрите колежи или университети; образованието му най-често е в областта на хуманитарните науки или историята. Правото, разбира се, винаги е приоритет. Отличното образование на класическия дипломат се допълва от широка култура и безспорни интелектуални качества, чийто задължителен израз е безупречното владеене на няколко езика, от които латинският и френският са задължителни. Класическият дипломат е интересна, духовита личност, разговорите с него са забавни и остроумни. Отлично информиран по горещите теми на деня, той винаги е търсен и очакван събеседник, чията гледна точка - задължително балансирана и подкрепена с аргументи - винаги има значение. ИвоАнрич вероятно най-точно е описал моралните и интелектуални качества на класическия дипломат.ix
Класическият дипломат притежава образцови маниери; той с лекота се движи както в обществото на местния монарх, министрите му и висшите сановници, така и в изисканото дамско общество, съставено от техните съпруги. Осемнайсети и деветнайсети век ни дават редица примери на класически дипломати. Метерних, Бисмарк и Талейран вероятно са най-емблематичните. Последният получава религиозно образование, но светската му нагласа, светския му начин на живот и мислене никой не подлага на съмнениеx.
6.5
Класическата дипломатическа култура издига две важни изисквания пред дипломата. Първо, той трябва да е богат. Във времената на класическите дипломати това е задължително изискване, защото честа практика е те задълго да не получават заплата и сами да покриват разходите си в чужбина, които са значителни, тъй като именно по тях съдят за достойнството на онзи, когото представляват. В това отношение класическият дипломат обикновено е съпруг на жена от висшето общество, способна не само финансово да го подкрепя, но и да организира в дома си приеми за най-висшите класи в обществото. В това отношение Бъртранд Ръсел ни е оставил интересни спомени за своята баба лейди Ръсел, втората съпруга на Джон Ръсел, двукратния министър-председател на кралица Викторияxi.
Второ, класическият дипломат трябва с лекота да навлиза във висшите и най-висшите кръгове на приемащата страна. Именно тук се съдържа потребната му информация, именно тук може да чуе преценки и мнения, които другаде няма да се появят. Всъщност „интегрирането" на класическия дипломат в тези среди е онова, което може да го превърне в „експерт" за региона и конкретната страна. Тъкмо в тези кръгове той може да почувства и наблюдава отблизо настроенията и нагласите, да чуе мненията и дори плановете за бъдещето, да се добере до онзи най-ценен материал, с който ще изпълни докладите си към родната страна и ще даде полезни съвети и препоръки за изработване на правилната линия на поведение на международната сцена.
6.6
За формулирането и устойчивото възпроизводство на класическата дипломатическа култура огромно значение имат дългите преговори, чието начало откриваме в зората на Модерността. Можем да кажем, че на тях се изработва парадигмата „класическа дипломатическа култура". Най-добрият пример вероятно са продължилите почти пет години преговори за условията за прекратяването на Тридесетгодишната религиозна война (1618 - 1648). Мирът от Вестфалия, 1648, се слави като огромно постижение на великите европейски сили и в него понякога виждат последната страница на европейското средновековие и първата страница на модерните суверенни държави, които са в състояние да осъзнаят собствените си интереси и на тази основа да създадат международен ред върху баланса на силите. (Хинкова 2012: 29)
От гледна точка на формирането на класическата дипломатическа култура обаче значението на Вестфалския мир едва ли е по-малко. Наистина културата не е „непосредствено видна", не е „повод" или „събитие", чиято годишнина ежедневно честваме. И все пак влиянието на културата на дипломатите върху международните отношения и възможностите за внасяне на повече рационализъм при воденето на международни преговори с отчитане интересите на ангажираните, макар често да остава в сянка, ще има безспорно значение за силата и първостепенната роля на европейския континент чак до началото на двадесети век. През четвъртото десетилетие на XVII век в двете градчета на Вестфалия - Оснабрюк и Мюнстер - се изковава парадигмата на водене на многостранни преговори. Редовните срещи на дипломатите в продължение на няколко години им дават възможност да осъзнаят своето значение, да осъзнаят ценността на своя труд, укрепват увереността им, че могат да повлияят за окончателното приключване на военните действия и сключването на договори в интерес на всички.
Аналогичен пример е и Виенският конгрес. Тук в продължение на дълги месеци заседания, тайни и явни срещи и дискусии, активна дипломатическа кореспонденция, открито и тайно посредничество се сглобява „Европейският концерт" и върху принципа на баланса на силите се постига политическа конфигурация между водещите европейски държави, която осигури на Европа относително спокойстие в продължение на век.
Тези форуми изработиха и утвърдиха многостранния подход при решаването на главните европейски проблеми и засилиха чувството на дипломатите, че принадлежат към една професия и споделена култура. Това чувство е част от класическата дипломатическа култура. Така в дипломацията се изработиха по същество европейски стандарти, които другите страни приеха и се съгласиха да следват в отношенията с европейските велики сили. И Отоманската империя, и Китай се присопособяват към наложената вече дипломатическа култура, без да се стремят да я променят.
6.7
Първата световна война обаче разрушава идилията на дълголетния, относително устойчив европейски мир, основан на либерални ценности. „Краят на войната и подписването на мирните договори отварят нова страница в развитието на дипломацията и съответно на дипломатическата култура." Според Капелер промяната е толкова дълбока, че той я нарича „първата културна революция" (Kappeler 2004: 356). Терминът сам по себе си говори за последиците. За съжаление те са крайно негативни за класическата дипломатическа култура. Ударите върху нея се сипят от няколко посоки. Първият е свързан със създаването на Обществото на народите, което налага практиката най-вече на многостранните заседания и срещи. Съответно дипломатическата общност става толкова многобройна, че завинаги си отива онази атмосфера от миналото на познати и познаващи се, малко на брой лица, които са в състояние резултатно да търсят и намират начини за разбирателство и постигане на съгласие. Вторият удар е свързан с духа на двайсетте години на миналия век, чудесно анализиран в шедьовъра на Ортега „Бунтът на масите" (Ортега и Гасет 1993). Това е времето на тълпите, които с присъствието си уплътняват всички пространства на обществения живот и мощно заявяват правата си. Демокрацията и масите повлияват и върху начина на практикуване на дипломатическата дейност. Няма спасение от това явление. Класическата дипломатическа култура е изтласкана в ъгъла и принудена да се приспособява. Освен към „епохата на тълпите" дипломатическата култура трябва да се присопособява и към последиците от Голямата депресия. Тогава на международната сцена се появява особен вид „икономическа дипломация", която се води не толкова от дипломати, колкото от специалисти на отделни министерства. Така значението на традиционните дипломати още повече намалява и съответно дипломатическата култура като източник на регулативи в поведението губи позиции.
6.8
Лъч на надежда за съхраняването й все пак се появява непосредствено след Първата световна война, когато в няколко европейски и американски университети се създават катедри за изучаване на международните отношения. Формирането на различни дисциплини е съпроводено със създаването на бакалавърски, магистърски и докторски програми в областта на международните отношения. Дипломацията и нейната история стават академични предмети и намират пристан в университетите. Това е благоприятно условие за съхраняване и възпроизводство на дипломатическата култура. В средата на двайсетте за нуждите на Обществото на народите в Женева дори е основан университет. За съжаление образованите в новите катедри дипломати не успяват да доминират на международната сцена. Периодът между двете световни войни е изпълнен с възхода на тоталитарните режими в Европа. Откъдето идва най-ужасният удар по класическата дипломатическа култура. Дипломацията се оказва безпомощна пред твърдостта и бруталността на тези режими и излъчените от тях „дипломатически кадри", възпитани в духа на идеологическата ограниченост, партийната вярност и идеалите на расовата чистота или общочовешкото комунистическо бъдеще. Фанатизмът и неотстъпчивостта като бацили убийци навлизат в дипломацията и ефективно разрушават нейната основа - дипломатическата култура, изискваща отчитане и съблюдаване интересите на всички. Постигнатата с толкова усилия култура на толерантността, взаимното уважение, търсенето на консенсуса и разумния компромис почти напълно изчезва. Заедно с нея от международната сцена си отиват и фигурите носители на класическата дипломатическа култура
Преди Втората световна война дипломацията е в упадък, защото е сведена до „инструмент за надлъгване" и е далеч от изконното си предназначение да внася разум и умереност в международните отношения и да открива взаимноизгодни решения на конфликтите в интерес на мира. След войната светът е вече различен. Различен е съответно и стилът на дипломацията.
Студената война и блоковото противопоставяне наложиха специфичен вид дипломатическо общуване. Елементите на диктат и арогантност в дипломатическата култура, напомнящи периода между световните войни, продължиха да се чувстват дори във времето на деколонизацията, която по идея трябваше да донесе равнопоставеност между новосъздадените държави и бившите колонизатори. В дипломацията свръхсилите се бореха за овладяване на повече страни от т. нар. Трети свят.
В новата обстановка едно беше сигурно - броят на държавите изключително много нарасна (Rana 2004: 385), което увеличи разнообразието и коренно промени облика на международната сцена и начина на водене на международните отношения. Колко сериозно е това за дипломатическата култура, стана ясно в последното десетилетие на двайсети век: към огромния брой суверенни държави - днес повече от двеста - се добавиха и другите важни и все по-важни международни играчи от рода на международните неправителствени организации, мултинационалните компании, специализираните международни институции и пр. Техните представители, израснали и възпитани в културата на своите организации, на международно равнище рядко съблюдават в поведението си изискванията на дипломатическата култура.
Това по същество е нов удар по нея. Нейният „дом" - международните отношения - се оказва пренаселен с чужди по дух, специализирани институционални култури, които все повече я изтласкват и задушават. Ситуацията обаче не е безнадеждна: доколкото суверенната държа и днес остава най-важната единица в международните отношения, тя, дипломатическата култура, ще продължи да съществува, защото дипломацията няма да изчезне. Безспорно е, че дипломатическата култура е променена и вероятно ще продължи да се променя. Дълбоката й същност обаче няма да се промени. И с оглед на бъдещето важният въпрос според мен е: ще съумее ли дипломатическата култура да се наложи като стандарт във воденето на международните отношения, ще успее ли да интегрира и облагороди разнообразието от култури на международната сцена и така да допринесе за едно цивилизовано и хуманно бъдеще? Това предстои да видим.
Литература:
Дейвис, Н. (2006). Европа. История, С.: АБАГАР
Кисинджър, Х. (1997). Дипломацията, С.: ИК „Труд"
Кун, Т. (1996). Структура на научните революции, С.: ИК „Д-р Петър Берон"
Лозев, К. (2011). Ранният Ръсел - живот и философия, т. 1, С.: Кванти
Лозев, К. (2014). Иво Андрич като дипломат и философ на балканската участ. - В: Годишник на катедра „Философски и политически науки", Издателство на ЮЗУ „Н. Рилски" - Благоевград (под печат)
Ортега и Гасет, Х. (1993) Бунтът на масите, С.: УИ „Св. Климент Охридски"
Тарле, Е. (1959). Талейран, - В: Талейран, Ш.М. Мемуары, М.: Издательство института международных отношений
Тарле, Е. (2011). Талейран, М.: АКТ
Хинкова, С. (2012). Дипломация и политика в международните системи „Метерних" и „Реалполитик", С.: Нов Български Университет
Ancient Texts Relating to the Bible. Educational Site, Online: http://www.usc.edu/dept/LAS/wsrp/educational_site/ancient_texts/elamarna.shtml
Andric, I. (2002). Who Are Diplomats?, - In: Kurbalija, J. ed. (2002). Knowledge and Diplomacy. Malta: Diplo Foundation
Hofstede, G. (2004). Diplomats as Cultural Bridge Builders - In: Slavik, H. ed. (2004). Intercultural Communication and Diplomacy, pp. 25 - 38.
Kappeler, D. (2004). The Birth and Evolution of a Diplomatic Culture, - In: Slavik, H. ed. (2004). Intercultural Communication and Diplomacy, pp. 353 - 359.
Nicolson, H. (1954). The Evolution of Diplomatic Method, UK: The University of Leicester
Nicolson, H. (1939). Diplomacy, UK: London, New York, Toronto: Oxford University Press
Rana K. (2004). Diplomatic Culture and Its Domestic Context, - In: Slavik, H. ed. (2004). Intercultural Communication and Diplomacy, pp. 381 - 390.
Russell, W. (2004). "Control Yourself, Sir!": A Call for Research Into Emotion Cultures in Diplomacy, - In: Slavik, H. ed. (2004). Intercultural Communication and Diplomacy, pp. 391 - 402.
Sharp, P. (2004). The Idea of Diplomatic Culture and Its Sources, - In: Slavik, H. ed. (2004). Intercultural Communication and Diplomacy, pp. 361 - 379.
Slavik, H. ed. (2004). Intercultural Communication and Diplomacy, Malta: DiploFoundation
*Камен Лозев е доктор по философия, доцент в ЮЗУ „Неофит Рилски", Благоевград
i Има ли специфична, отличителна дипломатическа култура ?
ii ... културата, изглежда, е в центъра на съвременните дискусии за международните отношения.
iii Смята се дори, че е втората възникнала професия и че ангелите, тези посредници между небето и земята, олицетворяват благородната функция на дипломата и неговата професия.
iv Виж подр. глава 5 (The Ideal Diplomatist) от книгата на сър Харълд Никълсън „Дипломацията" (Nicolson 1939).
v Виж подр. глава 9 „Новото лице на дипломацията: Уилсън и Версайският договор" в книгата на Кисинджър „Дипломацията" (Кисинджър 1997).
vi Прочутите плочки от Ел-Амарна (El-Amarna Tablets), са писма, датирани между 1388 и 1332 г. пр. Хр., са написани на акадски (езикът на дипломацията в тази епоха), върху плочи от печена глина. От запазените 382 плочки 350 са официални писма, които очевидно са само част от обширната дипломатическа кореспонденция на фараоните Аменхотеп Трети и Аменхотеп Четвърти с чуждестранни царе и египетски официални лица в Палестина и Сирия. Голяма част от писмата са от или до васални владетели и от съдържанието им можем дасъдим за икономическите, политическите и военните отношения между Египет и подчинените му царства, от една страна, и царствата на Близкия изток, от друга. Писмата са свидетелство за период на безпрецедентна международна дипломация и културен обмен, което позволява на историците да хвърлят светлина върху много аспекти на живота в земите между Месопотамия и Египет. (Вж. Подр. Ancient Texts Relating to the Bible. Educational Site)
vii Виж двете негови книги „Дипломация" (Nicolson 1939) и „Еволюцията на дипломатическия метод" (Nicolson 1954).
viii В своя труд „Дипломацията" сър Х. Никълсън привежда примера с английския посланик сър Хенри Уотън, който при една от мисиите си оставя през 1604 г. в албума на свой приятел често споменаваните думи за дипломата: „An ambassador is an honest gentleman sent to lie abroad for the good of his country." (Посланикът е честен джентълмен, изпратен в чужбина да лъже за доброто на страната си.") (Nicolsln 1939: 41).
ix В моята статия за Иво Андрич анализирам тези негови схващания за дипломатите: „Те трябва да са естествени и открити, да се чувстват в собствени води при най-различни ситуации. С чувство на самоувереност, но никога арогантни, дипломатите трябва да демонстрират и гордост, когато обстоятелствата го налагат. Като следователите те винаги проявяват интерес към детайла, но без да проявяват дребнавост или педантизъм. Те са съвестни във всичко, което правят, но не допускат прекалена ревност и усърдие (zeal). Най-високо от всичко те ценят момента и правилно го използват, но винаги оставят достатъчно време, за да преценят и последиците от своите действия. (Andric 2002)
Дипломатите по правило са широко скроени, интересуват се от всичко - от хора и обекти, от изкуство, спорт и игри, от вино и забавления - но никога не се оставят страст или интимна връзка да ги отведе на непознато място. В това отношение, макар да не са машини или чудовища, човешкото у тях познава граници, които обаче не ги правят безсърдечни (heartless). (Andric 2002)." (Лозев 2013)
x Виж изследванията на академик Тарле за Талейран (Тарле 1959) и (Тарле 2011))
xi Виж първа глава „Малкият Бърти от семейство Ръсел: трагичното начало на един славен живот" на моята книга „Ранният Ръсел - живот и философия" (Лозев 2011).