Eтически и ценностни проблеми на науката

Камен Лозев

kamenlozev@abv.bg

 

It is hard to find a more distinctive mark of modern society than the trust placed
in scientific knowledge. Science is regarded as perhaps the best exemplar
of objectivity, rationality, and progress in human affairs.

Doppelt (Doppelt 2008: 303)

 

Представата за обективната наука, или за обективното научно знание, е здраво заседнала в съзнанието на европееца. Схващането, че науката е източник на обективно знание, вероятно е една от най-важните ценностни нагласи, на които нашата, западната, цивилизация (в термините на Самюел Хънтингтън) дължи своята водеща позиция в света. В миналото тази представа несъмнено е изиграла решителна роля за откъсване на науката от религията и религиозните догми, както и за преодоляване на най-упоритата пречка за нейното развитие - господствалия със столетия авторитет на антични философи и учени като Аристотел и Птоломей. Идеята, че може да има знание обективно, т.е. неосветено от свещените текстове, нито от авторитета на възприета и наложена доктрина, заедно с втората идея - че водач и източник при търсенето на подобно знание трябва да бъде опитът - е всъщност онова, което завинаги съкрушава религиозните и авторитарните доминанти в науката и образованието и отваря вратата на освободения човешки ум за приключения в една нова вселена на предизвикателства.

И двете идеи дължим колкото на европейците, толкова и на арабите. Вторите вероятно първи ги изказват - Алхазен и другите велики арабски философи и учени са важните предшественици на Първата научна революция, коренно преобразила европейския континент.

 

* * *

Идеята за обективно научно знание в лицето на Вебер намира интерпретация във вида свободна-от-ценности наука (Wertfrei Wissenschaft, Value-free Science) (Вебер 1998). Тази постановка можем да разглеждаме като водещия идеал за знание с акцент върху неговата независимост главно от религиозните доктрини, идеал характерен за ранните, детските етапи в развитието на науката. В крайна сметка той подпомогна нейното възмъжаване и израстване до съвременното й състояние. Когато обаче Wertfrei Wissenschaft се издига като представа и за днешната наука, трябва решително да протестираме. Да схващаме сега науката като свободна, лишена от ценности и етически принципи, е парадоксално.

Защо тази представа логически е парадоксална, Попър изяснява в Логиката на социалните науки: „...работата не е в това, че обективността и свободата от ценности на практика са непостижими от отделния учен, а по-скоро в това, че обективността и "свободата от ценности" сами по себе си са ценности. И тъй като свободата от ценности сама по себе си е ценност, настояването за безусловна свобода от ценности е парадоксално." (Попър 2003 c: 89). Wertfrei Wissenschaft като характеристика на съвременната наука обаче е парадоксална и от гледна точка на здравия разум. Както е известно, от Новото време и Първата научна революция насам науката ускорено навлезе във всяка сфера на живота и я преобразува. Повсеместното й присъствие ни кара да я определим като основа на нашата цивилизация. Дали ни е все едно какво произвежда тази основа - добро или зло? Защото всеки знае, че с помощта на науката можем да сътворим и двете. В чистия си вид Wertfrei Wissenschaft е опасна и парадоксална като възглед, защото оставя на слепия случай коя от двете възможности ще се реализира.

Подобна ситуация не трябва да се допуска, тъй като от много десетилетия е валидна преценката на Опенхаймер: „светът никога досега не е стоял пред възможността на самоунищожението - в известен смисъл, анихилация, - която би могла да се сравни с днешната възможност. Той освен това не е стоял пред необходимостта да се вземе решение, което дори в някаква степен да наподобява решението, свързано с този проблем." (Оппенгеймер 1967: 60). От тази констатация непосредствено следва, че науката не може да е свободна от ценности и етически регулативи, че трябва да е под етически, правен и изобщо - обществен контрол.

В случая не смятам, че допускам методологическата грешка, отнасяща се до така наречената „дихотомия" на факти и ценности, анализирана от Хюм. Аз не споделям възгледа на великия скептик за наличието на пропаст между е (is) и трябва (ought). Нещо повече, морални и правни норми според мен можем и трябва да извеждаме не просто от определени факти, но и от вероятността за тях. Например, ако развитието на генното инженерство може да доведе до неблагоприятни (и вероятно необратими) за човечеството последици, този вероятен факт е достатъчен за обосноваването на ценности и налагането на норми, слагащи прегради пред развитието на генното инженерство. Ако Опенхаймер очертава възможния факт на тоталната анихилация на човешкия свят, това е достатъчно основание за налагането и съблюдаването на определени норми за изключването на всяка възможност този факт да се случи. Противното като подход в днешно време е хазартна, неприемлива и може би пагубна игра с онова, което потенциално науката, оставена сама на себе си, съдържа.

* * *

Няма съмнение, че ядрените взривове над Япония преди седемдесет години, последвани от разрушения и смърт на невинни човешки същества, бяха последвани и от аксиологически взрив (Розов 1987: 22), който трябваше да разруши основанията на схващането за свободната от ценности наука. Ужасите на Хирошима и Нагасаки бяха допълнени от разкритите ужаси на експериментите с хора, провеждани от нацистките учени в германските концлагери. Тези учени несъмнено са вярвали, че търсенето на научната истина е занимание свободно от ценности. Присъдите над тях в Нюрнберг през 1947 г. бяха и присъди над Wertfrei Wissenschaft. Те остават като човешкия паметник на онова, което Дробницки нарича сблъсък на „научната истина и моралното добро" (Дробницкий 1971). Научната истина не трябва да се търси „на всяка цена", в това число и чрез насилствени опити с хора. Общочовешки императив е етиката и ценностите да присъстват в науката както в процеса на създаването на научното знание, така и в процеса на неговото използване. Несекващите и остри дискусии на тази тема през двадесети век и до днес наложиха отхвърлянето на привидно приемливия девиз „Преди всичко - научната истина!". Сократовата вяра в тъждеството на знанието и доброто, патосът на Бейкъновата доктрина за знанието като сила, както и наивната вяра, че всяко знание е безусловно обществено благо, са отживелица, неадекватна на съвременната реалност и натрупан опит. Днес е ясно, че етосът на науката трябва да се впише в системата на общохуманните, универсални ценности, което из основи преосмисля тезата за „свободата на научните изследвания".

* * *

„Свободната от ценности и етика наука" заедно с няколко други идеи, изповядвани най-вече от логическите позитивисти, е сърцевината на онова, което Ролин нарича „научна идеология" (scientific ideology) (Rollin 2006: 16). За нещастие нейното влияние и днес е голямо: почти напълно я споделят водещите учени на редица престижни университети. Като надценява автономията на науката и свободата на научното изследване, тази идеология закономерно стига до проповядване на антихуманно отношение към експерименталните животни и пълно пренебрегване на всякакви етически регулативи в научната дейност.

Ролин описва много случаи на лични сблъсъци с обладани от научната идеология колеги и усилията, които полага, за да разклати предразсъдъците им. Според него учените много рядко виждат в науката важен компонент на културата; те рядко осъзнават и обстоятелството, че ангажирането на науката с реалните човешки проблеми решително я обвързва с ценности и морални решения. Самият факт например, че се използва експериментът като източник на знания за реалността, а не мистичното вдъхновение, шаманството или гадаенето с кристална топка, е следване на ценности, ценностна преценка (value judgement). Оттук изборът да следваме научния метод или подход в познанието е въпрос на ценности. Малцина учени обаче осъзнават тази ценностна предпоставка на своята дейност. В шеговит тон Ролин цитира думите на учен, който в миг на откровение му признал: „Ние не правим ценностни съждения в науката; всичко, от което се интересуваме, е знанието." (Rollin 2006: 23)

Присъствието на ценностни и морални фактори в изследователската дейност най-ясно проличава в медицината, която в редица случаи зависи от експериментите с животни. Ролин настоява, че всяко използване на животно за експериментални цели означава вземане на морално решение, а именно, че получената чрез експеримента информация в морален план има по-голяма стойност от болката, страданието, стреса или смъртта на експерименталното животно. С други думи, решаваме, че е морално приемливо да получим и съхраним подобно знание въпреки злините, които причиняваме на животните. Учените рядко схващат особената морална ситуация, в която непрестанно пребивават, но това не намалява значението на взиманите от тях, съзнателно или несъзнателно, морални решения.

Същият довод е в сила и с оглед на използването на човешки същества за целите на научното изследване. От гледна точка на преследваните изследователски цели използването в експериментите на хора - например затворници или отхвърлени, нежелани деца - създава далеч по-добри възможности в сравнение с използването на гризачи например, какъвто е типичният случай. Въпреки несъмненото превъзходство от гледна точка на резултатите, които бихме получили, експериментирането с човешки същества е строго ограничено. Причините за това отново са етическите съждения, неизбежно съпътстващи експериментите в медицинските изследвания.

Ролин описва интересен случай на пълно неразбиране на моралните аспекти на научно-изследователската дейност в медицината. „Веднъж", пише той, „спорихме с колега учен относно присъствието на морални съждения в науката. Той твърдеше, че такива не съществуват. Аз издигнах аргумента, че ако науката е свободна от етика, в нашите изследвания винаги бихме използвали модели с най-висока точност, боравейки по-скоро с нежелани деца, отколкото с плъхове. В настъпилата тишина аз отново го попитах: „Защо да не използваме деца?" „Защото няма да ни позволят!", щракна с пръсти той." (Rollin 2006: 24).

Епизодът е много показателен. Той разкрива до каква степен научната идеология може да заслепи човека на науката за моралните аспекти на неговия труд. Едва ли е нужно голямо въображение, за да си представим, че въпросният учен би експериментирал с нежелани деца, стига „да му позволят". И тогава не ни остава нищо друго, освен да го причислим към подсъдимите нацистки учени от Нюрнбергския процес. Примерът онагледява онова, което Питър Харпър нарича „науката като самоцел", като „един вид наркотик", който е опасен и „води до ужасни последици" (цит. по: Толстих 1973: 275).

Научната идеология издига като идеал пред всеки изследовател непронициаемата за ценности наука: ценностите са някъде там, „в живота", извън науката, извън търсенето на истината. Съгласно тази идеология, когато се занимава с наука, ученият всъщност е само учен, всяка друга роля в битието му е снета като дреха пред вратата на научния храм. В него той пристъпва като непринадлежащ на себе си: не той владее науката, а обратно, науката го владее. Съгласно научната идеология своята дейност ученият върши не като цялостна личност, а само като учен, изследовател, търсач на ново знание, т.е. като същество разумно, интелектуално, мислещо, но напълно лишено от страсти и ценности. Възможен ли е на практика такъв учен? Както ще видим, Попър напълно отхвърля такава възможност. Подобни представи за учения и неговото призвание обаче съвсем не са рядкост: те онагледяват как разумът, по аналогия с Гоя, може да роди чудовища и без да спи.

* * *

За Карл Попър ценностните и етически проблеми на науката беше тема позната и близка до интересите му. През годините той непрестанно и задълбочено я обсъждаше както в собствено епистемологичните си трудове, така и в творбите, посветени на социално-политически теми (Попър 2003 а). Усещането за етическата значимост на обсъжданите проблеми вероятно е най-силното впечатление при четенето на Попър. Преди петнадесет години в „Социалната философия на Карл Попър" (Лозев 2000) посочих, че то се дължи на Попъровата изследователска методология, която „почива върху особени етически основи": „критическият рационализъм „носи" и въплъщава определени етически принципи, които несъмнено са принципи на самия Попър." (Лозев 2000: 207) Както ще се опитам да интерпретирам по-долу, цялата поперианска критика на историцизма може да се схване като критика на определени етически аспекти в доктрините на великите учени и философи - интелектуалните водачи на човечеството през вековете.

От срещите и разговорите ми с Попър през април 1992 г. ясно си спомням как често се спираше на ролята, която Сахаров е изиграл за разрастването на съветската стратегическа мощ, както и за самочувствието на Хрушчов, основано на съветския ударен ядрен потенциал. С известна тъга и в разговорите, и в творбите си Попър констатира, че след столетия на научен прогрес човечеството парадоксално се движи по ръба на самоунищожението и разрушаването на цивилизацията. Попър е изстрадал този проблем: пред погледа му двете световни катастрофи от миналия век не просто се разиграха, но и силно го засегнаха. Опустошителните им последици пряко и косвено са свързани с развитието на науката.

Особено чувствителен бе Попър към ролята на интелектуалците (и по-специално на учените) за бедите и опасностите, пред които съвременният свят е изправен. Невъзможно е да се забрави суровата му присъда и само-присъда: „... ние, интелектуалците, сме причинили най-голямото зло през хилядолетията. Масови убийства в името на идея, доктрина, теория или религия - всичко това е наше дело, наше изобретение, изобретение на интелектуалците." (Попър 2003 d: 207) Като своя приятел Ервин Шрьодингер той също чувстваше належащата нужда от нова професионална етика, най-вече за съвременната наука (Попър 2003 d: 219-220), а в късните си години енергично опонираше на зелените „с техните глуповати и недомислени нападки към науката" (Попър) и настояваше, че в сегашната ситуация на търсене и съгласуване на решения от цялото човечество, тя трябва да изиграе огромна роля. Това беше елемент от неговия оптимизъм.

Тябва да съжаляваме, че за Попър се мисли главно като за логик на науката - мнение, наложено след излизането на първия му известен труд Logik der Forschung, 1934, - което до голяма степен е недооценка на усилията му да изясни и включи в цялостната си концепция за науката и този важен, и в известен смисъл най-важен, аспект. Във втория том на Отвореното общество и неговите врагове Попър посвещава две глави на конкретното изследване на етическите и социологически проблеми на знанието, непосредствено свързани с общата тема за историцизма и отговорността на учения. В по-късните му творби това е предмет на подробни анализи, доминирани от фразата на Бенда trahison de clerks (предателството на интелектуалците).

* * *

Преди да изложим позициите на Попър по конкретни ценностно-етически проблеми на науката, ще очертаем с общи щрихи характера на тази проблематика с внимание най-вече към оформеното изследователско поле, наречено етика на науката.

Има ли ценностни и морални феномени в науката, е проблем дълговечен. Още Библията (Книгата на Еклисиаста или Проповедника) се изказва ясно по проблема: „... защото, голяма мъдрост - голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга." (Библия 1992: 740). Сократ обаче е по-оптимистичен: знанието и добродетелта според него са синоними. Обратно, Русо, певецът на анти-Просвещението, в своето първо есе, донесло му известност, твърди, че прогресът на науките и изкуствата има пагубни последици за морала. Към проблематиката за ценностите в науката има отношение и строгото разграничение на Хюм между факти и норми-ценности. Двайсети век, с двете световни катастрофи и широката гама от възможни негативни социални последици от безспирния научно-технически прогрес, направи ценностно-етическата проблематика на съвременната наука настолна тема на всяка значима философия.

Методологически важно е обстоятелството, че науката обикновено се разглежда в два широки контекста - като процес и като резултат. В първия контекст можем да изследваме ценностно-етическата проблематика при търсенето на истината и създаването на научните теории, а във втория - при конкретното практическо използване, внедряване, приложение на научното знание за постигането на цели в разнообразните сфери на живота. Очевидно е, че в първия контекст ролята, която учените играят като субект на науката, е далеч по-голяма отколкото във втория, когато, макар да не са напълно изключени от процесите на прилагането на научното знание, ролята им все пак е много по-ограничена. Във втория контекст на науката те са по-известни като хората под ръка, по характерния израз на виден американски генерал от Втората световна война.

Второто методологически важно обстоятелство е свързано със самите ценности и ролята им в науката. Очевидно е, че в своето многообразие не всички ценности стоят еднакво близо до нея. С оглед целите на нашето обсъждане е смислено да приемем установеното вече групиране на ценностите в два общи класа: епистемологични, или епистемични (epistemic), или когнитивни (cognitive), и не-епистемични, или социални, културни. За науката, естествено, от значение са най-вече епистемичните ценности. Те са неотменна част от самата наука, без тях не може да се развива тя. Макар че не са създадени с научни средства, тези ценности идентифицират науката като наука (science qua science).

* * *

Успехът е най-добрият оратор на света.

Наполеон

Ако трябва по някакъв начин да определим епистемичните ценности, следва да кажем, че те представляват такива качества, свойства, характерни черти или атрибути на научните теории, благодарение на които ги приемаме като оправдани и ги преценяваме като „добри теории" (Doppelt 2008: 304). Епистемична ценност е например съответствието, адекватността на теорията на опитните данни, с които до момента разполагаме (empirical adequacy): тази ценност очевидно ръководи всеки изследовател в заниманията му с наука. Епистемична ценност е и обяснителната сила (explanatory power) на теорията, както и нейният обхват (breadth) с оглед на явленията, за които се отнася. Историята на науката потвърждава тенденцията към създаване на теории, обяснителната мощ и обхват на които стават все по-големи. Други епистемични ценности са например простотата (simpliciy), способността теорията да прави нови предвиждания (novelty in predictions), успехът (success) и др. (Doppelt 2008: 306-7).

По аналогичен начин можем да схващаме и социалните ценности: те са всъщност такива черти на обществото като цяло и на различните негови сфери, даващи ни основание да го преценим като „добро общество", в което бихме искали да живеем. Справедливостта в този смисъл е социална ценност, но такава е също и националната сигурност, всеобщото средно образование, борбата с болестите и здравната осигурителна система или пенсионното осигуряване. В общата група на социалните ценности можем да разграничим подгрупите на политически, икономически, естетически, етически и други ценности.

Във всяка дейност ценностите, в това число и епистемичните ценности, са специфични; те идентифицират осъществяваната дейност. За науката и нейните ценности това се отнася с особена сила. Епистемичните ценности и цели не просто ръководят учения в неговата дейност, те открояват, разграничават, идентифицират науката от другите дейности в обществото. Тезата за идентификационната функция на епистемичните ценности очевидно дава положителен отговор на въпроса за тяхната универсалност. Главните ценности на науката от рода на емпиричния успех, точността на предсказването, кохерентността с възприетите до момента теории, широтата на обяснителния обхват, простотата, ефективността на решаването на проблеми, емпиричната адекватност и обяснителната сила например са универсални и в двата смисъла - те се отнасят както за различните области на науката, така и за историческите етапи на нейното развитие. Подобни ценности разграничават научното изследване от псевдо-науката и другите не-научни видове изследвания. Естествено, не можем да очакваме, че преди няколко века тези ценности са функционирали по начина, по който днес функционират. Приложението на епистемичните ценности се управлява от норми, които се променят и това води до нови варианти на простотата или емпиричната адекватност например, което на свой ред определя по нов начин представата за добра теория и следователно за научно знание в различните периоди (Doppelt 2008: 304). Освен това трябва да имаме предвид, че различните научни общности по различен начин подреждат общите епистемични ценности - за едни например главната функция на науката е да предсказва, за други - да обяснява или обобщава.

Следването на епистемичните ценности в науката не винаги е лесно и безпроблемно. Напреженията тук са драматични, понякога революционни. Големите научни дебати почти винаги в крайна сметка се оказват спорове за ценности, за ръководни ориентири в изследователския процес. Като илюстрация можем да приведем пример от областта на физиката на 18 век. Триумфалната Нютонова механика от края на 17 век и самият Нютон убеждават научния свят, че всяко действително емпирично знание е резултат от строго индуктивна генерализация на наблюдаваните феномени, а не на спекулативни хипотези, в които участват ненаблюдаеми величини. Последвалото развитие на емпиричните изследвания обаче скоро довежда до невъзможност да се следва индуктивистката методология като стандарт за получаване на научно знание. Около средата на осемнайсети век най-успешните теории за електричеството, магнетизма, топлината, светлината и други феномени нарушават индуктивисткия метод, като постулират наличието на различни ненаблюдаеми „етериални" среди за обясняването на тези феномени. Сложилата се ситуация поражда несъвместимост между плодотворните теории на „етерните теоретици" и господстващия индуктивистки стандарт. Конфликтът на ценности води до раждането на нова научна методология, в която и ненаблюдаемите „неща", и хипотезата играят ключова роля. (Doppelt 2008: 306)

* * *

Възможна ли е наука, построена единствено и функционираща само на базата на епистемични ценности? Това според мен е утопия. Особено в днешно време. „Голямата наука" сега изисква „големи пари", мощни инвестиции. Освен това не само насоката на научното финансиране, но и конкретните сфери, в които се търсят нови знания, както и приложенията на резултатите от научните изследвания се определят от социални ценности.

Историята на науката едва ли някога ще ни даде пример за „независимост", в смисъл на пълна изолираност, на епистемичните от социалните ценности. Изследователските усилия трябва по-скоро да разкрият взаимодействието, взаимовлиянието и взаимопроникването между епистемичните и не-епистемичните ценности. Вероятно един от най-известните примери за наличието на извън-научни ценности в научното изследване, който веднага ни идва наум, е статията на Хайзенберг за ролята на красотата в естествените науки (Гейзенберг 1987).

Като проследява начина, по който красотата е разбирана от античността до наши дни (съгласно първото схващане тя се състои в правилното съгласуване на частите една с друга и с цялото; второто схващане, на Плотин, определя касотата като „вечно сияние на „Единното", просветващо в материалните явления" (Гейзенберг 1987: 269)), Хайзенберг разкрива огромната й роля в историята на естествознанието. Кеплер в това отношение особено ни впечатлява. Откритите от него елиптични закони на движение на планетите, на основата на които няколко десетилетия по-късно Нютон изгражда своята класическа механика, той пряко свързва с централната идея на питагорейците: планетите се въртят около слънцето и призвеждат онази „хармония на сферите", която откриваме в „хармонията на колебанията" на струните с различна дължина. В основата на света е положена хармонията, красотата, и всяко докосване до нея изпълва душата с благоговение. Какво въздействие е имало това чувство върху делото на Кеплер, ни казва заключителният химн на неговия труд за хармонията на сферите: „Благодаря ти, Господи, Творец наш, за това, че ми позволи да съзерцая красотата на творението на Твоите ръце!" (цит. по: Гейзенберг 1987: 271) Кеплер вярва, че е първият, на който Бог е позволил да се докосне до красотата и хармонията на сферите, и няма съмнение, че за него това е не по-малък критерий за истина. Години по-късно аналогични преживявания откриваме и при Волфганг Паули и другите създатели на квантовата механика (Гейзенберг 1987: 271)

Извън-научни ценности, но донякъде с обратна, негативна роля срещаме и в научната дейност на Исак Нютон, един от най-големите учени за всички времена. Ето какво пише той в писмо до Бентли от 25 февруари 1693 г. относно създадената от него теория, която предполага действие от разстояние (Попър 2003: 202):

„Твърдението, че гравитацията трябва да е вродено, вътрешно и същностно свойство на материята, така че едно тяло да е в състояние да действа върху друго от разстояние ... ми се струва толкова голям абсурд, че вярвам никой човек, който има компетентна способност да мисли по философски въпроси, изобщо не би го допуснал." (к. - К. П.)

Очевидно в изследователската си работа Нютон се ръководи от идеята за Бог в не по-малка степен от собствено епистемичните ценности. Известно е, че освен на математически и физически, той е автор и на теологични трактати, резултат на усърдно изследване на Библията. В неговите представи научно-изследователското поле, именувано като „натурфилософия", не може да мине без проблема за Създателя (the Maker). Всъщност науката според Нютон е подходяща област за обсъждане и на теологични въпроси. Така в най-известния си труд Математически начала на натурфилософията (Philosophiae Naturalis Principia Mathematica), 1687, той демонстрира религиозно благочестие. Именно идеята за Бога и Неговото място в космоса „решава" в крайна сметка трудния проблем за действието-от-разстояние: Нютон постулира, че пространството е обителта на Създателя, чиято въздесъщност обяснява наличието на сили по едно и също време в различни точки на пространството. В случая религиозността на Нютон си казва думата, на нея дължим - съгласно съвременната терминология - намесата на извън-научни фактори в науката.

Всичко това потвърждава известната теза на Попър от Логиката на социалните науки: „практически е невъзможно да изгоним извън-научните ценности от научната дейност... не можем да лишим учения от неговата пристрастност, без да го лишим същевременно от неговата човечност, нито можем да забраним или унищожим ценностните му оценки, без същевременно да го разрушим като човешко същество и като учен." (Попър 2003: 89)

* * *

The ethos of science is that affectively toned complex of values and
norms which is held to be binding on the man of science.
Robert Merton (Merton 1942: 268-9)

Всяко обсъждане на етическите и ценностни проблеми на науката по правило се позовава на Робърт Кинг Мъртън (Robert King Merton) (1910 - 2003), един от бащите на модерната социология, който наред с други постижения оставя класически изследвания в областта на социологията на науката. Колко значим е Мъртън в това отношение, ни казва неговият критик Малкей, признавайки, че „Мъртън прави първия систематичен и най-съществен опит от страна на социолозите за идентифициране на основните норми на дейността на учените и показва как тези норми въздействат за развитието на научното знание." (цит. по: Демина 2005: 8). Формулираната от Мъртън концепция в началото на 40-те години на миналия век е толкова оригинална и влиятелна, че повече от три десетилетия доминира анализа на дейността на учените. Тя създава парадигма, преодоляна едва след появата на Кун и по-специално след второто допълнено издание на неговата Структура на научните революции през 1970 г.

Социологическият интерес на Мъртън към науката възниква рано: през 1936 г. в Университета на Харвърд под ръководството на Питирим Сорокин и силното влияние на Толкът Парсънс той защитава докторат на тема „Наука, технология и общество в Англия от 17-ти век" (Science, Technology and Society in Seventeenth Century England). Дисертацията е разработена в духа на Веберовото изследване на връзката между протестантската етика и капиталистическата икономика. Като проучва английското пуританство и немския пиетизъм от този период, Мъртън стига до извода, че те са важни фактори за осъществяването на Първата научна революция от 17 - 18 век. Известният тезис на Мъртън (Merton's thesis) гласи, че има връзка между възхода на протестанството и развитието на ранната експериментална наука: протестантските ценности насърчават научните изследвания, тъй като науката разкрива влиянието на Бог върху света. По такъв начин във време, когато науката не е институциализирана и социалната й роля в обществото е несигурна, протестантството дава религиозно оправдание и легитимиране на научните изследвания. Английското пуританство благоприятства развитието на науката на острова и според Мъртън е в основата на обяснението защо именно Англия става родината на Научната революция от 17 - 18 век.

През 1938 г. Мъртън публикува своята дисертация със същото име под формата на монография, което възбужда широка дискусия и оправдана критика на неговия тезис. Мъртън отговаря на критиката и така интересът му към темата нараства. За първи път проблемът за научните норми се появява в неговата статия Science and Social Order, 1937, (Науката и социалният ред), обаче класически израз мислите му получават в кратката, но много важна статия The Normative Structure of Science, 1942, (Нормативната структура на науката). Тук Мъртън обобщава и систематизира онова, което нарича етос на науката (Merton 1942: 268-9). Нормите, първият компонент на етоса, „представляват прескрипции, проскрипции, предпочитания и разрешения, легитимирани в термините на институционалните ценности", втория компонент на етоса. Образуваните „императиви се предават по силата на наставления, правила и примери, като в различна степен се интернализират от учените, оформяйки по този начин тяхното съзнание, или ако предпочитате по-старата фраза, тяхното супер-его." (Merton 1942: 269)

Етосът на науката всъщност е идеален модел на научната дейност от периода на класическата наука и не съответства напълно в новите условия на т.нар. „голяма наука". (Мирская 2010: 12) Съгласно Мъртън науката е институт за производство на „достоверно знание" (certified knowledge), който функционира благодарение на специфична система от ценности и норми на поведение, определяща своеобразието му в сравнение с другите социални институти. Кое е в основата на стабилното функциониране на този институт? Мъртън е категоричен: силата, която обезпечава движението на този механизъм, е институциално подкрепяния стремеж на всеки учен към професионално признание. (Мирская 2010: 13)

Теорията на Мъртън може да се разбере само в светлината на конкретния социално-исторически контекст на нейната поява. И този контекст се характеризира не само с обстоятелството, че през 1942-ра година втората голяма война вече е станала световна и европейският контенент усилено върви към своето самоунищожение, но и с обстоятелството, че през трийсетте става ясно колко далече е вече науката от високия пиедестал на обективността и колко безмилостно е вплетена както в нацистките идеологеми за превъзходството на арийската раса (в това число и на арийската, германската наука), така и в мистиката на Лисенковия диалектико-материалистически метод. В този смисъл статията на Мъртън може да се чете като отговор на американския социолог на тези явления. Още в началото й Мъртън говори за „локалните зарази на анти-интелектуализъм, които заплашват да се превърнат в епидемия", за „кризата" на науката, която подтиква към само-преценка ("Crisis invites self-appraisal"), за сериозния обществен натиск да се дефинира отново статутът на науката в обществото. И така, заключава Мъртън: „Една институция под атака трябва да изследва отново своите основи (foundations), да изложи отново своите цели (objectives), да потърси своята обосновка (rationale)." (M 1942: 267)

Мъртън отговаря на предизвикателството към науката с прецизно формулиране на нейните институционални императиви - универсализъм, комунизъм, незаинтересованост и организиран скептицизъм. По-късно те се записват с акронима CUDOS по първите букви на всеки от тях: Communism (комунизъм), Universalism (универсализъм), Disinterestedness (незаинтересованост), Organized Skepticism (организиран скептицизъм).

Първата (в акронима) норма, комунизмът (комунализмът), изисква общо владеене на научните постижения, т.е. учените се отказват от интелектуална собственост в замяна на признание и почит. В статията Мъртън подчертава, че това е „вторият интегрален елемент на научния етос" (Merton 1942: 274). „Комунизмът на научния етос е несъвместим с дефиницията на технологията като „частна собственост" в една капиталистическа икономика." (Merton 1942: 275) Този императив изисква общност на всички открития, като „тайната е антитеза на тази норма", а „пълната и открита комуникация трябва да се прокарва навсякъде". (Merton 1942: 275) Според Мъртън благодарение на комунизма в науката е налице общо наследство и установен дух на сътрудничество и натрупване на научни постижения. Символ на всичко това е известното изказване на Нютон, в което обяснява, че постиженията му са станали възможни, защото е стоял на раменете на гиганти. (Merton 1942: 275)

Универсализмът като норма изисква всяка претенция за истинно твърдение да се преценява в светлината на универсални извънличностни критерии без оглед на раса, класа, пол, религия или националност, без оглед на лични или социални признаци (personal or social attributes). (Merton 1942: 270) „Процесът на Хабер-Бош", подчертава Мъртън, „не може да се обезсили с Нюрнбергски декрет, нито англофобът може да отмени закона на гравитацията. Шовинистът може да заличи имената на чужди учени от историческите учебници, но техните формулировки остават задължителни за науката и технологята." (Merton 1942: 270)

Съгласно нормата „незаинтересованост" от учените се очаква да имат безкористно поведение, да бъдат водени от стремежа за увеличаване на научните истини. Конкуренция в науката, разбира се, има, съгласен е Мъртън. Нещо повече, в науката има и култове, и неформални клики, срещат се и многобройни, но тривиални публикации, плод на само-превъзнасянето на отделни учени, има и други нелицеприятни феномени. (Merton 1942: 276) По правило обаче всичко това може да се пренебрегне, защото не застрашава ефективното постигане на основната цел на науката - достоверното знание. Истинският учен споделя и следва в дейността си нормата „незаинтересованост"; той е мотивиран най-вече от идеални подбуди и поведението му укрепва етоса на науката.

Организираният скептицизъм повелява всички идеи да се тестват и строго проверяват от научната общност. Този императив поддържа „вечната младост" на науката, той е в основата на нейното самообновяване и гарантира поддържането на потока от достоверни истини за природата и обществото. Мъртън пише, че тази норма по различни начини е свързана с другите елементи на научния етос, нейният „мандат е едновременно и методологически, и институционален" (Merton 1942: 277). Науката непрестанно задава въпроси по всеки аспект на природата и обществото и затова често е в конфликт с други институции, които са „кристализирали и дори ритуализирали" някакви „данни" (data), поставени под въпрос от нея. „В модерното тоталитарно общество", подчертава Мъртън, „и анти-рационализмът, и централизацията на институционалния контрол служат за ограничаване обхвата на научната дейност." (Merton 1942: 277)

Според Мъртън CUDOS разкрива „нравите на науката" (mores of science), които притежават методологическа рационалност. Техният задължителен характер обаче е основан не само на „процедурната им ефективност" (procedurally efficient), но и защото се смятат за „добри" в морален смисъл (right and good). Това прави анализираните императиви морални норми на науката - учените ги приемат като ръководство за действие, като вътрешно задължение при реализиране на научните цели, по тях е налице морален консенсус. Така CUDOS е необходимото условие, в това число и нравствено, за нормалното съществуване на науката.

В началото на своята статия Мъртън посочва, че се занимава с „културната структура на науката, т.е. с един ограничен аспект на науката като институция" (Merton 1942: 268). В своята младост той смята, че приложеният от него функционален подход, довел до изясняването на научния етос, в достатъчна степен откроява спецификата на науката и начина на нейното развитие. Дискусиите през шейсетте години на миналия век показаха, че това е явно недостатъчно без изучаване на реалното поведение и самосъзнанието на учените в конкретните обстоятелства на техния труд. Мъртън напълно осъзна ограничеността на своята концепция и сам се включи в усилията за нейното усъвършенстване.

* * *

По такъв начин етическите принципи формират основата на науката.
Идеята за истината като фундаментален регулативен принцип -
принципът, който ръководи нашето търсене -
може да се разглежда като етически принцип.

Карл Попър (Попър 2003 d: 217)

Мъртън изследва науката като социолог и постига нейните ценностно-нормативни измерения, като прилага функционално-институционален метод на изследване. Той разглежда науката в цялост, като социално явление, и съответно откроените от него характерни нейни черти издават специфичния поглед на социолога. За разлика от Мъртън Карл Попър е методолог и погледът му към науката несъмнено е различен. Съответно, както можем да очакваме, различни са и ценностно-етическите измерения на науката, които в крайна сметка формулира. Въпреки различията между двамата налице са и общи схващания. Например по въпроса за целта на науката едва ли Попър би възразил на Мъртън, че тя съществува, за да произвежда „сертифицирано знание" (certified knowledge), но вероятно би настоял за прецизиране на израза „сертифицирано знание".

Като философ на науката и баща на критическия рационализъм Попър се вълнува най-вече от начина, по който се приемат или отхвърлят научните теории и затова императивът „организиран скептицизъм" (или „оригиналност" и „скептицизъм") несъмнено е една от най-интересните за него. От гледна точка на Мъртън всеки учен следва този императив и в крайна сметка резултатът е обективно, достоверно знание. Попър не е доволен от такава постановка. Всъщност социологическото понятие „организиран скептицизъм" по-скоро замъглява и не схваща адекватно онова, което действително става в науката, за да се стигне до създаването на научно знание.

Известно е, че във втория том на „Отвореното общество и неговите врагове", 1945, (Попър 1995) Попър сурово критикува възгледите на социолозите на знанието Шелер и Манхайм, като през годините след това развива и задълбочава тази критика. Нейната отправна точка е проблемът за обективността на научното знание. Съгласно социолозите на знанието пътят към обективно знание минава през разгадаването на неосъзнатите, скрити предпоставки в ума на учения, т.е. през своеобразна психотерапия или социотерапия. Висш синтез на познание може да постигне само онзи, който се е подложил на социоанализ или който го е приложил към себе си и се е освободил от своята „тотална идеология". (Попър 1995: 233)

Попър опровергава подобен възглед, подчертавайки, че проблемът за обективността на научното знание не може да е проблем на индивидуалната обективност на отделните учени, а е резултат на „социалния аспект на научния метод", на неговата „интерсубективност".

Гаранцията за обективността на научното знание Попър вижда в осъществяването на свободната рационална критика. Тя е основана, първо, на непризнаването на авторитети в науката и, второ, на възможността за проверка, най-вече експериментална, на всяко предложено в науката твърдение. Да навреди на научната критика, според Попър (и тук е в пълно съгласие с Мъртън), „може само политическата власт, когато тя се използва с цел да се потисне свободната критика или когато не съумява да я защити". (Попър 1995: 237) За да изясни този важен момент, Попър конструира мисловен експеримент с предполагаема научна книга, която Робинзон написва в пълна изолация от каквато и да е научна общност на самотния си остров. (Попър 1995: 239-40)

Така научната дискусия, или рационалната критическа дискусия, се оказва в центъра на онова, което става в науката. Оттук и етиката на науката според Попър е съсредоточена преди всичко в нормите, на които се подчинява научната дискусия. В „Толерантност и интелектуална отговорност" (Попър 2003 d) тези норми подробно са обсъдени, като накрая Попър излага възгледа си за една „нова етика" на учените, и по-общо - на интелектуалците. Да разгледаме някои от поперианските етически принципи.

Няма съмнение, че рационалната дискусия изисква толерантността като свой пръв, фундаментален принцип. Да бъдеш толерантен в дискусията, означава да виждаш в другите важен източник на знания, да признаваш интелектуалното им равенство и дори превъзходство, да ги уважаваш и отстояваш правата им, на които и ти се радваш. В това отношение Попър има велики предшественици. Волтер, бащата на Просвещението, издига толерантността не само като морален принцип, но и като „принцип на естественото право": „Толерантността е необходимата последица от осъзнаването на нашата човешка погрешимост: да грешиш е човешко, а ние вършим това през цялото време... Това е първият принцип на естественото право." (цит. по: Попър 2003 d: 2008)

Този принцип е неотделим от принципа за интелектуалната честност, т.е. за способността да откриваме и признаваме грешките си. В крайна сметка дискусиите съществуват поради нашата погрешимост и осъзнаването на възможността чрез обмен на мисли с другите да намалим нашето невежество. Науката създава и същевременно изисква наличието на особен дух, особена атмосфера на критичност и самокритичност. Те са естествена последица от заниманията с наука: не е истински учен според Попър онзи, който не е в състояние да понася и извлича всички ползи от критиката. Т.нар. „научен метод", какъвто според Попър не съществува, е всъщност широко използваният във всички човешки начинания метод на пробите и грешките. Че всеки допуска грешки и че погрешимостта е неизбежна, е същностна част от веруюто на критическия рационализъм, а според Попър и епистемологичен принцип. На това обстоятелство той обръща особено внимание - епистемологичните принципи са всъщност етически принципи. Тази постановка заляга в проекта му за нова етика на интелектуалците. (Попър 2003 d: 220)

Поперианската етика на науката би била непълна без споменаването на Сократ, основателя на скептическата традиция, философът, когото Попър възхвалява и който заедно с Ксенофан е идейният източник на критическия рационализъм. Вечните сократични начала, изискванията за скромност и просветителска мисия на „мъдрите" (интелектуалците), готовността за саможертва в името на истината са вероятно универсален кодекс за поведение на учените и най-вдъхновяваща мотивация на заниманията с наука.

 

Литература:

Айнщайн, А. (1996). Моята картина на света. Съст. Поликаров, А. С.: ИК „Любомърие"

Антипов, Г., Кузнецова, Н., Митрофанова, С. и др., сост. (1987). Наука и ценности, Новосибирск: Изд. „Наука"

Апостолова, И. (1982). Физиците пред аксиологически проблеми, С.: Изд. „Наука и изкуство"

БИБЛИЯ сиреч КНИГИТЕ НА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ на ВЕТХИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ (1992). С.: СВЕТИЯ СИНОД на БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА

Борн, М. (1981). Моят живот и възгледи, С.: Изд. „Наука и изкуство"

Вебер, М. (2000). Ученият и политикът, С.: ЕОН

Вебер, М. (1998). Смисълът на „свобода от ценности" в социологията и в икономическата наука (1917), - В: Коев, К., съст. (1998). Макс Вебер: Смисъл и ценност, сс. 199 - 245.

Гейзенберг, В. (1987). Значение красоты в точной науке, - В: Гейзенберг, В. (1987). Шаги за горизонт, сс. 267 - 282

Гейзенберг, В. (1987) . Шаги за горизонт, Москва: „Прогресс"

Демина, Н. (2005). Концепция этоса науки: Мертон и другие в поисках социальной геометрии норм, Cоциологический журнал, 2005/4, 5-47.

Дробницкий, О. (1971). Научная истина и моральное добро, - В: Толстых, В., сост., (1971). Наука и нравственность, 268 - 323.

Зыков, М. (1987). О науке и ценностях в книге Эрвина Шредингера „Мой взгляд на мир", - В: Антипов, Г., Кузнецова, Н., Митрофанова, С. и др. (1987). Наука и ценности, Новосибирск: Изд. „Наука", 224 - 241.

Коев, К. съст. (1998). Макс Вебер: Смисъл и ценност, С.: „Критика и хуманизъм"

Мерло-Понти, М. (1995). Айнщайн и кризата на разума, - В: Философски алтернативи, 1995/5, 43-47.

Мирская (2010). Р. К. Мертон и этос классической науки, Философия науки, Вып.11, с 11 - 29

Оппенгеймер, Р (1967). Летающая трапеция. Три кризиса в физике, Москва: АТОМИЗДАТ

Поппер, К. (1983). Логика и рост научного знания. Избранные работы, сост. и ред. Садовского, В., Москва: „Прогресс"

------ (1983). Три точки зрения на человеческое познание, - В: Поппер, К. (1983). Логика и рост научного знания. Избранные работы, сост. и ред. Садовского, В.,, сс. 290 - 314

Попър, К. (1995). Отвореното общество и неговите врагове, прев. Камен Лозев. С.: Фондация „Отворено общество - София" и ИК „Златорогъ"

Попър, К. a (2003). В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от тридесет години, прев. Камен Лозев, С.: КАЛЪС и КОСМОПОЛИТ.

------ b (2003). За знанието и невежеството, - В: Попър, К. (2003). В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от тридесет години, сс. 45 - 59

------ c (2003). Логиката на социалните науки, - В: Попър, К. (2003). В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от тридесет години, сс. 79 - 96.

------ d (2003). Толерантност и интелектуална отговорност, - В: Попър, К. (2003). В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от тридесет години, сс. 206 - 222.

Толстых, В. (1971). Галилей против Галилея, - В: Толстых, В., сост., (1971). Наука и нравственность, 324 - 357.

Толстых, В., сост., (1971). Наука и нравственность, М.: Издательство политической культуры

Фролов, И., Юдин, Б. (1989). Етика на науката, С.: Изд. „Наука и изкуство"

Херлин, Х. (1988). Летците от Хирошима, С.: Партиздат

Balashov, Y, Rosenberg, A., (ed.), (2002). Philosophy of Science. Contemporary readings, London and New York: Routledge

Egner, R., Lester, E. ed. (1961). The Basic Writings of Bertrand Russell, 1903 - 1959, New York: Simon and Schuster.

Gaston, J., (2005). "Merton, Robert", - In: Mitcham, Carl, Editor in chief, (2005). Encyclopedia of Science, Technology and Ethics, pp. 1188 - 1190.

Greenspan, L., Adersson, S. ed. (1999). Russell on Religion, Routledge, London and New York.

Mitcham, Carl, Editor in chief, (2005). Encyclopedia of Science, Technology and Ethics, Farmington: Thompson Gale

Resnik, D. (2008). "Ethics of Science", - In: Psyllos, S. and Curd, (ed.) (2008). The Routledge Companion to Philosophy of Science, 149 - 158.

Russell, B. (1998). Science and Religion, - In: Greenspan, L., Adersson, S. ed. (1999). Russell on Religion, pp. 131 - 140

Russell, B. (1998). Science and Values, - In: Egner, R., Lester, E. ed. (1961). The Basic Writings of Bertrand Russell, 1903 - 1959, pp. 635 - 646.

Nola, R. (2008). "Social Studies of Science", - In: Psyllos, S. and Curd, (ed.) (2008). The Routledge Companion to Philosophy of Science, 259 - 268.

Doppelt, G. (2008). "Values in Science", In: Psyllos, S. and Curd, (ed.) (2008). The Routledge Companion to Philosophy of Science, 303 - 313.

McMullin, E. (1992). "The Social Dimensions of Science", - In: Balashov, Y, Rosenberg, A., (ed.), (2002). Philosophy of Science. Contemporary readings, London and New York: Routledge, 489 - 502.

Merton, R. 1942. The Normative Structure of Science, - In: Storer, N. ed. (1973). The Sociology of Science: Theoretical and Empirical Investigations, Chicago and London: The Chicago University Press, 267 - 278.

Psyllos, S. and Curd, (ed.) (2008). The Routledge Companion to Philosophy of Science, London and NY: Routledge.

Rollin, (2006). Science and Ethics, Cambridge, New York, Melburn, Madrid, Sao Paolo: Cambridge University Press.

 

Камен Лозев е доктор по философия, доцент в Югозападен университет, Благоевград

Трудно е да се намери по-характерен белег на модерното общество от доверието в научното знание. Науката се смята за може би най-добрия образец на обективност, рационалност и прогрес в човешките дела.

Етосът на науката е онази ефективно настроена цялост от ценности и норми, която се смята за обвързваща човека на науката.

Communism е буквално използваният от Мъртън термин през 1942 г. През 1952 г. обаче, в разгара на маккартизма, последователят на Мъртън Барбър предлага първоначалният термин Communism, поради неговата идеологическа и политическа натовареност, да се замени с Communalism (комунализъм) и оттогава насетне това е обичайното значение на първата буква в акронима CUDOS. Руската изследователка Батигина възразява, настоявайки, че в случая терминът „комунизъм" е удачно използван: „Комунизмът възниква в началото на дветнайсети век като движение за обобществяване на имуществото. В дадения случай комунизмът е движение за обобществяване на знанието. Науката е единствената сфера в живота, където принципът на комунизма е реализиран." (цит. по: Демина 2005: 46)

След 1942 г. „OS" често се рзбира не като „организиран скептицизъм", какъвто е смисълът му в статията на Мъртън, а като „оригиналност" и „скептицизъм", като по този начин е прибавен нов императив валиден за науката.

Тази метафора - на раменете на гиганти (On the Shoulders of Giants) - Мъртън използва като заглавие на една от най-известните си книги, издадена през 1985 г.