РЕЦЕНЗИЯ 

на монографията 

Процесуално философски приключения на приложната онтология

от проф. Веселин Петров

Цветина Рачева

Катедра Философия, СУ „Св. Климент Охридски”,

zvetinaracheva@gmail.com 

Тази монография поставя отново един твърде важен въпрос: как можем да мислим самата философия – като затворено в своята всеобщност знание или като достигащо и пребиваващо във формата на определение и истина в самата реалност? Да мислим философията като абстрактна или като привидно абстрактна? Тези въпроси, които на езика на автора са въпроси за приложността на философията и на онтологията като нейна сфера, засягат колкото историята на философията в изменението на нейното мислене, толкова и нейното съвременно състояние. Най-вече, обаче, това са въпроси към нас, към нашето мислене и отношение, как реално мислим и как можем да мислим онтологично.

Съдържанието на монографията се разполага между две добре известни положения, които може да звучат общо, но това не отхвърля възможността им да бъдат разгръщани непрекъснато, а именно: ако един идеал не може да бъде въплътен, то той не е истинен; и втората – всяка форма на реалността е скрит или открит философски момент. От пределно абстрактното изявление, че всичко е философия, започва същинското усилие по проправяне на мисловни пътища до и в познати, нови и изменящи се реалности на съществуващото. Точно в сферата на неограниченото от историята и от съвременността самонамиране на философията в особеното и единичното е разположен замисълът и разгръщането на монографията. 

Натъкваме се и проследяваме една чиста откритост и безпредразсъдъчност в позицията на автора, че е възможно и полезно да се използва близостта на емпирични, съвременни ситуации до определени философски идеи; че ако самата реалност се е доближила до битийността на една такава идея, създадена преди векове или отскоро, то и идеята може да се спусне до реалносттта, за да й придаде форма, подреденост, регулация.

Авторът Веселин Петров в резултат от многогодишната си работа върху проблемите на процесуалната философия – издадени са две негови монографии „Процесуалната философия: история и съвременност” (2010) и „Процесуално философски прочит на дилемата континуалност-дискретност” (2012) – в настоящата монография поставя въпроса за приложността на равнището на метафизиката и онтологията и ги разкрива именно с методологичните възможности на процесуалната философия. Върху приложността сама по себе си може да бъде разгърнат дебат: например, това е саморазличаване или прилагане, това е аналитико-синтетично действане на мисълта или това е нейно синтезиране на практическото към теоретическото. Тук се залага върху синтетичния момент, а именно, практическото в себе си е теоретическо, точно толкова, колкото и самото теоретическо. Тоест, практическото е синтезиране като продължение или развитие на самото теоретическо. В този смисъл достойнството на настоящия текст е както в това, че създава реално основание за философски дебат, така също и в това, че залага и проследява конструктивността – обратно на някои моменти в постмодерното разбиране на деконструктивността. „Следпостмодерното” тук се мисли в линията на създаване, сътворяване. Онтологията в качество си на приложна е показана като еманираща от своята общност – идея (най-високо равнище), област, процесуалност, приложност – към емпирични, актуално протичащи процеси. Онтологично и процесуално мислените процеси се отнасят към реално протичащите и като тяхна оптимизация, и като откриване на техни хоризонти и развитие, и като нов проект. Тук се разграничават сфери, в които процесуално-онтологичните процеси са развили своя история – компютърни технологии, игри, сфери от науките за природата – от сфери, в които това мислене сега създава своя опит – социални отношения (бизнес и др). Особено ценни резултати могат да бъдат получени в политиката, управлението, медицината, в различни форми на трудовия процес, доколкото самата реалност се констатира, възпроизвежда или проектира именно като процес.

В текста можем да открием важен методологичен момент на движение отгоре-надолу и обратно, чрез което се захващат общите онтологични нива заедно с опосредстващите ги към отделните и единични. Освен това се експлицира, че движението „надолу” е основание за конкретността на движението „нагоре” и обратно, движението „нагоре” оптимизира и конкретизира движението „надолу”.

Избраната от автора стилистична форма в началото на всяка глава да поставя задачи, а в края да ги акцентира като осъществени, придава обозримост и стегнатост на изложението, възможност да се проследи авторовата убеденост и саморазбиране в правенето на съдържание, а също така да се проследи и обективната последователност в логиката на излагането. Освен това използваната библиография има своя принос за колегите в техния образователен процес или в разширяването на познавателния хоризонт.

Тази монография и въплътеният в нея интелектуален труд на Веселин Петров имат два много силни момента: първо, че наистина дават основа за философски дебат и, второ, че показват възможностите за конструктивно и съзидателно философско мислене в съвременната ситуация, показано в конкретност като онтологично процесуално мислене.