Проблемът за „онтологическата относителност" във философията на У. О. Куайн

Деница Недялкова Желязкова (denica_9_3@abv.bg, mob. 0897282919)

Софийски университет „Св. Климент Охридски"

 

The Problem of the "Ontological Dependence" in Quine's Philosophy

Denitsa Nedyalkova Jelyazkova(denica_9_3@abv.bg, mob. 0897282919)

Sofia University "St. Kliment Ohridski"

 

Основни характеристики на Аналитичната философия

Понятието „лингвистичен обрат" се въвежда, за да сложи под общ знаменател доминиращите идеи, наложили се във философията на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век. Чрез творчеството на Фреге, Дж. Е. Мур, Уайтхед, Ръсел, ранният Л. Витгенщайн и други се извършва смяна на фокуса на философските изследвания. Предмет на анализ вече не е мисленето, а езикът. В този смисъл, обратът е парадигмален, а това несъмнено е свързано с криза. Придържайки се към Кун, твърдя, че кризата във философията до ХХ-ти век изисква смяна на менталистката парадигма с лингвистична. С лингвистичния обрат се ражда съвременната философия на езика или аналитичната философия. Тази философия се характеризира с няколко основни положения:

• Чрез анализ на езика се реконструира неговата универсална логика.

• Чрез математически символизъм може да се създаде идеален логико-математически език, който да избягва двусмислеността на обикновения език и по този начин да позволява напълно еднозначна репрезентация на емпирични факти.

• Методът за постигане на упоменатите вече положения е логическият анализ. Философията настоява, че чрез разкритата от нея универсална логика и чрез съвършения технически език, с който разкрива чистата форма, тя може да предложи на частните науки органон, гарантиращ универсалност на научните твърдения.

„Късна" аналитична философия

По-късно аналитичната философия не просто се обръща срещу принципите на своите създатели, но и нещо повече, аналитичните философи започват открито да заявяват, че не разбират как умни философи (например, Ръсел) биха могли да бъдат така глупави, че да поддържат абсурдните му възгледи. За тази промяна допринасят работите на късния Витгенщайн, Остин, Сърл, Куайн, Селърс и други. Куайн критикува разграничението между аналитични и синтетични истини, а Селърс разрушава идеята за познание по запознанство. Вододелна линия между двата периода на аналитичната философия са Витгенщайновите Философски изследвания, публикувани посмъртно през 1954 година. В тази книга Витгенщайн осмива повечето доктрини, които той и Ръсел са поддържали по-рано. Терминът късна или пост-аналитична философия, който въвежда Р. Рорти, дава знак за разрив с класическата аналитична философия. Несъмнено поради това, че късната аналитична философия е обвързана с философията на обикновения език. Нейни характерни черти са:

• Антирепрезентационизъм - отхвърля се достоверността на езиковите репрезентации на действителността. Антирепрезентационизъм подържат късния Витгенщайн, Джон Остин, Джон Сърл, Куайн, Селърс и други. Значението трябва да се търси не другаде, а в употребата на езика Интересът се обръща към обикновените езици и техните всекидневни употреби.

• Антифундационализъм - отхвърля се допускането за универсална логика на езика.

 

1. Моделът на Куайн

С текста си Двете догми на емпиризма Куайн критикува основния принцип на всяка формална логика- принципа на тавтологията, или по-точно на аналитичността. Философът показва, че нямаме основа, на която значението на думите да бъде закрепено така, че да се гарантира тавтологичност на изказванията. Всеки опит да формулираме тавтология зависи от синонимията на думите, а практическата синонимия не винаги е еднозначна. Тя зависи от конкретната употреба, която е контекстуално обвързана. Това напомня на късния Витгенщайн, който във своите Философски изследвания настоява, че значението на думи е тяхната употребата. Има езикови игри или форми на живот, които изчезват и на тяхно място се появяват нови. В основа на езиковите игри стоят правилата им, които гарантират на участниците в играта разбиране. Именно затова Витгенщайн настоява, че няма частен език. За да функционира езикът като такъв, той трябва да бъде споделен в общност. Тъй като значението на думите е в тяхната употреба, ние можем да разберем значението, само когато е споделено в общност. Значението е контекстуално обвързано.

Ако се върнем към Куайн и вземем за пример изречението „колегата е неженен мъж", то изглежда като тавтология, но само в случай, че „колега" има значението на „ерген". Изречението не е тавтологично, ако „колега" има значението на „студент", защото някои от студентите просто са жени. Оттук Куайн настоява, че разграничението между аналитични и синтетични твърдения е догма. Ако значението на думата е зависимо от контекста, т.е. от употребата му, значи думите нямат значение сами по себе си и следователно те не могат да означават (в смисъла на реферират) действителността безпроблемно. Поради тази причина Куайн въвежда втората догма и настоява, че тя произтича от първата. Втората догма е редукционизмът. Редукционистката теория настоява, че емпиричните - опитните истини - се основават на отношението на думата към нейният точен референт.

 

1. Куайн и митът за музея

Куайн продължава да задълбочава критиките си в следващи свои текстове. В книгата си Дума и обект от 1960-та година и по-късно в Онтологическата релативност се пита: как изобщо е възможен преводът? Вероятно основният проблем се състои в свободата за вариации на концептуалната схема върху сетивните стимули. Може би сетивните стимули придават неопределеност на концептуалната схема. Двама души притежават еднакви сетивни стимули - виждат един обект и въпреки това изразяваните от тях значения в голяма част от случаите се оказват различни. За да демонстрира проблематичността на превода, философът въвежда мисловен експеримент. Представете си, че сте лингвист или антрополог, който е попаднал сред представители на туземно племе, чиито език и практики не познавате. В началото нямате никакви данни за езика на племето, чрез които да разберете езика им. Единствената ни алтернатива е да се осланяме на жестовете - и най-вече на жестовете на посочване. Но, как би могло да се случи разбирането помежду ни ?!? Ясно е, че разбирането ни е необходимо, тъй като няма частен език, на което настоява късният Витгенщайн. Езикът функционира като такъв едва когато е споделен в общност. Един от туземците ни разхожда из местността. Там от време на време изскачат някакви неща, може би зайци. Нашият водач посочва с пръст едно от тези неща и се изказва: "Demki gavagai zaronka push denot gavagai!" Веднага допускаме, че човекът до нас прави остензивна дефиниция. По аналогия с езиците, които вече знаем, и чрез анализ на изказването, ние виждаме, че "gavagai" се повтаря два пъти в изречението и най-вероятно то е „нещото", което човекът определя чрез посочване. "Gavagai" вероятно е съществително име. Виждаме също така, че и при двете му употреби "gavagai" се предхожда от различни думи, които обаче започват с частицата "de" - "demki" и "denot". По аналогия допускаме, че това са две различни форми на „това" и "онова". Тези налучквания не са достоверни, но допускаме, че сме познали някак случайно. Нещо повече, също така случайно се досещаме, че "zaronka" и "push" са спомагателният глагол „съм" и един сравнителен израз, примерно „като онзи". Достигнали известна степен на разбиране, вече можем да преведем: "Този gavagai е същият като онзи gavagai!" Остава ни само да кажем какво е "gavagai". Ние сме изключителни лингвисти и при това имате невероятен усет за посоченото. На пръв поглед не изглежда трудно да се каже какво е "gavagai" - нали човекът уж сочи заека: "Този заек е същият като онзи заек!" Откъде сме сигурни, пита се Куайн, че човекът сочи точно заека? Той може да сочи неговото ухо или скокът му и да има предвид: "Това заешко ухо е същото като онова заешко ухо!" "Този заешки скок е същият като онзи заешки скок!" Не е сигурно дали "gavagai" означава заешки скок или заешко ухо, или може би нещо съвсем различно от това, което бихме могли да допуснем. Куайн заключава, че няма нищо в действителността, което „само по себе си" да се самоуказва, няма обект, който сам да определя себе си. Критиката е центрирана срещу класическия референциализъм. Дали човекът сочи заека или заешкото ухо не зависи от заека сам по себе си, нито от ухото му, а от мисълта на човека, който сочи. „Сами по себе си обектите са неопределени". Оттук Куайн постулира принципа за неопределеността на референта. Как тогава да определим кой превод е верният? Вероятно отговорът е чрез мисълта. Значението на думата "gavagai" се определя не от обекта (референта), а от мислещия субект. Това разкрива, в някакъв смисъл, релативността на значението на референта. Подобно настояване обаче остава доста проблематично. Откъде сме сигурни какво точно човекът до нас има предвид, какво „се съдържа" в главата му? Дали заека, ухото или скока му? Значението, схванато като ментална същност, е неопределено за страничния наблюдател. Когато някой ми каже „фйдкйфдкй", аз не бих могла да знам със сигурност, каква ментална същност имплицира изказването на съответния говорител. Не бих могла да разгадая, какво има предвид човекът, който сочи нещото. Куайн постулира принципа за неопределеността на значението. Даваме си сметка, че ако и референтът, и значението са неопределени, се подрива основата на репрезентационистките теории. Такъв случай всяка теория, според която езикът изобразява действителността сама по себе си, е мит. Образната теория от „Логико- философски трактат", с която Витгенщайн настоява, че пропозициите отразяват „състоянието на нещата", е мит. Късният Витгенщайн започва своите „Философски изследвания" с критика към Августин и остензивната дефиниция. Тази критика първо е критика към „Трактата", второ, е критика към каквито и да било репрезентационистки теории. Според небезизвестната метафора на Куайн, репрезентационизмът е теория, основана върху „мита за музея", според който „експонатите са значения, а думите са етикети" (Quine 1969:27). Все едно какъв е експонатът, ние допускаме, че има такова нещо като „експонат сам по себе си", към който думата е като прикрепен етикет. Преводът между езиците е само смяна на етикети. Тази представа е проблематична, защото няма такова нещо като „експонат сам по себе си" или по-конкретно - значение, което само да се отнася към себе си. Също така според късния Витгенщайн: „Назоваването на нещо е подобно на прикрепването върху него на табелка с името му." Следва да изясня, в какво се състои проблематичността на поддържаното. (Витгенщайн, 1988:3)

 

1.  

   1. Куайн и понятието за концептуални схеми

Вече упоменах, че в по-късните си трудове Куайн критикува схващането за „референта" и „значението". Именно поради това репрезентационизмът се оказва невъзможен. Това влече след себе си сериозни проблеми. Нито обектът- референт, нито менталният образ - значението - могат да ни послужат при превода от един език на друг език. Ние нямаме критерии, по който бихме могли да посочим точния превод на думата gavagai. Също така, става невъзможно да се разбираме помежду си. Преводът от един език на друг се оказва невъзможен. Куайн нарича това „тезата за радикалния превод".

Ако два езика са несъизмерими помежду си, т.е., ако нямаме методологически апарат, чрез който да стигнем до достоверно знание за това, какво другият казва, точният превод между нас и опонентът ни е невъзможен. За мен думата "gavagai" би могла да има значението на „кашкавал", за някой туземец - значението на „котка". Ситуацията на радикален превод е ситуация, в което изобщо не е сигурно дали ще се разбере другият език. Ако сме анализирали „значението" и „референта", под въпрос е не просто възможността за превод от един език на друг, но и възможността да разбираме какво точно значат думите на другите в рамките на нашия собствен език. Примерно: Зорница и Вечерница именуват един и същ обект, но се различават по значение. Радикалната критика на значението поставя под въпрос възможността за обикновено разбирателство, възможността за комуникация. Куайн допуска принципа на добронамереността. Добронамереността изисква от нас да вярваме, че другите знаят какво казват и че ние разбираме значението на казаното от тях. За да работи обаче този принцип на разбирането, нужно е все пак „значението" да не се отхвърля. В това се състои „прагматисткият обрат" . В текста си от 1969г. Куайн цитира Джон Дюи, според който „Значениетo не е психична същност; то е преди всичко свойство на поведението" (Quine 1969: 27). В прагматизма на Дюи при езиково взаимодействие се отлагат навици на поведение. Куайн пренася тази идея в полето на своята философия на езика и заговаря за концептуални схеми, които „регулират" езиковото поведение на групата (регулират „употребите", в смисъла на Витгенщайн), т.е. проектират споделен хоризонт на значението. Хоризонтът е необходим, за да можем въобще да говорим за език. Частният език не е език. Куайн силно хомогенизира езиковото взаимодействие - според него езикът работи не на части, а винаги като цяло. Холизмът, който ръководи изследователската насоченост на Куайн, е проследим, а и се заражда в по-рано написани текстове. „Целостта" на езика се задава от концептуалната схема, която играе ролята на „ядро" на езика и около която обрастват конкретните езикови артикулации (твърденията, изказванията). В този пункт Куайн отново се доближава до късния Витгенщайн и едновременно с това се отдалечава от него. Витгенщайн не би приел подобна холистична нагласа. Според Витгенщайн от Философски изследвания правилата са така да се каже формите на изказванията, от които обрастват езиковите артикулации. От друга страна обаче, тези правила не се мислят като ядра в смисъла на концептуални схеми, макар че те също като тях могат да се променят. Постулатът за несъизмеримостта, който идва от късния позитивизъм, също е пренесен от Куайн в полето на късната аналитична философия на езика. „Физическите обекти" и „Омировите богове" са несъизмерими помежду си концептуални схеми, никоя от които няма изначално епистемологическо или онтологическо предимство, но всяка от които проектира различна и несъизмерима с другата картина на света (Куайн, 1951:109). Различните концептуалните схеми при Куайн предполага и различни картини на света. При Куайн може да се говори за „онтологическа релативност", което изглежда е едно от основните понятия, характеризиращи неговата философия. Онтологическият ангажимент изобщо не е метафизически въпрос. Той варира спрямо концептуалната схема, която може да се променя. Онтологическата относителност обяснява:

• т.1.- неразграничението на аналитични и синтетични твърдения

• т.1.1.- неустановеността на референцията.

• т.1.2.- неопределеността на превода.

В рамките на аналитичната философия възникват главоблъсканици, които водят до методологическа промяна и смяна на фокуса на изследване, обръщането към обикновения език. Това забелязваме при философията на Куайн и късния Витгенщайн. Тази криза според мен предизвиква „логицизмът", който не успява да осъществи претенциите си за създаването на съвършен език, който да избягва двусмисленостите на обикновения език. Логицизмът също така води до поддържането на репрезентационистки и фундационалистки теории, до които не може да се сведе обикновеният език.

 

Библиография:

1. Витгенщайн, Л. 1988. Избрани съчинения. Превод: Николай Милков. София: Наука и изкуство.

2. Кун, Т. 2016. Структурата на научните революции, София: Изток-Запад

3. Quine, W.V.O. 1951, "Two Dogmas of Empiricism", Philosophical Review, (превод Т. Полименов)

4. Quine, W.V.O. 1960, Word and Object, Cambridge, Mass. M.I.T. Press.

5. Quine, W.V.O. 1969, Ontological Relativity and Other Essays, New York: Columbia University.

 

 

 

Вж. Кун за „несъизмериността" в:Томас Кун, Структурата на научните революции, София: Изток-Запад 2016.

Перифраза на Витгенщайн, 'Философски изследвания'.

В Двете догми на емпиризма се настоява, че критерий за истинност е изречението като цяло.