Философията като двойно, тройно и N-брой подражания +-2500-годишно подражание

Павел Николов

ЮЗУ „Неофит Рилски“, pavel_v_nikolov@abv.bg

 

Philosophy as a Double, Triple and N-Number Mimesis +- 2500-years Mimesis

 

„Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума“. Това казва някога Паисий в своя пролог „Ползата от историята“. Действително неговата мисъл е изключителна и в историята на философията ние умеем именно да намираме без много труд  онова, за което други преди нас много са се трудили. Тайнствата, които убягват на сетивата ни: бог, душа, човек, природа, битие, нищо – от памтивека всичко това олицетворява вечно отворената бездна на нашето невежество. Пропаст, която се мъчим да прикрием с облаци от думи. Ала ние сме обречени: никога естеството няма да ни разкрие своите тайни: само по себе си то няма тайни. То е това, което е. Ние сме тези, които, виждайки едно явление, гадаем за неговата същност. В течение на времето наистина нашите предположения търпят развитие, множат се и се усложняват, за да образуват накрая все по-обхватни и „съвършени“ системи. От това трябва да се съгласим, че философията има своята еволюционна линия и всеки раздел от тази линия по някакъв начин е свързан с предходния, та чак до самото начало на тази каузалност. Спиралата на философията обаче ни показва и нещо друго – толкова мъже, толкова жени, които са вдишвали със същата жадност като нас порива към мъдростта, ведрината на великата красота, родена от многобройните мисловни проекции. Мъже и жени, които не успяват да дочакат отговор на повечето си въпроси, които не доживяват опровергаването на собствените им тези или системи. Така, както ние няма да дочакаме отговор или опровержение на нашите собствени мисловни експерименти. След тези уводни думи за времевата линия на философията навярно по-плавно ще се възприеме формулировката ми за виждането на философията като двойно, тройно подражание, като N-брой подражания или +-2500-годишно подражание. Безспорно е, че философията е индивидуално творение. Като такова (т.е. нещо твърде субективно) тя се стреми да усвои и интерпретира света. Както обаче сме говорили достатъчно пъти (във връзка с Кант) тя вижда света не сам по себе си, а само как той се явява. По този начин философията на свой ред се превръща сама в негово подражание (светът е просто моя представа, Шопенхауер). От друга страна – в общия случай една философия стъпва (доразвива, опровергава) върху предходна (Хегел, 1982: 25), което би могло да се сметне като подражание на веднъж вече подражаваното или, така да се каже, двоен мимезис. От което следва, че за над 2500 години история философията е двойно, тройно и N-подражание на Всичко, което Е и, разбира се, на Това, което не Е. Тази мисловна провокация е по адрес на тези, които виждат философията единствено и само като чиста наука. Не, тя е повече от това – тя е свободна наука доколкото изследва "нещата" и изкуство дотолкова, че ги интерпретира субективно. Това всъщност е красотата на нашата прекрасна Софѝя. Различните очи виждат света различно, интерпретират (респективно подражават) на предходните философски системи и възгледи субективно в една безспирна верига от наслоявания, които по своето вътрешно естество остават неизменно подражателни. Разбира се, по повод на настоящите размишления, ми бе обърнато внимание на това, че формата на философията би могла да се сметне за единна, инвариантна, а единствено съдържанието се експлицира и интерпретира по различен начин, т.е. има нещо неизменно във философията, което не подлежи на историческите експликации на съдържанието на философските концепти. Какво обаче е формата, ако не начин на съществуване на съдържанието. Ако съдържанието се интерпретира субективно-подражателно, то нима това не изменя формата? Може би ще се съгласим, че съдържанието е самата мисъл, защото сама философията представлява историята и еволюцията на мисленето (Хегел, 1982: 114). Ако изпразним съдържанието, то формата остава също празна. За Хегел историята на философията не е сбор от случайни мнения, а се подчинява на една необходима взаимовръзка от първите си наченки до най-високата си степен на развитие (Хегел, 1982: 33). Това, което сме ние, нашата самосъзнателна разумност, нашето мислене, не е възникнало непосредствено само на почвата на настоящето, а е същевременно наследство, резултат от труда на всички преходни поколения. А какво е това, ако не едно вечно подражание на мисловното отражение, отново мимезиса така да се каже, интерпретативно-субективното тълкуване на философията, повлияно в два аспекта – първи: от духа на времето и втори: от различните хора, повлияни в различна степен и по различен начин от това време. Иначе казано философията е извървяла пътя от мисловното усвояване и интерпретиране на света (подражание) до мисловното усвояване и интерпретиране на вече усвоеното и интерпретираното от други (разширено подражание). Философията обаче се явява и още един вид подражание. Защото мисленето не е просто отражение, а „отражение на света чрез езика“ (Витгенщайн: 1988: 22). Наистина в някаква степен езикът е не външен израз или форма на мисълта, а мисленето се оказва образ на логическата структура на говоренето. И разбира се, по силата на това Витгенщайн заключава, че различните езици създават различни светове (пак там: 106/5.6.), а ние в случая подражаваме на това твърдение, интерпретирайки го в смисъла на това, че различните езици интерпретират и подражават на света различно. И тук е любопитно, ако промислим степента на това субективно-интерпретативно подражание при превода на философски трудове на различни езици. Няма да се спираме обаче на това, но ще го завършим с припомнянето, че философията на античността ни е позната не в оригинал, а в именно подобно подражание, дадено от култура, съвършено чужда на античната, следователно – интерпретирала философията ѝ различно.

 Затруднявам се от термините форма и съдържание, затова по-скоро бих се насочил към идея и форма. Оставяйки мнението на филолога, че и двете думи имат еднакво значение в два различни езика (старогр. и лат.), под форма разбирам начина, по който съществува или се е реализирала идеята. Мисля, че и тук не е трудно да тръгнем от изходната позиция, че формата може да изопачи до такава степен идеята, че това вече да не е същата идея, а нейна подражателна интерпретация. Ако говорим за философията, понятието „изопачи“ не е съвсем точно, по-скоро то може да бъде заместено с друга по-смекчена дума или дори дума с положителен аспект. Но каква е идеята на философията? Спомням си един постулат от Опитите на Бейкън – „за да съдиш добре за нещата, връщай се към тяхната първоначална форма и наблюдавай в какво и как са се изродили“ (Бейкън, 1982: 75). Ако проследим наистина философията до нейното начало ние ще срещнем натурфилософите, чиято идея е да разберат (познаят) природното. Формата, която обаче придобива тяхната идея е не онтологична – знанието за биващото като биващо (Аристотел, 2000: IV/Гама) – а една представа, поставена на мястото на света. Можем ли да кажем, че идеята за познаването на света е инвариант на философията? Изглежда не, защото интерпретирайки поредица от интерпретатори, част от философията в лицето на различни философи (започвайки от Протагор, Горгий, та чак до Кант, Волтер, Камю, Бовоар, Сартр, в известна степен Витгенщайн и пр.) достигат до друго съдържание на своите философии и окачествяват света като „рационално непознаваем и неразбираем“ (Камю, 1993: 11). В „Митът за Сизиф“ се отвърждава следното – „За кого и за какво наистина мога да кажа: „Познавам това!“? Аз мога да усетя сърцето си, което е в мен, и отсъждам, че то съществува. Мога да докосна света и пак отсъждам, че той съществува. Дотук се простира цялото ми знание, останалото е построено от мен“ (Камю, 1993: 8). Тук Камю не се различава много от Волтеровата констатация – „Аз съм тяло и мисля: не зная нищо повече“ (Волтер, 1986: 129). Наистина всичко останало е в предела на вярата. Можем ли обаче да имаме по-знание (познание) от знанието? Смятам, че всичко, което е сътворено от човека на теория може да бъде по-знато, тъй като „същността му предхожда съществуването“ (Сартр, 1994: 2). Безспорно е също така, че за да знам едно нещо, аз трябва да знам не само външните му свойства, а и всичките негови вътрешни (Витгенщайн, 1988: 53/2.01231). За какво обаче (извън сътвореното от човека) мога да твърдя, че имам подобно по-знание? Наистина знам (усещам-констатирам-доказвам), че съществувам, но не по-знавам същността на това свое съществуване. Непознаваема е не само душата и бог, но и самата материя. Волтер е прав, че чрез сетивата ние опознаваме само свойствата на материята, но не и самата материя като субстанция (Волтер, 1986: 54). Според него самата дума суб-станция означава „това, което стои под свойствата”. И въпреки че ние създаваме различни устройства и машини, компенсиращи несъвършенствата на собствената ни машина, която обитаваме, това „под” (sub) до момента остава непознато и скрито за нас. Всичко, което ни е известно, е поредица от подражания и интерпретации. Науката действително може да улови и изброи явленията, но все още не е достигнала до тяхната същина, а неотменно се блъска в поредица от хипотези – просто другото, поредното име за интерпретативно-субективното вечно подражателство на това, което ни се явява; на това, което ни се явява чрез други интерпретатори и на това, което ни се явява чрез структурата на езика. Ала в крайна сметка то не е образът, а само представата за това, което стои под свойствата на нещата. Желанието да проникнем в това тайнство води началото си отпреди хилядолетия и изглежда няма да угасне никога. Тук е валидна дефиницията на Ясперс за човека като същество, стремящо се да излезе зад своите предели, а в контекста на настоящия размисъл, на човекът би могло да се припише и още една (поредна) дефиниция – човекът като субективно-интерпретиращо действителността същество, човекът като вечният подражател – на природата, на света като цяло, на бога, на езика, на другите подражатели.

 

Библиография:

1. Аристотел. (2000). Метафизика. София: СОНМ.

2. Бейкън, Ф. (1982). Опити. София: Наука и изкуство.

3. Витгенщайн, Л. (1988). Избрани съчинения. София: Наука и изкуство.

4. Волтер, Ф. (1986). Избрани философски съчинения. София: Наука и изкуство.

5. Кант, И. (1992). Критика на чистия разум. София: БАН.

6. Камю, А. (1993). Митът за Сизиф. Варна: „АНДИНА“.

7. Сартр, Ж. (1994). Екзистенциализмът е хуманизъм. София: ЛИК.

8.  Хилендарски, П. История славянобългарска. https://chitanka.info/text/3746-istorija-slavjanobylgarska

9.  Хегел, Г. (1982). История на философията, том I. София: Наука и изкуство.

10. Шопенхауер, А. (2008). Светът като воля и представа, том I. София: „Захари Стоянов“.