Конфуцианството - традиция в промяната на Китай

Светлин Митрев Одаджиев

Докторант, катедра „Философски и политически науки”, Философски факултет, ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград

svetlin21@abv.bg

 

 

 

Обръщайки внимание на ролята на религията и нейното влияние в развитието на обществото и социалната обстановка, трябва да се има предвид, че религиозност в контекста разбиран от западняка, в Китай няма. Не само в съвременен Китай, където поради политико-идеологически причини религията е забранена, но в Китай изобщо погледнат в исторически план. Опоненти на тази интерпретация биха се намерили много и от своя гледна точка ще са прави.  Въпреки това, поглеждайки с други очи на тази далечна страна, може да открием нещо интересно, а именно, че там никога не е имало религиозност в смисъла, разбиран от западния човек.

Навярно не е необходимо да се посочва или обсъжда етимологията на термина или неговото разбиране в западния свят. Очевидно е, че културата на Изтока и по-специално на Китай не прилича по нищо на Европейската, както и концепцията възприета на запад, силно повлияна и свързана най-вече с християнството и в частност с католицизма.

Западният човек като част от монотеистична и моноцентрализирана религиозно-културна среда, трудно би се поставил в обувките на един китаец. За разлика от европееца, източният човек и по-конкретно китаецът, може да се определи по-скоро като суеверен и духовен, отколкото като религиозен. Може да се смята, че няма разлика между двете, но интерпретацията в смисъла на религиозен и духовен е различна.

Духовният китаец извършва определени ритуали, подбуден не от дълбока религиозност по смисъла на западното разбиране, а по-скоро подтикван от дълг дълбоко вкоренен в неговата същност вследствие на богатата и силно духовна етнико-културна традиция. Религията на изток, особено Китай и Япония, е по-скоро етико-духовно учение, отколкото религиозна вяра в трансцендентен бог. Всяка религиозна система малко или повече започва своето съществуване като етическо учение, но за разлика от развитието на монотеизтичните вярвания в Европа, в Китай тя си остава предимно непроменена от етичния си зародиш. Етиката и духовните практики на трите главни учения в Китай – даоизъм, конфуцианство и будизъм – не налагат репресия спрямо своите последователи, за разлика от западните религии, които изискват пълна и дори сляпа отдаденост към своята правота и канони, но предявяват политическо и социално влияние, а не просто духовно напъствие.

В чисто исторически план не може да се отрече влиянието на католицизма или исляма във военните кампании променили политическата и социална карта на света. За разлика от тях трите дракона на Китай са се намирали по-скоро в политическо подчинение, предлагащи напътствия в етическата, социалната и духовна сфери, но не са претендирали за монопол. Разбира се,  в исторически план могат да се открият моменти, когато една или друга от тях е имала повече влияние в сравнение с останалите, но това не е пречило на съвместното им съжителство.

За разлика от християнсвото, католицизма и исляма, чиито корени са свъразани с убеждението и вярата в съществуването на трансцендентални духовни същности (Яхве, Аллах и др.), то основателите на китайските вярвания са реално съществуващи личности, обикновени хора, оставили отпечатъка си върху духовната история на Китай. Техните учения са произлезли от живота, опита и наблюденията им, а не от трансцендентално вдъхновение. Социалните аспекти на тези философски и в последствие религиозни учения идват от реалните обстоятелства в живота, а не от истините за съвършен разум, всесилен управник или трансцентендентен творец.

В чисто социален аспект, несъмнено конфуцианството е оказало и оказва най-силно влияние. Идеите на Кун Фу Дзъ, макар изказани преди хилядолетия, все още пронизват личния и професионален живот на китаеца (отношенията в семейството и държавата;  значението на изпитната система и т.н.).  Споменавайки конфуцианството, най-често в съзнанието изниква картината на древността или средновековието и не толкова тази на съвременен Китай,  но това учение, оформило облика на Китай през вековете е актуално и днес.

Конфуций е придобил образа не просто на божество, в чисто религиозния аспект на конфуцианството, а много по-важно, на културен герой, гордост и дори търговска марка на съвременен Китай. Центрове Конфуций има навсякаде по света и под неговия „патронаж” китайската култура и език се популяризират. Една стратегия за отвореност на Китай към света, инициирана от Дин Сяопин, след продължителното време на затвореност по времето на маоиския период.

В края на четирсетте години на ХХв., след дълга борба, на власт идва Китайската комунистическа партиа (ККП), водена от харизматичния си лидер Мао Дзедун. ККП се добира до властта по единсвеният възможен начин, така че претенцията към нея да бъде подкрепена от така важната за китайците традиция. Комунистите водили смела и себеотвержана борба, но най-важното, успели да спечелят сърцата на хората, които застанали зад тях. В конфуцианската етика централно място заема синовната почит и уважение към бащата. В миналото всеобщият баща бил императорът, който  притежавал  мандата на Небето. Ако обаче той се провали в своите задължения към народа си (своите деца), тогава се  вярвало, че е загубил подкрепата на Небето и трябва да бъде сменен с по-достоен. Мън Дзъ, един от учениците и приемник на Конфуций, казва: „Небето вижда, каквото народът вижда; небето чува, каквото народът чува” – мисъл, която в духа на конфуцианството идва да покаже важността на народното мнение и подкрепа. Идея добре схваната от ККП и като че ли силно повлияла техния марж към властта.

„Демократичните” страни презират комунизма, особено след Втората световна война, когато бившият вече Съветски съюз упражни неговата идеология и сила. За западните „демократични” страни, социалистическите държави винаги са били, а и остават пропагандистки, в смисъл че пропагандата играе основна роля в обществото. Китайската революция обаче е била обществено движение

Демокрацията винаги е била чужда на Китай. Дори в исторически план трудно може да се намери пример за демокрация или ако се открие някаква следа от таква, то тя би била за изключително кратък, незначителен отрязък от време, свързан с малък на брой партии или даже отделни личности с много близки, почти идентични идеи, а не както европеецът я разбира като различни политически платформи, борещи се за подкрепата на избирателите. Например периодът на воюващите царства или Пролети и Есени, времето на Конфуций, ще се забележи, че макар територията да е разделена на множество малки княжества със свое самостоятелно управление, то животът и даже политиката са подобни, близки.

 Както Уилкинсън твърди, че китайското общество винаги е било и продължава да бъде предимно аграрно общество, въпреки силното икономическо развитие, мобилни технологии, модна индустрия и т.н.  По-голямата част от обществото продължава да живее с традиционните си „селски” ценности. На първо място, особено за хората в селскостопанския отрасъл, стои въпросът с храната, препитанието. Купичката ориз след тежък ден е най-малкото, на коеюто може да се надява човек, а  даже за милиони това остава да бъде лукс. Кой и как пълни купичката е въпрос, чийто отговор може да се търси едва на пълен стомах, както казва поговорката. Теорията на Маслоу за личностните потребности потвърждава това. Без задоволяване на поне част от базисните си потребности, човек трудно би се отдал на разсъждения относно битието, политика, икономика или други сфери, не пряко касаещи ежедневното му оцеляване. По времето на идването на Мао на власт положението на селските, провинциални аграрни райони не е завидно.

ККП разбрала тази древна поговорка, успяла да я използва в похода си към властта. Тя знаела, че именно обикновените, селски хорица са тези, които могат да оформят и поддъжат обществото, но само ако са обединени. Веднъж спечелила провинцията комунистическата партия знаела, че победата й е гарантирана. Самият Мао от своя страна бил силно свързан със земята, произхождайки от селско семейство, неговата личност и роля на лидер станала изключително приемлива за хората. Разбира се, това не е изолиран случай, а напротив обща и характерна черта или може да се каже дори метод на политическата игра, което може единствено да покаже, че идването на власт на една еднопартийна система не се различава в своята идейна основа, без оглед на това в коя част на света се случва. Разликата обаче настъпва с течение на времето и начина на развитие на режима, а тук има наистина какво да се научи от Китай. Не бива да се забравя, че Поднебесната в момента е втора иконимика в света и най-големият кредитор на САЩ.

Съдбовна, може да се каже, се оказва 1978г., когато след визита в Япония Дън Сяопин се завръща в Китай твърдо решен, че е крайно време да се направят големи и важни промени в Китайската икономика. По това време Китай е доста изоставаща индустриално нация в сравнение с други държави в региона, особено Япония. Отговорът на проблема обаче бил много лесен – необходимо било да се изостави плановата икономика за сметка на пазарно-капиталистическия модел. Заелите се със задачата експерти предложили и изпробвали различни методи, но всички те били на едно мнение, че към проблема не бива да се подхожда мигновенно по примера на Русия или България в това число, а постепено и методично.

 Въпреки бавния подход резултатите са на лице – в момента реформаторският процес напълно е променил облика на китайската икономика, както и живота на милиони. БВП на страната се е повишил 17 пъти в сравнение с 1979.

Аграрната сфера е една от първите, които усетили вятъра на промяната. Земята преминала по силата на договори в ръцете на семейни и частни стопанства, което изведнъж им дало свободата на самостоятелна търговия. Резултатът бил силно повишаване на дохода и производството, което довело до края на недостига на храна дори в най-бедните райони на страната. Китай отворил врати за чуждестранни инвестиции, а ниско платената и многобройна работна ръка изиграла решаваща роля в популяризирането на Китай като дестинация за развиващ се бизнес, поддържащ икономиките на богатите страни и по-конкретно САЩ. Промяна настъпила и в разпределяне на отговорността за развитието на икономиката. Дотогаващният монопол на държавата и управлението се разбил и бизнесът започнал да поема своята част от отговорността за развитието на страната, вследствие на което икономиката се задвижва от търговските сили, а не от плануваните от партията. Милиони напускат селските райони и се преместват в града, където възможностите за по-добри доходи и  спестяване са повече, за някои дори достигат около 40% спестявания.

 

    Би било прекалено наивно да се твърди, че икономическото и социално положение в Китай от близктото минало или днешно време е безоблачно. Разбира се, винаги се намират възходи и падения, трудности за преодоляване и не всеки член на обществото ще е доволен от социалното си положение. Важното в случая е, че Китай е съумял да постигне завидни промени в своето развитие благодарение на силната традиция на дисциплина, целенасоченост и методичност, зададена от конфуцианското учение.