Ловът е трайна философска метафора. Дълго преди Ницше да зададе драматичния въпрос „нашият лов на истини лов на щастие ли е?", преди Бейкън да види в науката и изкуствата лов на човешки цели, преди Тома Аквински да стигне до твърдението, че философът е venator, ловец, Платон вече е осмислил лова като широко отворен символ на живота, който побира главните човешки стремежи и техните възможни крушения - преследване на истини и удоволствия, улавянето на приятното, изплъзването на прекрасното от познанието и на дружбата от дружащите, сладостта и разочарованието от уловките на любовта, следването на следите, оставени от мъдростта. Платон вкарва в ловната схематика всичко от живота на човека.

Но докато у Платон, Тома Аквински или Бейкън ловът служи за косвено назоваване на проявите в духовния живот, научната дейност или моралното поведение, Хосе Ортега-и-Гасет използва буквалното му значение. Толкова по-предизвикателна е концепцията му, която в тази й конкретност успява да вложи висши категории на културата.

Ловът преди всичко е в центъра на ортегианската теория за играта, която в ранния й вариант почива върху идеята, че зрелостта и културата не са създания на възрастния и на мъдрия, а са родени от детето и дивака. По-късно този „назад-мотив" се превъплъщава във възгледа за лова: човекът като ловец пропада във времето, заравя се под историята, завръща се при родовото си детство. По този начин ловът е ваканция на човешкото в човека - от натрупаната история, от тревогата на съвременността, от неизвестността на бъдещето.

Културата не съществува без отдушници, без полета, модели и механизми за ликвидиране на възможните напрежения между човек и природа, човек и общество, човек и човек. Културата не само дисциплинира, но и дава отдих от дисциплината си. Нейните отдушници временно вдигат бариерите пред това, което като ежедневие би изглеждало непристойно, позволяват символично и ограничено да се преживее или опита онова, което реално осъществено би било разрушително за културата и обществото. Безспорно е, че ловът е между необходимите и реалните отдушници на културата. Спорното е, че чрез едно все пак периферийно явление Ортега-и-Гасет търси път към същността й.