Чух да разказват как, когато Персия

бе в не знам каква война,

когато градът гореше

и жени пищяха,

двама играчи играеха на шах 

своята безкрайна игра.

В сянката на клонесто дърво се взираха

в античната дъска за шах,

и  всеки предвкусваше 

спокойния момент,

когато е направил своя ход,

и очаквайки противника,

с чаша вино утолява  

търпеливо свойта жажда. 

Горяха къщите, разрушени 

сводовете и стените,

изнасилени жените притиснати

до разрушените стени,

прободени с копия децата,

реки от кръв по улиците...

И там, близо до града,

далеч от шумотевицата,

играчите на шах играеха

своята игра.

При все, че сухият вятър

носеше викове,

и те усещаха с душата си

че бяха на жените им

и на невръстните им дъщери,

някъде съвсем наблизо.

Въпреки че, по времето когато мислеха,

лека сянка, 

далечна и вяла, премина по челата им,

почти веднага спокойните очи 

се върнаха съсредоточени

върху шахматната дъска.

Когато царят от слонова кост е в опасност,

какво значение имат плътта и костите

на сестрите, на майките и на децата?

Когато топът не покрива 

оттеглянето на бялата царица,

грабежите какво ли означават.

И когато сигурната ти ръка 

покаже шах на царя,

не тежи в душата, че там далеч,

умират синовете ти.

Даже и когато върху стената

изскочи жестокото лице

на войник-завоевател, който скоро

потънал в кръв ще падне,

величественият играч на шах,

само миг преди

(все още премисля ходът

който ще играе  часове по-късно)

все така отдаден е на любимата игра 

на величествено безразличните.

Нека падат градове, нека страдат народите, 

нека няма живот и свобода,

нека наследените богатства

да горят и се рушат,

още повече когато войната, играта възпрепядства,

и на царя не е даден шах

и най-напредналата бяла пешка  

скоро ще вземе топа.

Мои братя, от любов към Епикур,

и за да се опознаем по-добре,

в съгласие с нас самите, повече отколкото с него,

да се учим от историята

и от играчите на шах

как да прекараме живота.

Сериозното малко да интересува,

Важното нищо да не значи,

Естественият порив на инстинктите

Да отстъпи пред безполезната наслада

(под сянката на клонести дървета)

да изиграеш красива партия шах.

Това което имаме от тоз живот безмислен

все едно дали е

величие, слава, любов, наука или живот,

е като че ли

спомена от игра добре играна

и една партия спечелена 

от по-добър играч. 

Величието преминава като грубо писмо,

славата като настинка,

любовта уморява, защото е истинска и търсеща,

науката нищо не открива,

живота минава и боли защото знае...

Играта на шах  

обзема цялата душа и когато губиш,

малко се вълнуваш, защото това малко значи.

О! под сенките, които ни обичат с безразличие,

с чаша вино,

посветени на безполезната задача

да играем на шах,

въпреки че играта ни е само сън

и нямаме противник,

да подражаваме на персите.

И докато навън,

близо или далеч, войната, родината и живота

ни зоват. Да оставим

напразно да ни викат, всеки един от нас

под приятелската сянка

да мечтае, за партньора, за шаха

и неговото безразличие.

1916

Превод от португалски: Калин Коев