The Universal Language: 
Descartes's Skepticism and Leibniz's Optimism

Assoc. Prof. Dr. Kamen Lozev (kamenlozev@abv.bg)

South-West University „Neofit Rilski", Blagoevgrad

 

 

Но достъпен ли е за човека окончателният анализ 
на понятията, т.е. може ли той да сведе своите мисли до първите възможности
и неразложимите понятия или - което е същото - до самите 
абсолютни атрибути на Бог, а значи до първите причини
и последни основания на нещата...

Готфрид Лайбниц (Лейбниц 1684/1984: 105)

1

Едни от най-интересните страници в библията са разказите за Ной, потопа и Вавилонската кула. Недоволен от поколенията наследници на Адам, Бог решава да обнови човешкия род и да отвори в историята му нова страница. За целта отваря широко небесните прозорци и залива земята с невиждан дотогава потоп. От човеците само благочестивият Ной и семейството му са пощадени; в ковчега, който ги спасява, те взимат и по чифт от всеки животински вид. Така светът е обновен, обаче новите поколения хора пак запалват Божия гняв, този път защото дръзват „да си създадат име" не чрез възхвала на Бога, а чрез построяване на кула висока до небето. По най-ефективен начин, чрез объркване на езиците, confusio linguarum, Бог осуетява този проект, в резултат на което единното по-рано човечество е раздробено на различни, пръснати по цялата земя, отчуждени една от друга групи, всяка със свой собствен език.

Така развалините на Вавилонската кула започват да носят двойна символика - на гнева и наказващата мощ на Бог, но и на потенциала и мащабните замисли на човеците, когато живеят в разбирателство и мир. От това далечно библейски време тръгва идеята за универсален език, който или трябва да се възстанови, ако вярваме, че е възможно да открием изчезналия език на Адам, на който в началото на света всички са говорили, или да се създаде, ако смятаме, че Адамовият език завинаги е изгубен и трябва сами да конструираме универсален език.

През вековете мечтата за него непрестанно е поддържана от опитите на интелектуалците да го открият или конструират. На границата между тринадесети и четиринадесети век каталонският монах Раймонд Лулий, 1232 - 1315, прави важна крачка в това отношение със своята Ars magna, Великото изкуство, 1305. Далеч по-енергични обаче са опитите за създаване на универсален език през седемнадесети век, века на великите рационалисти Декарт, Спиноза и Лайбниц. Това е обяснимо, защото през първата половина на този век Европа е поразена от ужасната касапница, известна като Тридесетгодишната религиозна война, 1618 - 1648. Надеждите за универсален език тогава са най-вече надежди за мир, разбирателство и недопускане на подобни катаклизми на европейския континент отново. След опитите на англичаните Далгарно и епископ Уилкинс да създадат универсален език се появява аналогичния грандиозният проект на Лайбниц Characteristica universalis, който е паметник на фундаментални интуиции, мащабен замисъл и най-светли амбиции, вдъхновени от хуманистични подбуди за „разрастването на знанията" и „благото на човешкото щастие" (Лейбниц ок. 1675/1984; Лейбниц ок. 1675-85/1984). През 1679 г. Лайбниц пише за своя проект на работодателя си Йохан Фридрих, херцог на Брунсвик-Хановер, следното:

Това несъмнено е един от най-великите проекти, които човечеството си е поставяло. Той ще е инструмент дори по-полезен за ума, отколкото са телескопите и микроскопите за очите... Всеки ред на това писмо ще е еквивалентен на доказателство. Ще бъде така невъзможно да се противостои на неговите правилни заключения, както е невъзможно да се оспорва аритметиката... И където се възприеме, няма да има трудности в установяването на истинската религия, която винаги е най-разумната и с една дума е всичко, което ще развия в моята работа върху Demonstrationes Catholicae... Можете сам да прецените колко полезни промени ще последват навсякъде в благочестието и нравите и, накратко, във все по-голямото усъвършенстване на човечеството. (Loemker 1976: 261)

 

2

Лайбниц критикува съвременниците си Далгарно и Уилкинс за тесните рамки на проектите им за универсален език. В писмо до Хенри Олденбург от 1673 г. той споделя:

... изглежда тези чудесни мъже не разбират напълно величината или истинската полза от проекта. Защото техният език, или писмо, постига единствено това - хората, които говорят различни езици, лесно да общуват; обаче истинската реална Characteristica, както аз я разбирам, трябва да се разглежда като един от най-ефективните инструменти на човешкия ум, защото ще има най-голямата сила за откриване, съхраняване и отсъждане. По всеки въпрос този език ще постига онова, което аритметичните и алгебричните знаци правят в математиката. А експертите знаят колко голяма е тяхната сила и колко възхитителна е употребата им. (цит. по Maat 2004: 300)

 

В създадения под влиянието на Лулий труд Дисертация върху комбинаторното изкуство, Dissertatio de Arte Combinatoria, 1666, най-оригиналната творба от ранния му период, издадена преди да навърши двадесет години, Лайбниц възторжено нахвърля щрихите на своя универсален език. Комбинаторното изкуство, Ars combinativa, заимствано от Лулий, но разширено и усилено до своята пълнота (Eco 1995: 274), се превръща в органон на една Logica inventiva, логика на откритието, или Ars inveniendi, изкуство на откритието, които трябва да доведат не просто до изнамирането на истинни пропозиции, но и до формулирането на своеобразна Alphabetum cogitationum humanarum, азбука на мисълта. Така пред удивения взор на младия Лайбниц, който неуморно и плодотворно прилага своя аналитичен метод, израства цяла нова „всеобща наука" (Scientia generalis), на която алгебрата и геометрията са само отсенки. Амбициозният проект на Лайбниц се ръководи от вярата му, че

... за ума най-доброто лекарство се състои във възможността да се открие малка група мисли, от които подредено могат да последват безкрайно много други мисли по същия начин, по който от малък набор числа - целите числа от едно до десет - могат да се получат всички останали. (Eco 1995: 275)

 

В този сравнително ранен вариант Characteristica universalis е основана на няколко „изкуства": първо, на изкуството на анализа, т.е. на изкуството да се разлагат, дефинират, или „разрешават", понятията в термините на компонентите, които ги съставят (в случая емблематичен пример според Лайбниц е Аристотеловото определение на „човек" като „рационално животно"; Аристотел съгласно Лайбниц „разрешава" понятието „човек" в двете понятия „рационален" и „животно" (Лейбниц 1679/1984: 508). Анализът тук се схваща като изкуство на декомпозиране, деконструиране, разчленяване на съставните части. Лайбниц вярва, че всяко нещо може да се представи като съвкупност от своите компоненти, всеки от които на свой ред може да се представи като съвкупност от своите компоненти, и т.н. Първоначално този процес Лайбниц си представя като краен; т.е. той завършва на равнище, при което компонентите не могат повече да се разлагат. Това равнище Лайбниц нарича „примитивно", а съответните компоненти - „примитиви". В изложената теоретична схема се съдържа момент, който трябва дебело да подчертаем: декомпозиционният анализ ни дава възможност да се движим както „аналитично" надолу, т.е. да разлагаме на съставните части, така и „синтетично" нагоре, т.е. от постигнатите примитиви чрез комбинирането им да изграждаме каквото пожелаем. Ако изградим език, в който адекватно назовем компонентите и процедурите на декомпозиционния анализ, ние ще държим в ръце изключително мощно методологическо средство. Това е изключително силен възглед, много точно преценен от Бийни така:

Схващането на Лайбниц може и да е абсурдно амбициозно, но впоследствие този идеал ще окаже въздействие върху много философи, най-забележимо върху Фреге и Ръсел. (Beaney 2016)

 

Второто изкуство е Ars characteristica, т.е. изкуството да се дават подходящи и удобни знаци както на нещата, така и на техните понятия. В края на живота си Лайбниц вярва, че неговата знакова система Characteristica universalis ще се развие до степен, при която мислите ще се пораждат просто в играта със знаци, точно както става при свиренето на пиано. Ето колко живо си е представял това Лайбниц:

По-голямата част от мислите ни, главно свързаните с важни проблеми, се появяват чрез игра със знаци (characters), точно както свирим на пиано по навик, без ума (душата) напълно да съзнава това, като рефлексивно формулираме неговите причини. В противен случай бихме говорили твърде бавно. Това ни помага да разберем по какъв начин тялото чрез своите собствени закони изразява всичко, което става в душата. Защото играта на знаците (characters) може да стигне далеч, и тя наистина стига далеч - чак до положението да не можем да мислим за абстрактни неща без помощта на произволни знаци. (цит. по Dascal 1987: vi)

 

И третото „изкуство", отчасти вече обяснено, е Ars combinativa, т.е. умението така да съчетаваме понятията в пропозиции, че винаги да получаваме истинни съждения. Лайбниц се надява, че ще се появи език, който ще говорим, без да грешим или ако някога сгрешим, много бързо ще открием и отстраним грешката си, точно както става при изчисления. Опорна точка на това изкуство е Аристотеловата логика на силогизмите и формулираният от Лайбниц принцип за истинност: предикатът-в-субекта, предикатът да се съдържа в субекта, praedicatum inest subjecto. Лайбниц изказва принципа на много места, но особено ясно го формулира в писмото си до Арно от 14 юли 1686 г.:

... във всяка утвърдителна истинна пропозиция, необходима или случайна, всеобща или единична, понятието на предиката по някакъв начин се съдържа в това на субекта, praedicatuminest subjecto. Или аз не знам какво е истина. (Beaney 2016)

 

3

През 1672 г. 26-годишният Лайбниц получава своя най-важен шанс в живота - изпратен е на дипломатическа мисия в Париж, безспорния интелектуален център на Европа тогава. Следващите пълни четири години минават във френската столица. Лайбниц я напуска само веднъж в началото на 1673 г., когато за кратко посещава Лондон. При обратното пътуване към Хановер през есента на 1676 г. отново посещава Лондон и избира пътуване с кораб до Холандия, където в Хага се среща с Бенедикт Спиноза и в продължение на няколко дни обстойно дискутира с него по философски и теологични въпроси. (Antognazza, M. 2009: 47)

Най-вероятно именно в парижките години Лайбниц се запознава с писмото на Декарт до Мерсен от 20 ноември 1629 г. и със скептичните му възгледи относно възможността за създаване на универсален език. Откъси от това писмо заедно с коментари по полетата са открити в архива на Лайбниц след неговата смърт (Milkov 2006: 607). Размислите на Дакарт за универсалния език точно следват мисловната траектория на Лайбниц по темата: френският рационалист също откроява значението на така наречените „основни думи" (за тях Лайбниц употребява сходния термин „примитиви"), както и значението на „основните мисли", аналог на търсената от Лайбниц „азбука на мисълта". Като Лайбниц и Декарт е убеден, че целта на този език е да излекува недостатъците на естествения език, при който мислите се предават смътно, неперфектно, защото самите думи са смислено многозначни, но поради дълга употреба хората са привикнали към тях. (вж. подр. писмото по-горе)

За разлика от младежкия ентусиазъм на Лайбниц обаче Декарт е изпълнен със скептицизъм относно възможността „основните мисли", т.е. лайбницианската „азбука на мислите", някога да бъде формулирана в явен вид. Да повторим този важен откъс от Декартовото писмо:

Ако някой можеше правилно да обясни кои са простите идеи в човешкото въображение, от които всички човешки мисли са образувани и ако обяснението му общоприето се установи, бих дръзнал да се надявам на универсален език... Не се надявам обаче някога да видя подобен език в употреба.

 

Присъдата на Декарт е метафорично-насмешлива: подобен език е възможен само в страната на вълшебствата, защото само чрез чудо можем да се надяваме природата да промени своя ред, така че мислите, чиято поява в човешкия ум следва естествен ред, подобен на реда на числата, да съответстват на реда на природните явления и да ни дават истините на света.

 

4

По принцип отношението на Лайбниц към Декарт е отношение на преклонение пред велик гений. На който обаче критиката не трябва да се спестява. Критичното отношение към Декарт е налице и по повод на универсалния език. То ражда една от най-интересните и плодотворни теории на Лайбниц, тази за „сляпата мисъл" (cognitatione caeca).

Най-напред Лайбниц ревизира фундаменталното си схващане, че анализът, разбран като процедура на декомпозиране, може да стигне до „примитивите", т.е. до онези недефинируеми понятия, които са основните блокове за изграждането на целия понятиен свят, а когато са неща - на целия реален свят. Лайбниц си задава въпроса: Можем ли да гарантираме, че даден термин, за който предполагаме, че е примитив, получен в резултат на декомпозиране, наистина е примитив, т.е. не подлежи на по-нататъшно декомпозиране? Отрицателният отговор му се струва очевиден. По този повод Еко отбелязва: „Това е мисъл, която едва ли е странна за твореца на смятането с безкрайно малки величини." (Eco 1995: 277) Лайбниц формулира извод, който слага край на младежката мечта за „азбука на мисълта":

Не съществува атом, наистина няма такова нещо като тяло толкова малко, че да не може да бъде разделено... От това следва, че във всяка частица на универсума се съдържа свят на безкрайни същества... Не може да има определeно число на нещата, защото никое такова число не може да удовлетвори нуждата от една безкрайност на възприятията. (цит. по: Eco1995: 277)

 

С други думи, няма примитиви, или по-скоро няма примитиви в обичайното схващане за достигането им чрез прилагане на аналитичното изкуство. Тогава? Принуждава ли ни тази ситуация, размишлява Лайбниц, да отхвърлим като цяло Characteristica universalis? За философа на „предустановената хармония", на „най-добрия от всички възможни светове", в който живеем, подобно решение е неприемливо. Мисълта му поема в нова и много по-реалистична посока. Примитивите очевидно не можем да постигнем, но затова пък можем да ги постулираме: дадено равнище на анлиза, до което сме достигнали, можем да приемем за крайно и да използваме примитивите, които сме открили.

Това е решение на издигнатата от примитивите трудност, но то е всъщност и отговорът на Лайбниц на Декартовия главен аргумент против възможността да се създаде универсален език. Да припомним неговото настояване в писмото, че докато не се появи „истинната философия", универсалният език е невъзможен:

Защото без тази философия не е възможно да се номерират и подредят всички мисли на хората или дори те да се отделят в ясни и прости мисли, което по мое мнение е голямата тайна на добиването на истинското научно знание.

 

Сега обаче Лайбниц задочно оспорва скептицизма на Декарт с думите:

 

Макар че подобен език зависи от истинната философия, той не зависи от нея за своето усъвършенстване.Тоест: езикът все пак може да бъде конструиран въпреки факта, че самата философия все още не е съвършена. С напредъка на науката на човечеството нейният език също ще се усъвършенства. Междувременно той ще продължи да изпълнява превъзходни услуги, като ни помага да запазим онова, което знаем, да установим какво ни липсва и да открием средствата за попълване на липсите. Преди всичко той ще ни послужи да избегнем онези диспути в науките, които са основани на аргументация. Защото езикът ще направи разсъждението и изчислението едно и също нещо. (Eco 1995: 277)

 

Лайбниц опонира на Декартовата таза, че за да се конструира универсалният език, примитивите трябва предварително да са известни, т.е. „истинната философия" трябва до такава степен да се е усъвършенствала, че да ги даде. В този случай обаче универсалният език според Лайбниц ще добие вид на чисто формален процес, чрез който само изразяваме нашите мисли. Според него, обратно, в Characteristica universalis трябва да виждаме калкулиращ апарат, който помага за откриване на примитивните мисли. С прогреса на науката и усъвършенстването на този апарат равнището на примитивите потъва все по-надолу и по-надолу.

Оптимистичният отговор на Лайбниц е резултат от значителна „концесия" в неговата програма - отказа му да се открият и предложат, така да се каже, окончателните примитиви, „окончателния анализ на понятията" (Лейбниц 1684/1984: 105). Концесията обаче влече след себе си и друга, до голяма степен очаквана, концептуална промяна. Невъзможността да се открият и ясно изложат примитивите води до извода, че сементиката на знака в универсалния език не е от най-голямо значение. С други думи, Лайбниц започва да вижда силата на Characteristica universalis скрита повече в отношенията между знаците, във формата на произведените от универсалния език пропозиции, отколкото в онова, което знаците означават.

Именно този обрат в представите е обрат към така наречената сляпа мисъл или сляпо знание (cognitatione caeca). Какво има предвид Лайбниц, до голяма степен изяснява кратката му, но изключително важна статия, публикувана през 1684 г. в ACTA ERUDITORUM под заглавие „Размишления за знанието, истината и идеите" (Meditationes de Cognitatione, Veritate et Ideis). Тук е обоснована необходимостта и значението на знаците в познавателния процес:

В повечето случаи, особено при по-продължителен анализ, ние съзерцаваме не изведнъж цялата природа на предмета, а вместо предметите използваме знаци, чието обяснение за краткост пропускаме при подобен случай, тъй като то е в наша власт. (Лейбниц 1684/1984: 104)

 

Лайбниц дава пример с многоъгълник, съставен от хиляда равни страни, и пита: Дали когато в разсъжденията използваме понятието за равностранен хилядоъгълник, мислим за това как е конструиран, каква е големината на ъглите му и пр. негови особености? Очевидно, не. Според Лайбниц ние по-скоро използваме имена, т.е. знаци „чийто смисъл е тъмен или непълно е представен на нашия дух" (Лейбниц 1684/1984: 103), тъй като обяснението им в дадения момент смятаме за излишно. Оттук и идеята на сляпото познание:

Подобно познание аз обикновено наричам сляпо или символно - познание, което се използва в алгебрата или аритметиката, но и почти навсякъде." (Лейбниц 1684/1984: 103)

 

Фундаменталната идея на сляпата мисъл е, че знаците, с които боравим при мисленето, не са от значение. Онова, което действително е от значение с оглед истинността на дадена пропозиция, се състои във факта, че нейната форма е своеобразно огледало на обективната истина. По такъв начин теорията за сляпата мисъл е отговор колкото на Декарт, толкова и на Хобс, едно от силните влияния в младите години на Лайбниц. От най-ранна възраст той е вдъхновен от идеята на Хобс, че ако понятията обозначим с числа, а не с думи, ще превърнем мисловния процес в изчисление. Тази хобсианска идея е всъщност сърцевината на Characteristica universalis. Като привърженик на много силна форма на номинализма обаче в своите изводи за истината Хобс стига до крайностите на субективизма, тръгвайки от факта, че даването на знаци е чисто субективен момент. С последното Лайбниц е съгласен, но според него от този факт не можем да стигнем до извода, че и истината е субективна.

Теорията за сляпата мисъл е пряк отговор на философското предизвикателство на Хобс относно природата на истината. В споменатата статия „Размишления за знанието, истината и идеите", 1684, Лайбниц пряко се обръща към английския философ с думите:

По такъв начин ние ще убедим и Хобс, който смята истините за произволни, тъй като те зависят от номиналните определения; той при това пропуска да вземе предвид, че реалността на определенията не зависи от произвола и че не всички понятия могат да бъдат съединени помежду си. (Лейбниц 1684/1984: 104)

 

Това означава, че макар процедурата на даване на знаци да е субективна, произволна, когато една пропозиция е истинна, нейната структура (habitudines) не може да е произволна. Лайбниц сега настоява, че има аналогия между истината, т.е. „реда на света", и граматическия ред на символите в езика. От значение е не какво отделният знак представя, а какви са правилата при съчетаването на знаците, защото „макар знаците да са приети произволно, докато спазваме определен ред и известни правила при тяхната употреба, те ни дават резултати, които винаги се съгласуват помежду си." ([цит. по: Eco 1995: 284).

По такъв начин Лайбниц е един от първите, които разбират, че ценността на универсалния език е по-скоро функция на формалната структура, отколкото на знаците. Синтаксисът се оказва по-важен от семантиката. В тези изводи на Лайбниц мнозина виждат ранните щрихи на картинната теория за езика на Витгенщайн с нейната централна интуиция за общата логическа форма между пропозицията и онова, което портретира.

 

5

С късната фаза в развитието на Characteristica universalis Лайбниц става най-важния предшественик на информатиката и компютрите. Нелекото дело по събиране и систематизиране на философското му и научно наследство бързо показа колко близо е бил до развитите едва през деветнадесети век идеи в математиката и логиката. Именно от Лайбниц черпи вдъхновение Фреге при създаването на своя първи шедьовър Понятопис (Begriffsschrift) през 1879 г.

Фреге гледа на новия начин на „запис на мислите по модела на аритметичните формули" като на малка крачка в очертаната от Лайбниц посока на създаване на Characteristica universalis. В края на живота си, когато все повече ръкописи по математика и логика на Лайбниц биват публикувани, Фреге пише, че сред многото значими идеи на гениалния рационалист, които ще бъдат екскавирани, Characteristica universalis вероятно ще е една от най-важните. (Sluga 1980: 63)

Дали проектът на Лайбниц ще остане мечта, непостижима утопия? Фреге несъмнено е вярвал, че може би модифициран, лайбницианският проект един ден ще бъде реализиран. До този ден обаче трябва да се извърви нелек път, изпълнен с непрестанни усилия и множество малки крачки като тази на Понятописа, крачки, за които Лайбниц просто не е имал време да направи.

 

 

Библиография:

 

Лейбниц, Г. ок. 1696/1984. История идеи универсальной характеристики, // Лейбниц, Г. 1984. Готфрид Вильгельм Лейбниц. Сочинения в четырех томах. Том 3. под ред. Майоров, Г. и Субботин, А. Москва: „Мысль" 412-418

Лейбниц, Г. ок. 1675/1984. Вильгельма Пацидия Сокровенное, или начала и образцы всеобщей науки об устроении и приумножении знаний, а также о совершенствовании ума и открытиях для народного счастья // Лейбниц, Г. 1984. Готфрид Вильгельм Лейбниц. Сочинения в четырех томах. Том 3. под ред. Майоров, Г. и Субботин, А. Москва: „Мысль", 435-443

Лейбниц, Г. ок. 1675-85/1984. Вильгельма Пацидия Лейбница Аврора, или начала всеобщей науки, исходящие от Божественного света на благо человеческого счастья // Лейбниц, Г. 1984. Готфрид Вильгельм Лейбниц. Сочинения в четырех томах. Том 3. под ред. Майоров, Г. и Субботин, А. Москва: „Мысль", 444-446

Лейбниц, Г. 1679/1984. Элементы универсальной характеристики, // Лейбниц, Г. 1984. Готфрид Вильгельм Лейбниц. Сочинения в четырех томах. Том 3. под ред. Майоров, Г. и Субботин, А. Москва: „Мысль" 508-515

 Лейбниц, Г. 1684/1984. Размышления о познании, истине и идеях // Лейбниц, Г. 1984. Готфрид Вильгельм Лейбниц. Сочинения в четырех томах. Том 3. под ред. Майоров, Г. и Субботин, А. Москва: „Мысль", 103-110

 

Antognazza, M. 2009. Leibniz: An Intellectual Biography, New York: Cambridge University Press

Arthur, R. 2014. Leibniz, Cambridge: Polity Press,

Beaney, Michael, "Analysis", The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Summer 2016 Edition), Edward N. Zalta (ed.), URL = <https://plato.stanford.edu/archives/sum2016/entries/analysis/>

Brown, S. 1999. Leibniz's Formative Years, // Brown, S. (ed.) 1999. The Young Leibniz and His Philosophy (1646 - 76), Dordrecht / Boston / London: KLUWER ACADEMIC PUBLISHERS, 1 - 19.,

Dascal, M. 1987. Leibniz: Language, Sins and Thought. A Collection of Essays, Amsterdam, Philadelphia: John Benjamin Publishing Company

Eco, U. 1995. The Search for the Perfect Language, Oxford UK & Cambridge USA: Blackwell Publishing Ltd.

Heijenoort, J. 1997. Logic as Calculus and Logic as Language, // Hintikka, J. 1997. Lingua Universalis vs. Calculus Ratiocinator: Ultimate Presupposition in Twentieth Century Philosophy. Selected Papers, Dordrecht and Boston: Springer Science+Business Media, B.V., 233 - 239.

Loemker, L. (sel., trans., ed.) 1976. Gottfried Wilhelm Leibniz: Philosophical Papers and Letters, 2^nd ed., Dordrecht, Holland; Boston: D. Reidel Pub.17 c rationalists

Maat, J. 2004. Philosophical Languages in the Seventeenth Century: Dalgarno, Wilkins, Leibniz, Dordrecht, Boston, London: Kluwer Academic Publishers

Milkov, N. 2006. Leibniz's Project for characteristica universalis in Relation to the Early Analytic Philosophy", // Proceedings of the 8th International Leibniz Congress, Hannover, 2006, pp. 606-614.

Rutherford, D. (1995) 'Philosophy and Language', in N. Jolley (ed.) The Cambridge Companion to Leibniz, New York: Cambridge University Press

Sluga, H. 1980. Gottlob Frege, London, Boston and Henby: Routledge & Kegan Paul