NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
The senses and the war, a touch on the touch
Prof. Lazar Koprinarov, DSc.
Abstract: The article examines the human sensorium as historically and culturally bound. Special attention is paid to the functioning of the basic senses of the soldiers in the trenches of the First World War. An emphasis is placed on the touch. Two factors are analyzed that cause the high activity of this sense in the front-life conditions - the new body experience and the acute thirst for consolation and human proximity.
Key words: history of the senses, smell, touch, sight, hearing, taste, the senses in the war
Невъзможно е да се осмисли „отвореността" на човешкото тяло към света, ако теоретичното внимание не бъде насочено към работата на сетивата. Базисните органи на сетивността - слухът, зрението, докосването, обонянието, вкусът - са, които правят от света „свят-за-мен". Перцепцията в тези й различни модуси подрежда света, макар че това подреждане не е нито окончателно, нито непоклатимо. Съдържанието на перцепцията е такова, каквото е, в зависимост от живота, в който тя е вплетена. Както отбелязва С. Герджиков: „Възприятието не е акт на засвидетелстване на света, който е някъде вън. То разкрива реалността на света в човешкия живот" (Герджиков 2000: 34).
Сетивата - със своя история
Тъкмо затова, ако искаме да разберем ра ботата на сетивата, не можем да останем само при неврологично-биологическата активност на човешкото тяло, при тялото като природна даденост. Възприятията на сетивата са културно предопределени и социално оформени. И е така, защото сетивата са както условия, така и резултат на човешката съвместност. Тъкмо чрез взаимното сетивно възприятие хората „съществуват един с друг, един за друг, един срещу друг" (Зимел 2014: 17) и в това разполагане един спрямо друг - в разменените погледи, в тона на гласа, в обонятелните впечатления и т.н. - се случва и оформя надпрактическата „настроеност" (симпатии или антипатии, привличане или отблъскване, удоволствие или неудоволствие) на техните отношения. Един от първите изследователи на конкретната роля на отделните сетива в „конкретното, живо обобществяване между хората" е Георг Зимел. Той отдавна е очертал ролята на сетивата във формиране тъканта на обществото, макар че наблюденията и откритията му в перцептивистиката остават дълго време без последици. След като отбелязва, че в живота си хората се преплитат взаимно до голяма степен в резултат на сетивните въздействия помежду си, той пише в „Социология на сетивата" (1907), че „всяко сетиво по свой характерен начин допринася за изграждането на обществения живот, на нюансите в сетивните впечатления съответстват специфики на социалното отношение, а преобладаването на едно или други сетиво в дòсега между индивидите често придава на докосването им непостижимо по друг начин социологическо оцветяване" (Зимел 2014: 17-18).
Зимел се фокусира върху функционална диференциация на сетивата. Очевидно него не го интересува тяхната историческа траектория. Но тя съвсем не е маловажна. Макар и видимо много устойчиви, сякаш вечни, всъщност човешките сетива не остават неподвижни във времето. Точна е констатацията на именития френски историк Ален Курбен, че „начинът на използване на сетивата и тяхната йерархия в живота са исторически променливи"(Corbin 2002:10). Историята не предизвиква сензитивни катастрофи, но извиква размествания в употребата на сетивата, в тяхната приоритетна подредба. Макар и да са обвързани едно с друго - сетивата са в края на краищата общ сензориум, имат в човешкото тяло някакъв общ знаменател -, сетивата разменят във времето местата си. В едни епохи водещ е слухът, в други това място се заема от зрението[1]. Човекът, откакто е човек, вижда, чува, вкусва, докосва, помирисва. Но в различните епохи всеки един от тези начини за потапяне в съществуването получава различно място върху скáлата на потапянето[2].
Тъй като промените в начина на използване и в подреждането на сетивните възприятия са твърде бавни, почти незабележими, техният развой е част от „дългите вълни" на историята. Тъкмо затова, за да бъдат уловени тези бавни изменения, изследователите ги разглеждат в големи времеви мащаби. Показателно е, че изследванията на тази тема, осъществени през последните години, представляват най-често история на сетивата в мащабите на цели епохи - в Античността (Bradley 2015), в Средновековието (Nichols et all, 2008), в Ренесанса (Roodenburg 2014), в Новото време (Howes 2016). Не бива обаче да се пренебрегва фактът, че има исторически събития, които сгъстяват промените в тази област и ги правят по-„видими". Войните са исторически премеждия тъкмо от този тип. Екстремните събития, в чийто режим се осъществява животът на воюващите, предизвикват такива намеси в работата на сетивата, че те започват да се стъкмявам по нов начин - едни изместват други, трети отиват на съвсем заден план и т.н.
Войната като пренареждане на сетивата
Първата световна война е особено благоприятна за разглеждане на непривично бързото преподреждане на сетивата. Тя не прилича на нито една от предходните войни. Причината е в приложените нови военни технологии, които налагат на воюващия преди всичко ролята на обслужващ персонал. Тежка артилерия, която поразява на огромни и недостъпни за зрението разстояния; многотонни танкове, които влизат в боя като пра-исторически чудовища и са неуязвими от традиционните оръжия; подводници, въздушни бомбардировки, отровни газове, които правят опасностите невидими, картечници, чийто обсег на действие достига до 2000 м. и т.н. - всичко това са оръжия, които за пръв път и с нарастващо темпо започват да превръщат воюващия в машинист. Известният американски военен историк Джон Кийгън нарича картечницата инструмент за индустриално убийство, защото докато добрият стрелец с пушка може да направи за една минута не повече от 15 изстрела, с картечницата могат да бъдат извършени 600 изстрели за същото време. Като описва употребата на картечницата, той нарича онзи, който си служи с нея „машино-гледач" (mashine-minder) - ролята му е да я наглежда, снабдявайки я с нужните муниции (Keegan, 1989: 232-234).
Новите оръжия придават нови характеристики на бойното поле. То се превръща в илюстрация на две от основните характеристики на епохата на Модерността - на масите и на големите дистанции. Бойното поле става необозримо и буквално, и в метафоричен смисъл. Големите разстояния водят до загубването на оптическото взаимодействие между военните подразделения. Този нов мащаб на битките променя характера на военната комуникация. Face-to-face комуникацията на предишните войни се заменя от телекомуникация. В медийно-комуникативен смисъл Първата световна война е телефонна война (Cf. Kaufmann, 1996: 208-211). Телефонът, макар и да е открит преди войната, придобива широта на употребата си тъкмо в сраженията на тази война. Той създава възможност за ускорено предаване на военните заповеди на големи разстояния и по този начин формира висока информационна плътност на бойното поле. Ежедневно телефонните разговори в рамките на един военен корпус са достигали до 5000 (Gerhards 1999: 93-105). Бойците най-често не виждат със собствените си очи резултата от стрелбата на оръжията. Техните очи няма как да попаднат на физическото страдание на фронтоваците от противниковия лагер. Чуждото страдание е невидимо - не само в преносен, но и в прекия смисъл на думата. Новите оръжия - далекобойни, автоматични, сложни - имат такъв мащаб на действията си, че техните жертвите няма как да бъдат осезаеми. Те са недостъпни за сетивата на воюващите.
Войната пренарежда сетивните усещания на воюващите - изтиква на преден план едни сетива за сметка на други. На бойното поле зрението е изпреварено по значимост от слуха, обонянието, което от столетия е било подложено на дезодориране, е блокирано от вонята на непогребаните трупове на хора и животни, допирът, докосването възстановяват загубената си роля за човешкото взаимоотваряне и близост.
Защо слухът излиза на преден план, измествайки ролята на зрението? Първата световна война е в по-голямата си част позиционна война. Войниците прекарват седмици и месеци „вкопани" в окопите, зад бруствера. Както отбелязват някои историци, значението на окопите в тази война е толкова голямо, че понятието „окопна война" се е превърнало почти в синоним на Първата световна война. Общата дължина на окопите в тази война - около 40 000 км - е достатъчна да се опаше с тях цялото земно кълбо. Окопната война предизвиква своеобразна визуална фрустрация у воюващите поради силно подрязаното и обезлюдено пространство, оставащо подвластно на тяхното зрение. Просторът е „отказан" на воюващите в окопите. И. Еренбург пише, когато самият той в качеството си на журналист е в окопите: „Обикновено на въпроса „какво се вижда по време на войната?" отговарят: „Нищо". Струва ми се, че този отговор не е съвсем точен - на война се вижда „нищото", празнотата, небитието. Сиво-кафява, гола земя, редици от бодлива тел, тънки линии на сякаш разчертаните по план окопи. И нито дръвце, нито тревичка - всичко е изскубнато, раздробено, превърнато на прах. Някъде из дупките има хора, но те са невидими: нищо живо, нищо в движение, нищо дишащо не може да се покаже, не смее да пристъпи по тази обречена земя" (Еренбург 1923: 69).
Гледано от окопна перспектива, пространството на бойното поле губи от обичайната си изразност - естественият му релеф е заменен със знаци за опасности и неизвестност. Това пространство изглежда чудовищно на вкопания в окопите - не заради мащаба си, а заради дебнещите в него опасности. Не е поле от обекти, а от невидими за очите рискове или от мишени за стрелбата. Пространството на бойното поле не се разстила пред очите на воюващите, то плътно ги обгражда със знаци за тревога, за нуждата от предпазване или за неотложността на атака в определена посока, към определено място. Тук започва да се очертава обяснението защото при фронтоваците ухото придобива по-голяма стойност от окото. В „Миговете на опасността: войната и сетивата" немската културоложка Юлия Енке обръща внимание на приоритетната роля на слуховия опит, свързан с особеностите на окопната война. Тя пише: „Към началото на ХХ век ухото губи своята невинност, нагаждайки се към условия, в които опасностите са почти невидими; то вече не е пасивен орган, а е по-скоро изпълнен с отговорност орган, който повече се вслушва, отколкото просто чува" (Encke 2006: 11). Слушането, вслушването се оказва с надмощие над гледането, над виждането. Не окото, а ухото се оказва водещото сетиво на фронта. Войната поставя ухото в „безпрецедентна обсада" - то е подложено на колосален натиск, но същевременно поема върху себе си една извънмерна отговорност. „Военното" ухо трябва да изтрае насилието на непознатите дотогава звуци - бумтежа на битката, експлозиите от оръдейните залпове, съскането, плющенето, трясъка на гранатите, тракането на картечниците и т.н. То трябва да устои на детонациите от многочасови оглушителни артилерийски обстрели - обстрели не на цел, а на цели територии, много точно определяни от войниците като „Trommelfeuer", баражен барабанен огън. Испанският историк А. Фернандес-Майоралос, като изследва различните измерения на живота в окопите на Западния фронт, нарича артилерийските бомбардировки „убийствена симфония" (sinfonía mortal). Обобщавайки резултатите от артилерийските нападения, той пише: „Затаена, смъртта чака във всеки ъгъл на окопа. Всеки ъгъл е свидетел на нечия печална драма" (Fernandez-Mayoralos 2009: 98, 115). Ухото поема в окопната война огромно поръчение. Когато в тъмното очите са безполезни или когато експлозиите осветяват бойното поле, но погледът не достига по-далеч от най-близката траншея, „възприемането се концентрира върху ухото"(Encke 2006: 113). Ухото трябва да устои на екстремния звуков натиск. Същевременно, слушайки, то трябва да разчлени аморфното звучене, идващо от съскащи куршуми и бумтящи снаряди, от стоновете на ранените, от ужасяващото цвилене на умиращите коне на бойното поле. Немският философ и писател Е. Юнгер, който е натрупал дългогодишен фронтови опит в окопната война, пише в знаменития си „Дневник на войната 1914-1918", че умението да се слуша и да се идентифицират околовръстните звуци е условие, без което е невъзможно да се придобие адекватна престава за ситуацията на боя и за източниците на опасност (Jünger, 2013: 32) . Така и успехът на атаката, и животът на бойците в окопите зависи тъкмо от готовността на ухото, от неговата обученост да долавя и разпознава и най-слабите опасни шумове.
Обектите на окото и на ухото са различни. Ако липсва взаимното допълване на сетивата, картината на света се де-балансира, трудно се подрежда и не може да не предизвиква у фронтоваците объркване и чувство за несигурност. Като сравнява антропологическите приноси на виждането и чуването, големият немски философ Ханс-Георг Гадамер изтъква едно важно херменевтично предимство на слуха пред зрението - съдържащата се в слушането взаимна ангажираност на говорещия и слушащия. Той описва своеобразната диалектика, която се разгръща във вслушването, предизвиквана „не само защото този, който се вслушва, бива, така да се каже, своего рода заговарян, а най-вече поради това, че този, който бива заговарян, трябва да се вслуша, все едно дали иска, или не иска да бъде ангажиран" (Гадамер 1997: 639) . Но при вслушването от окопите тази диалектика е невъзможна - като се вслушва, фронтовакът няма как да се усеща заговарян. Отсреща има абстрактен враг, който когато говори, говори на езика на артилерията, отровния газ, картечния откос. Ако има взаимност, тя е негативна, раздалечаваща взаимност. При такива обстоятелства вслушването не съдържа в себе си потенциала на заговаряне, то е локация на сигнали за опасност. Ухото сякаш опипва околността и тъй като „анатомията" не му позволява голям обхват на опипването, пространството около воюващия се минимизира.
Когато зрението и слухът са с редуцирани функционални възможности, тогава нараства ролята на останалите човешки сетива. Георг Зимел отбелязва в есето „Социология на сетивата", че индивидите в съвременния свят, за да защитят индивидуалното си разнообразие, стават „не само късогледи, но и изобщо късоусетливи" (Зимел 2014: 33) , защото се отграничават от голямото пространство и се съсредоточават в близкото си обкръжение. Но Зимел добавя, че като съкращават дистанциите, индивидите активират и изострят чувствителността си в кръга на тези редуцирани пространства. Подобна зависимост може да се открие и у воюващите в окопната война. Загубвайки част от обхвата и интензитета на гледането и превръщайки слушането преди всичко в слух за опасности, те придърпват за по-активна работа другите две сетива - обонянието и осезанието.
Фронтовият живот произвежда огромно предизвикателство за обонянието на човека от ХХ век, защото историята на Запада през последните два века е наред с всичко друго и история на „дезодориране" на обществото (Ален Курбен), т.е. на евакуирането на смрадта и лошите миризми от публичното пространство. В античността и през средновековието обонянието се възприема като сетиво, което е ценностно поставено редом със зрението и слуха. Новото време формира друга култура на обонянието. То започва да се третира като присъствие на анималистичното начало в човека. Философи като Кант оценяват обонянието като „противоречащо" на свободата. В „Антропология от прагматично гледище" той сочи, че за разлика от вкуса обонянието те кара да усещаш чуждия мирис, без да го избираш и без голям шанс да можеш да му се противопоставиш. Освен това, вдишвайки мириса, обонянието осигурява възможност той да прониква дълбоко в човека - източникът на мириса става „вътрешно твой", без да е волево допуснат (Кант 1992: 124)[3].
Както показват изследванията на Ален Курбен, XVIII и XIX век са тъкмо такъв период в история на Западна Европа - етап на „дезодориране" на обществения живот. Чрез настойчиви санитарни политики и повишаване на взискателността към обществената и личната хигиена се предизвиква на социално и антропологическо равнище радикално намаляване на търпимостта към зловонията, както и хиперчувствителност към смрадта, към „лошите" миризми, към лошия дъх. XVIII и XIX в. формират нова култура на обонянието. Осъществява се, по думите на А. Курбен, перцептивна революция (Cf. Corbin 2002: 19-85).
Бойното поле среща воюващите с едно сякаш безследно изчезнало минало - с миналото от преди обществото да се е „дезодорирало". Носовете на воюващите, белязани от снижена олфатна толерантност, са безмилостно атакувани от смрадта на бойното поле - една многосъставна отблъскваща смрад, въвличаща в себе си вонята от непогребаните войнишки тела, от гниещите мъртви животни, от изпражненията и урината, от лошата лична хигиена, от униформите, миришещи на пот и плесен, от гнойта по раните и т.н. Огромна част от убитите на фронта войници остават на бойното поле - непогребани или неидентифицирани. Френските историци Р. Далисон и Е. Жулиен дават следното обяснение на този факт: „Смъртта в Първата световна война е съвсем различна от тази в предходните войни: смъртта на три четвърти от убитите е причинена от артилерията, чийто снаряди разчленяват, взривяват, заравят телата. Много тела въобще не са били намерени, самоличността на огромен брой от убитите не е можело да бъде установена. Близките на убитите не са могли да разпознаят почти половината от тях: 260 хил. не са били изнесени от бойното поле, а 200 хил. не се били идентифицирани, тай като разпознавателните гривни са се оказали неефикасни" (Dalisson 2014).
Зловонието на фронта предизвиква не само погнуса у воюващите. То ги въвлича в нещо, което е много по-обемащо от погнусата. Вонята на бойното поле носи със себе си друго послание - посланието на смъртта. Зловонието бълва драматични асоциации - за рисковете и непредотвратимите заплахи, за смъртта, за безсилието на живота и за неговия случаен край. Мирисът е отделим от обекта, който го предизвиква. Затова той е способен да поддържа за себе си и памет, и въображение - спомен, но и предчувствие за възможното, което не се е случило, но подлежи на случване. Така „мирисът на войната" - вонята от гниещите тела, примесена с облаците от мириса на взривните вещества - се възприема от воюващите като знак за смъртта на конвейер, като една продължаваща смърт: отминала, днешна и вероятно предстояща. Пишейки за зловонието на бойното поле, Е. Юнгер казва, че то е като „непосредственото присъствие на смъртта" (Junger 2013: 100).
Друг фактор на генерализираното усещане за продължаваща смърт е болката от рани (тези миниатюрни форми на самоусещането за смъртта) и от болести - две от най-срещаните събития на бойното поле. Макар че болката не винаги се локализира в рана, раната е обичайната визуализация на болката. За свързаността им говори езиковият факт, че най-честите определения на болката са произведени от асоциация с раняване - болката е „пронизваща", „режеща", „разкъсваща", „бодяща" и т.н. Затова раняванията на фронта са в някакъв смисъл носители на болката.
Докосване и отваряне
Светът на продължаващата смърт води до промяна в още една модалност на сетивата на воюващите - в осезанието, чиито следи остават почти неуловими от историографията. Индийско-британският историк и литературовед Сантану Дас, който е автор на изследването „Докосване и близост в литературата на Първата световна война", подчертава, че прочитът на дневници, писма, мемоари, поеми, интервюта на участници във войната го е накарал да разбере, че докосването, чувствата, мирисът на определени обекти, места и личности са структурирали паметта на бойците в по-голяма степен, отколкото битките, в които те са вземали участие. На основата на богат архивен материал и на анализа на т.н. тактилна естетика в поезията на участници във войната той стига до заключението, че на бойното поле осезанието е сред приоритетните сетива. Нещо повече - че характерът на живота в окопите е деформирал много от нормите, валидни за тактилния контакт в мирния живот.
В исторически план докосването е оценявано като най-примитивното ниво на човешката сетивност. Аристотел определя осезанието като „първото сетиво, с което са снабдени всички живи същества [...] Явно е, че всички животни притежават осезателно сетиво" (Аристотел, За душата, 413 b 4-5). Разбира се, тази „нископоставеност" на осезанието в древногръцката йерархия на сетивата не отменя голямото значение, което са му придавали. Показателен в това отношение е случаят с разкриване идентичността на Одисей. Завръщайки се в Итака след 20-годишното си митарстване, той остава неразпознат от най-близките му хора. Разпознава го обаче Евриклея, дойката от детството му. Като му измива краката, тя докосва белега от неговото детство и така стига до истината за Одисей. Без да носи интелектуалния характер на зрението и слуха, докосването се оказва в случая първостепенният познавателен канал за разпознаване и приемане на идентичността (Одисея, XIX, 467-468). Осезанието пряко кореспондира с близостта - дойката, в чиито ръце е израсъл Одисей, го познава не със зрението и слуха, а като го докосва.
Но тъкмо защото е било смятано за еднакво присъщо и на човека, и на животното, осезанието не е било приемано за специфично човешка проява. Затова в него са откроявали потенциал за разпуснатост, за неовладяност и т.н. Затова в цялата история докосването, осезанието, е подлагано на строго нормиране. Къде, кого, какво може безнаказано да бъде докосвано - различните култури и епохи са давали категорични отговори на тези въпроси.
Фронтовото всекидневие нарушава тези неумолими предписания на довоенния живот. С. Дас пише: „В окопите на Първата световна война нормите на тактилния контакт между мъже са подложени на дълбоки промени. Осакатяване и смърт, самота и отегчение, напрежение от непрекъснатите бомбардировки, обедняване на езика и усещане за отчуждение от дома - всичко това довежда до ново равнище на чувството за близост и дълбочина на отношенията, по силата на което внимателно конструираните нрави на цивилния живот започват да се разпадат"(Das,2005: 12). С. Дас подчертава, че в личните архиви и в литературните творби от Първата световна война натрапчиво присъства хаптическият опит на воюващите - опитът от ужаса да се чувстваш засмукан във всепоглъщащата кал на окопите до допира на все още топлите тела на момчетата в агония, от внимателното докосване на милосърдната сестра, чиято ръка превързва кървящата рана до предсмъртната целувка на умиращия съсед в окопа. Авторът улавя много нюанси в езиковите следи от този опит, в които говори по-малко съзнанието, отколкото тялото - хомоеротизъм, жал и състрадание, болка и обич, и т.н. С. Дас обобщава, че на фронта „визуалната топография на всекидневния свят е подменена от хаптическата география на окопите..." (Das,2005: 18).
Могат да бъдат изведени два фактора, които причиняват високата активност на това сетиво в условията на фронтовия живот - новото преживяване на тялото и острата жажда за утешение и човешка близост. Иначе казано, „болящото" тяло, каращо човека да осъзнае своята крайност, както и нуждата от утеха, провокират размествания в йерархията на сетивата, извеждайки осезанието на по-високо място от неговото обичайно положение.
Здравето прави от тялото нещо самоочевидно, здравото тяло не се проблематизира, не подлежи на особено внимание. На него не се гледа отсам, от себе си, а с поглед отвън, така го възприема дори онзи, който е в това тяло. Но срещайки съпротива, страдайки, чувствайки се заплашено, човешкото тяло прави пробив в съзнанието за себе си. Както казва Х. Г. Гадамер, „нашата телесност става близка и осезаема под действието на болестта" (Гадамер 1997: 116) . Съпротивата на средата (кал, студ и жега, плъхове и бълхи, перманентно недоспиване и т.н.), болката от реалните или въображаемите рани, болестите и непрекъснатият досег със смъртта - всичките тези масирани несгоди и екзистенциални кризи в окопите създават нов телесен опит. Страданието е силата, която преобръща света на човека, притегляйки го да види тялото си отвътре, в неговата „живост и тленност" (Гадамер). Поколенията, които участват във войната, са поколения, социализирани в епоха не само на дезодориране на обществото, но и на своеобразна социална анестезия: сякаш никой не умира, защото близостта на смъртта на ближния е вече отдалечена, прикрита е зад болничните стени; сякаш никой не страда, защото страданието е оставено в ръцете на лекарите и на обезболяващите лекарства. Бойното поле не само връща близостта на смъртта, на болката, на страданията, но същевременно ги превръща в жива, насъщна среда и в тема, която спохожда почти всекидневно всеки един от воюващите.
Няма как войникът на фронта да не си дава сметка, че е едновременно и ловец, и преследван дивеч, жертва. Тази амбивалентност в самосъзнанието на воюващите е формулирана от Е. Юнгер. Като описва едно свое нощно разузнаване, той пише: "Зрението и слухът се изострят до краен предел, шумът от приближаващите чужди крачки във високата трева придобива неимоверна, почти неотвратима сила - целият си овладян от него. Започваш да дишаш на пресекулки, длъжен си да потушиш дори желанието да се прокашляш. Когато спусъкът щракне за миг, получаваш сякаш удар по нервите. Зъбите започват да тракат под давлението на две буйни чувства: възбудата на ловеца и страха на жертвата" (Jünger 2013: 96). Бойното поле обгръща воюващия с контрафактически възможности - с предположения, които имплицитно съдържат в себе си противоположни последици заради шанса да убиеш или да бъдеш убит, да надживееш това сражение или в него да бъдеш увреден за цял живот. В такова пространство, изпълнено с абсолютна непредвидимост, нормалната човешка психика е склонна на крайни и бързо променящи се афекти - на поврати от насладата и радостта, че и днес си жив, до ужаса и паниката от следващия изстрел от неприятелския окоп. Тези резки колебания в настроенията са важен елемент от новия опит за тялото, защото психиката и соматиката не са непромокаеми една за друга човешки реалности. Военното тяло е „нервно" тяло, моделирано в своята сетивност от непрекъснато и залпово променящите се настроения.
Воюващите не могат да не мислят за смъртта като възможност, която ги дебне отвсякъде, нито страданията могат да се изплъзнат от мислите им. Така те, воюващите, припознават в себе си повече от всякога онова, което са: нещо тленно, едно уязвимо тяло, постоянно изложено на нарастващия риск да бъде сполетяно от болка, болест, смърт. Но тази ситуация - тревога и смут на тялото, повишена чувствителност, телесна изнемога и т.н - съдържа в себе си важна последица. Наред с всичко друго болката носи и просветление. Немският писател и есеист Зигфрид Ленц го нарича „възможност за братство в болката". Мислейки за болката, твърди той, не може да не си дадем сметка, че тя не бива да се мисли само като беда. В страданието откриваме Другия, който ни съчувства. Така „осъзнаваме, че не сме сами [...] Ако внимателно и спокойно се вслушаме в болката, несъмнено ще разберем, че тя е своеобразно откровение: разкрива ни не само нашето безсилие, уязвимостта ни, но същевременно ни дава шанс да узнаем утешителните страни на нашето съществуване - възможността за братство в болката"( Lenz 2000: 26-27). Страданието не може да не произвежда съ-страдание, а то е просветлението, че не си сам[4].
Докосването на другаря по съдба в окопа е условие и съществена част от това просветление. Болката и раните, така ширещи се на фронта, казват на фронтовака, че той е само част от собственото тяло. Не тялото е негово, а той е негова част. И, съответно, че то е само отчасти подвластно на неговата воля. Затова е разбираемо, че болеещият човек търси опора у другите. Докосването е усещането за заедност срещу болката и страданието, срещу отчуждението и безпомощността. То е като ключ за взаимно отваряне един към друг. Френският философ Мишел Сер, който има изключителни заслуги за разкриване „езика" и човешкия смисъл на сетивата, казва: „Докосването осигурява отварянето в затвореността." (Сер 2005: 65).
Така е, защото докосването е по принцип среща на минимална дистанция, то е максимално „сблизостяване" между докосващия и докосвания. Определяйки особеностите на зрението при свързването и взаимодействията между индивидите, Г. Зимел обръща внимание на подобно сближаване при погледа очи в очи. Той подчертава, че в този акт се осъществява „най-съвършената взаимност в цялата сфера на човешките отношения."(Зимел 2014: 20) Обяснението на Г. Зимел за постигането на тази фина близост между гледащите се индивиди е, че погледът очи в очи е нещо повече от зрение - той създава условията за взаимно съдържателно разкриване на гледащите си. Г. Зимел пише: „В погледа, поемащ другия, ние разкриваме себе си; в акта, в който субектът се опитва да познае своя обект, той се отдава на обекта. Не можем да вземем с око, без същевременно да дадем. Окото разбулва за другия душата, която се стреми него да разбули" (Зимел 2014: 21).
Подобно събитие се случва и при докосването, защото то предполага реципрочна връзка между докосващия и докосвания. Когато го има, докосването не е нечие, защото принадлежи както на докосващия, така и на докосвания. Нещо повече, докосвайки, човек усеща и себе си като докоснат. Ролята на докосването да сближава е дори по-голяма от погледа очи в очи, защото когато очите се отклонят, взаимността се изплъзва, докато докосването, щом го има, не може да не е взаимно даване и вземане, мяра за близост и взаимното доверие.
Тъкмо защото е симптом на общност, докосването сред бойците от окопа заема важно място в работата на техните сетива. То е знак на безсловесно споделяне и съпреживяване, жест на утешително състрадание и персонално застъпничество срещу страха. Затова споменаването му не е рядкост в свидетелствата за фронтовия живот. От тях е видно, че физическата близост чрез докосването отнема от силата на страха. С. Дас цитира дневник на участник във войната, който пише: „Когато има бомбардировки, е ужасно да си сам, сякаш всички изстрели са насочени към теб и ти си някаква дреболия. Иска ти се някой да те докосне" (Das 2005: 46) . Подобно свидетелство се намира и в дневника на Е. Юнгер, който разказва, че при бомбардировки инстинктивно закривал с ръка лицето си - явен знак на жаждата за успокоително докосване.
Докосването сред воюващите е не само форма за противодействие на страха. То има също така своеобразна лечебна мисия. Гадамер изтъква наличието на етимологична връзка между болка, докосване и лечение. Глаголът, с който на немски се обозначава лекарското третиране на болния (behandeln), насочва към смисъла на докосването, тъй като в корена му е Hand, ръка. Гадамер пише: „Немската дума behandeln означава същото, което и латинската дума palpare, т.е. лекарят внимателно и фино да докосва с дланта си тялото на болния, така че да усети всички стягания и напрежения, които евентуално да потвърдят или коригират субективното локализиране от страна на пациента, т.е. нещото, което по принцип наричаме болка" (Гадамер 2014: 164).
Докосването има и друго, много съществено присъствие в битието на фронтовака. То е своеобразна застраховка срещу чувството за обреченост и безпомощност. В дневника на Е. Юнгер, който по време на войната е раняван 14 пъти, присъства споменът за онова утешително-ободрително докосване от ръката на неговия командир, което го разтоварва от ужаса да очаква смъртта: „Този суров човек леко ме потупа по плещите, а аз си помислих, че сякаш самият кайзер идва да ме разпита как съм със здравето. И тогава в онази смъртоносна умора, в която бях изпаднал, започна да проникна усещането за щастие, което растеше и растеше [...] Мислех за смъртта, но тази мисъл вече не ме безпокоеше" (Jünger 2013: 67) .
Честотата на докосването в света на воюващите е пряк израз на необходимостта от неговите разнообразни функции - да защитава от парализиращия страх, да противодейства на самотата и чувството за персонална безпомощност, както и мълчаливо да разбужда чувството за общност и т.н. При тези обстоятелства осезанието - едно от сетивата, което след ренесансовата визуална революция е изтикано на заден план - придобива огромно значение. Оценявано като най-низшето сред човешките сетива, осезанието се превръща в опита от войната в привилегировано сетиво.
Цитирана литература:
Аристотел, 1979. За душата, София: Наука и изкуство (превод М. Марков).
Гадамер, Ханс-Георг 1997. Истина и метод. Основни черти на една философска херменевтика. Плевен: ЕА (преводач Димитър Денков).
Гадамер, Ханс-Георг 2014. Загадката на здравето, София: Нов български университет, (превод Хр. Тодоров).
Герджиков, Сергей 2000. Научното обяснение на света. София: УИ „Св. Климент Охридски".
Зимел, Георг 2014. Фрагментарният характер на живота, София: КХ (преводач Теодора Карамелска).
Эренбург, И. Г. 1923. Лик войны. Берлин: Геликон.
Омир 1981, Одисея. София: Народна култура. (преводач Георги Батаклиев
Кант, Имануел, 1992. Антропология от практическо гледище, София: УИ „Св. Климент Охридски" (преводач Валентина Топузова-Торбова.
Сер, Мишел 2005. Петте сетива. Воали, кутии, маси, посещение, радост, София: ЛиК. (преводач Георги Цанков)
Bradley, Mark 2015. Smell and the Ancient Senses, Oxford: Routledge.
Corbin, Alain 2002. Le Miasme et la Jonquille. L'odorat et l'imaginaire social, XVIIIe-XIXe siècles, Paris: Flammarion, 1982 (цит. по испанския превод: El perfume o el miasma. El olfato y lo imaginario social. Siglos XVIII y XIX, Mexico: FCE, 2002).
Dalisson, Rémi, Julien, Elise 2014. Bereavement and Mourning, Commemoration and Cult of the Fallen (France), in: 1914-1918-online. International Encyclopedia of the First World War, ed. by Ute Daniel, Peter Gatrell, Oliver Janz, Heather Jones, Jennifer Keene, Alan Kramer, and Bill Nasson, issued by Freie Universität Berlin, Berlin 2014-10-08. DOI:http://dx.doi.org/10.15463/ie1418.10378).
Das, Santanu 2005. Touch and Intimacy in First World War Literature, Cambridge: Cambridge University Press.
Encke, Julia 2006. Augenblicke der Gefahr: der Krieg und die Sinne [1914-1934], München: Wilhelm Fink Verlag.
Fernandez-Mayoralos, Antonio 2009. Guerra de trincheras. Frente Occidental 1914-1918, Madrid: Andres Press.
Gerhards, Claudia 1999. Apokalypse und Moderne: Alfred Kubins "Die andere Seite" und Ernst Jüngers Frühwerk - Würzburg: Köningshausen und Neumann. 1999.
Howes David 2016. A Cultural History of the Senses in the Modern Age, London-New York: Bloomsbury Academic.
Jünger, Ernst 2013. Kriegstagebuch 1914-1918, Herausgegeben von Helmuth Kiesel,5. Aufl., auf Basis der durchgesehenen 4. Aufl. Stuttgart: Klett-Cotta .
Kaufmann, Stefan 1996. Kommunikationstechnik und Kriegsführung 1815-1945. Stufen telemedialen Rüstung. München: Fink 1996, S. 208-211;
Keegan, John 1989. The Face of Battle: A Study of Agincourt, Waterloo and the Somme. New York: Viking Penguin.
Lenz, Siegfried 2000. Uber den Schmerz, München: DTV
McLuhan, Marshall 1994. Understanding Media: the Extension of Man. Cambridge: PIT Press.
Nichols et all, 2008. Stephen G. Nichols, Andreas Kablitz, Alison Calhoun. Rethinking the Medieval Senses: Heritage / Fascinations / Frames, Baltimor: John Hopkins Univ. Press.
Roodenburg, Herman 2014. A Cultural History of the Senses in the Renaissance. London-New York: Bloomsbury Academic Bloomsbury Academic.
[1] Известният френски философ Мишел Сер, който е посветил огромна част от творчеството си на човешката сетивност в нейното разнообразие, изтъква като голямо „бедствие" това, че философите са отдавали приоритет на едни сетива за сметка на други и в тази перспектива не само са обезценили „общия сензориум" на човешкото тяло, но заедно с това са го свели до абстракция, далечна на неговата реалност. М. Сер пише в тази връзка: „Много философи се позовават на зрението; малцина на слуха; още по-малко се доверяват на допира, както и на обонянието. Абстракцията нарязва усещащото тяло, ампутира вкуса, обонянието и допира, запазва само зрението и слуха, интуицията и способността за съждение. Абстрактното означава в много по-малка степен напускане на тялото, отколкото разкъсването му на парчета: анализ" (Сер 2005 : 21).
[2] Като се фокусира върху значението на средствата за комуникация за работата на различните сетива, Маршал Маклуън разграничава модуса на възприемане на голотата в общества от гутенберговата цивилизация и в общества, които нямат дълъг опит от присъствие на писмеността в културата им. Той пише: Подходът на изостаналите народи към голотата, ако тя изобщо ги интересува, е с нагласата, която ние сме свикнали да очакваме от нашите художници и скулптори - нагласата, включваща всички сетива наведнъж. За човека, който използва целия си сетивен апарат, голотата е най-богатото от възможните изражения на структурната форма. За мнозина визуалната и разбалансирана сетивност на индустриалните общества при внезапното си стълкновение с тактилната плът се превръща в истинска опияняваща музика" (McLuhan 1994:73). Според Маклуън гутенберговата цивилизация внася голяма доза абстрактност в начина на възприемане на реалния свят, докато в предходните общества е имало много повече директна визуалност и тактилност в перспективата към света.
[3] Г. Зимел почти буквално повтаря това схващане на Кант. Той пише: „Когато помиришем нещо, поемаме полученото впечатление или излъчващия миризма обект толкова дълбоко в себе си, усвояваме го така да се каже, чрез виталния процес на дишането толкова плътно, както не е в състояние нито едно друго сетиво по отношение на даден обект, включително дори когато го ядем. Ние долавяме атмосферата на даден човек и по този начин го възприемаме интимно, той прониква във въздухообразна форма в сетивността ни..." (Г. Зимел 2014: 33-34).
[4] В средновековните църковни болници е съществувал обичаят да поставят образа на страдащия Христос пред тежко болните и агонизиращите, за да направят по-поносими страданията им. Съпреживяването на чуждата болка е облекчавало собствените страдания.