About Marx and Marxism according to Karl Popper

 Assoc. Prof. Kamen Lozev, PhD, SWU "Neofit Rilski", kamenlozev@abv.bg

 

 

Той отваря очите ни и изостря
зрението ни в много отношения.

Карл Попър (Попър 1995: 92)

Колкото по-крайни и полярни стават оценките за Маркс и марксизма с времето, толкова по-популярни стават и Маркс, и марксизмът във времето. Противоречивостта винаги привлича. Когато общественото мнение е раздвоено, имаме сигурна гаранция за наличието на остър интерес към предмета на противоположните оценки. В исторически план именно това се е случило с темата за Маркс и марксизма. И все още се случва...

Дали ще е вечна тази противоречивост и полярност на оценките? За обозримото бъдеще отговорът ми е положителен. И причината за това е проста: от една страна, Маркс и Марксовите учения отдавна са напуснали конкретно-историческата орбита, която ги е породила, и вече битуват в символните пространства на извечната борба за справедливост и равенство, за преодоляване на изкуствено наложените (разбирай: определени от социални предпоставки) различия между хората. От друга страна, тенденциите в съвременния свят очевидно са тенденции на разширяване, задълбочаване и все по-трудно преодоляване на пропастите между хората – както като индивиди, граждани на отделни държави, така и като групи държави, установени на различни континенти. Докато тази ситуация се запазва и дори усилва, Маркс и марксизмът ще се възприемат и преценяват повече емоционално, отколкото рационално, а това несъмнено отлага към неясното бъдеще момента на консенсус или приемливо еднозначни оценки за тях.

*

Със сигурност един от ключовете към тайната на изключителното му въздействие е неподражаемият начин на изразяване и стил на писане. Дългата журналистическа практика и многобройните статии за различни издания развиват до краен предел талантите на Маркс като писател и трибун. Дори да се абстрахираме от конкретното им съдържание и мисловна наситеност, творбите на Маркс ще останат като паметник на една раздвижвана от собствените си противоречия епоха, блестящо описана в творбите на Балзак и Юго, Дикенс, Драйзер и Толстой. Имаме достатъчно основания според мен да причислим и огнените произведения на Маркс към важните свидетелства на всичко случило се в размирния Деветнадесети век.

Наистина Маркс настоява за обективност, научност и безпристрастност, но езикът, на който говори, е последният аргумент в това отношение. Публицистичната му проза почти винаги се родее с художествената. Да послушаме например някои от Марксовите сравнения и метафори: освен опиум за народа, религията е и въздишка на потиснатата твар, илюзорно слънце за изгубилия себе си човек, сърце в един безсърдечен свят. Манифестът и Капиталът са изпълнени с изключително въздействащи метафори - капиталът е мъртъв труд, който като вампир оживява само когато смуче жив труд; буржоазната душа жадува пари, както еленът жадува прясна вода; един призрак броди из Европа – призракът на комунизма; в борбата пролетарият не може нищо да изгуби освен веригите си, капитализмът създава своя гробокопач; революциите не се правят със закони, те са локомотивите на историята; юмрукът ще бъде последният аргумент на народа; черупката (на капиталистическите производствени отношения) се пръсва; бие Дванадесетият час – експроприаторите биват експроприирани и пр.

Подобни сравнения и метафори едва ли оставят читателя емоционално равнодушен. Маркс очевидно се стреми да въздейства не само рационално, чрез разумни аргументи, но и чрез стимулиране на въображението, чрез един образен език, чрез релефни сравнения, чрез категоричност, която не оставя място за съмнения и колебания.

Маркс непрестанно мисли с метафори; запазените от него писма го доказват. Много характерно е отношението му към Капиталът, който в писмо до приятел е описан като „безспорно най-страшният снаряд, който някога е бил пущан в главата на буржоата (вкл. и земевладелците).” (к.м. – К.Л.) (цит. в Нешев 1981: 324)

Да се изразяваш афористично и метафорично, несъмнено е ценно качество, което в редица случаи подпомага прецизирането на смисъла и точността в предаването на послания. В научните текстове обаче подобни средства трябва да се избягват, защото най-често водят до объркване и случаят с Маркс и Енгелс го доказва. Вероятно именно подвеждащо ясният и много въздействащ език е основанието на Ръсел да нарече Маркс muddle-headed (объркан) писател (Russell 1956: 230). Именно тази двусмисленост на езика във важни политически и програмни Марксови текстове е отчасти причината да се разгорят ожесточените спорове в германската и руската социалдемокрация от края на деветнадесети век при тълкуването на наследството на Маркс. (Bernstein 1896)

*

Ако тези идеи се разпространят, ще дойде опустошение
като това на хуните и татарите.

Джон Ст. Мил (цит. в Ръсел 1995: 813)

Една от важните, централни и много влиятелни идеи на Маркс, заслужено критикувана от Карл Попър и редица други мислители, се отнася до защитата и оправдаването на насилието – най-вече в неговите разрушителни, революционни форми, които според Маркс са неизбежни, за да настъпят коренни обществени преобразувания. В историята, подсилва идеята Енгелс, нищо не става без насилие и неумолима безпощадност (вж. подр. Нешев 1981: 148).

В края на Капиталът, в глава Двадесет и четвърта, раздел „Генезис на промишления капиталист”, Маркс афористично отбелязва: „Насилието е акушерка на всяко старо общество, когато то е бременно с ново.” (Маркс 1979: 760) С други думи, предстоящите (за Маркс неизбежно настъпващи по силата на закономерна историческа необходимост) промени могат да оправдаят насилието в името на раждането на новото общество. Почти две десетилетия по-рано в статията „Победата на контрареволюцията във Виена” Маркс развива аналогична мисъл: „Има само едно средство да се съкратят, опростят и се концентрират кръвожадната агония на старото общество и кървавите родилни мъки на новото общество – само едно средство – революционния тероризъм.” (цит. в Нешев 1981:147)

Насилието под формата на революционен тероризъм Маркс оправдава с цел съкращаване на „кръвожадната агония на старото общество и кървавите родилни мъки на новото общество”. Тази на пръв поглед смислена постановка предизвиква най-острата критика от страна на Попър, разгърната във втория том на труда му „Отвореното общество и неговите врагове”, 1995.

*

Марксизмът е чист историцизъм.

Карл Попър (Попър 1995: 94)

В своя критически преглед на Маркс Попър се съсредоточава върху няколко тези. Първата, и може би най-важната, се отнася до онова, което дава увереност на Маркс, че идва точно онова бъдеще, което предвижда и описва? Маркс несъмнено живее във времена на социални земетресения и затова непрестанно привижда революции, целящи да установят дълбоки обществени преобразувания. Ако в края на живота му обаче, го бяха попитали дали е преживял революция в смисъла на диалектико-материалистическото му схващане за историята, отрицателният отговор едва ли би дошъл след колебания. Маркс според мен също би отхвърлил и „революцията” през октомври 1917-та година в Русия като социалистическа по характер, защото тя е далеч от представите му за революция, дошла в резултат на „пръсването на черупката”, т.е. на изчерпването на възможностите на капиталистическите производствени отношения да стимулират развитието на производителните сили. Самият Ленин няма илюзии относно развитостта на капитализма в Русия и нивото на производителните сили през 1917-та година.

Откъде обаче Маркс и Енгелс черпят увереност за предстоящата социалистическа революция? Кои са основанията да заявяват, че тя е неизбежна и че много скоро ще се осъществи? В своята реч на гроба на Маркс Енгелс твърди, че капитализмът вече е надраснал себе си и затова ще слезе от историческата сцена. Ето пълният вариант на тази важна мисъл: „Маркс откри и закона, по който е създаден сегашният обществен строй с неговото голямо класово деление – на капиталисти и наемни работници, закона, по който това общество се е организирало и е растяло и сега вече е надраснало самото себе си, закон, по силата на който то в края на краищата ще загине като всички предишни фази на обществото.” (Нешев 1981: 317)

Думите на Енгелс недвусмислено отговарят на поставения въпрос: Маркс е открил закона, върху който основава своето предвиждане за съдбата на капитализма. С други думи, обществото се развива по силата на закон, този закон е открит от Маркс и благодарение на този закон ние сме в състояние да предвидим как ще изглежда бъдещето. При такава постановка увереността на Маркс и Енгелс е напълно разбираема. В запазените Черновки за надгробната реч Енгелс набляга: „Чарлс Дарвин откри закона за развитието на органичния свят на нашата планета. Маркс откри основния закон, който определя движението и развитието на човешката история – закон толкова прост и очевиден, че е почти достатъчно да бъде формулиран, за да бъде сигурно признаването му.” (Нешев 1981: 314-15)

Именно тази доктрина за „закономерното”, т.е. съгласно закон и затова неизбежно и неотклонно, развитие на обществото дава основание на Попър да нарече Маркс „чист историцист”. В първия том на Отвореното общество Попър характеризира историцизма като нагласа на мислене за обществото и обществените явления като подчинени на закони точно така, както са подчинени на закони явленията в природата. Историцистът твърди, че сме в състояние да опознаем тези закони и на тяхна основа да предвидим бъдещето точно както според Лаплас, ако в даден момент знаем всички изходни условия на всички частици в природата, ние сме в състояние да нарисуваме изчепателна картина на състоянието на положението на всичко в света за този момент. ------ Лапласовият детерминизъм е неотменна част от историцисткото мислене и Попър го открива в произведенията на Маркс. Именно този тип детерминизъм дава увереността да установим кога „старото общество” е „бременно с ново общество”, именно този тип детерминизъм в крайна сметка трябва да оправдае разгръщането и на „революционен терор” в името на „съкращаване родилните мъки” на новото общество.

Така въпросът за оправдаване на насилието, за разгръщане на революция с всички нейни разрушителни последици, се свежда най-вече до възможностите ни да знаем, да предвиждаме безпогрешно бъдещето. Но може ли която и да е наука да ни предостави такова знание? Възможно ли е да предвиждаме обществените събития с точност, която да оправдава насилствените ни действия за подпомагане на тяхното сбъдване? На тези въпроси Попър отговаря категорично отрицателно: Лапласовият детерминизъм изобщо няма място в науките за обществото. „Законите” и „закономерностите”, ако изобщо можем да говорим за такива в обществените явления, са коренно различни по характер от природните закони и закономерности. Най-общо казано, в обществото са налице тенденции, чиито резултати могат да настъпят с различна вероятност. Попър не отрича възможността да правим, най-вече краткосрочни, прогнози за развитието на отделни обществени сфери (Попър 2000: гл.4), но да споделяме Енгелсовата представа за открития от Маркс „основен закон, който определя движението и развитието на човешката история”, днес е недопустимо. Невъзможно е бъдещето да се предсказва чрез формулирането на железни, неумолими, непреодолими (Маркс) исторически закони от рода на Марксовите.

*

Макар че главните му таланти са теоретични,
той [Маркс] извършва огромна работа, за да изкове
теоретичните оръжия на борбата за подобряване
на съдбата на голямото мнозинство на хората.

Карл Попър (Попър 1995: 92)

Да се критикува Маркс абстрактно, без оглед на конкретните обстоятелства и особеностите на историческия момент, е неоправдано и затова Попър се чувства длъжен да обясни: „Маркс, разбира се, не може да бъде обвиняван за това..., защото най-добрите учени по негово време правят същото [предсказания].” (Попър 1995: 95) Детерминизмът е предразсъдък на Марксовия век, а „научните предсказания” са естествената и неизбежна последица от светоглед основан на детерминизма. Влиянието на Маркс обаче е толкова голямо, че и днес научността се свързва със способността да се формулират мащабни пророчества, които се сбъдват.

От гледна точка на изложената критика напълно оправдан изглежда изводът на Попър: „Маркс според мен е лъже-пророк. Той е пророк на историческите насоки на историята и неговите пророчества не се сбъдват.” (Попър 1995: 92) Съвременната поперианска „присъда” над Маркс е категорична. Един от издиганите аргументи против Марксовия профетизъм е следният: онова, което ще имаме като бъдещо общество, зависи от знанието, което ще имаме в бъдеще. Ние обаче очевидно не можем да знаем какво знание ще имаме в бъдеще, защото ако го знаехме, то щеше да е знание настоящо, а не бъдещо. Следователно по принцип е невъзможно да предвиждаме бъдещето, особено по-отдалеченото бъдеще.

Ако с този аргумент рухва главната опора на марксизма, т.е. вярата в откритите исторически закони, очевидно рухва и цялата амбициозна постройка на Марксовия исторически материализъм. Рухва главното настояване на марксизма за „научност”. Но защо Маркс и Енгелс толкова често настояват върху тази страна на учението си? Причините са поне две: едната е, че двамата се стремят да освободят „соцализма от неговата сантиментална, моралистка и илюзорна основа. Социализмът трябва да се развие от своя утопичен стадий до етапа на наука.” (Попър 1995: 94) Известно е, че Енгелс написва специален труд в това отношение – „Развитието на социализма от утопия в наука”. Всъщност марксизмът израства от своеобразната „мисия” на Маркс и Енгелс – да освободят, да очистят социализма от „човеколюбието”, от утопичните, не-научни елементи в него. За „научността” на марксизма обаче има и втора важна причина: тя се състои в стремежа на Маркс да въоръжи с „научна идеология” революционния пролетариат, да вдъхне увереност и „научна обоснованост” на борбите му за по-добър живот.

Попър подчертава несъмнения хуманистичен патос в творбите на Маркс. Мавъра посвещава целия си живот на борбата на пролетариите за освобождение от робските условия, в които тогавашното капиталистическо общество ги е поставило. Маркс е свидетел на сравнително ранния капитализъм, в който е налице безсрамна, жестока и неоправдана от човешка гледна точка експлоатация. Това до голяма степен е „дивият капитализъм” от стадия на първоначалното натрупване на капитали. Попър нарича това общество unrestrained capitalism (необуздан, неограничаван капитализъм). На десетки страници в Капиталът и други творби Маркс безпощадно критикува този капитализъм. Именно него наблюдава и описва Маркс, именно в него липсва всяко трудово законодателство, а когато в Англия такова формално е прието през 1838 г., Маркс е свидетел на ужасните препятствия, издигани дълго след това срещу практическото му прилагане. Животът на работниците е пълен с нищета и нещастия, срещу които справедливо се надига огромно възмущение. Маркс му придава теоретичен израз, вярвайки, че го е основал на наука.

*

Политическата власт и нейният контрол е всичко –
не трябва да се позволява на икономическата власт
да вземе връх над политическата.

Карл Попър (Попър 1995: 138)

Критиките на Попър се разгръща и в други посоки, които само очертаваме. Много важно е например схващането на Маркс, и съответно настояването му, за невъзможността на капитализма да се реформира с мирни средства, т.е. в резултат на законодателни мерки. Тази идея, или по-скоро вяра, трябва да обоснове събарянето на капитализма единствено чрез революция. Сто тридесет и пет години след смъртта на Маркс обаче едва ли може смислено да се аргументира Марксовата теза за иманентната неспособност на капиталистическото общество мирно да се реформира и усъвършенства. Критиката на Попър в случая го отвежда към критика и на друга неправилна Марксова постановка, имплицитно налагана в творбите му – а именно, че политиката и политическата дейност са просто надстройка и за преустройството на обществото не могат да имат тежестта, която икономическите феномени имат.

В случая според Попър Маркс е обсебен от своя икономизъм точно колкото е обсебен и от идеята за революцията. И двете схващания конвергират в посока на начина да се стигне до дълбоки социални преобразования. Наистина ли обаче, за да преобразуваме обществото, непременно трябва да осъществим революция? (Представите на Маркс за нея са оформени най-вече от кървавите събития по време на Великата Френска революция.) Наистина ли тя е неизбежна? И вярно ли е, че единствено промените в икономическия живот водят до дълбоки промени в обществото?

Размислите по тези въпроси в „Отвореното общество и неговите врагове” карат Попър критично да анализира Марксовите схващания за ролята на държавата, обрисувана в „Манифеста” като „обществен комитет, който управлява общите дела на буржоазията”, както и Марксовото схващане за демокрацията, определяна като упражнявано от работника право да гласува за това кой буржоа да го управлява пред следващите четири години. С подобни схващания според Попър Маркс демонстрира пълното си пренебрежение към възможностите на демокрацията и намесата на държавата чрез законодателна инициатива в решаването на важни социални проблеми от рода например на условията на труд и живот на работниците, пенсионното им осигуряване, защитата при злополуки и пр.

На крайния революционизъм и икономизъм на Маркс Попър противопоставя своя реформизъм и идеята за постепенно социално инженерство (piece-meal social engineering). С много ясни примери от живота на северноевропейските държави в периода след Втората световна война Попър демонстрира колко дълбоки и мащабни промени могат да се осъществят с помощта на държавния икономически интервенционизъм, проведен в условията на демократично управление.

 

 

References:

 

Davidov, N. (red.) 1981. Karl Marks, Fridrih Engels: Misli i aforizmi, S.: Partizdat.

Engels, F. 1977. Razvitieto na sotsializma ot utopiya v nauka, S.: Partizdat.

Lozev, K. 2000. Sotsialnata filosofiya na Karl Popar, S.: KALAS.

Marks, K. Kapitalat. Kritika na politicheskata ikonomiya, tom I, S.: Partizdat

Marks, K., Engels, Fr. 1974. Manifest na komunisticheskata partiya, S.: Partizdat

Popar, K. 1995. Otvorenoto obshtestvo i negovite vragove. Apogeyat na prorochestvoto, tom II, prev. K. Lozev, S.: Fondatsiya „Otvoreno obshtestvo – Sofiya” i „Zlatoroga”.

Popar, K.  2000. Nishtetata na istoritsizma, prev. K. Kozhuharov, S.: RivaRussell, B. 1956. Why I Am Not a Communist, New York: Simon and Schuster, 229 – 232.