Фреге за утвърждаването

Тодор Полименов

Софийски университет „Св. Климент Охридски",

todor.polimenov@phls.uni-sofia.bg

Логиката се занимава с феномена на изводимостта ('инференциалността'). Това означава, че тя си задава въпроса кога от нещо (казано или само помислено) следва нещо (което може да се каже или помисли). Тя - казано малко по-детайлно - изследва природата на и условията затакива 'преходи' от изказвания или мисли към по-нататъшни изказвания или мисли, които имаме право да извършваме дотолкова, доколкото в тяхната основа лежи определена релацията, гарантираща валидността на заключението за нещо от нещо. Такава е била концепцията за предмета на логическата теория по времето на нейното възникване в силогистиката на Аристотел. Такава е тя в съвременната логика. През Новото време обаче - в съзвучие с общите философски нагласи сред картезианския обрат към мислещия и познаващия 'субект' - логическата теория бива интерпретиранав рамките на една - днес можем да кажем 'психологизираща' - епистемология, която размива и дори подменя тематиката на собствено логическите изследвания. Една от големите заслуги на Фреге е, че възстановява специфичното значение на логиката като теория за изводимостта и показва, че тя е научна дисциплина с много по-широка област на приложения, отколкото се е предполагало в традицията.

Важно условие за Фрегевото обновяване на логиката е ориентацията на неговите изследвания към езика и така, в крайна сметка, към практиката на говорене и мислене. Фреге - по собствените му думи - изхожда от понятието за истина. Неговият подход намира своето основание в обстоятелството, чепаратигмалниятслучай на изводимосте, както изглежда, този на 'извеждане на истини от истини'. Това е и единствената изводимост, коятое била тематизирана в традицията, макар и там - под влияние на силнитепсихологизиащи тенденции-темата за истината да не е могла да излезе на преден план като ориентир залогическите изследвания (бидейки изтласкана назадот изглеждащите далеч по-фундаментални въпроси за сетивните възприятия, менталните образи и абстрахираните от тях представи или понятия). Поради пренебрегването на езика за смета на мисленето, а с това ина комуникативния дискурс, на диалога, за сметка на самостоятелното разсъждение, в традицията не е било възможно да се достигне до идеята, че релации на изводимост могат да се установят също и между въпроси, заповеди, разрешения, забрани и т.н. и съотв. да се изследват систематично.

Изхождането от понятието за истина придава непосредствено семантичен характер на логическата теория на Фреге. Това е така, защото, ако се вгледаме по-внимателно във феномена на истинността, ще видим, че за истина става дума първично там, където най-напред някой казва нещо и тогава е естествено да попитаме дали казаното е истинно, или не. Така истината се явява специфика на нашето говорене за света и, в частност, на отнесеността към действителността на определен тип езикови единици, а именно на съобщителните изречения. Макар че по времето на Фреге идеята за семантиката като дисциплина, която описва отношениятамежду езика и действителността и с това - значението на езиковите изрази, все още не е била позната, ние можем да кажем, че подходът на Фреге към логиката е семантичен, защото Фреге, от една страна, стартира своите изследвания с понятието за истината и, от друга, веднага забелязва, че носителите на свойствата истинност и неистинност (на стойностите по истинност), а именно нашите мисли, ни се откриват (са ни достъпни) единствено в полето на езика. Езикът не е просто медиум или система от изразни средства или знаци, от които се нуждаем единствено за целите на комуникацията, а логическо пространство, което задава измеренията на всички наши разсъждения, включително и на тези, които извършваме безгласно 'наум'. Човешкият тип език е условие за възможността на човешкия тип мислене. Изреченията не са просто външна обвивка на нашите мисли, а техен конститутивенелемент. Наистина, мислите са независими от изреченията най-малкото дотолкова, доколкото една и съща мисъл може да бъде изразена от различени изречения, но те не са независими от изразяването чрез изречения изобщо. За да съществува една мисъл, трябва да е възможно поне едно изречение, което би могло да я изрази. Във всеки случай семантичният подход на Фреге си личи и по това, че той дефинира мислите като смисли на изречения, както и по-нататък по това, че редом с понятието за истина (и, по-точно, за'условие за истинност') другите централните понятия в неговата логика са понятията за смисъл и референция - все понятия, с които се описват релациите на езика към действителността.

Фреге казва, че истината е толкова първичен и основополагащ феномен на човешкото отнасяне към света, че понятието за нея не може да бъде дефинирано (защото не може да бъде сведено до нещо още по-просто и основополагащо). Но как разбираме тогава, че какво е истина? От къде вземаме това базисно знание, с което следва да започне изграждането на логическата теория? В този пункт подходът на Фреге придобива прагматически измерения. Той ни казва: който е овладял практиката на правене на твърдения (за разлика напр. от практиките на даване на заповеди или изричане на молби), който разбира кога събеседниците му говорят утвърдително и сам е в състояние да прави това, вече знае какво означава нещо да бъде истинно (и съотв. неистинно).Това си личи от еквивалентността между „истина е, че р" и „р", т.е. между приписването на истинност на едно изречение (или на направеното с него изказване, на изразената от него мисъл) и утвърдителната употреба на самото това изречение.Напр. между „истина е, тревата е зелена", „истина е, че 2 + 3 = 5", от една страна, и „тревата е зелена", „2 + 3 = 5", от друга. Следователно в самата утвърдителна употреба на едно изречение вече имплицитно е залегнала една претенция за истинност, която ние просто правим експлицитна чрез предикатите „истина" или „истинно".

Практиката на говорене е прагматическата рамка, отвъд което не можем да отидем. Ние вече сме в езика.Ние разбираме в частност модуса на практиката на твърде.Тази езиковата практика -т.е.утвърдителната реч - е следователно пределният хоризонт на логическото. Докато изграждането на логиката при Фреге се извършва чрез един семантичен концептуален апарат, то фундаментът на последниясе оказва прагматически.С това Фреге антиципира схващания във философията на езика, които биват развити едва в средата на ХХ век от автори като Джон Остин и Джон Сърл. Именно на фона на това развитие се оказва, че е особено интересно и ползотворно да се вгледаме по-внимателно в начина, по който Фреге стартира и контекстуализира своите логически изследвания.

Настоящата селекция от откъси от съчиненията на Фреге следва не просто да потвърди горната интерпретация, но ипредоставяйки на българския читател достъп до релевантните разсъждения, да разкрие възможности за по-нататъшни дискусии върху прагматическите аспекти въвФрегевата логика. Текстовете са подредени хронологично, така че развитието на съответните схващаниятада са виднида е видно. То се отразява не на последно място и в терминологията, с която Фреге си служи.