1

Една от представите за пацифиста като „пасивен", т.е. като човек, който „действа чрез своето бездействие", е напълно неприложима към Бъртранд Ръсел[1]. Той обаче е пацифист в другия, и несъмнено по-важен смисъл на борец за мир. Ако трябва накратко да характеризирам пацифизма на Бъртранд Ръсел през Първата световна война, мога да кажа, че той е активен и организиран, бурен и радикален и накрая, рационалистичен и дълбоко хуманен.

 

1 а

В самото начало на двайсти век, когато Бурската война[2] още не е приключила, Ръсел преживява мистичен епизод, наречен в автобиографията му „обръщане".[3] Епизодът е описан много въздействащо: в продължение на няколко минути той съзерцава стенещата от болка Евелин Уайтхед, съпругата на неговия учител и по-късно сътрудник при създаването на Principia Mathemаtica Алфред Норт Уайтхед, и точно в тези няколко минути нещо в душата му се обръща - от империалист и защитник на войната с бурите Ръсел става антиимпериалист, противник на войната, на всяка война, като издига ценността на живота и пледира за милосърдие.[4] Най-вероятно това е моментът, когато емоционално и идейно пацифизмът в смисъла на борба против войната става негово верую.

 

Като другите му убеждения, пацифизмът на Ръсел, особено през Първата световна война, е изповядван публично, активно. Ръсел не е затворен, индивидуален мислител, който в кабинетна тишина съзерцава собствените си изводи. Напротив, в съвременната философия той е един от най-активните, обществено ангажирани философи, който свързва своите социални и политически идеи с практическата работа за осъществяването им. Ръсел не вярва в самотните пасивни действия, не вярва в бездействието като начин на изразяване, още по-малко на съпротива. Едва ли е приемал например проповядваната от Ганди идеология на „истина и твърдост" (satyagraha)[5].

 

Бездействието понякога носи облекчение на съвестта. Да не участваш в злото, в безумието, когато то е завладяло масите, наистина изисква смелост и носи удовлетворение. Ръсел познава това състояние: на 4 август 1914 г., когато Англия обявява война на Германия и на практика конфликтът става световен, той излиза на Трафалгър скуеър в Лондон и наблюдава „милитаристкия бяс", обхванал тълпите. Чувства се като призрак, напълно чужд на ставащото.[6] „Военният възторг" на нацията, както се изразява години по-късно, го потиска. Радостта по улиците и площадите, че много скоро хиляди и хиляди млади мъже ще изгубят живота си, разкъсани от бомби и снаряди, надупчени от куршуми, насечени от саби и щикове, или осакатени завинаги, ще проклинат съдбата си, го хвърля в печал и дълбок песимизъм. Безразсъдството и лудостта на масите го съкрушават и за известно време Ръсел е вцепенен до бездействие. За щастие това състояние бързо минава и Ръсел разбира, че новите условия - международни и вътрешни - му вменяват една нова мисия - да се бори против войната. В тази борба Ръсел не е сам.

 

Първата организация, за която работи, Union for Democratic Control (UDF, Съюз за демократичен контрол), е създадена около депутата Филип Морел, съпруг на интимната му приятелка Отолайн Морел. Много скоро става ясно, че UDF не е достатъчно радикална в своите действия: тя разглежда войната в чисто политически план и съответно подходът й към решаването на проблемите е твърде ограничен. Ето защо когато в политическия живот на Англия се появява NCF (No Conscription Fellowship), организация, която защитава нежелаещите да воюват поради съображения на съвестта и моралните убеждения, Ръсел пренасочва енергията си в нейна подкрепа. Бързо се издига и организационно, защото когато нейният председател Клифърд Алън е осъден и изпратен в затвора, изборът на Ръсел за действащ председател няма алтернатива. Доколкото е в състояние, той полага много административни усилия да сплоти и организационно укрепи NCF, защото знае, че борбата за мир има нужда от здрави и добре функциониращи организации.[7] За нещастие точно по това време NCF, а и цялото пацифистко движение в Англия и в другите страни се разцепва на различни крила в зависимост от отношението към прилагането на сила за постигане на целите. Ръсел проявява тенденция на защита на радикалното, абсолютисткото крило на NCF.

 

1 б

Освен активен и организиран, в смисъл на провеждан чрез организации, пацифизмът на Ръсел е радикален, понякога екстремистки. Това е резултат на факта, че когато е завладян от кауза - научна, политическа, социална - Ръсел напълно й се отдава. След август 1914 г., конфронтирал се с всички, в това число и с най-близките колеги и приятели от Тринити колидж, където в момента преподава, Ръсел е тотално обсебен от каузата на мира. За нея работи денонощно - пътува и говори по митинги из цялата страна, публикува многобройни статии, брошури и книги. Публицистиката, която в този период създава, е сред най-добрите му постижения. Речите му, разбира се, са радикални. Антивоенните му памфлети се четат из цялата страна и извън нея. Критиката на правителството е безпощадна и това го въвлича в драматични ситуации. През 1916 г. Ръсел е осъден за написването на памфлет, в който критикува политиката на правителството на Аскуит. Присъдата е глоба от сто лири, които Ръсел отказва да плати и демонстрира готовност да влезе в затвора. Уплашен от растящата популярност на Ръсел, съдът постановява да се организира търг за разпродажба на книгите и мебелите му в Кеймбридж до набирането на сумата. Благодарение на приятелите, които изкупуват всичко на въпросния търг, Ръсел спасява имуществото си. Не спасява обаче преподавателското си място в Тринити колидж. Старчоците, управляващи през войната колежа, еднакво ненавиждани от Ръсел и Витгенщайн, надлежно, в съответствие с политическата линия на деня, го уволняват. Ръсел остава на улицата, лишен от средства, но сдобил се с лошо име. Това ускорява реализацията на мечтата му да води живота на „съвременен Абелар", който преживява единствено от произведенията си.[8]

 

През 1918 г. Ръсел отново е изправен пред съда, отново по повод на статия, която според съдията съдържа текстове, които заплашват да влошат отношенията между Нейно Величество и военните съюзници на Англия в лицето на САЩ. В своята автобиография Ръсел препечатва изцяло въпросната статия. Тя е публикувана през януари 1918 г. във вестник „Трибюн" и е озаглавена The German Peace Offer (Германскотопредложение за мир). статията не е нито най-радикалната, нито най-интересната от всички, които изобщо е написал против войната. В нея обаче, по-скоро необмислено и между другото, четем следния текст: „Американските военни части, които дотогава ще са навлезли в Англия и Франция, незавиимо от това дали ще са дали отпор на германците, без съмнение ще са способни да сплашат стачниците, дейност, към която американската армия е привикнала у дома си."[9] На 11 февруари 1918 г. Ръсел е даден под съд и осъден за втори път. От съвременна гледна точка е наистина странно, че за тези редове Ръсел получава присъда от шест-месечен затвор, която ефективно излежава. Малко след като излиза на свобода, войната приключва и в това има особена житейска ирония, допълнена от факта, че сега и Университета на Кеймбридж му изпраща покана да заеме отново преподавателската си позиция по философия и логика.

 

1 в

Както можем да очакваме, пацифизмът на Ръсел е дълбоко осмислен, той е елемент на светогледа му, част е от една теоретична рамка, която непрестанно обогатява, разширява и усъвършенства. Като всичко друго в Ръсел, пацифизмът му е дълбоко рационалистичен в смисъл, че разбирането и дейностите, произтичащи от пацифизма, са аргументирани със стремеж да се изключат всякакви емоционални или ирационални доводи. Първата световна война и борбата с нея отключват особена страна в талантите на Ръсел. Той, разбира се, има вече натрупан опит в провеждането на политически кампании, защото сам е участвал два пъти в общи парламентарни избори като кандидат, но сега войната за него е предизвикателство не просто в политически, но и в теоретичен смисъл. Защо воюват хората? Държавите? Народите? Чисто политическо явление ли е войната или „обслужва" и други аспекти на социалния, колективния живот на човека? Или може би удовлетворява дълбоки инстинкти на чисто индивидуално равнище? Известно е, че по време на войната Ръсел интензивно чете Фройд и благодарение на него постига по-дълбоко и многостранно разбиране както на самото явление, така и на поведението на хората, на техните мисли и чувства. Тази психологическа линия е допълнена от социално-философското му схващане за войната като заплаха за съществуващата цивилизация.

 

Защо трябва да се отрече войната? Кои са мотивите, които ни вдъхновяват в борбата против нея? На първо място според Ръсел са мотивите на хуманността: отнемането на човешкия живот, кланетата, разрушенията, страдания, всичко, което войната предполага, радикално е осъдено от гледна точка на един универсален хуманизъм, който всеки човек носи в душата си като нормално разумно същество. Вторият не по-малко важен мотив е „цивилизационен". Войната може да разруши старата цивилизация на капитализма и либерализма. Тя идва като естествен знак за края на цяла епоха в развитието на човечеството. Какво идва след ерата на капитализма, либерализма и може би демокрацията? За известно време избухналата Руска революция и режимът на болшевиките вдъхновяват Ръсел и той мечте за „мир по модела на болшевиките"[10] В своя ентусиазъм от революцията на изток той дори стига дотам да участва веднъж на някакво събрание в гласуването на резолюция, настояваща за диктатура на пролетариата в британски условия[11]. От този „революционен сън" го събужда посещението му в Русия през 1920 г. и едночасовият разговор с Ленин. Впечатленията си от кошмара на видяното при режима на болшевиките, както и критика на теорията, породила руската революционна и следреволюционна действителност, той излага в книгата си Theory and Practice of Bolshevism (Теория и практика на болшевизма, 1920).

 

Третият важен мотив за борба с войната отново е свързан с цивилизацията. В писмото си до президента Уилсън Ръсел дебело подчертава, че войната, и в частност Първата световна война, принизява равнището на цивилизацията, като превръща страха в доминиращ фактор на мисленето и поведението на човека. Страхът е безпогрешен показател за моралното и психологическо разлагане на всяка цивилизация, за рухването на духовните й основи. Макар че мнозина не осъзнават значението му, за Ръсел това е изключително голяма опасност. Той обръща внимание на един интересен неин аспект: в Portraits from Memory (Портрети по памет) Ръсел говори за това, че във военновременната атмосфера се раждат най-странни учения, в това число и фашистки. В периода 1916-17 година той си сътрудничи активно с Дейвид Хърбърт Лорънс, когото определя като идеолог на фашизма в Англия много преди Италия и Германия да станат фашистки държави.[12]

 

На четвърто място, разбира се, е подчертаният в писмото мотив, че войната, Първата европейска война, за Ръсел е по същество гражданска война. Кой ще отрече, че в случая Ръсел е един от предшествениците на Европейския съюз? За нещастие силните тласъци за сплотяване и интегриране на Европа се появиха в екстремните ситуации, когато този най-важен континент е на ръба на самоунищожението си. Може би има много истина в твърдението, че в геополитически план двете световни войни през двайсти век не бяха нищо друго освен самоубийството на Европа.

 

2

Отвореното писмо до Удроу Уилсън е написано в много интересен политически, но и личностен контекст. Краят на 1916 г. е тъжно време за Ръсел - очакването за бърза и победоносна война срещу Германия, каквато е искала цялата нация, в това число и Ръсел, отдавна е разбито от зловещите новини, идващи отвъд Ламанша. На континента към този момент германските войници превъзхождат съюзниците. В края на декември 1916 г. злополучно завършват опитите на Англия да направи обрат и пробие фронта при река Сом. Трагедията е ужасна. Публикуваната информация за щетите на Великобритания е нечувана: за шестте месеца офанзива, между първи юли и декември 1916 г., в битката при Сом съюзниците дават около 1.5 млн. жертви, по-голямата част от които са британски войници. Само за един ден в началото на офанзивата Англия дава около шейсет хиляди жертви, една трета от които са убити.

 

Всичко това зарежда Ръсел с особен песимизъм. Той изпада в мизантропия и чете Еклесиаст. По Коледа чрез машинации и подмолни ходове на власт идва ново коалиционно правителство начело с Дейвид Лойд Джордж, който е върл противник на германското предложение за постигане на мир чрез преговори. Перспективата за скорошен край на войната е отхвърлена на светлинни години. Това още повече потиска Ръсел. В момента единственият светъл лъч като че ли идва от Америка в лицето на избрания за втори мандат президент на САЩ Удроу Уилсън, до когото Ръсел написва отворено писмо. То достига американския континент тайно; пренесено е от Катрин Дъдли, сестрата на Хелън Дъдли, интимна приятелка на Ръсел. Писмото е предадено на съмишленици пацифисти и през пролетта на 1917 г. излиза едновременно в почти всички американски ежедневници, като превръща името на автора в знаменитост. За Ръсел това е нож с две остриета, защото новото правителство в Англия се ожесточава още повече не само срещу него, но и срещу всички противници на войната.

Ръсел несъмнено е удовлетворен от широкия отзвук и публичността, които писмото му получава. В началото смята, че надеждата за бърз мир чрез посредничеството на Америка е много реална. Това е първото му разочарование - нищо подобно не се случва. Уилсън избира друг път за намесата на Америка във войната - тя се ангажира пряко на страната на съюзниците и след това казва тежката си дума в Париж на конференцията за уреждане на бъдещия мир и контрибуциите на победените. Така идва и второто разочарование на Ръсел. Писмото изразява вярата му, че обикновеният човек във воюващите страни иска мир. Оказва се, че това не е истина. Войната продължава със същото напрежение на силите, с което е започнала; „военният възторг" все още мобилизира масите. Милионите жертви по фронтовете не отрезвяват правителствата. Нещо повече, ожесточението нараства: по наблюдение на Ръсел с времето преговорите за мир намаляват, а не увеличават шансовете си; идеалът за пълен разгром на противника, за мир, извоюван на бойното поле, а не на масата за преговори, все по-ясно доминира мисленето и на управляващите, и на обикновения човек.

 

Ръсел се оказва лош пророк: писмото му не приближава края на войната, не спира безумството, нито стимулира Уилсън да следва предписаната в писмото линия. В крайна сметка облаците над Ръсел се сгъстяват. Репутацията му в родината е влошена. Правителството се ожесточава срещу него и останалите борци за мир. Международният му паспорт е отнет, ограничено е движението му вътре в страната, което означава невъзможност да изнася лекции или да говори на митинги.

Епизодът все пак е важен за Ръсел. Сега, на четиридесет и пет години, той разбира, че гласът му може да се чува и отвъд океана, че аргументите му против войната вълнуват много хора, готови да го слушат. Това го изпълва с увереност, че разумът, въплътен в настояването за мир, в крайна сметка ще надделее над ирационалното, взело образа на жестока, кръвопролитна война, от която няма да има изход до намесата на Америка.

 

(Доц. д-р Камен Лозев е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград)

 

---

---

[1] Лозев, К. Философът Бъртранд Ръсел и идеята за превантивна атомна война, „Философски алтернативи", бр. 6 / 2007, с. 58.

[2] Вж. подр. http://en.wikipedia.org/wiki/Boer_Wars

[3] Bertrand Russell, The Autobiography of Bertrand Russell, 1872-1914, An Atlantic Monthly Press Book, LITTLE, BROWN AND COMPANY BOSTON TORONTO, 1951, vol. I, p. 211.

[4] Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), The Free Press, NY, London, Sidney, Toronto, Singapore, 1996, p. 163.

[5] Вж. подр. New Dictionary of the History of Ideas, Charles Scribner's Sons, New York,, 2005, vol. IV, p. 1699-1700

[6] Bertrand Russell, The Autobiography of Bertrand Russell, 1914-1944, An Atlantic Monthly Press Book, LITTLE, BROWN AND COMPANY BOSTON TORONTO, 1951, vol. II, p. 3

[7] Вж подр. Ray Monk, Op. cit., p. 287.

[8] Bertrand Russell, The Autobiography of Bertrand Russell, 1914-1944, Op. cit., p. 104

[9] Използвал съм дословно превода на този текст от книгата: Джонсън, П. Интелектуалците, "Анубис", С., 1994, с. 269.

[10] Ray Monk, Op. cit., p. 354.

[11] Пак там.

[12] Вж. подр. есето D.H. Lawrence в книгата на Ръсел: Bertrand Russell, Portraits from Memory and Other Essays, Simon and Schuster, New York, 1951, pp 110 - 116.