Езра Паунд е роден през 1885 г. в Айдахо, специализира романска литература в Пенсилвания и през 1906 г. заминава за Европа за да събира материали за така и незавършената си дисертация върху Лопе де Вега. Връща се за кратко в Америка и после отново заминава за Венеция, където издава първата си стихосбирка, след което се установява в Лондон като секретар на У. Йейтс и бързо започва да споделя и неговото увлечение по мистиката и окултното. Двамата също така изучават заедно японски пиеси, като тук особена роля играят работите на Ърнест Фенолоза - американски професор в Япония, изучаващ китайската писменост. През 1913 г. вдовицата на Фенолоза подарява на Паунд архива на Фенолоза, чиито записки оказват сериозно влияние върху по-късното творчество на Паунд.

В Лондон Паунд развива многопосочна дейност - издава няколко стихосбирки, публикува преводи, както от стара италианска и провансалска поезия, така и от китайски (Cathay), пише статии върху поезията. Той задава основните насоки на двете течения на модерната английска поезия - имажизма и вортицизма, като смята че модерната поезия трябва да приключи с дългогодишното господство на романтическата традиция, да забрави традиционната рима и ритъм и да се ориентира към яснотата и конкретността на образа, да се стреми към една икономия на езика, избягвайки нищо незначещи прилагателни и декоративни изрази. Тези принципи, заниманията му с класическата китайска и японска поезия, с провансалската и романска литература, както и водещата му нагласа, насочена срещу съвременната европейска цивилизация с господстващия в нея лихварски дух и ориентацията му към доренесансовата духовна култура се преплитат, намирайки проявление в The Cantos или „Песни".

Повече от 12 години от 1908 до 1921 Паунд размишлява върху възможните форми и структури на своите „дълги стихотворения" - бъдещите Cantos и често изпада в отчаяние от невъзможността да постигне желания резултат. Ранните Cantos са доста нехомогенни, като някой пасажи показват ясни заемки от Данте и Кавалканти, други от Браунинг и т.н. След като прочита ръкописа на „Одисей" около 1915 г. Паунд е обзет и от съмнението дали времето на поезията не е отминало и дали бъдещето на словесните изкуства не е свързано единствено с развитието на прозата. Периода около 1922 г. обаче бележи края на тези съмнения. В Париж и по-късно в Италия, (където както е добре известно Паунд подкрепя режима на Мусолини) той започва своите „Песни" наново, адаптира някои пасажи от ранните версии, изоставя много повече, но така или иначе от този момент нататък не се усеща несигурност и колебание нито по отношение на тона, нито на формата, нито на съдържанието на неговия проект, върху който той работи до края на живота си. До смъртта си през 1972 г. Паунд създава 116 „Песни", последните от които излизат в силно фрагментарен вид.

The Cantos представляват ерудитски поеми, изпълнени с многобройни преминаващи един в друг образи, с алюзии и препратки към литературни и исторически източници - от Омировите химни до слабоизвестни китайски поети, от Одисея до биографията на Елеанор Аквитанска, от испанския епос за Сид до съмнителните действия на съвременния му американски бизнесмен Болди Бейкън. Много от интерпретаторите на Паунд прокарват аналогии между „Песните" на Паунд и „Божествена комедия" на Данте. Самия автор също оставя възможността за подобна интерпретация като освен това в писма и бележки нарича The Cantos „приказката на едно племе" или „стихотворение, съдържащо история". Действително населени от множество литературни и исторически герои, „Песните" на Паунд освен всичко друго могат да се тълкуват, както като представяне на универсални архетипи чрез уникалния образ и преживяване, така и най-вече като проследяване на моментите на йерофания в мрака на историята, като опит за улавяне проявите на божественото в многопосочното движение на човечеството.