The Roots of Silence and the Crown of Taciturnity in the Garden of Philosophical Aesthetics [1]

Sylvia Emilova Borissova,
Institute for the Study of Societies and Knowledge - Bulgarian Academy of Sciences

sylvia.borissova@gmail.com

 

Трябва да живееш живота на върха на гласа си. Викай с цяло гърло и слушай ехото. 

(Bradbury 2010)

 

Словото, което е в тишина, се удържа в свят, който трансцендира зримото - това е светът на тишината. Проблясъкът на прозирността, която словото притежава, идва от проблясъка на този невидим свят, проблясъка, предаващ се на словото, докато все още е обгърнато от човешка тишина. 

(Picard 1948: 32) 

Корени: етимология, генеалогия, вкореняване в сетивата

 

Тишина. Думата идва от прилагателното òèõú (старобълг.) - буквално „тих", „слаб" (Стоянов, Янакиев 1976: 222; „слаб" - в смисъла на: „който е малък по сила, по степен и трудно се долавя от слуха"; „безшумен" - Димитрова, Спасова 1980: 606), което навлиза в руския и украинския - тихий; в сърбохърватския - тȕх; словенския - tîh; чешкия и словашкия - tichý; полския - сiсhу; горнолужишкия - ćichi; долнолужишкия - śichy; полабския - tаiсhе.

Припокриването на гласните „и" и „е" дава -те́ха, те́шить (těха, těšiti), - с които са свързани българските думи „утеха", „утешавам" и по всяка вероятност литовските teisùs - „справедлив", tiesà - „истина"; tiẽsti, tiesiù - „направлявам, изправям"; ìštisas - „цял"; както и пруските teisi - „чест", teisingi - „достоен", и teisiskan - „почтеност". Правят се и сравнения с ирландската дума toisc - „потребност, желание"; както и - сравнение, което бележитият славист Макс Фасмер принципно отхвърля поради фонетично несъответствие - с древноиндийското наречие tūṣṇím - „тихо" (Фасмер 2007: ти́хий).

 Прякото тълкувание на думата „тишина" идва от нейната най-непосредствена феноменология - възможността за регистриране от сетивата: тишината е преди всичко акустичен феномен - „отсъствие, липса на всякакъв шум и звук" (Български тълковен речник 1999: 972), отсъствие на говор; състояние на пълно отсъствие на звук, състояние на мълчание; въз основа на това и психологически феномен - спокойствие, покой, невъзмутимост, забрава, мир, затишие, безмълвие.

Синонимна на „утешавам" употреба има думата „утолявам", която при произхода си също формира близко на настоящото изследване семантично гнездо. Старобългарските думи îóòîëѭ, оутоλнтн имат своето разгръщане на значения в сърбохърватските уто̀лити, у̀толи̑м - „утихвам"; словенските toliti, tolim „сдържам, утолявам"; руските толять, толю, утолять, утолю - „утолявам"; украинското утолитися - „наслаждавам се, изпитвам удоволствие". Думата има родство и с литовските tilti, tylu -„замлъквам", tylėti, tyliu - „мълча", tyla - „мълчание"; стародолнонемското и старосаксонското stilli - „тих"; староирландското tuilim - „спя", cotlud - „сън" (вж. Фасмер 2007: толить).

Мълчание. Идва от старобългарското мλьчатè, от което произлизат древноруското молчати, украинското мовча́ти, беларуското мовча́ць, сърбохърватските думи му́чати, му́чи̑м; словенското mółčati, чешкото mlčet, словашкото mlčаť, полското milczeć, горнолужишкото mjelčeć, долнолужишкото mjelcaś. Частично етимологично родство думата има със: стародолнонемското molawên, ирландското mаlсаim - „гния", гръцкото μαλακός - „мек", литовските smulkùs - „малък, ситен, дребен" и smil̃kti - „замирам; изчезвам, изгубвам се; изтръпвам, вцепенявам се".

Друга вероятна генеалогия на думата идва от староиндийското mūrkhas - „глупав", което преминава в литовското mulkis - „глупак"; както и от гръцките μάλκη - „вцепенение от студ" и μαλκί̄ω - „вцепенявам се от студ". И тук Фасмер опровергава някои допускания за фонетична близост с албанските думи mеkеm - „сдържам дъха си", mеkё - „глупак"; както и с латинските mulceō, ērе - „смекчавам", mulc(t)a - „наказание, възмездие" (Фасмер 2007: молчать). - Тази втора посока на издирване на произхода на мълчанието има аналог при английските думи mute и dumb, означаващи „ням; мълчалив, безмълвен, безгласен", а втората - също и „глупав". Може би в социален план сме „глупави", когато мълчим и отказът ни от общуване е единствената форма на общуване, която поддържаме; но мълчанието същевременно е и защитен механизъм или принципна ценностна позиция и поведение за запазване на личността неприкосновена, тъкмо противоположно на „глупавото" държание - то в акта на мълчание е такова само и единствено в социален план, не и на автономните територии на индивидуалността.

От своя страна, корените на мълчанието във „вцепеняването" имат семантичен аналог и с осцилирането между английските думи deaf - глух, и death - смърт (срв. Богданов 1998: 190). В тази връзка Богданов припомня бележката на Цветан Тодоров в Поетика на прозата относно отъждествяването на мълчание и смърт като лайтмотив в сюжета на Хиляда и една нощ: „Повествованието означава живот; а липсата на разказ - смърт" (Todorov 1978: 41).

В българския език мълчанието отново е обвързано семантично с най-близките сетивни и психологически феномени на тишината и безмълвието (Български тълковен речник 1999: 471). Ветрилото от конотации на глагола „мълча" в българските диалекти, разтворено около значенията, най-близки до „не говоря, не произнасям звукове", изглежда така: „понасям укори и неправди, без да възразявам; пазя тайна; не отговарям на писмо", „крия" (Съчаили, Гюмюрджинско); „търпя" (Еленско); „спотайвам се" (Ново село, Видинско); мълкушèв - „който се скъпи на думи (при разговор)" (Бериево, Севлиевско); мълчалник - „затворник" (Велико Търново, Лясковец); измълчавам - „запазвам мълчание, въпреки че съм предизвикан да отговоря", измъăча си - „мълча от начало до край" (Тръстеник, Плевенско); намълча се - „мълча до насита" (Хасково) и др. (Атанасов и др. 1995: 391-393).

Безмълвието, имащо етимологичните си корени в липсата (без-) на говор, спор, роптаене, на обявяването на всеослушание, на хваленето и пр. (вж. Фасмер 2007: молва), макар и синоним на мълчанието, има по-частни конотации в своята широка употреба: метафорично могат да „мълчат" сетивата, животните и природата, предмети от света, самият свят - изобщо всяко нещо, което може да „говори" на някакъв език в най-пространния смисъл на изразяване и изразителност, включително без думи и без глас; безмълвието по-скоро означава да останеш без думи, да пребиваваш в липсата на изговаряне на думи - а остава без думи само този, който ги е имал, чиято изразителност принципно е в думи. Думата „безмълвие" се употребява като синоним и усилена форма на тишината и мълчанието - „пълно отсъствие на говор, на шум, дълбока, пълна тишина" - най-вече в книжовния език (Димитрова, Спасова 1980: 294).

Занемяването, онемяването са други синоними на мълчанието и безмълвието.

Silentio. В редица западноевропейски езици думите „тишина" и „мълчание" са омонимни: silence (англ., фр.), silencio (исп.), silenzio (итал.). Интерпретацията на съвременния руски философ и културолог Константин Богданов (1998: 27) е, че знакът за антропологическото съдържание в случая съвпада със значението на естествения физически порядък, така че „мълчанието" се оказва пряко превъзхождащо човека, като се разпространява за сметка на феноменологията, в която като че ли дори не се подразбира човекът като такъв. Същевременно обаче и двата феномена съществуват в свода на човешкото и тяхното антропологично измерение е неизбежно - както и стоящото зад тези феномени езиково съдържание (пак там). Характерно за употребата на думата за тишина и мълчание в романските езици е и друго - в тях липсва отглаголна форма: тоест за субект на тишината и мълчанието не се приема човекът, той може да „е тих", да „е мълчалив", но това е страдателно състояние, субектът на тишината или на мълчанието е самата тишина, световото мълчание. В българския и руския случаят с тишината е аналогичен; във феномена на мълчанието обаче „човекът е мяра на всички неща" - мълчи човекът и всеки и всичко, което има изразителността на човека и с което той има по начало общ език (включително в смисъла на обща природа и обща невербална изразителност) или е успял да намери такъв.

            Латинската дума silentio е вкоренена в прилагателното silentium - „тих, спокоен", идващо от silēns, сегашно причастие на sileō - „тих, спокоен съм". Руската музиковедка и културоложка Инна Некрасова (2009) отбелязва, че едно от значенията на думата silens e „посвещение в сакралното", с което се дава обет за мълчание.

Tacitum. Етимологичният произход на думите „тишина" и „тайна" в латинския е общ, tacitum - „тих, мълчалив". Актът на мълчание символизира „съкровеността на духовното извисяване, самопознанието, „умното дело" (пак там). Tacitum не означава просто „неиздаващ звук", а също така „подразбиращ се" и „загатнат без пряк израз" - което го отличава от действието sub silentio: докато във втория случай премълчаното е това, което не се взима под внимание, в първия фокусът попада именно върху премълчаното, „притаеното".

Съгласно речника на Мериам-Уебстър, в английския думата taciturn - „спокоен", в смисъла на „привично спокоен" (за нрав и др.), се появява едва през 1734 г. в сатирична драма от Джеймс Милър, британски свещеник с оксфордско образование; прилагателното tacit - „изразен без думи", „имплициран", „подразбиращ се", се е използвало от близо век по-рано, а съществителното taciturnity - „привично, обичайно мълчание" (англ. „habitual silence") - още от средата на ХV век (cf. Merriam-Webster Online Dictionary: taciturnity).

Посаждането на една дума в света, изминаването на разстоянието от корените до короната на жизнения порив, вложен в нея от човек, е показателно и за отстоянието между тишината и мълчанието като културни и философски феномени. Всеки език и всяка култура („сеитба и грижа за посятото" е коренът на латинската дума cultura) формират идиосинкратично сетивно възприятие, съответно и специфично за съответните език и култура въображение.

Привичното спокойствие и тишината само наше въображение ли са, или са думи от един необятен език, в който тепърва прохождаме? От свое име ли мълчим, или от името на света? В източноевропейските езици тишината носи семантичния заряд на истина, справедливост, чест, достойнство, утеха, наслаждение; а мълчанието е безмълвие, изтърпяване, укриване, сън, вцепеняване, устояване на предизвикателството да отговорим, мълчане „до насита". Тук произходът на значенията предхожда по време православния контекст.

В западноевропейските езици и вече в католическия контекст, от който израстват самите етимологии на silentio и tacitum, се размива онтологичната разлика между теологичната и антропологичната употреба: от страна на silentio са тишината, мълчанието, спокойствието, посвещението в сакралното, а от страна на tacitum - изразяването без думи и мълчаливостта като привичен модус на човешкото съществуване.

В източноевропейското родословие разбиранията за тишината и мълчанието се обособяват като характеристики на човешкия духовен и ценностен свят, фокусът е върху човешкото благоденствие и достойнство; в романското родословие тишината и мълчанието са преди всичко характеристики на духовната вселена Бог, частица от която е и човекът - на преден план са елементите на личната нищета, отстъпваща пред общението с Бог и общността на вероизповеданието.

Това разграничаване би могло да се открои още по-релефно на фона на една коренно различна култура на формиране на световъзприятието и езика - японската. Японските думи за тишина и мълчание са многобройни и изразяват силно нюансирани сетивни състояния:

沈黙 (чин-моку) - тишина, мълчание, затишие; тих, спокоен; сдържаност, потайност, бездействие.

寡黙 (ка-моку) - сдържан, срамежлив, свенлив, плах, скромен.

 静けさ (шизукеса) - атмосфера на спокойствие и притихналост.

静か (шизука) - тих, ведър, кротък - като предпочитано качество (обикновено се използва при умоляване на някого да бъде тих).

無言 (му-гон) - безмълвен; който не казва нищо.

黙黙, 黙々(мокумоку) - мълчалив; ням.

無声 (му-сеи) - неизказан, безгласен, безшумен.

静粛 (сей-шуку) - тих, безшумен, успокоен, беззвучен, застинал.

静寂 (сей-джаку) - никой освен мен; звукът на преминаващия влак, шепотът на вятъра, ромоленето на дъжда, жуженето на насекомите, хорските гласове - те идват отдалеч като музика на обкръжаващия свят, насред която аз съм спокойствие.

ひっそり(хиссори) - тих, безлюден, застинал; незабележим, скромен; и прочие.

Речникът на японския език, от който са взети идеограмите (*в последния случай - фонемите) на тишината и мълчанието - Jisho - включва общо шестдесет и една думи, всяка от които ситуира тишината и мълчанието в различен природен и социален контекст, в различна обкръжаваща среда. Дори само изброените думи ясно показват, че тишината и мълчанието могат да имат за субект човека, света или пък самото състояние, предизвикано от особената ситуация на човека в света или в обкръжаващата среда. Тишината и мълчанието сякаш по-скоро сами говорят - или премълчават, или мълчат „до насита" - себе си през човека и света; затова и самата сетивност и световъзприятие са разширени свръх адаптивната им за човека функция, акцентът пада върху точно-тези сетивност и въображение, отключени от точно-това обкръжение, в което се намира човек; може да се каже, че сетивата и въображението принадлежат на ситуацията, човешкото и нечовешкото в нея едновременно.

Прострели поглед из естетическата градина на тишината и мълчанието, от странници, които са се озовали в един чуждоземен и непознат свят - бил той и просто хетеротопия из собствената ни всекидневна реалност, се превръщаме в откриватели и по-уверени изследователи на тези два така близки ни, но и толкова далечни и неуловими в думите за тяхното обрисуване или концептуализиране, феномена. Тишината - жизнената сила, изпълваща зелената природа, речния поток, пъстротата в плод и цвят и всичко навред до края на погледа, - е център и среда на тази чуждоземна в собствения ни свят градина, и център и среда на всеки атом в нея: точно тъй както „древните езици са изградени радиално, като винаги започват и завършват в центъра, който е тишина, подобно на фонтан с водоскоци, извиращи в арка от центъра - връщащи се в него и изчезващи в него" (Picard 1948: 44). Тогава мълчанието е корона, сияеща радиално из сърцето на тази градина, защото е вече-интенционална тишина, протегната към незримото и неизразимото. При корените на тишината и мълчанието се намираме в центъра-средата на градината; сами се превръщаме в среда-обител-и-сърце на тишината - до степен на „разлистване / до пускане на корени в небето" (Борисова 2018а: 15), когато из нашата прозирност и логос, останал безмълвен в съвършената си пълнота, сияе мълчанието.

 

ТАМ, КЪДЕТО Е ДИХАНИЕТО

 

Стои самотен на сцената
и няма никакъв инструмент.

Слага ръце на гърдите си,
там, където се ражда диханието
и където угасва.

Не, не ръцете пеят
и не гърдите,

пее това, което мълчи.

 

(Загаевски 2013: 16)

 

Тишината „всеосетивява": започваме да усещаме всеки атом и фотон със сетивата си, да възприемаме, да преживяваме, да съзерцаваме и да си представяме без да е нужно непрестанно да се аргументираме в думи, задето просто ни има - без да е нужно постоянно да се разминаваме със своето собствено съществуване.

 

Естетическата корона: мълчанието

 

Съвременната западна естетика започва все по-симптоматично и целенасочено да интегрира, да използва за своите потребности феномените на тишината, безмълвието, мълчанието, безгласността и техните разновидни тематизации. Естетиката и изкуството на романтизма и модернизма (Фридрих Хьолдерлин, Хауърд Лъвкрафт, Стефан Маларме, Райнер Мария Рилке, Велимир Хлебников, Морис Метерлинк, Генадий Айги, Паул Целан, Пабло Неруда, Самюъл Бекет, Харолд Пинтър, Джон Кейдж; Александър Геров, Иван Методиев... - „класическите" модерни търсачи на тишината и мълчанието) държат първенството да „викат с цяло гърло и да слушат ехото" на темите за тишината и мълчанието, изведени отвъд собствено християнския дискурс: „осетивени".

При това е хубаво да се обърне внимание на два момента: първо, този процес на „извоюване обратно" из християнския дискурс на връзката между сетивното в широкия смисъл на естетическото и феномените на тишината и мълчанието добива ясно отчетливост в западноевропейската и американската философия; в източноевропейската философска мисъл тази връзка винаги е съществувала изконно в отношението между човек и свят - както стана видно още от самото формиране на понятията и представите за тишина и мълчание, предхождащи влагането в тях на религиозните семантични и аксиологически измерения.

В западноевропейските философия и литература този процес на „осетивяване" и извоюване обратно на собствено естетическото измерение на тишината и мълчанието е пряко свързан с навлизането в нея на фантазията на презвековните фолклорни мотиви и екзотиката на източните митологични и философски представи. Известен е енциклопедичният принос в това отношение на Йохан Готфрид фон Хердер и братята Шлегел; както и на братя Грим: по-големият, Якоб, създава общност от учени, които да съберат архив на обичаите и вярванията, песните, легендите, запазеното от мисловността и диалектите от различните краища и епохи на своя народ. В събраните немски приказки братя Грим наистина трансформират различни фолклорни мотиви на средновековната фантазия в техния протестантски аналог - например родените в деня на лятното слънцестоене според езическите поверия са били кръщавани с имена като Ясна, Хубавка и пр. в техните западноевропейски аналози (*заглавието на приказката Красавицата и звярът в буквален превод е Хубавка и чудовището - вж. Френски приказки 1976: 53), докато братя Грим често променят тези имена на Многострадална и др. Но, от друга страна, архаичното и фантастичното оказват на читателите небивало въздействие, по-силно от каквато и да е миловидна трансформация на едни или омекотяване на други елементи. Уилям Уърдсуърт, също глас от полифонията на романтическото движение, дава завръщане на онази самоочевидна тишина в езика на поезията като досягащ съкровението и искрата в най-малките неща от всекидневието (Wordsworth & Coleridge 2005).

Завръщането към природата и копнежът по естественото състояние в противовес на все по-ускорената рационализация и индустриализация на просвещенския западен свят; взривяването на вкостенените форми на мисълта и изкуството, експериментите на съзнанието в прескачането на граница след граница до достигане на онази „безкрайна абсолютна негативност", за която пишат и Киркегор (1993: 247 и др.) в илюстрирането на романтическата ирония като основен принцип на действителността, и Хегел в критиката си на романтическия дух, кръжащ изключително из своя вътрешен свят (2004: 677 - красотата в класическия смисъл става подчинена на съдържанието на романтическото; „става духовна красота на вътрешното само по себе си като красота на безкрайната в себе си духовна субективност"); Платоновото царство на абсолютните ценности, отразено в неспокойните води на търсещата, копнеещата, подронващата всички брегове душа на романтизма, - всички тези особености,  таящи мощен и изпълнен с жива сила, с „Буря и устрем" (*Sturm und Drang - едноименното интелектуално движение) порив, са свързани и с разширяването на пространствата, вътрешни и външни, в които като контрапросвещенски жест да се настанят тишината и мълчанието, отлагането на скоростта на модерния свят и отказът от съизмерване на романтическата индивидуалност с този свят, с тази скорост, с тези решения на разума, с тази овъншненост.

В САЩ аналогични тенденции се наблюдават паралелно в литературно-философското движение на американския трансцендентализъм, също намерил почва в негодуванието на изучаващата своите вътрешни предели индивидуалност спрямо хегемонията на рационализма и редукционизма (*затова и според редица изследователи - вдъхновено от самите принципи на романтизма: cf. Encyclopaedia Britannica 2019). Линията на американските трансценденталисти във философията поема по различен от романтиците път на обособяване - този на опровергаването на капсулирания в себе си Локов сенсуализъм, - но отново стига до вътрешен свят, подобно на романтическия далеч по-необозрим, по-многоцветен и по-непредсказуем от очакваното: досущ като неподозиран светъл и приказен подземен свят, открит от изследователските експедиции в Жул-Верновите романи. На Ралф Уолдо Емерсън принадлежи мисълта - още към средата на ХІХ век, - че „живеем на конвейер, в разделение, на части, на атоми. А в същото време в човека са сбрани душата на цялото; мъдрата тишина; универсалната красота, към които всяка част и всеки атом се отнасят еднакво" (Emerson 2001: 139). -Eкспанзията на сетивата, новите преживявания, свръхсетивното спрямо очакваните представи естествено разширяват и границите на предмета на естетиката и включват в него - „във всяка част и всеки атом" - такива par excellence свръхсетивни феномени като тишината и мълчанието и цялото ветрило от представи за тях, разгръщащо се от акустичното до самите ръбове на трансценденталното.

И щом „играта на страх генерира подвижност назад" (Копринаров 2018: 67) в рисковото общество, то всеки път угрозата от претопяване, редуциране и оплоскостяване на богатите вътрешни светове на индивидуалността логично генерира обръщане към една или друга форма на мистичното, архаичното, езотеричното и екзотичното - изобщо към всичко, което би гарантирало широкия размах на въображението и сетивата, високия им полет, дълбокото им гмуркане - там, където разумът дори не би достигнал. Такива форми на мистичното и архаичното се завръщат циклично в хода на културата (срв. Копринаров 2018): след всеки неин „обективен", по израза на Гьоте, период, в който са получили разцвет социалните ценности, на свой ред индивидуалните ценности започват да преследват следващата стъпка от развитието си и се наблюдава логичен възход на даден „субективен" период. - Затова, макар и в руслото на западната философия и култура една естетика на тишината и мълчанието да не може да бъде обособена като автономна сфера, съвършено независима от екстраполацията на християнския дискурс за сетивността като „низша" и скоропреходна, все пак тези два феномена получават все по-голяма плътност в антропологически план по отношение на значенията и ценностите, приписвани им през модерността: онтологията на тишината, мълчанието, безмълвието бележи недостижимата, меоничната[2] пълнота на самата човешка личност, съ-в-падането ни на собственото ни място в света, във всеки миг и всяка ситуация. Корените на тишината и мълчанието в естетиката всъщност са толкова вечни, колкото и идеята за човека и неговите предели.

И тишината, и мълчанието са свързани с човешкото присъствие; ние сме тези, които сме им дали имена и сме ги отграничили като феномени сред други такива. (*Ако няма хора на света, тишината би ли била тишина; други живи същества може да не я свързват с липсата на звук или живот, ами със съвсем различни неща - като отсъствие на заплаха за живота например; а може и изобщо да не я регистрират като нещо отделно от другите феномени за тях.) Тишината е базисен обективен феномен само в степента, в която ние: а) го идентифицираме като явление вън от нас; б) сме постигнали консенсус, че е съществуващ и обособен в културата ни феномен (като се започне от чисто физическите и акустичните му качества и се стигне до тишината като висша ценност, обособена от хигиената на слуха и информационния приток, от нуждата от паузи в сетивното възприемане за почивка и по-бърза регенерация на мозъчните клетки, която, от своя страна, води и до по-висока способност за създаване на невронни връзки - вж. Kirste et al. 2015).

Мълчанието е: а) субективният корелат на тишината; тишина, която ние употребяваме и използваме като средство/инструмент (известна е тезата на Михаил Бахтин, че „мълчанието е възможно само в човешкия свят - и само за човека" - Бахтин 1979: 338); б) винаги социално (*в това число и политическо) - винаги се появява спрямо някого, било индивид или цялото общество (ако се оттеглиш да живееш в дивото в мълчание, това е акт спрямо обществото). В този смисъл мълчанието „надгражда" семантиката на феномена тишина, то се явява субективирана тишина - а възможностите за употреба на субективираната тишина са много по-големи и нюансирани.

Спектърът на нюансите на тишината като собствено естетическо понятие е широк и полисемантичен; тишината, пустотата, занемяването, мълчанието или очакването могат да бъдат амбивалентен образ или символ, способен да изрази не само доброто, покоя и постигането на плерома, но и злото, болката и ужаса, страха, смъртта и оплакването, изтощението, разпадането на живота; „и благото умиротворение, и напрегнатото очакване, и потъването в забравата на съня, и романтичния блян" (Некрасова 2009); всякакви гранични ситуации - в цялата гама от съкровеното до философичното, която се наблюдава в поезията на П. Верлен, А. Блок, Ф. Г. Лорка, Г. Аполинер, Сирак Скитник, Ал. Геров, Ив. Методиев, Г. Айги, Е. де Андраде; в прозата на А. П. Чехов; в музиката на Р. Шуман, Р. Вагнер, Г. Малер, Кл. Дебюси, А. Веберн, Дж. Кейдж, А. Пярт - на минималистите, разрушаващи фоноцентричната концепция в музикалната теория и практика; във филмите на Тарковски, Куросава, Бергман, Антониони. Тишината, пустотата, занемяването, мълчанието, очакването са както средства за възход към вечния космос, така и отражение на крехката игра на мигновението (вж. пак там).

Затишието или ставането на тишината в онтологичен план може да бъде описано чрез обратната ентропия. Хаотизирането се свързва с шум (било звуков, визуален, информационен и всякакъв друг); Фуко казва, че това, което не разбираме, е шум (Фуко 2016: 48), е дразнене, защото не можем да го съотнесем със своя собствен порядък (дискурс). А тишината се свързва с единното, с някакъв установен порядък, с крайно фокусираните екзистенциални състояния - било с Плотиновото Единно, Бог, щастието, носталгията, меланхолията, смъртта, ужаса, оплакването, траура и пр.: светът на тишината е и космосът, и точката едновременно, а този онтологичен принцип още във философията на древните е и висш естетически принцип.

 „... ако човек можеше да напише книга по етика, която действително да бъде книга по етика, тази книга с взрив би унищожила всички други книги в света" - защото принципно езикът е способен да изрази единствено относително ценното и доброто, а не абсолютното (Витгенщайн 2011: 205); мълчанието е чисто негативен конструктивен акт, потенциално способен да пази всичкото познание и самия свят в тяхната цялост и неприкосновеност; то е „съзнанието за чупливостта на хармонията, на иначе ненарушимия онтологичен порядък или на някакъв аксиологически порядък, взети в тяхната естетическа скоропреходност" (Борисова 2018б: 95).

Макар и тишината да има „онтологично първенство" пред мълчанието, мълчанието има първенство в задълбочаването на естетическата рефлексия и стигането до нейните чисто вътрешни предели - до степента на крайния естетически аскетизъм. Ако думите и самото физическо присъствие стават плътни и тежки в мълчанието (срв. Зонтаг 2008: ХІІІ), то в това феноменологията на мълчанието е близка до тази на чудото - плътността и тежестта тук се възприемат качествено, като повишен интензитет на възприеманото от сетивата (чутото, вижданото, осезаваното) - следователно като разширена употреба на самите сетива. Интензифицирането на естетическия опит и рефлексия - като интериоризиране на чутото, видяното, осезаваното (тежестта на думите, вплътняването на физическото присъствие) - има силата да „дематериализира" света, защото провижда ейдетическото (*сякаш холографското) в него. Трансценденталната, тоест най-широката възможна употреба на сетивата и въображението в мълчанието трансцендира порядъка на света като материя (света-като-ограничено-цяло, като фактуалност, като „всичко, което е налице" във Витгенщайнов смисъл - вж. Витгенщайн 1988: 51), прави съзнанието и света еднородно цяло.

„Когато човек е тих, той се намира - не субективно, а феноменологично - в състоянието, предшестващо създаването на езика. Иначе казано, когато човек е тих, той е като човека в очакване на създаването на езика за пръв път. ... Затова има нещо свято в почти всяка тишина" (Picard 1948: 33). Святото - отвъд теологията на мълчанието, в рамките на философската естетика - е същата онази територия на „създаване и открояване на смисли" в условията на недостатъчност или изчерпаност на словото: територията на непосредствеността на битието, на потопеността ни в него, на изначалната нерефлексивност (Димитрова 2004: 271) - апосиопеза[3] във всекидневния поток на живота и света.

В своята Естетика на мълчанието. Мълчанието като апофатична форма на духовния опит Марина Михайлова отбелязва, че „като не означава нищо от мислимите вещи, мълчанието ни отвежда до пределите на възможното: към пълнотата и към нищото" (Михайлова 2011).

Тъй както за Прокъл логосът е вкоренен в мълчанието (вж. Аверинцев 1977: 55), така за швейцарския неоплатоник Макс Пикар абсолютното слово съ-в-пада с тишината: самата тишина е абсолютното слово. Тишината може да бъде акустична - сетивноосезаема; фонетична - като апосиопеза; ноематична - като космос, порядък (както тишината преди повдигането на завесата на сцената или тази подир свалянето на завесата след края на концерта, които бележат порядъка на началото и порядъка на края и качествено се отличават от фонетичната тишина, от паузите в музиката по време на самия концерт - cf. Mladenov 2006: 50); и ноетична, динамизирана, интензифицирана тишина - като мълчание. Във всеки от тези модуси пълнотата и нищото все повече се досягат взаимно в свода на тишината до своята пълна неразличимост в сиянието на мълчанието, осветяващо и създаващо смислите.

 

 

 

Бележки:

 

[1] Настоящата статия е подготвена в рамките на индивидуалния изследователския проект на гл. ас. д-р Силвия Борисова по Програмата за подпомагане на млади учени и докторанти при БАН, 2017 г. - проект № ДФНП-17-175 „Естетика на тишината и мълчанието" със срок на изпълнение август 2017 - февруари 2019 г.

[2] От стгр. μή - „не", и ὄν - „съществувам". Николай Мински (1890) развива учение за меоните, в което разказва за радостта, възникваща от стремежа към меоните, от силната привлеченост към тях, и за скръбта от невъзможността за тяхното достигане, и двете пораждащи вътрешно мистическо откровение.

[3] В реториката стилистичната фигурата апосиопеза (*от гр. ἀποσιώπησις - замълчаване) бележи внезапното замлъкване на оратора, което в неказаното и недоизказаното разгръща измерението на неизразимото. Фигурата е от особена значимост също и в литературата (преди всичко в драматургията и белетристиката) и в теория и практика на комуникацията, където служи като функционална опорна точка за открояване на думите и смисъла, вложените ценности и емоции, тяхната тежест и дълбочина (вж. Ницолов и др. 1980: 91; също Богданов 1998: 69). Осезаемо е присъствието на тишината в речта на открояващите се актьори на сцената, както и в изложенията на истински добрите оратори.

 

 

 

References: 

Averintsev, S. S. 1977. Poetika rannevizantiyskoy literaturay, Moskva.

Atanasov i dr. 1995. Anastasov, V., Dimitrova - Todorova, L., Dukova, U., Ivanov, Y. N., Mihaylova, D., Mladenova, O., Racheva, M., Rikov, G., Todorov, T. At., Balgarski etimologichen rechnik, Tom IV (mingo2-pàdam), Sofiya: Akademichno izdatelstvo „Prof. Marin Drinov".

Balgarski talkoven rechnik 1999. 4-o dopalneno i preraboteno izdanie, Sofiya: Nauka i izkustvo.

Bahtin, M. M. 1979. Estetika slovesnogo tvorchestvo, Moskva.

Bogdanov, K. A. 1998. Homo tacens. Ocherki po antropologii molchaniya, Izdatelystvo Ruskogo Hristianskogo gumanitarnogo instituta Sankt-Peterburg.

Borisova, S. 2018a. Otnovo vizhdam svoya angel // Literaturen vestnik, issue 41, p. 15.

Borisova, S. 2018b. Vazmozhni li sa tishinata i malchanieto kato esteticheski fenomeni? // Filosofski alternativi, isue. 4, pp. 88-98.

Bradbury, R. 2010. The Art of Fiction No. 203, interview by Sam Weller // The Paris Review, Issue 192, Spring: https://www.theparisreview.org/interviews/6012/ray-bradbury-the-art-of-fiction-no-203-ray-bradbury

Choran, YE.-M. 2006. S"lzi i svettsi, Sofiya: Zakhariy Stoyanov; Avangard Print

Dimitrova, N. 2004. Ontologiya na bezmalvieto (retsenziya) // Filosofski alternativi, issue. 4-5, pp. 271-273.

Dimitrova, M., Spasova, S., 1980. Sinonimen rechnik na savremenniya balgarski knizhoven ezik, Sofiya: Izdatelstvo na BAN.

Emerson, R. W. 2001 (1841). The Over-Soul // Essays by Ralph Waldo Emerson, Pennsylvania State University, pp. 138–154.

Encyclopaedia Britannica 2019. Transcendentalism (American movement), Jan 3: https://www.britannica.com/event/Transcendentalism-American-movement.

Fasmer, M. 2007. Etimologicheskiy slovary russkogo yazayka (v 4-h t., per. s nem., 4-e izd., stereotip), Moskva: Astrely – AST: http://starling.rinet.ru/cgi-bin/response.cgi?root=/usr/local/share/starling/morpho&morpho=1&basename=morpho\vasmer\vasmer&first=1; https://vasmer.lexicography.online/.

Frenski prikazki, 1976. Sofiya: Narodna mladezh.

Fuko, M. 2016: Red"t na diskursa // Fuko, M., Genealogiya na modernostta, Sofiya: Iztok–Zapad, pp. 45–79.

Khegel, G. V. F. 2004. YEstetika, t. 1, Sofiya: Iztok–Zapad.

Kirkegor, S. 1993. Varhu ponyatieto za ironiya, Sofiya: UI „Sv. Kliment Ohridski“.

Kirste, I., Nicola, Z., Kronenberg, G., Walker, T. L., Liu, R. C., Kempermenn, G. 2015. Is Silence Golden? Effects of Auditory Stimuli and Their Absence on Adult Hippocampal Neurogenesis // Brain Struct Funct, Vol. 220, pp. 1221–1228.

Koprinarov, L. 2018. Zhanrovete na straha v savremennoto obshtestvo // Filosofski alternativi, issue. 4, pp. 60–67.

Liotar, Zh.-Fr. 1999. Nechoveshkoto, Sofiya: SONM.

Merriam-Webster Online Dictionary. Official site: https://www.merriam-webster.com/.

Mihaylova, M. 2011. Estetika molchaniya: Molchanie kak apofaticheskaya forma duhovnogo opayta, Moskva: Nikeya.

Minskiy, N. 1890. Pri svete sovesti. Maysli i mechtay o tseli zhizni.

Mladenov, I. 2006. Conceptualizing Metaphors: On Charles Peirce’s Marginalia, Routledge.

Nansi, Zh.-L. 2003. Corpus, Sofiya: LIK.

Nekrasova, I. 2009: «Tselaya vselennaya…»: k probleme issledovaniya poetiki tishinay. // Muzaykalynoe iskusstvo: istoriya i sovremennosty, sb. nauch. statey, Astrahany.

Nitsolov, L., Georgiev, L., Dzhambazki, Hr., Spasov, S. 1980. Rechnik na literaturnite termini, Sofiya: Nauka i izkustvo.

Picard, M. 1948. The World of Silеnce, Regnery Gateway.

Silence, article in Jisho (Dictionary of the Japanese language): https://jisho.org/search/silence.

Stoyanov, St., Yanakiev, M. 1976. Starobalgarski ezik. Tekstove i rechnik, Sofiya: Nauka i izkustvo

Todorov, Tzv. 1978 (1971). Poétique de la prose, Paris: Éditions de Seuil.

Vitgenshtayn, L. 1988. Logiko-filosofski traktat // Vitgenshtayn, L., Izbrani sachineniya, Sofiya: Nauka i izkustvo, pp. 49-124.

Vitgenshtayn, L. 2011. Lektsiya po etika // Skazki po logika, Sofiya (digitalno izdanie), pp. 201-210.

Wordsworth, W., Coleridge, S. T. 2005. Lyrical Ballads, Taylor & Francis e-Library.

Zagaevski, A. 2013. Tam, kadeto e dihanieto // Literaturen vestnik, No 25, p. 16.

Zontag, S. 2008. Estetika na malchanieto // Literaturen pregled, Chast І, 19.11.: http://www.librev.com/index.php/arts-theory-publisher/412-i; Chast ІІ, 23.11.: http://www.librev.com/index.php/arts-theory-publisher/415-ii.