Новият ред на Стария континент:

История на неолиберална Европа

Филип Тер

Предговор към българското издание

Времевият контекст на една книга може да се превърне в кошмар за автора. Когато през 2014 г. публикувах първото издание на тази книга на немски език, по повод на 25-ата годишнина на революциите от 1989 г., обобщих, че новият ред в Европа е много крехък. Достигнах до това скептично заключение заради нарастващите външни предизвикателства (най-ярко видими от страна на Путинова Русия) и заради увеличаващите се вътрешни, социални и политически напрежения в ЕС и в отделните държави членки след кризата от 2008-9 г. Една от основните причини за тези напрежения са вътрешните противоречия на неолиберализма, който достига глобална хегемония около 1989 г. Най-фундаменталният проблем се състои в това, че стандартната рецепта за икономическа политика, прилагана от времето на тачъризма и рейгъномиката, следва тенденция на подкопаване или унищожаване на обществените ресурси, от които зависи. Средната класа намалява, има все повече „работещи бедни". Благоразумни инвестиции в бъдещето, като например в образование, са заместени от краткосрочно консуматорство, което създава податливост към формиране на дългови балони. През първите години на новото хилядолетие повсеместното недоволство от нарастващите социални и регионални неравенства вече започва да подхранва популизъм и национализъм. Начело в това е Източна Европа, което ни дава допълнително основание да обърнем на тази част от Европа специално внимание.

Първият политически кошмар се случи, когато редактирах първия превод на книгата, на полски, през късната есен на 2014 г. През тази година Руската федерация не само анексира Крим, но и разпали кървава война в Източна Украйна. Тази безочлива агресия срещу съседна страна сложи край на дълъг период на мир и стабилност в Европа и застраши облагите на мира, на който Европа се радва след края на Студената война, благодарение на спестяването на разходи за отбрана. Когато година по-късно се появи преводът на книгата на чешки, вътрешните предизвикателства в ЕС се трупаха. Дейвид Камерън обяви, че предстои референдум за британското членство в ЕС, за да потуши бунт в своята Консервативна партия. По същото време обръщането към авторитаризма в новите държави членки на ЕС придоби нова динамика. Унгарският министър-председател Виктор Орбан, окуражен от своята антиимигрантска позиция, открито се противопостави на либералната демокрация и започна да пледира за „антилиберална държава". През есента на 2015 г. партията „Право и справедливост" (ПиС), обещавайки да следва пътя на Орбан, спечели парламентарните избори в Полша. Въпреки че събра само 37,6% от гласовете при ниска избирателна активност от 50,9%, тя получи абсолютно парламентарно мнозинство. Основният проблем оттогава е, че ПиС се държат така, сякаш са спечелили 2/3 от конституционното мнозинство.

Следващият кошмар се случи през пролетта на 2016 г., когато редактирах изданието на английски език. Британците наистина гласуваха за Брекзит. Евроскептиците спечелиха референдума предимно в деиндустриализираните райони на Централна и Северна Англия, които са били засегнати най-силно от икономическите промени, предизвикани или засилени от неолибералната политика на Маргарет Тачър. Въпреки че оттогава насам ЕС „затегна редиците", запазва се принципно напрежение между онези европейски държави, които биха искали да създадат по-стегнат, по-интегриран ЕС, и други държави членки, най-вече Великобритания, които биха предпочели един по-свободен алианс от национални държави, обвързани помежду си със свободна търговска зона.

Когато през ноември 2016 г. Доналд Тръмп спечели президентските избори с националистическия лозунг „America first" и куп популистки обещания, дойде окончателният удар. Той не спечели мнозинството на народния вот (което предпочете да забрави, точно като ПиС в Полша), но спечели в решаващите колебаещи се щати, като привлече белите американци от негодуващата долна средна класа в така наречения „Ръждив пояс" . Бившият индустриален център на САЩ е особено силно засегнат от икономическите промени след 1980 г., подобно на Средна и Северна Англия. За щастие, поредицата от победи на десни популисти спря до Франция през 2017 г. (по това време не се налагаше да редактирам ново преводно издание) и ето, че има някои признаци на надежда, че ЕС може би ще се консолидира. И все пак всички тези атаки срещу реда, създаден след 1989 г., се случват във времена на икономически растеж и увеличаващ се просперитет. Какво ще стане, ако икономиката се забави, навлезе в рецесия и потъне в друга криза както през 2008-9 г.? Историците не са обучени да правят прогнози за бъдещето, но понякога аз се страхувам за бъдещето на моите деца. Дано се окаже, че страховете ми са напразни, защото не искам да играя ролята на митичната Касандра. Това може да доведе до депресия, както се случи през ноември 2016 г. по време на обиколката ми за представяне на книгата из САЩ, след победата на Доналд Тръмп.

Отчаяни университетски публики ме питаха постоянно какво се обърка. Не бях сигурен дали имам правилните отговори. Всички избори зависят отчасти от група случайни фактори. Доналд Тръмп спечели само защото кампанията на Хилари Клинтън беше много слаба. Британският премиер Дейвид Камерън заложи на това, че мнозинството избиратели ще последват половинчатото му съгласие с ЕС.  Абсолютното мнозинство за ПиС в Полша възникна само защото много партии, сред които и някога силните посткомунисти, не успяха да преодолеят прага, за да влязат в парламента. В истор ията винаги трябва да се има предвид ролята на случайността, както се показва и в главата за революциите от 1989 г. в книгата ми.

И все пак, какви бяха по-дълбоките причини за смайващите победи на десните популисти и националисти? Дали не е повече от съвпадение, че двете авангардни държави на неолиберализма след 1980 г., Великобритания и САЩ, и пионерът на шоковата терапия в посткомунистическия свят, Полша, сменят посоката? Брекзит и изборът на Доналд Тръмп могат да се тълкуват като закъснял народен бунт срещу тачъризма и рейгъномиката, както и срещу избледняването на американската мечта, която се състои в обещанието, че който работи здраво, ще се изкачи по социалната стълбица. Би било погрешно да обвиняваме неолиберализма, или както се изразява Джоузеф Стиглиц  „пазарния фундаментализъм", за виновник за всички злини. И все пак кризата на Запада не се взе от нищото. Въпреки че свободната търговия, либерализацията, дерегулацията, преките чуждестранни инвестиции и други ключови елементи на глобалния неолиберален ред помогнаха да се намали пропастта между Първия и Третия свят, социалните и регионалните неравенства се увеличиха във всички водещи индустриализирани страни.

Ситуацията в ЕС е сходна: на икономическо ниво европейската интеграция прилича на глобализацията - в умален мащаб, но много по-напреднала. Намаля неравенството между Западна и Източна Европа, което през 1989 г. бе огромно (средните заплати на Запад бяха над десет пъти по-високи). Едно от важните заключения на тази книга е, че някога по стереотип заден двор, бедната Източна Европа (представяна символично на кориците на книгите с изображения на конски каручки или руини от постиндустриални пейзажи) вече не съществува. БВП на глава от населението във Варшава, Прага и Братислава надвиши този на много западни столици, като показва транснационално сближаване. Както ще покажат множество отделни примери в тази книга, създаденият през 1989 г. нов ред предложи шансове, особено за млади, предприемчиви хора, и помогна да се създаде нарастваща градска средна класа.

Но все пак неравенствата вътре в ЕС между отделните държави членки, особено тези на Изток, остава голямо. Много райони са обезлюдени заради трудова миграция на части от активно работещото население. В десетки хиляди семейства родители, работещи зад граница, трябва да изоставят децата си: т.нар. „евросираци" (на полски „eurosierоty") биват отглеждани от един родител или от баба и дядо. В Полша тези райони, някога определени като „Полша Б" - в контраст с по-развитата и благоденстваща част от страната, формират електоралния гръбнак на партията „Право и справедливост". На десните популисти и националисти им провървя и в други източни региони на посткомунистическа Европа, в Словакия, Чешката република, Унгария и Източна Германия.

На Запад са свикнали да гледат снизходително на Източна Европа. Но би могло да се каже, че безличният и мрачен свят на посткомунизма е достигнал до сърцето на това, което някога бе известно като Запад. От няколко години в САЩ и Великобритания продължителността на живота сред мъжете, особено в северните градове на Англия, най-силно засегнати от деиндустриализацията, намалява и е почти толкова ниска, колкото в постсъветска Русия. Разбира се, хората вече не умират от туберкулоза и недояждане както през ХІХ в. или след световната икономическа криза през 1929 г. Но доходите на долната средна класа стагнират или се свиват през последните десет години, дори в страни като Германия и Австрия, които са се запазили като силни благоденстващи държави. Липсата на перспектива създаде климат на страх и несигурност, особено сред долната средна класа. Страховете се основават не само на икономически причини, но и на такива с по-широк философски характер. Либерализмът е изграден на доста позитивна представа за рационален, заинтересован от собственото си благополучие, но и социално активен и ориентиран homo oeconomicus. Както показва подемът на капитализма в Източна Европа (което не върви ръка за ръка с възхода на демокрациите, както очакваха през 1989 г. Франсис Фукуяма и повечето транзитолози), определен сектор от обществото наистина има предприемачески дух, който потвърждава тази представа. Но все пак твърде много хора нямат необходимите ресурси, за да функционират добре в един неолиберален ред, изграден и върху негативни стимули. Социалните орязвания и нарастващата бедност са се смятали за нужни, за да мотивират търсенето на заетост и по-добра работа. В крайна сметка на „работещите бедни", „белия боклук" и „необразованите социални слоеве" (на немски „bildunsgferne Schichten") им е омръзнало от тези етикети и от тяхната съдба и те се бунтуват, поне в краткия момент, когато социално обезправените правят избор чрез своето демократично гласуване.

Социалните сътресения и липсата на перспектива за (твърде) големи части от населението са плодородна почва за десни популисти и националисти, които имат по-широк културен и политически отзвук, апелирайки към всички губещи от неотдавнашните процеси на трансформация. Европа, създадена през 1989 г., е била основана на отворени пазари, граници и общества. Начините на аргументация в полза на икономическите реформи и социалните орязвания често са били базирани на прочутия лозунг на Маргарет Тачър „There is no alternative", няма алтернатива. Популистите успешно твърдят, че има алтернатива (колкото и неуловима да е тя) и предлагат внушителен списък от протекционни обещания, по-голяма защита от глобализацията и международната икономическа конкуренция, от съревнованието на трудовия пазар, от престъпността (което отново е базирано на позиция срещу мигрантите и бежанците) и на гаранцията, че съхраняват националните ценности. Претенцията им, че представляват волята на „истинските хора" се основава на етно-национално дефиниран демос и затова радикалният национализъм е крайъгълен камък на десния популизъм.

Тук можем да завършим с нотка на оптимизъм. Позицията срещу „елитите" (независимо дали бива проявявана във Вашингтон или в Лондон) рано или късно ще удари популистите, защото те самите са просто един нов елит и зависят от старите елити (многото бивши изпълнителни директори и главни мениджъри в администрацията на Тръмп доказват това, както и богаташите сред известните привърженици на Брекзит). Нещо повече, никое правителство или президентски мандат не е завинаги. Глобалните финансови организации като Международния валутен фонд се дистанцират от неолиберализма (дори и когато използват този термин), което изглежда така, „сякаш дяволът чете Евенгелието". Но остава неясно, какво ще могат да предложат левите, либералите и политическият център като алтернатива. Неотдавнашният политически (все още не икономически) смут на Запад и нарастващите оспорвания на авторитарни режими в и извън ЕС все пак потвърждават първоначалното предположение на тази книга, че около 2014 г. един характерен период от историята - епохата на неолиберализма - тръгва към края си.

Виена, март 2018 г.

Превод от немски език: Силвия Василева

---

Този предговор бе написан през март 2018 г., но не е публикуван в българското издание на книгата. Публикацията му в списание Nota Bene е единствена; бел. бълг. издател „КХ - Критика и Хуманизъм".

Rust Belt - част от Средния запад и североизточното крайбрежие на САЩ, район на някога добре развита тежка индустрия, западнал изключително много след изнасяне на основни производства извън САЩ в търсене на по-евтина работна ръка; бел. р.